Симона Спарако
Никой не знае за нас (14)

Пиетро седи до мен. Връзва ми предпазния колан и слага чантата под седалката срещу нас.

Не съм спала от два дни. В последния момент се сетих да излъжа стюардесата, че съм в петия месец, а не в седмия, иначе трябваше да й представя медицинска бележка, каквато нямам.

Двайсет и първи декември е. Невероятно е, че успяхме да излетим. Довчера летищата в половин Европа бяха блокирани от снега. По новините съобщиха, че има десетки отменени полети, а стотици пътници очакват да бъдат превозени. Но Пиетро има връзки. Той не спря да говори по телефона, откакто напуснахме кабинета на доктор Пиаца. Трябваше да получи точна информация, да запази самолетни билети, да насрочи среща със специалиста по генетика доктор Уилсън, който ще ни чака по обяд в „Уестминстър Хоспитал“ — лондонска обществена болница, ползваща се с много добро име.

Оставих го да се занимава с всичко. Отстъпих му тази привилегия. Позволих му да ме води, сякаш бях лишена от воля и разум. Но съм наясно, че отиваме на съд, обвиняеми и вече признати за виновни, познаваме дори размера на наказанието. От време на време Пиетро се обръща към мен с въпрос, опитва се да поддържа разговор, после се отказва. Наблюдава действията на останалите пътници, качващи се на борда, и на лицето му е изписана решимост да открие победния ход в този неравен за нас мач. Усещам тревога и въпреки желанието да я потисна, се страхувам от пораженията, които ще нанесе състоянието на сина ни върху нашите отношения, върху бъдещето ни. Как всичко може да отиде по дяволите.

Докато пътниците заемат местата си, продължавам да галя корема си. Правя това движение по цял ден. То е несъзнателно, както мигането или дишането.

Тази сутрин огледах внимателно корема си. Вече е безформен, а на мястото на пъпа имам белег като звезда. Дупката я няма. Празнината е запълнена, а усещането за нея е останало само в паметта ми. Сякаш Лоренцо винаги го е имало. И ние двамата сме неделими един от друг. Като костенурката и панцира. Аз трябва да съм панцира.

Представям си как се е свил в единия ъгъл, как уплашено е стиснал ръчички край стената на матката ми. Като мишленце в клетка. Бих искала да го успокоя, да му обясня, че човек трябва да се бори със страховете си, защото в повечето случаи те са неоправдани, но ако ми споделеше страха си от живота, едва ли бих намерила какво да му кажа.

Аз също се боя.

Бих искала времето да спре. Бих искала да не се налага да вземам решения.

Бих искала Лоренцо да остане вътре в мен завинаги.

Или никога да не беше влизал там.

 

 

Самолетът набира скорост по пистата за излитане. Гледам през илюминатора. Небето е ясно. Сред бурените в полето се виждат акации. Различавам хангарите в далечината, както и други самолети, които се готвят да излетят. Обикновено изпитвам страх преди откъсването на самолета от земята, когато набира скорост, ми се струва, че всички болтове ще се развият и той ще се разпадне на хиляди парчета. Но този път бих искала да изчезна във въздуха и никога да не кацна. Или и аз самата да се разпадна, да се възпламеня на пистата, да се разбия в нещо.

 

 

Вече в небето ни обгръщат бели облаци и преди да ни пуснат, плуваме сред гъста бяла мъгла. Тебеширенобяла, тя ме обвива като дебела завивка. Но не ме заличава.

Стюардесите минават с количка с храна и напитки. Предлагат ми ядки, бисквити, чаша вода.

— Добре ли сте, госпожо? В кой месец сте? — пита ме едната с прекалено любезен тон.

Скривам глава в раменете си.

— В петия — отговаря Пиетро вместо мен. После добавя: — Не се тревожете, всичко е наред.

Но щом тя се отдалечава, ме придърпва към себе си:

— Хей, тук съм. Бъди спокойна.

Атакувам го със съскане:

— Не ми казвай да бъда спокойна. Остави ме на мира.

Отдръпвам се с досада и отново обръщам поглед към прозореца. Пелената облаци под нас прилича на заснежено поле.

 

 

Лондон е празнично украсен. Улиците са весело шествие от светлини, снежинки и коледни дръвчета. Докато таксито си пробива път между колите, се виждам отново на двайсет години, когато бях сервитьорка в едно заведение на Кингс Роуд. Прекарах два летни месеца в смесица от музика и безразсъдство. Делях разхвърляната си квартира с един студент по философия, който беше последвал страстта си и свиреше на китара. Търсеха ни по домофона по всяко време. Седяхме и си приказвахме с приятели по цяла нощ.

Пиехме червено вино от пластмасови чаши, а после в тях плуваше отвратителна каша от пепел от цигари и марихуана. Целувахме се и се смеехме до припадък. В този град бях щастлива, мисля си и поглеждам към небето. Но това не е същото небе, изпълнено с обещания. Сега е като сива ледена плоча, надвиснала над нас.

 

 

Болницата е внушителна сграда с мрачна архитектура, която създава впечатление за казарма. Фасадата е от мозаечно разположени тухли, вратата е от стомана и стъкло. Таксито ни оставя пред централното стълбище, където няколко пациенти по пантофи и халати пушат скришом, смесени с посетителите.

