Лиз Нюджънт
Стаено зло (19)

19.
Лорънс

Позволих на мама да мисли, че тя диктува второто писмо от Ани, но то беше твърде безлично, твърде безчувствено за темперамента на Ани, затова го скъсах и написах друго, използвайки думите, които смятах, че Карън иска да чуе. Спомних си, че Карън беше казала нещо за комплект бои, които Ани щяла да й купи, преди да изчезне, затова купих един и го пратих с писмото. Знаех, че това ще придаде автентичност на историята на Ани. Карън щеше да се увери, че Ани още я обича. За мен това беше важно.

Онази събота взех автобуса до Атлоун. От господин Мънро знаех, че Бриджет е била прехвърлена в Мълингар, тъй че нямаше вероятност да се сблъскам с нея. Беше проста работа — слязох от автобуса, отидох в пощата и се върнах на автогарата, за да хвана същия автобус и да се прибера в Дъблин.

Мама нетърпеливо очакваше завръщането ми. Имаше новини. Беше ходила на пазар и беше подновила изцяло гардероба си. В бюфета имаше скъпо вино, а в хладилника — пушена сьомга.

— Получихме къщата! — възкликна тя.

Явно баба я беше оставила на нас. Обзавеждането, сред което имаше някои хубави антични мебели и забележителни картини, беше завещано на чичо Фин и леля Роуз. Преди осем години баща ми беше убедил майка си да продаде викторианската си къща с четири спални в Болсбридж и да купи отдалечена къщичка на една скала в Килани. Беше инвестирал парите в злополучните сделки с Пади Кери, които ни бяха лишили от всичко. Мама имаше намерение да продаде къщата, да прибере парите и да харчи за лукс, какъвто отдавна не можехме да си позволим. Отново бях слисан от явното й злорадо задоволство. Подправените писма не бяха от никакво значение за нея. Дори не ме попита за пътуването.

Няколко дни по-късно чичо Фин дойде у дома с леля Роузи. Поздравих ги любезно, но чичо не беше настроен за светски приказки.

— Става дума за завещанието на майка ми. Надявам се да постъпиш, както е редно — обърна се той към мен.

Мама се намеси.

— Така искаше Елинор. Нали не намекваш, че не е била с ума си?

— Не, но сигурно разбираш колко е несправедливо. Андрю пропиля нашето наследство, а само ти печелиш от това, което е останало.

— Оставила ви е обзавеждането, не е като да не получавате нищо.

Мама се опитваше да демонстрира благоразумие.

Леля Роузи ме погледна сърдито.

— Длъжник си ни.

Защо гледаха мен? Мама изобщо не им обърна внимание.

— Нали няма да оспорваш, Фин? Да ни влачиш по съдилища и да вкараш семейството в публично зрелище?

— Не, разбира се, но Лорънс е достатъчно голям, за да реши какво да прави.

Не разбирах.

— Аз? Защо аз?

Чичо погледна яростно мама.

— Дори не си му казала истината, нали? — той се обърна към мен. — Майка ми е оставила къщата на теб, Лорънс. Не на Лидия, само на теб. За да бъдеш независим.

Мама каза предизвикателно:

— Да, и Лорънс не вижда причина да дели парите с вас.

Леля Роузи се разяри.

— Можеше да му кажеш, Лидия. Е, какво смяташ да правиш, Лорънс? Ще я продадеш и ще запазиш парите за себе си, или като почтен човек ще ги поделиш с нас?

Мама застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.

— Отвратителен е начинът, по който се опитвате да изнудите сина ми. Моля ви да си вървите. Веднага.

И ги изпрати до вратата.

— Каква наглост! За кои се мислят, че да ни казват какво да правим с наследството си? Баща ти щеше да позеленее, ако беше видял какво става. Не им обръщай внимание, Лори. Къщата е наша и ще правим каквото искаме с нея.

— Моя. Къщата е моя — поправих я аз.

— Разбира се, скъпи — каза тя, пускайки най-ослепителната си усмивка.

После продължи да мърмори за чичо Фин и леля Роузи.

— Защо не ми каза, мамо?

— Не вдигай шум за нищо, Лорънс. Каква е разликата?

— Мамо, не е честно. Те трябва да получат половината от парите за къщата.

— Защо? Защо трябва да получат нещо? Елинор знаеше какво прави. Фин и Роузи могат да си позволят осем деца, а ако не могат, да не са раждали толкова много.

Мама се опита да скрие завистта си от способността на леля да роди успешно осем деца.

— Ние мизерствахме. Знаеш, че не обичам да се оплаквам, но искам да живеем така, както бяхме свикнали. Когато баща ти умря, всички се опитваха да ме убедят да продам тази къща и да се преместя в грозен малък апартамент и знам, че ти струваше много да останем тук, но сега можем да се поотпуснем. Заслужил си го, скъпи.

