Симона Спарако
Никой не знае за нас (15)

Година XVI, брой 734 от 22 декември

Скъпа Луче,

Пиша ти от една звезда, защото там се озовах в нощта, в която с А. правихме любов за първи път. Спомням си как си помислих: „Боже мой, значи ти съществуваш и човек може да те докосне“. На следващата сутрин се събудих сама в леглото. Той беше изчезнал. Със сигурност ще се върне, но после ще изчезне отново.

Нито съм първата, нито последната, влюбена в ненадежден, невъзможен и непредвидим мъж. Но той ме качи на звездата и сега не мога да сляза оттам. Много съм високо, за да се оставя да падна. И наоколо е много светло, затова не виждам добре.

Освен това звездите са многобройни, но прекалено далечни, за да ги разбере човек.

С уважение,

Б.