Лорета Чейс
Коприна за съблазън (9)

Осма глава

Кливдън качи Клара в каретата и понечи да я последва, потискайки неистовия импулс да се обърне и да погледне отново към ателието, когато почувства подръпване на пеша на палтото си. Обърна се рязко, готов да изненада в крачка поредния уличен джебчия.

Най-напред не забеляза нищо, но после погледна надолу.

Погледът му потъна в чифт огромни сини очи.

— Добър следобед, Ваша светлост — поздрави го Ерол.

Задъхана детегледачка се добра ситнешком до каретата.

— Мис, не трябва да се отделяте… от мен — скара й се, хвана я за ръка и я поведе със себе си, мърморейки извинения към херцога.

Изражението на Ерол бързо се смени от любопитно на инатливо и непоколебимо и тя се отскубна от ръката на бавачката си.

— Исках само да поздравя Негово благородие — възрази тя любезно, но твърдо. — Щеше да е грубо да го подмина, без да му се обадя.

— Но ти не минаваше покрай него, а се пусна от мен, претича по улицата и…

— Добър следобед и на теб, Ерол — поздрави я в отговор Кливдън.

Момиченцето се обърна и изгледа бавачката си победоносно. След което отново се извърна към него без следа от яд или инат, сияеща толкова искрено и неподправено, че радостта й можеше да стопли дори неговото затормозено сърце.

— Денят е прекрасен, нали? — заговори тя. — Прекрасен за разходка с отворена карета. Ако имах подобна карета, бих се разходила в Хайд Парк в ден като днешния.

Бе изящно облечена, както можеше да се очаква. Облеклото й бе като миниатюра на последната модна тенденция при жените — от тясната периферия на сламената й шапка до черната панделка на елегантното й дамско палто.

— Така е, мис — намеси се бавачката й, — но джентълменът се готвеше да тръгва, ако не сте забелязали, за да не кара дамата с него да го чака.

— Забелязах, Мили — отвърна Ерол невъзмутимо. — Не съм сляпа. Но не мога да говоря с дамата, защото той не ни е запознал. Съвсем нищо ли не знаеш за етикета?

Мили се изчерви като майска роза.

— Това е достатъчно, мис Лу… ъъъ, мис Ер… Мис Ноаро. Нахалството ви премина всякакви граници и съм сигурна, че дамата и господинът имат по-важни занимания от разговорите с вас. Елате с мен. Майка ви ще е много разочарована, че досаждате на клиентите й. — Бавачката подръпна облечената в ръкавица детска ръка. Изражението на Ерол отново се промени — очите й се присвиха, устните й се стиснаха инатливо. Тя отказваше да се подчини, а бавачката й сякаш нямаше никакво желание да я принуди със сила.

Кливдън не можеше да вини момичето — макар да не одобряваше, когато децата не слушаха възрастните, поели отговорност за тях, той не бе сигурен как е редно да се постъпи в подобна ситуация. Освен това определено не бе негова работа да се меси.

— О, Кливдън, не бъди глупав — намеси се Клара. — Това е дъщерята на мис Ноаро — на модистката, предполагам?

Камериерката кимна, прехапала устни.

— Да, тя е — потвърди той и за пореден път се удиви на факта, че Ноаро е майка, а пред него е дъщеря й. Къде, по дяволите, беше бащата? Как би могъл да изостави… но мъжете правеха подобни неща постоянно. Това не го касаеше по никакъв начина, а и в крайна сметка горкият човек може да беше починал.

— Е, добре, мис Ноаро те познава — продължи Клара. — Едва ли ще има против, ако позволиш на дъщеря й да подържи юздите за малко. — Обърна се към Мили, която панически поглеждаше към вратата, готова да побегне натам. — Няма нужда да се притеснявате — успокои я. — Госпожица Ноаро ще бъде в пълна безопасност. Негова светлост ми позволяваше да държа юздите, когато бях дете. Той няма да позволи на каретата да тръгне с нея.

Убийственото изражение на Ерол мигновено се стопи в детски копнеж, примесен с любопитство.

— Наистина ли ще може, Ваша светлост? — попита плахо. — Ще мога ли да подържа юздите?

