Симона Спарако
Никой не знае за нас (12)

Вечер е. Петимата сме седнали в хола. Майка ми, свекърът и свекървата, Пиетро и аз. Във въздуха витаят неизречени думи, проклятия, мълчаливи упреци. На кристалната масичка има вода, плодов сок и бонбони, но никой не ги докосва. И никой не гледа другите в лицето.

Говорят си малко за пътуването, за хотела, колко дни смятаме да останем. Говорят в трето лице, сякаш става въпрос за някой друг. Някой, с когото нямат роднинска връзка. Не се осмеляват да се обърнат към мен. Майка ми не може да стои мирно и постоянно се върти. Леонардо, бащата на Пиетро, който обикновено е толкова сдържан и суров, сега е вперил блуждаещ поглед в мрака навън, а Матилде е станала сянка на Пиетро, пази го и го следва като квачка.

В един момент майка и син се скриват в кухнята. Матилде прошепва на Пиетро:

— Каквото и да решиш, да знаеш, че имаш подкрепата ни. Аз ще бъда до теб. Ще се погрижим за вас.

Те са убедени, че не ги чувам. Не знаят, че съм потънала в тишината като в плаващи пясъци, ужасена от звученето на думите, а изразът „ще се погрижим“ ме дърпа още по-дълбоко към дъното. Това е последната утеха, която се дава на умиращ, преди да се намеси волята Божия. Грижа. Думата за край.

Майка ми се върти край мен, мести разни предмети, за да привлече вниманието ми. Накрая сяда и взема ръцете ми в своите. Това, по нейните разбирания, се равнява на най-нежната прегръдка.

Обяснява ми, че не може да ни придружи в Лондон. Заради баба и болката в глезена, който още е превързан. Ако се почувствала по-добре, можела дори да остави къщата на две непознати. Но пътуването щяло да се окаже пагубно за болните й кости и се страхувала, че ще ни бъде в тежест. Със сигурност последното, от което сме имали нужда в толкова труден момент, е една болна старица. Най-важното било да съм спокойна. Тя ме обичала и щяла да се моли за нас. Да не съм се тревожела за нищо, а и бездруго имало телефон. Можело да й се обаждам по всяко време на денонощието, ако изпитвам нужда. И да не забравям, че съм нейната радост.