В коридора ни посреща мощна неонова светлина, която може да заблуди човек, че е настъпила вечерта. Следвам Пиетро на известно разстояние. Ограничавам зрителното си поле до линолеума на пода. Не искам да срещам чуждата болка, стига ми моята.

С асансьора се качваме на третия етаж, където пише ЖЕНСКО ОТДЕЛЕНИЕ.

Преди да излезем, Пиетро се обръща към мен:

— Аз съм с теб.

Той има нужда непрекъснато да ми навира присъствието си, сякаш не го забелязвам. В известен смисъл е вярно.

 

 

Първата зала в отделението представлява голяма чакалня. Там е шумно, но някак потискащо на фона на коледната суматоха. Човешкото тяло не зачита празниците, когато се разболява или решава да се появи на бял свят.

За първи път влизам в английска болница. До момента съм ги виждала само по телевизията. Те са чисти и безупречни, толкова са еднакви. По принцип не носят имена на светци, на Богородица или Бог. По стените няма окачени разпятия и в тях не витае онази тъжна атмосфера, характерна за италианските болници. Лъснати до блясък и функционални, те приличат повече на хотели или частни клиники.

Сред пациентите преобладават жени от всички раси с всякакви размери кореми. А също и деца, много деца.

Сърцето ми се свива, като ги виждам. Едно черно момиченце реве в розовото си одеялце; две дечица на около три и пет години си играят и се гонят по стълбите, а висок и изискан мъж, вероятно баща им, се опитва да ги укроти. Питам се дали Лоренцо ще може да тича, но дори не знам дали ще е в състояние да ходи.

Изненадващо ме връхлита една мисъл. Коремът ми е твърд, свит. Би могъл да се роди още сега. Да реши да се измъкне между краката ми, без да ни остави възможност за избор. Би могъл да реши въпроса вместо нас. Да продължи да живее и да оцелее и без мен.

— Хайде, Лоренцо, направи го — моля го тихичко. — Покажи ми, че Бог съществува и иска да ме спре.

Едно индийче става да ми отстъпи мястото си. До него седи руса жена с наднормено тегло. Това е майката на двете разюздани деца. Разбирам го от начина, по който ги игнорира. Едното я дърпа за ръкава, после вика баща си. Жената изглежда невъзмутима и не му обръща никакво внимание, дори не забелязва мъжа си, който идва да я отърве от детето. И нейният поглед блуждае, заета е да обсъжда нещо важно с призраците си. Дали и тя не е в моето положение? Ами ако в утробата й не расте трето дете, а тумор?

Малко по малко чакалнята приема истинския си облик пред очите ми: това е част от света, където щастието се среща с болката. И двете очакват да получат виза за престой или да бъдат отпратени. И тъкмо усещането за несигурност надделява над всичко, то остава неизразено, но е победител.

 

 

Пиетро ми казва да го изчакам. Трябва да отиде до регистратурата за информация.

Виждам как се доближава до гишето, облечен в синьото яке, което му подарих за рождения ден. Попада сред чуждата реч, детския плач, коледните гирлянди, окачени по стените, и таблата с цветни диплянки. Виждам как се обърква, той, дето е толкова спокоен и уравновесен. Виждам как с всяка крачка губи кураж и се свива като някой старец при първия удар, който животът му нанася. Обръща се към мен и ми се усмихва отдалече. И аз му се усмихвам, но сърцето ми се къса.

Спомням си как се прибра преди шест месеца. Бях облякла пуловера му от дипломирането, онзи, от който стърчат конци. Беше с него в деня, когато ми предложи да живеем заедно. Това беше късметлийският му пуловер за специални поводи. Зад гърба си стисках листа с изследването на бета-хормона, свит на руло и завързан с панделка. Смехът ми беше нервен, неговият — изненадан. Спомням си радостния му вик, когато ме вдигна на ръце: „Луд съм по теб. Луд съм по него или нея… Луд съм по нас!“

После пред очите ми се редуват съдбоносните фотограми от етапите на бременността. Как се карахме заради хормоналния ми дисбаланс; как ми държеше косата, докато повръщах, превита на две в банята, опряна на дъската на тоалетната чиния; всички онези моменти, когато говорехме на Лоренцо. Реакциите на другите при новината, че чакаме дете: кривата усмивка на Матилде, която изразяваше недоволството й и сякаш ми заявяваше „Този път ти победи и ще трябва да те приема“; ентусиазма на Паоло, най-добрия приятел на Пиетро, и шумния възторг на жена му, Джорджия, която също беше бременна с второто си дете; тъгата в радостта на Иван и Нери, най-близките ми приятели. Иван се пошегува с факта, че ако двамата с Нери искат да се оженят или да осиновят дете, трябва да отидат в Испания или Англия. Скоро и те ще научат. Че в крайна сметка и на нас ни се наложи да дойдем в Англия, но по съвсем друг повод. Следващият ми кадър от веригата спомени е от деня, когато с Пиетро правихме любов за последен път. Беше на пода в стаята на Лоренцо, която тогава представляваше работна площадка, недостроено гнездо. Постлахме стари шумолящи вестници и престилката ми, омазана с боя. Той не проникна дълбоко в мен, защото беше предпазлив, но в мрака на празната стая, пълна с толкова много очаквания, очите му потънаха в моите, сякаш го правехме за първи път.

Тогава плаках. Плача и сега, в шумната претъпкана чакалня.

Пиетро ме гледа, но не може да прочете по устните ми какво казвам от това разстояние. Не може да разбере, че му искам прошка.