Кливдън не знаеше какъв дявол се бе вселил в Клара в момента, но знаеше, че тя много обича децата и определено има усет и подход към тях. Писмата й често изобилстваха от описания на забавни инциденти и случки с по-малките й братовчеди.

Той не беше свикнал с малки деца — поне не и в последно време, а и това не бе обикновено дете. От друга страна, щеше да бъде съвсем лесно да й се угоди, а и нямаше да отнеме много време. Кочияшът му, Форд, бе изключително опитен, и нямаше да позволи на конете да се развилнеят или по някакъв начин да наранят детето.

Погледна към нея и разбра, че просто не може да й откаже, не и в този момент, когато тя буквално трепереше от вълнение.

Кливдън я вдигна — малкото живо телце бе изумително леко — и я настани до Клара. След това се качи на мястото си, сложи детето в скута си, взе юздите и й показа как да ги държи правилно. Тя го слушаше и наблюдаваше съсредоточено, треперенето й престана и само след момент юздите бяха сигурно омотани около малките й, облечени с ръкавици, пръсти. Тя погледна нагоре към него, сияеща от гордост, а той и се усмихна в отговор. Просто не можа да сдържи усмивката си.

— Много си умна и се учиш бързо — похвали я Кливдън. — Направи го правилно още от първия опит. Така си и мислех.

Ерол се извърна от него и отправи щастливата си усмивка към Клара, което очевидно разтопи напълно и без друго мекушавото й сърце.

— Как ги карате да тръгнат? — попита Ерол любопитно.

Кливдън нямаше време да реши как да й отговори.

Ноаро изскочи от ателието.

— О, лукаво дете такова! — възкликна тя. — Тя ли ви убеди да я качите при себе си? Ако не внимавате, ще я закарате до Брайтън, преди да сте се усетили. Слез долу, Ерол! Негова светлост и дамата му си имат и друга работа. — Тя вдигна ръце и Кливдън нямаше избор, освен да й подаде дъщеря й.

Очакваше да се почувства облекчен, защото не бе свикнал с деца и ги намираше за досадни и затормозяващи, но не беше облекчен. Отдаде го на детското й очарование и забавното й невинно лукавство.

Забеляза, че Ерол не се противи на майка си, както направи преди това с бавачката си. Кротка или не, Ноаро явно й нямаше доверие, защото не я пусна на земята, а я отнесе в ателието в прегръдките си.

Наблюдава ги за момент, докато Ерол не му помаха за довиждане през гърба на майка си.

Помаха й в отговор усмихнат, но погледът му не можеше да се откъсне от полюшващите се бедра на Ноаро, която ходеше със същите лекота и грация, както обикновено — сякаш теглото на дъщеря й не се усещаше. Странно наистина, защото тя едва ли бе тренирала вдигане на тежести, а и не бе висока и снажна като Клара… чието присъствие той тъкмо бе започнал да забравя.

Обърна се припряно, взе юздите и само миг по-късно двамата вече бяха поели по пътя си.

 

 

Клара също бе наблюдавала полюшването на бедрата на модистката, а също и Кливдън, който бе като хипнотизиран от тях.

Почувства как се промени атмосферата, когато двамата с херцога влязоха в ателието. Усети как той се напряга подобно на хрътка, подушила плячката. Когато модистката се приближи, напрежението между тях бе остро осезаемо.

— Забележително малко момиченце — заговори тя. Това бе единственото безопасно нещо, което можеше да каже. Детето бе божествено. Дали бе на Кливдън? Но не, тя не откри никаква прилика, а чертите на рода му бяха ясно разпознаваеми.

— Не бих се осмелил да дойда отново — отвърна той. — Следващия път госпожица Ноаро ще поиска да кара, за което трябва да благодаря на теб. Не трябваше да я качвам при нас, сигурен съм, че майка й се ядоса. Но пък не можеше да ми се опълчи, защото магазинерите трябва да мислят първо за приходите си, преди да се отдават на чувствата си.

— Мис Ноаро не изглеждаше ядосана, а по-скоро развеселена — забеляза Клара.

— Тя си е такава. Част от работата й е да не издава истинските си емоции. Казах ти, че на бала всички дами се чувстваха като богини в нейно присъствие. Но това няма значение, забрави, така или иначе нямам причина да идвам отново до тук. Ще убедиш Лонгмор или някой от другите ти братя да те доведе. Или ела с камериерката си.

