Симона Спарако
Никой не знае за нас (2)

Година XVI, брой 705 от 2 юни

Уважаема Луче,

Винаги чета рубриката ви. Веднъж седмично тя ми прави компания вечер, преди да си легна, и в тези нощи спя по-добре. Харесват ми точните ви отговори, съветите, които давате на читателките, размислите ви по житейски въпроси. От последната поредица интервюта си личи оригиналният ви подход. Вие сте приятелката, която винаги съм мечтала да срещна.

Аз съм на петдесет и шест, не съм омъжена и нямам деца. Медицинска сестра съм и вечер се прибирам толкова изтощена, че ми е трудно дори да хвърля кубче бульон в тенджерата, за да си приготвя супа. Понякога вечер си мисля колко би било приятно някой да се грижи за мен, както аз всеки божи ден се грижа за десетки напълно непознати. Не ме разбирайте погрешно, Луче, аз не съм отчаяна и изоставена самотница, която се оплаква и самосъжалява, живея така по свой избор, със съзнанието, че дълго съм търсила и не съм успяла да намеря, поне в моя свят, човек, способен да разбира мълчанието ми. Грижата за мен не е свързана непременно със съпруг или деца, каквито на моята възраст вече не мога да си представя, бих искала само една приятелка, искрена приятелка, която да ме държи далеч от скуката и да запълва живота ми с интересни истории.

За щастие, разполагам с няколко списания като вашето, с литературата, с киното и живота в болницата, който обръща страниците една по една, като страници на монотонна книга, в която все пак има откъси с неочаквана признателност. Искате ли да знаете какво мисля за хората след трийсет години в тази професия? И така, Луче, в болницата няма повече болни, отколкото навън. Ние всички постоянно търсим някакво спасение. Лечение, което да ни преобрази, дори да ни заличи, но в крайна сметка да ни спаси. Което да ни накара да се върнем назад или да продължим напред. Дори след като сме се преборили с нелечима болест, рано или късно всички отново търсим спасение.

И на човек не му стига една вечер седмично, за да си представи, че го е открил.

С благодарност,

Агнес55