Същата вечер дойде Хелън. Сега те с мама бяха в добри отношения, защото беше й помагала покрай погребението на баба. Дори ми се струваше, че мама би искала да продължим тийнейджърската си връзка. Тя даже ни остави насаме.

— Баба ми е завещала къщата си.

— Сериозно? Това е супер. Собствен дом.

— Всъщност не, мама ще я продаде.

— Чакай, на кого е завещала баба ти къщата?

До този момент не бях се замислял за това. Мислех, че трябва да продадем къщата и да поделим парите с чичо Фин, но Хелън ми разкри още една възможност.

— Твой собствен дом. Без наем? Как ти се струва?

Докато я описвах, постепенно осъзнах, че това е точно каквото ми трябва. А и баба беше подчертала, че иска да съм независим.

— Доста изолирана е, над една магистрала с три платна в Килани. С една голяма спалня в еркер, издаден над върха на скала. Голяма дневна с изглед към остров Долки и залива. Кухнята е малко старомодна. Няма съседи. От едната страна са железопътните релси, а зад тях са скалите и морето.

— Идеално за купон — каза Хелън, която изобщо не ме разбра.

В Рим Карън ми беше казала, че ще се изнесе от апартамента на баща си. Бях впечатлен от желанието й да живее свободно и независимо. Време беше и аз да направя същото. Изненадах се, че Карън не ми се обади, след като получи писмото, но бях зает да правя планове за нашето бъдеще — нейното и моето.

Същата вечер казах на мама, че в края на седмицата ще се преместя в къщата. Не го усуквах. Бях делови и й казах, че трябва да живея като независим възрастен човек и как скоро тя ще разбере, че е по-добре и за нея. Обясних, че пак ще плащам сметките и разходите й и че ще идвам да я видя поне веднъж седмично. Тя щеше да бъде свободна да кани Малкълм, когато си поиска. Бях убеден, че той щеше да се чувства по-удобно в къщата, ако ме няма.

Мама се разплака, молеше ме да остана, но аз не се хвърлих да я утешавам. Чувствах се ужасно, но не можех да отстъпя отново. Трябваше да ми позволи да порасна. Тя се качи в стаята си и остана там цяла вечер.

Към единайсет часа почуках на вратата да й пожелая лека нощ. Отговор нямаше. Отворих вратата. Тя беше просната облечена на леглото.

— Мамо?

Тогава видях двете празни шишета от хапчета.

Изкрещях, вдигнах главата й. Дишаше, но неравномерно и плитко.

— Боже, мамо, какво…

Но знаех точно какво е направила и защо.

— Остави ме на мира — промърмори тя. — Искам само да спя.

Завлякох я в банята, отворих всички прозорци и я сложих на пода. С една ръка разтворих устата й, и с четка за зъби притиснах гърлото й, докато не започна да повръща. Тогава я дръпнах до тоалетната.

— Мамо, трябва да повикам линейка.

Между повръщанията, тя изкрещя:

— Не бива, не бива! Те ще ме пратят пак там!

Знаех, че говори за „Сейнт Джон ъв Годс“ и знаех, че е права. Оставих я да повръща, изтичах долу и се обадих.

— Ало?

— Хелън, аз съм, Лорънс.

— Кое време е…

— Можеш ли да дойдеш у нас веднага? Спешно е.

— Защо, какво е станало?

— Можеш ли да дойдеш? Майка ми се е нагълтала с хапчета, много хапчета.

Тя най-после усети напрежението в гласа ми.

— В съзнание ли е?

— Да, в момента повръща.

— Добре, това е хубаво. Ще бъда там след десет минути.

 

 

Хелън беше фантастична. Щом обясних какво е направила майка ми, тя пое всичко. Без да обръща внимание на протестите на майка ми, накрая я сложи да си легне, не преди да изнесе всички лекарства от спалнята и банята. Останахме при майка ми, докато тя заспа, после слязохме долу.

— Не се безпокой, тази вечер няма да направи нищо друго. Ще спи като пън поне дванайсет часа. Защо го е направила?

— Казах й, че се изнасям.

Хелън ме погледна с искрена симпатия.

— Трябваше да повикаш линейка.

— Щяха пак да я пратят в „Сейнт Джон ъв Годс“.

— Може би там й е мястото.

Тогава не се сдържах, очите ми се насълзиха и започнах да хлипам. Не плача красиво. Треса рамене и е шумно и грозно. Хелън отиде до барчето и ми наля голямо уиски.