— Или с мама — предложи тя.

— Що за безсмислица изрече току-що! — почуди се Кливдън. — Майка ти никога не би одобрила това ателие. Прекалено модерно е, а тя изглежда твърдо решена ти да носиш възможно най-… — замълча с мрачно изражение.

— Твърдо решена да нося възможно най-… какво? — поиска да узнае Клара.

— Нищо — отвърна й. — Спах лошо снощи и прекарах твърде много време в модистко ателие. Женското бъбрене явно ме е изнервило. За какво си шушукахте вие трите, между другото?

— Кливдън?!

— Трите се бяхте навели над зелената рокля, която ти хареса, и си шушукахте — поясни той.

Клара вдигна очи да го погледне. Кливдън се бе обърнал изцяло напред и профилът на лицето му бе ясно очертан, изглеждаше напрегнат. В какво състояние се бе докарал той — потиснат гняв, който нажежаваше въздуха около него, макар външно да изглеждаше напълно спокоен.

Кливдън не беше такъв, не и Кливдън, когото тя познаваше, който влезе топло усмихнат в дневната й стая и я изведе на приятна разходка навън. Този мъж бе напълно непознат за нея.

Отвърна очи и се загледа в преминаващите край тях къщи, докато се опитваше да измисли отговор. Тя изобщо не бе слушала какво коментираха другите две жени за зелената рокля. През цялото време се опитваше да долови разговора им с мис Ноаро и да ги наблюдава, без да си личи.

— Не разбрах добре — заобяснява тя. — Роклята ми се стори много красива, но по някаква причина двете обсъждаха как да я преправят. — Отчаяно се опитваше да си спомни какво бяха говорили, но не ги бе слушала, а сега бе завладяна от различни емоции.

Не бе наивна. Знаеше, че Кливдън има своите афери, както и Лонгмор. Но никога досега не бе виждала брат си в състояние като това, в което изпадна Кливдън, когато мис Ноаро се приближи към тях. Точно се опитваше да си го обясни, когато той се сопна за майка й и… и облеклото на Клара?

— Мисля… — продължи несигурно тя. — Че нещо не бе наред с роклята, без да има проблем със самата рокля.

— Клара, в това няма смисъл.

За бога, можеше да бъде точно толкова влудяващ, колкото някои от братята й. Сбогува се с търпението си.

— Ако ти е толкова важно, най-добре питай мис Ноаро — сопна му се. — Какво имаше предвид за майка ми и облеклото ми?

— Проклятие — промърмори той.

— Каза ми, че трябва да пазарувам от това ателие, но не трябва да водя мама.

— Моля?! — изненада се той. — Не съм казвал подобно нещо.

— О, стига вече, Кливдън. Кога преди си мерил думите си в мое присъствие? Какво те прави толкова префинен изведнъж?

— Префинен?

— Тактичен. Едно от нещата, които винаги съм харесвала у теб, е отказът ти да ме третираш като малоумно девойче. В писмата си винаги ясно заявяваш мнението си. Или поне така си мислех. Може би всъщност изобщо не си ми казвал всичко.

— Мили боже, разбира се, че не. Освен това няма да ти казвам и къде да си правиш роклите. Това няма значение за мен.

— Можеш да си сигурен, че никога повече няма да те моля да ме придружаваш отново до шивашко ателие — отвърна му. — Настроението ти става нетърпимо.

 

 

Няколко часа по-късно

— Виж я ти малката хлапачка — възкликна Марселина, докато затваряха ателието вечерта. — Знаех си, че няма да забрави разкошната му карета, нито изискания му стил.

— Скъпа моя — намеси се Софи, — тя не е виновна. Това е в кръвта й. Тя може да забележи и разпознае благороднически герб от над сто метра разстояние.

— Той сякаш нямаше против — отбеляза Леони замислено. Тя беше слязла в ателието навреме, за да види излизането на лейди Клара и Кливдън.

И трите сестри имаха възможността да наблюдават капризите на Луси през прозорците на ателието. За миг им стана ясно, че Мили е изгубила контрола си над нея, но на Марселина й бяха необходими още няколко безценни минути, преди да се откъсне от мис Ренфрю и да излезе да прибере безсрамното си дете.

