Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nessuno sa di noi, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Наталия Христова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Симона Спарако
Заглавие: Никой не знае за нас
Преводач: Наталия Христова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 16.10.2018
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Жанет Желязкова
ISBN: 978-954-26-1846-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10762
История
- —Добавяне
Според една легенда, докато се намират в амниотичната течност, децата знаят всичко: познават миналото, сегашното, бъдещето и притежават цялото познание на света. Езиците, традициите, занаятите, опасностите, приключенията, живота. Но както разказват, при самото раждане един ангел изтрива от паметта на новороденото спомена за онова, което е знаело според божиите закони. Усилието на излизането му от майката представлява метафизично пропадане, принуждаващо го да забрави всичко, а пукането на мехура с водите отваря врата, която веднага след това се затваря. Така, при появяването му в земния свят, безкрайното знание, събрано в майчината утроба, се заличава.
Това е само легенда, мит, философска теория. И обяснение. На диалога, който седем месеца провеждах със сина си. Откакто започнах да му говоря, го правех така, сякаш разговарях със същество извън времето, което би могло да разбере по един интуитивен и абсолютен начин естеството на мислите ми. Сякаш не обитаваше само тялото, но и душата ми. И сега, когато на мястото на ударите му, често възприемани от мен като отговори, има само парче неподвижна плът, аз също се опитвам да залича всичко научено и да започна отначало бавното пътуване към познанието.
Прекосяваме акушеро-гинекологичното отделение в болница „Уестминстър“. Приличаме на два скелета. Черни мисли кръжат около нас като лешояди.
Пиетро се отнася много внимателно с мен, сякаш се страхува да не се счупя. Прекара цялата нощ да бди над мен, макар да твърди, че е успял да поспи. Аз обаче абдикирах пред ефекта на приспивателното и спах дълбоко и непробудно, без да сънувам нищо. Събудих се чак по обед. Очите ми бяха подути, устата залепнала, ръцете изтръпнали върху матрака, далече от корема. Далече от него, който вече не се движи там, вътре.
Първо плаках. После станах и изядох половин кифла. Грижите за всичко друго оставих на Пиетро. Той ме повдигна и ме заведе до банята. Съблече ме и ме нагласи на дъното на ваната. Оставих големите му галещи ръце да ме измият с душ гела от хотела. Използва цялата опаковка. Гледах как водата излиза през отворите на душа: първоначално дъждът, после капките, стичащи се по раменете ми, поточето, подскачащо между окосмените ми гърди, подути от хормоните, и продължаващо надолу към линията, разделяща корема ми на две. Гранична линия от меланин, пресичаща пъпа ми. А пъпът ми имаше формата на звезда. Вдясно от него се виждаше червена дупчица, оставена от последната инжекция, неоспоримо доказателство за вината ни. Топлата вода мина през нея и тя се зачерви още повече. И двамата мълчахме, дори после, когато Пиетро ме обтриваше с хавлията и сушеше косата ми със сешоара. Единствените думи в стаята бяха от телевизора, пуснат на произволна програма. Смесица от чужда реч, която разсичаше тишината.
Доктор Роджърс, черната жена, която предния ден присъства на консилиума, сега ни проправя път. Тя ще извърши процедурата по изваждането.
Вече сме в сърцето на отделението, стигнали сме до крайната точка на поклонението си. Вратите от матирано стъкло към коридорите са затворени, за да пазят родилките, но до нас стига ехото от виковете им, които кънтят в празните помещения, сякаш се намираме в някой кръг от Дантевия „Ад“. Усещам миризмата на пот, както и още по-киселия дъх на амоняк и дезинфектант, но не успявам да уловя звука на живота, който блика отвсякъде, защото в утробата ми е гравирана смъртта.
Пиетро има тъмни кръгове около очите, тази сутрин не се е обръснал и изглежда с десет години по-стар. Знам, че ме наблюдава, иска да разбере колко мога да издържа. Стискам здраво зъби и продължавам, докато не усещам тъпа болка в челюстта. Но тя е нищо в сравнение с онази, която ме очаква.
Докторката отваря една от вратите в коридора и ни кани в тъмна стая. В средата има яркозелена кушетка с алуминиеви облегалки за ръцете, до нея бял стол и синьо кресло, а подът е покрит с тъмносин линолеум. Има и баня: малко помещение със светлосини плочки, по които има мазни следи, тоалетна, мивка и вана. На огледалото е лепната дъвка, която ми прилича на размазано насекомо и ми напомня, че за културата на една страна не може да се съди само по чистотата.
Дават ми памучна роба, която се връзва на гърба. Преди да излезе, докторката ми казва да я облека. Ще се върне след няколко минути, за да сложи във вагината ми лекарство, което ще предизвика контракции. Ще трябва да го приемам на всеки три часа, първо през вагината, после през устата.