Взех го с благодарност и изпих наведнъж половината, усещайки желаната топлина да се влива в мен.

— Обещах й, че няма да се върне там.

— По дяволите, Лорънс, това е обещание, което не можеш да спазиш.

— Трябва.

— Не е вярно.

— Хелън, ти не разбираш. Тя си няма никого. Мой дълг е да се грижа за нея.

— А дълга ти към себе си? А твоят собствен живот? Нима ще живееш у дома си до края на живота си, за да попречиш на майка си да се убие?

— Не знаех, че ще го приеме толкова тежко. Знаех, че е разстроена, но мислех, че накрая ще разбере, че така е най-добре. От няколко години е стабилна. Има си приятел…

— Той ще се грижи ли за нея? Добър ли е с нея? Ще се ожени ли за нея, ще се премести ли тук? Има ли такава възможност?

— Не знам. Не го познавам. Той е психиатър.

Хелън избухна в смях и поради ужаса и емоциите от случилото се, аз се присъединих към нея. Сякаш отварях клапа на въздух под налягане. Постепенно смехът стихна.

— Какво да правя?

Хелън се замисли за минута-две.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върне в психиатрията?

— Не, а и не можем да си го позволим.

— Можеш ли да си позволиш да наемеш мен?

— Теб? Какво говориш? Нали работиш в „Сейнт Винсънт“?

— Вече не. Миналата седмица ме уволниха. Откриха, че съм свила валиум.

Защо ли не бях изненадан?

— Хелън! Защо?

— Не знам. Беше тъпо. Трябваше да свия амфетамин или нещо, което ти дава енергия, по дяволите. Валиумът успокоява. Преди месец бях на парти и всички искаха валиум, но идиотите бяха алчни и ги гълтаха като бонбони. Почти всички заспаха. Катастрофа!

— И какво ще правиш?

— Не знам. Имам късмет, че не ми отнеха правата. Щях да си търся работа като болногледачка, но мога да работя и тук, нали?

— Какво?

— Само няколко седмици, докато тя се стабилизира. Имам още валиум. Известно време ще й трябва само това, а аз ще съблюдавам дозата…

— Хелън, майка ми не те харесва много.

— О, харесва ме много повече отпреди. А и какъв избор имаш? Да напуснеш работа и да я гледаш?

Решението изглеждаше драстично, но Хелън беше права. Нямах голям избор.

— Няма да се нанасяш тук. Ще я гледаш, докато съм на работа.

— Добре.

Седяхме до три сутринта. Пазарихме се за цената. Тя наистина поиска много по-малко, отколкото очаквах.

— Цена като за приятел. И в брой — каза тя.

Разказах й за работата си. Говорихме за кошмарната ни връзка в миналото и тя призна, че е била незаслужено жестока към мен. Аз признах, че не ме е привличала.

— Чекиджия — каза тя. Разказа ми за деветте гаджета, които сменила за шест години. — Ти не си единственият боклук, с когото съм излизала.

Похвали ме за отслабването. Аз свалих гарда и й разказах за скъсването ми с Бриджет и как не съм й направил предложение. Както очаквах, Хелън намери всичко за много смешно. Убеди ме, че трябва да се изнеса, да живея самостоятелно.

— Ще бъде добре за теб. И за нея. Да си доведе този Малкълм.

Бях невероятно благодарен на Хелън за компанията тази нощ. На другия ден не отидох на работа и търпеливо обясних на мама, че Хелън ще я гледа през следващите няколко седмици. Уверих я, че няма да се изнеса, докато тя не се стабилизира. Тя беше натъжена и засрамена. Не преставаше да се извинява.

— Много съжалявам. Защо съм толкова безполезна? Защо съм такава?

— Не си безполезна, мамо, изобщо не си. Просто не си готова да се изнеса. Трябваше да те оставя да свикнеш с мисълта.

— Моля те, не си отивай.

— Ще говорим пак, когато си по-силна. Искаш ли да се обадя на Малкълм?

— Не! Не му казвай! Той ще… Не му казвай.

— Добре, няма. Но, мамо, защо… Женен ли е?

Тя се изненада.

— Не, разбира се.

— Никога не говориш за него. Не го каниш вкъщи, когато съм тук. Но когато се оправиш, искам да се запозная официално с него.

Тя кимна.

— Малкълм… Искам да го държа встрани от останалия си живот.

— Но защо?

— Познава ме… твърде добре.

— Не го ли харесваш? Не искаш ли да го виждаш?

— Искам, той е добър човек. Само че… Знае.

— За Ани Дойл ли?

— Не, разбира се. Никога няма да кажа на някого за това, просто…

Гласът й стихна.