Малката калпазанка седеше в скута му и държеше юздите! Съвсем скоро щеше да пожелае сама да кара собствена карета.

— Разбира се, че той нямаше нищо против — потвърди Марселина. — Та тя бе пуснала пълното си очарование и дори херцогът на Кливдън не би бил способен да устои — нямаше как да не се предаде. — Междувременно тя, далеч по-цинична и пресметлива, отколкото той някога би могъл да бъде, не успя да не се размекне при вида на топлата, приласкаваща усмивка, която херцогът отправи на дъщеря й.

— Тя определено се постара да очарова и лейди Клара, доколкото забелязах — допълни Софи.

— Така е — потвърди Марселина.

— Ето че той я доведе — смени темата Леони. — При това точно навреме.

Досега не бяха имали възможността да обсъдят случилото се през деня, защото денят се бе оказал изключително динамичен.

Марселина бе изцяло заета с промените по роклята на лейди Ренфрю. Трябваше да направи всички корекции сама на горния етаж, далеч от шивачките, сякаш отново фалшифицираше паспорти. През това време Софи и Леони трябваше постоянно да обръщат внимание на неспирния поток любопитни дами, дошли да разгледат знаменитата бална рокля, и да успокояват още няколко недоволни клиентки като лейди Ренфрю.

Любопитните благороднички оглеждаха роклята от всички страни, ахкаха и охкаха и се бавеха възможно по-дълго с надеждата да зърнат и самата Марселина. Накараха сестрите да им покажат всевъзможни платове и безброй много копчета, панделки и други декорации, но излизаха, без да си купят нищо.

В момента Софи и Марселина се опитваха да подредят чекмеджетата с дантели и аксесоари. Леони, както правеше всяка вечер, описваше инвентара в ателието и се опитваше да предположи кои от многобройните им клиентки бяха успели да се измъкнат с едно руло черна сатенена панделка, единадесет копчета за ръкавели и три носни кърпички от батиста.

— Не можеше да избере по-удачен момент — съгласи се Марселина. — Ако не се беше появил, докато лейди Ренфрю беше в магазина, се опасявам, че можехме да я изгубим завинаги.

Напомни си, че трябва да се концентрира върху това и да игнорира лудото препускане на сърцето си, когато чу топлия му глас. Той бе дошъл във възможно най-подходящия момент и само това имаше значение. Беше много лесно да се предложи на клиентка да се преправи една рокля, но клиентите не подозираха колко работа и време отнемаше това. Междувременно в главата на лейди Ренфрю вече бяха посети отровните семена на съмнение дали Марселина действително е способна да създаде уникални и неповторими модели.

— За това не искам дори и да си помислям — прекъсна мислите й Леони. — Лейди Клара би била чудесна придобивка, но още не е наша клиентка. В момента лейди Ренфрю е най-добрата ни клиентка, а да не забравяме, че птиче в ръката е по-добре от две в храстите.

— Тя ще се върне — успокои ги Софи. — През цялото време, докато аз бях тук, не спря да говори за херцога и лейди Клара. Знаете, че само за това ще говори и довечера при мис Шарп и може да бъдете сигурни, че ще го цитира дословно, когато каза на лейди Клара, че няма да намери по-добра модистка нито в Париж, нито в Лондон.

— Можем само да се надяваме, че тя е била достатъчно впечатлена от думите му, за да не забележи как той гледаше Марселина — отбеляза Леони.

— Като гладен вълк — допълни сестра й.

— Това е начинът, по който Кливдън гледа на жените — опита се да успокои сестрите си, а и своето собствено предателски ликуващо от думите им сърце Марселина. — Това е погледът на обигран съблазнител. Запомнете го добре, ако не искате да се озовете по гръб или притиснати към някоя стена и да изгубите девствеността си, преди да сте готови за това.

— Но той не гледаше лейди Клара по този начин — възрази Леони.

— А защо да го прави? — контрира я Марселина. — Всичко помежду им е уредено или предстои да бъде напълно уредено. Та той я приема за даденост, неблагодарникът мръсен. Но това си е техен проблем. Ако е достатъчно умна, ще намери начин да прикове изцяло вниманието му. Не е толкова трудно. Междувременно ние имаме сериозен проблем. — Тя погледна към вратата на работната стая, вече изцяло опразнена от прибралите се по домовете си шивачки.

