Симона Спарако
Никой не знае за нас (18)

Като дете хващах светулки с ръце и ги мачках, за да разбера каква е тайната на светлината им. Когато отварях длани, смъртта ми се представяше под формата на насекомо, лишено от каквато и да било загадъчност. След светлината нямаше нищо: само едно мъртво размазано насекомо.

Прекарвахме лятото в една горичка от пинии край морето. В паметта ми къмпингът е останал с мирис на настъпени шишарки, студен чай с аромат на праскова и кремовете за тен, обилно покриващи тъмната кожа на майка ми.

В един от хотелите на крайбрежието имаше басейн. Майка ми се страхуваше от морето, казваше, че е мръсно и опасно, така че ми беше позволено да се къпя само в синята изкуствена локва, в която плуваха насекоми и листа.

След обяд майка се изтягаше на слънце, приличаща на мазна палачинка, и ми забраняваше да влизам във водата преди четири. Преди това трябваше обядът ми да се смели добре. Докато се нижеше това безкрайно очакване, изправена пред безразличието на майка ми, която лежеше на шезлонга в един от ярките си бански костюми на цветя, аз се забавлявах, като си играех със смъртта и си измислях истории под палещото слънце.

Басейнът обикновено беше населен с несметно количество най-разнообразни насекоми. Калинки, оси, мравки, хлебарки. Обединяваше ги общата съдба — щяха да умрат от удавяне. Но аз можех да се намеся. Едно момиче на осем години, с жълт бански и изсветлели от слънцето коси, притежаваше божествена сила: то можеше да се намеси в природните закони и да промени съдбите на тези същества.

Първо спасявах калинките, като им подавах борови иглички. Те ги изучаваха, после като неумели акробати се покатерваха по тънкото стъбълце, невярващи на късмета си. Представях си какво ли си мислят. Бях разбрала, че по принцип изчакват няколко минути, преди да разтворят криле и да полетят.

Страхът да не ме ужилят ми пречеше да помагам на пчелите и осите. А с хлебарките се опитвах да преборя отвращението си, но понякога пристигах твърде късно, така че оставах да наблюдавам как телцата им се носят на повърхността, побутвани от водните течения.

Мравките бяха многобройни и изключително малки. Случваше се да не забележа някоя. Избирах по напълно случаен и невинен принцип. Но въпреки това изпитвах угризения заради всички онези същества, които оставях да умрат.

Спомням си, че веднъж имаше две мравки — една по-голяма и една по-малка. Те се въртяха близо до филтъра. Голямата изглеждаше още жива и се държеше с предните пипала за тялото на по-малката. Може да са майка и дъщеря, помислих си. И инстинктивно бръкнах с едно листо от бръшлян и ги извадих върху напечените плочки на ръба на басейна. Малката не се движеше. Майката се въртеше около нея, неспособна да направи каквото и да било.

Може би трябваше да ги оставя да се удавят заедно.