Нямах представа за какво говори, но реших, че в нейните очи той може да нарушава личното й пространство. Но ако беше така, защо беше продължила да го вижда? Нямаше логика, но по-нататъшните въпроси засилиха смущението й и аз оставих темата.

Спомних си как се беше държала Хелън с родителите ми преди, как изобщо не я беше грижа за мнението им и се тревожех, че е голяма грешка да се грижи за мама, но тя беше съвсем различна, когато действаше като сестра: учтива, почтителна, грижовна. Една вечер се върнах от работа и я заварих да пресажда саксии с мама на кухненската маса. Говореше мило и нежно, поддържаше ръката на мама, когато саксията заплашваше да падне от ръцете й. Ако можеше да бъде все такава. По-късно го казах на Хелън.

— Аз съм добра актриса. Бих могла да спечеля шибан „Оскар“.

За тези кратки седмици мама и Хелън се сближиха. Кой би го помислил? Хелън каза, че Малкълм звънял няколко пъти, но мама отказвала да говори с него. Гласът му звучал загрижено.

— Да му кажем ли какво стана? — попитах Хелън.

— Не, това е нейна работа. Не е нужно да го вижда, ако не иска.

— Но той явно държи на нея.

— Да, но държи ли тя на него?

 

 

В службата бях обект на клюки. Момичетата ме обвиняваха, че съм прогонил Бриджет от работата й. Ивлин и Сали се питаха защо аз не съм поискал да ме преместят. Опитах се да им обясня, че Бриджет искаше да е по-близо до дома си, но те бяха говорили с нея и знаеха, че аз съм сложил край на връзката ни.

— Тя много ти подхождаше — каза Джейн. — Виж как започна да се храниш здравословно, когато започнахте да излизате. Сам нямаше да успееш.

Възразих, че съм го направил сам. Те ме обвиниха в неблагодарност. Възползвах се от положението си на началник и ги отпратих по бюрата им. Бриджет се обади у дома и в офиса няколко пъти, надявайки се на помирение.

Каза ми, че Джоузи ме видяла в Атлоун. Аз директно отрекох. Казах й, че Джоузи трябва да е сгрешила. Тя отново се обади следобеда. Била проверила и Джоузи била абсолютно сигурна, че съм бил аз.

— За бога, Бриджет, престани. Няма да се съберем отново. Не съм ходил в Атлоун. Не те обичам.

Затворих и видях, че Джейн ме гледа през отворената врата на кабинета ми. Тя поклати глава с отвращение.

 

 

Няколко дни по-късно Малкълм дойде вкъщи един час, след като се бях прибрал. Мама беше горе и си почиваше.

Не пожела да влезе, стоеше смутено на прага.

— Много съжалявам, исках само… Много се тревожа за нея — обясни той. — Не отговаря на обажданията ми и реших, че може да съм я обидил по някакъв начин.

Изглеждаше искрено разстроен.

— Не, уверявам ви, че няма нищо общо с вас. Просто й трябва малко усамотение.

— Тя… ходи ли на лекар?

— Тя е в отлични ръце.

Това беше истина.

— Лорънс, не съм искал да заемам мястото на баща ти, знаеш го, нали? Не бих застанал между майка и син.

— Разбирам го. Когато тя реши, ще вечеряме заедно.

— Наистина ли? Бих се радвал. Много я харесвам.

Личеше си, че е вярно. Уверих го, че ще му се обадя след няколко седмици. Той изглеждаше облекчен.

Мама се оправяше. Говореше за свръхдозата като за дребна грешка. „Много глупаво от моя страна.“ Настояваше, че това няма да се повтори и че е реагирала прекалено остро на новината, че ще се изнеса. „Просто никога досега не съм била сама.“ Все още не искаше да си тръгна.

Най-после бях започнал да се възмущавам от майка си. Емоционалното й изнудване ме държеше в капан. Хелън беше добра компания и макар да се разбрахме да поддържаме връзка, когато си тръгна, тя ми липсваше. В отношенията ни нямаше нищо романтично. Колкото и да бе необичайно, тя се беше оказала добър приятел в тежък момент.

Въпреки това постоянно мислех за Карън, чудех се как е реагирала на второто писмо на Ани, а после един ден тя ми се обади в офиса.

— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?

Замълчах, обмисляйки последствията от отговора си, но ми беше писнало от хитрости и измами, бях изтощен от лъжи. Исках най-доброто за Карън. Ако сега разбереше, че баща ми е убил сестра й, че Ани е заровена в градината ни, че това е краят на търсенето й, щеше ли това да й осигури покой? Щях ли аз да намеря покой?

— Да — отвърнах.

Тя въздъхна и най-неочаквано каза:

— Мисля, че и аз те обичам.