— Добре тогава — заговори Леони, — аз имам своите подозрения.

 

 

Във вторник вечер мис Даунс се срещна с шивачката на обичайното място в обичайния час.

Шивачката й предаде модел и кройката му, които беше прекопирала.

— Това ли е всичко? — почуди се мис Даунс. — Обеща ми цялата тетрадка с моделите и кройките към тях.

— И ще си я получите — отвърна шивачката. — Днес обаче бяхме затрупани с работа, защото всички дойдоха да видят роклята, с която мис Ноаро отиде на бала в Париж, и трябваше да им показваме платове и подходящи украси.

Мис Даунс знаеше за роклята пусиер и въодушевлението, което тя бе предизвикала сред дамите. Собствените й клиентки не се свеняха да я обсъждат дори в нейно присъствие!

Но дори по-лошо от това бе новината, че херцогът на Кливдън е завел лейди Клара Феърфакс в ателието на Ноаро.

— Искам тези модели и ти най-добре да ми ги донесеш скоро — просъска Даунс.

— Най-добре ли? — запита я шивачката остро. — Какво ще стане иначе? Та аз съм тази, която ви върши мръсната работа.

— А аз губя клиенти заради тази френска пачавра. Ако не изпълниш обещанието си, лично ще отида да й кажа, че си дошла сама при мен и си ми предложила да я шпионираш. Тя ще те изрита на улицата и ти няма да имаш нито прехрана, нито покрив, освен това ще ти излезе и лошо име. Никога повече няма да можеш да работиш в уважавано ателие или друг магазин.

 

 

В сряда вечер херцогът на Кливдън бе сред последните гости, пристигнали на събирането на графа на Уестморленд. Преди това се бе опитал да посети Алмак, но в този час вратите все още бяха затворени за гости. За негова изненада празненството се оказа оживено, но въпреки това той танцува едва веднъж с лейди Клара и после се оттегли в стаята за игра на карти до края на вечерта.

В четвъртък издържа едва половин час при виконтеса Едингхам, преди да отиде в клуб Уайт, където игра карти до съмване.

В петък вечеря в имението Уарфорд. Тази вечер не успя да се спаси и да играе карти. Вместо това той се насили да се преструва, че му е забавно, макар да бе болезнено ясно за Клара, че няма търпение вечерта да приключи.

Не се държеше грубо с нея. Не бе спорил с нея от вторник, но бе някак дистанциран и нещастен, а тя бе дочула, че губи скандално много пари на игралните маси. Дори и част от слуховете да бяха преувеличени, той определено играеше по-безразсъдно от обичайния си хладнокръвен маниер.

За капак на това, в събота, на поредния бал, лейди Горел, преструвайки се, че не забелязва застаналата наблизо Клара, разказа на приятелките си с пълни подробности пикантните детайли от писмото, което бе получила същия ден от снаха си в Париж.

 

 

Понеделник

Две резки почуквания на затворената врата на ателието стреснаха сестрите Ноаро. Бе едва девет сутринта и докато шивачките им бяха винаги по местата си от девет до девет, самото ателие обикновено отваряше едва следобед. Нямаше много смисъл да отварят рано, след като малко от клиентите им ставаха преди обяд изобщо.

Въпросът беше как изобщо още имаха клиентки. Ако скоро не откриеха и не успееха да отстранят къртицата в редиците си, нямаше да им остане магазин, който да отварят.

Макар Леони да имаше своите подозрения, те още нямаха доказателства и множеството им опити да подмамят изменника да се разкрие се бяха провалили. По-рано тази сутрин бяха заложили капан. Ако сработеше, щяха да разкрият престъпника на другия ден. Междувременно можеха само да чакат, да се вълнуват вътрешно, но да продължават работния си ден както обикновено.

В този момент трите сестри подреждаха шалове и красиви парчета плат в привидно небрежна композиция на работните плотове, която имаше за цел да привлича окото и да изкушава сетивата.

Рано или не, работата си беше работа и те трябваше да я посрещнат с радост.