На стената има научнопопулярен постер, на който са представени етапите от раждането: препоръчваните пози, за да се избегне болката, да се улесни разкритието и родилката да възстанови силите си по-бързо. В моя случай аз няма да съдействам, матката ми ще трябва да свърши всичко сама, което прави болката по-силна и наказанието по-строго. Жената на рисунката е висока и здрава. На една от картинките тя е права, на другата е коленичила, на следващата е застанала на четири крака и на последната е свита. Отвън през коридора от някоя от залите се разнася вик, приличащ на див животински рев. Не мога да го понеса. Докосвам с пръст празния нарисуван корем на жената и се обръщам към Пиетро:
— Смятах, че това е нещо естествено.
— Кое?
— Да родиш дете.
Пиетро идва до мен и отново се заема да ми помогне, както сутринта. Той ме съблича, слага ми робата и ме кара да легна на кушетката. Явно вече съм му предала и най-незначителните си жизнени функции.
Чаршафът се плъзва върху изкуствената материя на матрака. Кушетката е неудобна и макар и ергономична, никак не пасва на формите на тялото ми. Опипвам страничните облегалки и си заповядвам да устоя. Може да трае повече от денонощие.
Доктор Роджърс влиза, за да ми сложи лекарството във вагината. Не задавам въпроси на чуждия език. Държа се разумно, разтварям крака. И потискам стенанието си, когато лекарството докосва шийката на матката. После докторката изважда пръстите си, сваля си латексовата ръкавица и ми се усмихва. Тази усмивка е противоречива, тя е смесица от безсилие и съчувствие.
След няколко минути започвам да треперя. Пиетро смята, че е от страх, но на мен ми е студено. Когато треперенето се усилва, той вика медсестра, за да ми премери температурата. Челото ми гори. Младата латиноамериканска придобива загрижен вид, когато изважда термометъра от устата ми. Вдигнала съм трийсет и девет и две за броени минути. Докато медсестрата ми сваля възглавницата, усещам първите болки в таза. Пиетро е като диригент на невидим оркестър. Той вика анестезиолога, англичанин със зелена престилка и кръгли очила. Казва му веднага да ми даде морфин. Той е платил за тази нереална смърт и е решен да получи най-доброто обслужване.
В едната ръка ми слагат абокат и ми дават нещо като дистанционно. Мога да го натискам при нужда да регулирам сама приема на обезболяващото.
— Не искам да те гледам как страдаш — казва ми Пиетро.
Но аз знам, че няма да натисна копчето. Трябва да чувствам болката. Искам да си я наложа като изкупление. Или просто имам нужда от нея, защото тя ме разсейва, освобождава ме от потискащото усещане за провал. Във всеки случай знам, че един ден ще ми е от полза, ще ме кара да се чувствам по-малко самотна и виновна.
Първата контракция ме връхлита като вълна. Завъртам се настрани и скърцам със зъби. Създавам си въображаема картина: слънчев следобед, лежа в сянката на една лиственица и чета сред нежните листа на пирена. Не става. Стомахът ми се свива от удара. Главата ми се върти. Избива ме студена пот. Сестрата подава на Пиетро легенче. Повръщам. От мен излиза жълтеникава течност с бели парчета: малкото храна, която успях да поема през целия ден.
Опитвам се да стана, но контракциите ме залепват за кушетката. Пиетро го забелязва и натиска копчето за морфина. Усещам плъзгане в корема си. Лоренцо се премества, избутва се няколко сантиметра по-надолу, към вътрешната стена на матката. После спира.
Вечер е. В стаята сме сами. Пиетро седи на синьото кресло. Аз съм на кушетката, пленник на температурата, контракциите и гаденето. Това са съпътстващите хормоните ефекти. Пиетро е изхабил целия си запас от целувки, милване и прегръдки. На равни интервали ми повтаря само „Обичам те“. Не казва нищо друго и знам, че никога не е бил толкова искрен.
В един момент става и отива да потърси доктор Роджърс. Говорят нещо в коридора, чувам ги през отворената врата. Докторката заповядва на сестрата да влезе в стаята. Все същото сдържано момиче от нощната смяна.
Този път ми дава парацетамол и ми взема кръв. Дълго се мъчи да намери вена, причинявайки ми още болка. После си тръгва мълчаливо, без дума за утеха.
Заспивам, стиснала ръката на Пиетро. След неопределено време спазъмът от нова контракция ме кара да отворя очи. Главата ми се върти, в устата ми горчи. Разпознавам силует на жена, седнала на металния стол до кушетката. Преди я нямаше. Може би е халюцинация, но може и да е реална. Би могла да е майка ми. И бих искала да е тя, защото сега повече от всякога се чувствам като дъщеря. Бавно фокусирам прибраната коса, суровите черти и всичко останало.
Не е майка ми. Матилде е. Майката на Пиетро.
Тя се навежда напред. Улавям искрица презрение в очите й, някакво завоалирано съмнение, което ме кара да потръпна. Способна е да хване възглавницата и да ме задуши.
Инстинктивно търся Пиетро, размахвам ръце във въздуха и издавам вик. Той се приближава:
— Луче, опитай да се успокоиш.
