Симона Спарако
Никой не знае за нас (13)

Един от първите подаръци на майка ми — както и едно от малкото спазени обещания — беше хамстерът.

Бях на дванайсет години и прекарвах цели следобеди в наблюдения над бедното животинче, което, изглежда, бе дошло на бял свят само за да ми прави компания в самотното детство и да ме съпроводи до юношеската възраст. Не знаех, че е женски, затова го кръстих Бенджамин.

В клетката му имаше малко пластмасово колело, в което Бенджамин влизаше като маймунка и го въртеше неуморно. После в един момент спря и започна видимо да наддава. Само се тъпчеше. Никой не подозираше, но се оказа, че е бременна.

Щом се родиха, малките бяха толкова дребни, че приличаха на ларви. Кожата им беше розова и прозрачна. Нослетата им душеха учудено миризмите наоколо. Очичките им бяха затворени, като запетайки, нарисувани върху розовата плът.

Когато майка ми дотича, призована от истеричните ми крясъци, изобщо не й допадна идеята, че Бенджамин е родила през нощта и сега ще трябва да отглеждаме котилото й. А за мен това беше истински празник.

Бенджамин не изглеждаше измъчена от раждането, а аз се опитвах да различа по безизразната й муцунка следите от майчинството. Смятах, че се възхищава на килимчето от розови мишлета и си мисли как ще се грижи за тях, когато тя взе едно в уста. Бях сигурна, че има намерение да го почисти. Но тя го напъха в уста и после, като го прехапа през средата, го погълна с наслада на две хапки. Приличаше на перфектна хирургична операция без капка кръв. След като го сдъвка и преглътна, Бенджамин престана да души въздуха, мърдайки мустаци като антени, и се взря в мен с черните си немигащи очички.

Бях в шок. Попитах майка си защо го направи, а тя, вместо да ме махне от клетката, изглеждаше привлечена от необичайния спектакъл, сякаш някой й споделяше ужасната си тайна.

После каза:

— Сигурно са й в повече. Или мисли, че няма достатъчно храна и място за всички.

— Мамо, моля те, нека я извадим. Да я сложим в по-голяма клетка!

Но майка ми ме спря, преди да успея да отворя вратичката на клетката.

— Не, Луче. Не ги пипай! Тя няма да ги познае. Ела с мен. Може би ги яде, защото се чувства застрашена и бърза да го свърши сама, преди някой друг да убие малките й. При всички случаи знае какво прави.

Докато майка ми ме дърпаше вън от стаята, аз осъзнах, че никога няма да забравя видяното. Но не знаех, че двайсет години по-късно ще сънувам тази зловеща, но в същото време толкова естествена сцена с най-малките подробности.