Леони отиде и отвори вратата.

Лейди Клара Феърфакс със зачервено лице нахлу в ателието, последвана от подтичваща след нея камериерка. Игнорира поздрава на Леони и се насочи направо към Марселина, която я пресрещна с любезен поздрав, почтителен реверанс и въпроса как биха могли да й бъдат полезни.

— Може да ми бъдете полезна, като ми кажете истината — избълва Клара. — В събота вечер подслушах възможно най-удивителната история… не бих могла да повярвам…

Тя млъкна, едва сега осъзнала присъствието на камериерката си в помещението.

— Дейвис, изчакайте ме в каретата, моля — отпрати я тя, пое си дълбоко дъх и продължи: — Мис Ноаро, случи се така, че историята, която чух, засяга познат на мен джентълмен, които ме придружи до тук преди седмица.

Вместо да отвърне с някоя от хилядите хапливи забележки, които горяха на езика й, Марселина запази спокойствие, остана невъзмутима и изражението й се смени от любезно, на любезно-заинтригувано.

— Преди да си направите някакви изводи — не спираше да говори лейди Клара, — нека ви уверя, че не съм дошла, водена от ревност. Това би било напълно абсурдно в този случай. Не съм сляпа и зная… това е… аз имам братя и те си мислят, че са по-дискретни, отколкото са в действителност. О! — Тя извади кърпичка и попи очите си. — О!

Това бе притеснителен обрат на събитията. Гняв, ненавист — напълно разбираеми и обичайни.

Но сълзи, за бога!

— Скъпа моя, Ваше благородие — Марселина я подхвана за лакътя и я заведе до най-близкия стол. — Софи, донеси на Нейно благородие чаша вино.

— Не — възпротиви се лейди Клара. — Нямам нужда от вино.

— Тогава бренди — отвърна Марселина.

— Е, може би — съгласи се Клара.

Софи излезе от стаята.

Лейди Клара изхлипа тихо, а след това се скова, очевидно събирайки духа и волята си.

— Не плача. Никога не плача. Не съм такава. Но той е най-близкият приятел, когото имам. — Сините й очи срещнаха тези на Марселина. — Не мога да ви оставя да го нараните — обясни простичко.

Ноаро бяха родени необременени от съвест и дори и да притежаваше такава, Марселина трябваше да стори нещо наистина много лошо, за да я разбуди.

Въпреки това в момента нещо се опитваше да я прояде отвътре и тя нямаше ни най-малка представа какво е, за да го спре.

Докато се бореше с размекването си, Леони, най-несантименталната от трите сестри, се обърна към лейди Клара:

— Моля ви да се успокоите, милейди. Никоя от нас няма намерението да наранява, който и да било джентълмен, освен може би чрез чековата му книжка. В това отношение, разбира се, ние бихме искали да нанесем възможно най-много щети.

Лейди Клара се обърна да я погледне.

— Не това стигна до ушите ми.

— Вярвам, че е така — не се смути Леони. — Но се съмнявам, че който и да било от обкръжението ви би могъл дори да си представи степента на нашата користолюбивост.

О, да. Обезоръжаваща честност. Това със сигурност бе най-добрата стратегия с тази млада дама. Леони винаги уцелваше най-правилната струна, когато някоя от сестрите й бе временно извън форма.

— Сестра ми е права — призна Марселина. — Напълно непознато и неразбираемо е за хората с благородно потекло. Вие никога не мислите за пари. Ние рядко мислим за нещо друго.

— Добре тогава, ако става дума за пари — съгласи се лейди Клара, — ще ви дам колкото поискате, за да отидете някъде много далеч, където никога няма да ви намери, без той да разбере.

— Това с твърде крайно и драматично — отбеляза Марселина.

— Наистина ни трябва бренди — съгласи се и Софи, която тъкмо влизаше с изпитаното лекарство на семейство Ноаро в случай на проблеми. Брендито искреше примамливо в елегантен кристален декантер с поставена до него подходяща чаша, а на поднос до тях имаше изкушаващо разнообразие от бисквитки, сладкиши и сирена. При всички клиенти, които прекарваха в ателието им не просто часове, а понякога цял ден, те бяха напълно подготвени да ги хранят, а често и поят обилно.

