Симона Спарако
Никой не знае за нас (1)

Всички сме тук.

Всяка със своя трофей, повече или по-малко видим, стиснала под мишница медицинския си картон. Всички чинно седнали в редица, като пред кабинета на директора в училище. Една разлиства списание с отнесен поглед и с ясното съзнание, че всичко ще бъде наред. Друга обаче е навела глава и е скръстила нервно ръце. Сякаш зад вратата в пастелен цвят я чака заплаха от изключване.

Ние всички сме бъдещи майки в очакване на ехография.

Едната ме пита в коя седмица съм, аз едва успявам да й отговоря и Лоренцо ме рита. Явно иска да ми напомни, че вече не съм сама, че от сега нататък трябва да се старая да съм по-дружелюбна и заради него. Само в тази чакалня мога да преброя седем бъдещи приятелчета в игрите. После остава така, с крак, опрян в гръдния ми кош. Представям си го как мрънка и упорства, също като мен, когато искам нещо. Така или иначе от двайсет и девет седмици и два дни не правя друго. Само си представям.

 

 

Пиетро седи до мен. Всеки път е с пуловера на сини и зелени ромбове, онзи от дипломирането му, от който вече висят нишки. Твърди, че му е срещу уроки. Той гледа предните ехографски снимки, от гръбначната до морфологичната, и може би търси в тази игра на сенки да открие своя нос или моята уста, формата на очите на майка си, която прилича на излязла от нямото кино, или чертите на лицето на дядо ми, партизанина с гордата усмивка. Междувременно аз си мисля за избрания от мен цвят на стените в новата детска стая. Съвсем не излезе онова пастелносиньо с градация на сиво, което бях харесала във френския каталог. Всъщност, веднага щом изсъхна, се получи ярко лъжливо синьо, като на филмите от петдесетте години, оцветявани допълнително дигитално. Кой знае защо, мислите на човек, преди да му се случи необратимото, са тъй незначителни.

Идва моят ред. От кабинета излиза млада жена. Сама е, коремът й едва се е очертал под роклята. Погледът й е колеблив, но вече многообещаващ. Докторката се показва на прага и ми кима да вляза.

— Заповядайте.

Ставам и влизам. Пиетро ме следва. И двамата я поздравяваме с нетърпеливи усмивки.

— Как сте, Луче? — пита ме тя, докато затваря вратата зад мен.

— Като голям инкубатор — отговарям иронично.

— Знаете ли, че откакто започна да излиза вашата рубрика, се абонирах за седмичника?

Благодаря й с някаква изтъркана фраза, без да мисля. Веднага отивам до кушетката. Бързам да си вдигна роклята и отново да го видя.

Пиетро отваря пластмасовата папка, където събира всички предишни изследвания, но докторката го спира с ръка. Личи си, че това е първото ни дете.

— Добре върви — коментира тя при вида на окръгления ми като гигантско яйце корем. — Доста сте наедрели.

Аз вече съм легнала и съм събрала полите на гърдите си. Гледам ехографската сонда на няколко сантиметра от мен, както дрогираният гледа доза метадон. Пиетро ме държи за ръката. Докторката ни се усмихва. Да, добре върви. Тя се усмихва и включва монитора, после изстисква върху корема ми прозрачен студен гел от тубичката.

— Преди Коледа всички сте се разбързали — шегува се тихо тя. — Сякаш сте се наговорили да си запишете час за преглед в един и същи ден.

Докато го казва, със сондата размазва гела със спираловидни движения, внимателно натискайки под пъпа ми. Но когато най-накрая на монитора се появява главата на Лоренцо, усмивката й изчезва. Изведнъж бузите й увисват като две празни торбички край устата. А между веждите й се образува дълбока бръчка, издаваща тревога.

Моят син се появява и изчезва на монитора като отраженията на образите в огледалната зала на лунапарк. Докторката спира изображението върху един надежден силует и натиска по клавиатурата на ехографа, за да вземе точни мерки. Лоренцо отново е там, на черно-белия екран над главите ни, а правите линии го пресичат по хоризонтала и вертикала. Последния път се развълнувах, когато успях да различа сред сенките лицето му, скрито с ръчички, в жест на защита или пък досада, кой знае. Докато на малкия му череп се изписва кръг, като черна дупка, за да определели диаметъра, аз се взирам в очите на докторката и се опитвам да разчета някакъв знак и в най-малкото присвиване на клепачите й.

Докторката се обръща към асистентката и й казва някакви числа, които за мен нямат никакъв смисъл, но въпреки това разбирам, че нещо се е променило. Сега и завинаги.

— Къс е — произнася тя няколко пъти, като има предвид фемора.

Започвам да си дърпам косата, както правя обикновено, щом се разтревожа. Хващам някоя къдрица и я навивам на пръста си. Задържам погледа си върху неговите крачета, които за първи път успявам да различа ясно. Боже мой, тези крачета са перфектни, пръстче по пръстче, каквито трябва да бъдат крачетата на новородените, само дето той е още вътре в мен. Сърцето ми тупти до пръсване в ушите, в корема, в костите. Не знам дали е моето сърце или неговото, но го чувам навсякъде. Главата ми е като в мъгла. Докторката натиска сондата и я върти във всички посоки. Пиетро ми стиска ръката, без да произнесе нито дума.

Линиите и кръговете продължават да се движат върху образа на сина ни като някакви драскулки, но следват точна геометрична форма, безпогрешни са. Докторката го измерва няколко пъти, спира се на краката, на ръцете, на главата, накрая на гръдния кош, мястото, което, изглежда, я тревожи най-много. Казва ми да съм спокойна, но заповядва на асистентката си да се обади на гинеколожката ми:

— Кажи на Джили да дойде веднага.

После вдига дръжката на сондата от мен с въздишка, която пада и се разбива като стъкло в пода, след което ми посочва да се облека.

Аз съм изтръпнала, ръцете ми треперят, заровила съм ги в косата си. Изтривам гела от корема си с хартия, но още го усещам леден и влажен.

— Искате ли чаша вода?

— Не, искам да знам какво се случва.

— Елате, седнете.

Докторката ми помага да стана от кушетката и да се настаня на стола срещу нея. Не съм в състояние да пазя равновесие, изкуствената светлина на кварцовата йодна лампа ме заслепява и едва успявам да си държа очите отворени. Не мога да се сдържа и търся погледа на Пиетро, като се надявам, че ще ме ободри и ще ми служи за компас. Но той е разконцентриран, продължава да се взира в угасналия монитор.

В стаята е, докато докторката говори за тревожно забавяне на растежа, за пет процента и други непонятни термини, от които пред очите ми проблясват бели петна. Малки бели светкавици, заличаващи задълго всичко останало.

— От двайсет и седмата седмица до днес детето не е пораснало според очакванията. Има някои тревожни аномалии, които ме навеждат на мисълта за един от видовете дисплазия на скелета, но не съм в състояние да ви дам точна диагноза.

— Защо до момента не е било забелязано? Какво трябва да направим? Какво е лечението?

Разпознавам гласа на Пиетро някъде наблизо. Въпросите му издават безпокойство, но думите му стигат до мен приглушени и изкривени. Имам чувството, че седя сама в кабинета, че съм сама на света, също както в детството, когато играех на криеница и след като преброях на глас до петдесет, започвах да търся приятелчетата си, без да успявам да ги открия.

— Да не съм направила нещо нередно? — прекъсвам ги аз внезапно, а по бузите ми се стичат сълзи. Гледам и двамата, без да ги виждам. После на един дъх задавам този страшен за всяка майка въпрос, като мачкам с ръце мократа си вече рокля: — Аз ли съм виновна?