Матилде ми прави лек знак с глава за поздрав.
— Не искам никого — шептя прегракнало на Пиетро. — Обещай ми.
Той въздиша.
Силуетът веднага излиза от стаята, разтваря се като халюцинация. А Пиетро ме гледа, сякаш съм полудяла. Сами сме. С нас няма никой друг.
Минават тринайсет часа, които ми се струват като хиляда години. Имам чувството, че съм родена тук вътре и не съм видяла нищо извън тази стая. Контракциите стават все по-чести, те са като ухапвания на звяр, който бавно ме разкъсва. Усещам, че ще умра тук.
На ръба съм. Седем месеца тялото ми е работило неуморно, заело се с изграждането на живот клетка по клетка, и за какво? За да стигне дотук, до този ад без изход. Сега е уморено, прекалено уморено, за да се изненада, че разширението на шийката е само един сантиметър. Доктор Роджърс изглежда разтревожена, докато бърка с пръст във вагината ми. След няколко часа ще настъпи Коледа, смяната й ще свърши и тя ще отиде да празнува при семейството си. Ако не побързам с разширението, тя не може да ми гарантира помощта си.
Отново двамата с Пиетро си говорят нещо в коридора. Той настоятелно дърдори на английски и разгневено жестикулира. После влизат в стаята заедно с анестезиолога.
Искат да ми сложат епидурална упойка, за да улеснят разширението, но аз отказвам.
Роджърс е принудена да спука водите.
Отново разтварям крака. Дори не виждам какво държи в ръка, трябва да е нещо остро. Усещам как се изкачва в тялото ми като отровна змия и след рязък подскок ми захапва плътта.
Крещя.
От този момент нататък болката става непоносима. Последвалата контракция ме кара да се свия на две. Притискам чело в металната облегалка и издавам гневен крясък, извиращ от непозната за мен част на тялото. Пиетро ми масажира гърба, но аз му крещя:
— Махай се!
Не издържам повече. Искам обезболяващо. Хващам се за металните ръбове на кушетката и отчаяно викам за обезболяващо, докато стоманената челюст в корема ми се затваря около Лоренцо. Вече само искам да излезе, да ме остави на спокойствие и се мразя заради това.
Анестезиологът ми казва да седна на кушетката, но аз усещам, че горя. Докторката се опитва да ми помогне. Тя ме повдига, докато издавам още един жесток вик. Дори не усещам убождането в гръбнака. Болката безпощадно ме гризе отвътре. Сякаш съм качена на клада.
След няколко минути епидуралната упойка започва да ме люлее в меките си спирали и се успокоявам. Краката ми са разтворени под чаршафа. Роджърс наблюдава разкритието. Контракциите идват и си отиват, притъпени от лекарствата.
Избутвам го навън, но сега, когато болката е намаляла, една част от мен се бори, за да го задържи вътре. Това са несъзнателни движения. При всяка контракция той напредва с няколко сантиметра, а аз се опитвам да му попреча. Разумът ми се бунтува, иска да дава заповеди на тялото ми, но то вече не ми принадлежи.
Роджърс повдига чаршафа и казва:
— I can see the head. Now, push. Please, push.[1]
Знам, че трябва да напъвам. Докторката го иска от мен, очаква го и Пиетро, който попива с кърпа потта от челото ми.
— Луче, пусни го да си върви.
— Напъвайте — настоява докторката.
Накрая се предавам.
Лоренцо се изплъзва навън заедно с някаква течност. Сякаш се чупи ваза и съдържанието й се излива върху чаршафите. Пиетро ме прегръща и крие лицето ми в гърдите си, за да не го видя. Но аз го усещам. Лоренцо напусна тялото ми. Толкова мъничък и в същото време огромен. Като пулсиращо сърце. Като Бог.
Медсестрата слага абсорбираща постелка под бедрата ми, за да попие кръвта. Оставям се в ръцете й. Аз съм като празна торба, като счупена черупка. Разкъсана съм на парчета и нищо не може да ми върне целостта.
След няколко секунди Роджърс се връща с тялото на Лоренцо, сложено в бяла кошница. С нея е свещеник с индийски черти, дошъл е да го благослови.
Взирам се в преплетените пръчки на кошницата. Лоренцо е там, на крачка от мен, но не мога да го видя. Свещеникът вдига ръка за благословия. Пиетро се приближава и поглежда в кошницата. Докосва го.
После всички излизат.
Мисля, че най-накрая ще умра, но продължавам да дишам.
Оставих го да си отиде в това бяло подобие на ковчег, без да направя нищо, без да почувствам нищо. Бог, затворен в малката кошница. Бог, който е приел човешки образ в нощта на Рождество, но с прекалено къси ръце и крака, с тесен гръден кош и голям корем. Бог, който излезе от стаята, поверен на кльощавия индийски свещеник с тъжните очи.
Бог, който ще свърши незнайно къде, далеч завинаги.
Далеч от мен.