— Знам, че подобни неща винаги се преувеличават — смени тона си Клара. — Но също така знам, че няма как в това да няма и частица истина. Видях го със собствените си очи. Той е променен.

— Моите уважения, милейди, но вие не сте виждали този джентълмен повече от три години — отбеляза прагматично Леони. — Мъжете се променят. Те са най-непостоянните същества.

— Той е умърлушен и отегчен, дистанциран е — отвърна Нейно благородие. — Няма значение къде се намира, той сякаш не е изцяло там. Единственият път, в който присъстваше не само физически, бе когато дойдохме тук. Видях го. — Тя размаха чашата си към Марселина. — Видях начина, по който ви гледаше, мис Ноаро. И какво да си мисля тогава, като чуя да разказват за тъмнокоса екзотична красавица, която е сграбчила в ноктите си… определен джентълмен? Или че той е преследвал тази екзотика в операта, в Лонгчамп, в игралните клубове — половината парижко общество е свидетел, — докато съвсем не е изгубил ума си по тази жена и я е завел…

— Това звучи като нещо, което аз бих могла да напиша — промърмори Софи.

— … завел я е на годишния бал на маркиза Шира. И това е станало не защото Негова светлост е решил да си направи шега, а защото неговата — неговата любовница, — неговата държанка е заплашила, че ще отнеме живота си, ако той не го направи.

— Че ще отнеме живота си?! — ахнаха в един глас и трите сестри. Спогледаха се и веждите им се повдигнаха едва забележимо. Това бе единственият ясен знак за изненадата им, както и необходимостта Леони да прехапе устната си, за да не се изсмее на глас. Ако не играеха карти от деца, досега сигурно щяха да се търкалят по пода от смях.

Но вместо да се забавлява, Марселина бе притеснена. Подобни слухове можеха да погубят бизнеса й. Макар да нямаше проблем да запази привидно спокойствие, тя не можеше да реши какво да каже.

Леони, която не изпитваше нейното притеснение, нямаше затруднение да заговори:

— Трябва да е ясно, че членовете на висшето общество не могат да броят — обяви Леони. — Ако просто можеха да преброят колко дни сестра ми е била в Париж, да не говорим за деня, в който най-напред е срещнала въпросния джентълмен, щяха да осъзнаят, че това са пълни глупости. Първата им среща се състоя на четиринадесети този месец и аз помня датата, защото бе в началото на писмото, с което Марселина съобщаваше за запознанството им. Това означава, че двамата са разполагали с времето от вечерта на четиринадесети до ранното утро на седемнадесети, когато сестра ми напуска Париж. Как, според вас, Ваша светлост, биха могли да се случат толкова много неща наведнъж за толкова кратко време?

Само Леони би могла да сведе емоциите до числа, помисли си Марселина. И колко незначително малки изглеждаха тези числа. Два дни. Само толкова бяха достатъчни на Кливдън, за да разбърка мислите на Марселина и да обвие сърцето й с трънен венец, докато образът му я измъчва дори насън.

Тя си наложи да се съсредоточи и да се върне към настоящия момент.

— Междувременно той живее в Париж от месеци — намеси се и тя. — Французойките трябва да обвинявате, ако ви е нужен жертвен агнец. Вярвам, че никога не сте била в Париж?

— Все още не — отвърна лейди Клара.

— Значи нямате никаква представа колко по-различен от Лондон е този град.

— Знам какъв е Париж — заяви младата жена пред тях и вирна упорито брадичка. — Клив… джентълменът ми пишеше редовно и подробно, докато не срещна вас, не можете да го отречете. Няма смисъл да отричате. Когато го попитах защо не ми е писал — бях видяла, че не е счупил ръката си, — той ми разказа какво се е случило.

— И какво по-точно се е случило? — полюбопитства Марселина. — Няма как да е било подобна нелепица, като предишния ви разказ, защото миналата седмица го придружихте до ателието в добро настроение. Изобщо не изглеждахте сякаш искате да убиете някого от двама ни.

— Той ми каза, че е срещнал много напориста модистка — заразказва лейди Клара. — Но той е мъж и колкото и да е образен в писмата си, речникът му по отношение на емоциите е силно ограничен. Според мен е искал да каже, че мис Ноаро е била провокативна. Имал е предвид, че е хлътнал по нея.

Сякаш самият той не направи нищо, за да хлътна аз по него, помисли си Марселина. Сякаш той е невинната жертва на моите демони и зли духове.

— Попитах го директно, дали е запленен — продължи лейди Клара. — А той се засмя и отвърна, че това е абсурдно твърдение.

Бизнес, напомни си Марселина. Това беше работата й. Това бе клиентката, която тя толкова много искаше и именно подмамването й в ателието докара толкова проблеми на Марселина. Но сега дамата беше тук, в ателието.

— Как според теб би могъл да устои той? Само ме погледни? — отвърна й открито и обходи с грациозен жест роклята по себе си.

Лейди Клара погледна и най-сетне видя какво имаше предвид Марселина с думите си.

Розово и зелено, една от любимите й цветни комбинации, този път от копринена батиста, ваеха тялото на жената пред нея по невероятен начин.

— Мили боже — ахна Клара.

— А това не е дори половината на онова, което представих в Париж — обясни Марселина. — Там бях задължена да предизвикам себе си, защото се състезавах с най-стилните жени на света, които са превърнали в изкуство привличането и пленяването на мъже. Това е истинската ви конкуренция, милейди — Париж. Аз съм едно нищо. Ако джентълменът е дистанциран и разсеян, това е защото дамата, която е с него в момента, не знае как да привлече неговото внимание.

Сякаш по команда Софи и Леони се приближиха до Марселина и трите заедно огледаха недвусмислено съжалително лейди Клара от главата до петите.

— Аз съвсем наскоро свалих черното — опита да се защити тя.

— Не можете да носите този нюанс на бялото — заяви Марселина, без да я доизслуша. — Съсипва цвета на кожата ви.

— А той е невероятен! — запърха около нея Софи. — Сметанов. Жените ще скърцат зъби от завист и яд, ако им се явите с бяла рокля, която не убива целия цвят и живец от лицето ви.

— Черната украса явно не може да се избегне — продължи Леони, — но налага ли се да бъде толкова тежка?

— Със сигурност не — констатира Марселина. — А и може да е коприна, вместо креп, по-тънка, в комбинация със сребърни нишки и няколко копчета тук и тук, но преди всичко — никога повече този нюанс на бялото.

— Освен това не подчертавате предимствата на фигурата си — намеси се Софи.

— Аз съм твърде висока — успя да каже лейди Клара.

— Вие сте като древногръцка статуя — възрази меко Леони.

— Какво ли не бих дала, за да съм висока колкото вас. Бих дала всичко, за да мога да гледам мъжете в очите.

— Най-често аз ги гледам отвисоко — смути се лейди Клара. — Освен братята ми и Клив… джентълмена.

— Още по-добре — зарадва се Софи. — Мъжът трябва да боготвори жената, защото това е единственият правилен начин да общува с нея. Височината ви няма никакво значение, защото сте една от най-красивите млади жени в Лондон.

— Вие трите сте големи хитруши — констатира лейди Клара с чашата бренди в ръка.

Не беше далеч от истината.

— Вероятно можем да открием една или две куртизанки в театъра, които са по-красиви, но това е защото те знаят как да изтъкват своите преимущества и не се свенят да го правят. Вие, от друга страна, имате непреходна английска красота, която само ще разцъфва с времето. Неуважително и неблагодарно е от ваша страна да не се възползвате от даровете, с които сте благословена.

— Изглеждате твърде висока — опита се да й обясни Марселина, — защото роклята е старомодна, зле скроена и безобразно ушита. Шестгодишната ми дъщеря може да ви ушие по-добра. Дори няма да коментирам стилът, който явно е привнесен от актуалното модно течение в Бат, сред пенсионерките от средната класа. Нюансите на черното и бялото карат кожата ви да изглежда изпита, сива и безжизнена като техните. Нека ви покажа какви цветове ви отиват. Софи, донеси ни огледало. Леони, извади меката бяла органза.

— Не съм дошла да си купя рокля — едва успя да каже Клара.

— Дойдохте, защото искате да върнете един джентълмен от далечното и отчуждено място, към което се е запътил — съгласи се Марселина. — А ние ще ви покажем как да го направите.