Лорета Чейс
Коприна за съблазън (4)

Трета глава

Кливдън спря, обърна се и я изгледа.

Очите му горяха като огнени процепи. Чувствените му устни бяха стиснати в тънка нажежена до бяло линия. Само един мускул потрепваше издайнически някъде под лявото му слепоочие.

Той бе огромен, силен мъж.

Той бе английски херцог — вид, известен с навика си да смачква всяко малко, дразнещо нещо, което се изпречеше на пътя му.

Изражението му и гневът, които се излъчваха от него, биха изплашили дори мъж.

Марселина бе далеч по-опитна.

Тя много добре знаеше, че е размахала червено знаме пред разярен бик. Бе го направила напълно съзнателно, като истински опитен матадор. Сега, подобно на един истински бик, той нямаше сетива и мисли за нищо друго, освен за нея.

— Благодарение на вас сега не мога да си тръгна демонстративно — констатира гневно.

— Не бих ви обвинила, ако го направите. — Тя не се впечатли от поведението му. — Провокирах ви до предела на търпението ви. Но нека ви предупредя отсега, Ваша светлост, аз съм най-решителната жена, която някога ще срещнете, а в момента съм твърдо решена да бъда шивачка на вашата херцогиня.

— Изкушавам се да кажа „само през трупа ми“, но имам дразнещото предчувствие, че вие просто ще ми отвърнете: „Ако е необходимо“. — Гневът му полека започна да се отлива.

Усмихна му се.

В очите му проблесна пакостливо пламъче.

— Това означава ли, че сте готова на всичко, за да постигнете целта си?

— Знам какво си мислите — очакваше тя въпроса му. — Това няма да е необходимо. Замислете се, Ваша светлост. Коя уважаваща себе си дама ще фаворизира модистка, специализирала се в прелъстяването на господа, приближени или обвързани с тази дама?

— О, нима това е специалност?

— Точно вие от всички мъже би трябвало да знаете, че съблазняването е изкуство и някои практикуващи са по-умели от други — не му остана длъжна. — Аз съм избрала да насоча талантите си към красивото женско облекло. Жените действително са своенравни и трудно им се угажда, за разлика от мъжете, които са лесни за задоволяване, но далеч по-непостоянни.

Лицето му бе като отворена книга пред проницателния й поглед. Наблюдаваше със задоволство как недоумяващо изражение постепенно заличи и последните следи от гнева около очите му. Не можеше да я разбере, не можеше да я разгадае, ревизираше първоначалната си представа за нея, а следователно щеше да смени и тактиката.

Определено си имаше работа с интелигентен мъж и щеше да й се наложи да бъде много внимателна.

— Фраскати значи — повтори на себе си той. — Вие обичате да залагате?

— Игрите на късмета са любимия ми спорт — призна без преструвка. Залозите на пари, на хора, на бъдещето им дори — това бе единственият начин на живот за семейството й. — Особено рулетката. Чист и непредвидим късмет.

— Това обяснява рисковете, които поемате с непознати мъже — констатира херцогът.

— Светът на модата не е място за хора със слаби сърца — отвърна загадъчно модистката.

Очите му отново заискриха в усмивка и ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Всеки друг мъж би изглеждал просто очарователно, но той бе наистина зашеметяващ. Топлото злато на очите му, сладката хлапашка усмивка — буквално разтопяваха женските сърца, а и не само сърцата.

— Така изглежда — съгласи се той. — Явно е доста по-опасна професия, отколкото предполагах.

— Нямате представа.

— Това обещава да бъде интересно. Добре, значи ще се видим при Фраскати.

Направи дълбок поклон, който накара устата й да пресъхне, а коленете й да омекнат непривично, след което бавно се отдалечи в тълпата.

Проследи го с поглед и не пропусна да забележи колко шапки и бонета се извъртяха, докато собственичките им се обръщаха след него.

Бе му хвърлила ръкавица и той прие предизвикателството без колебание, както и очакваше да направи.

Единственото, което се изискваше от нея сега, бе да не се озовава по гръб с това изумително мъжко тяло върху себе си.

А това нямаше да бъде лесно.

Именно заради това обещаваше да бъде много забавно.

 

 

Лондон, сряда вечер

Мисис Даунс чакаше в каретата си недалеч от жилището на шивачката. Малко след девет и половина самата шивачка мина покрай каретата, погледна към прозорчето, но не спря и не се приближи. Миг по-късно мисис Даунс слезе от каретата си, тръгна надолу по улицата и когато се изравни с младата жена, я поздрави, сякаш бяха добри приятелки, засекли се на улицата. Всяка се осведоми за здравето и благополучието на другата, след което се приближиха към дома на шивачката и продължиха да говорят. Не след дълго момичето извади от джоба си сгънато парче хартия.

Мисис Даунс посегна към него.

— Първо парите — отдръпна ръка шивачката.

— Нека първо видя какво е — възрази по-възрастната жена. — Със същия успех може да е просто драсканица.

Шивачката се приближи до уличната лампа и разгъна парчето хартия.

Мисис Даунс ахна, но се усети и се опита да прикрие изненадата си с припряно кашляне.

— Само това ли е? — попита язвително. — Моите момичета могат да ушият нещо подобно за по-малко от час. Това не си струва парите, да не говорим за времето ми.

Шивачката сгъна хартията.

— Добре тогава, накарайте ги да направят този модел, щом могат. — Прибра хартията в джоба си. — На гърба има бележки как се прави, но съм сигурна, че умните ви момичета нямат нужда от обяснение как да направят плисета като нарисуваните, нито подобни панделки на талията и ръкавите. А и вие няма нужда да знаете откъде тя взима плата за панделките, нито какъв точно е той, за да стои така бухнал. Наистина нищо от това не си струва парите, нито времето ви. Затова ще си взема скицата и бележките и ще я хвърля в огъня, нали така? Аз знам как се правят тези неща, Мадам също знае как се правят и едно-две от по-сръчните момичета също биха могли да се справят.

Младата жена говореше пренебрежително за своите колежки, очевидно считайки се за по-можеща и несправедливо подценена. Ако не беше това, тя определено нямаше да стои сега на улицата и да дискутира модели и кройки, докато вечерята й — изстиваше у дома. Не, тя със сигурност нямаше да общува с конкуренцията, ако някои хора я ценяха подобаващо.

— Не, госпожо, вие наистина не се нуждаете от скиците ми — натърти тя. — Даже се чудя защо сте навън толкова късно и губите безценното си време с мен.

— Така е, вече изгубих достатъчно. — Мисис Даунс посегна към чантичката си. — Ето ти парите. Но ако искаш повече, по-добре ми донеси нещо по-добро.

— Какво по-добро? — попита шивачката, докато прибираше парите в джоба си.

— Отделните скици не са от особена полза. Необходим е целият бележник с моделите.

— Не се и съмнявам, но това ще ми коства работата — прекъсна я младата жена. — Едно е да прекопирам модел и съвсем друго — да взема бележника й с моделите. Веднага ще забележи, дори ако само го докосна, а тези трите изобщо не си поплюват.

— Ако изгуби бележника с моделите си, тя ще изгуби всичко — отбеляза безстрастно мисис Даунс. — Тогава така или иначе ще трябва да си търсиш ново място. Смятам, че ще ти бъде много по-лесно в търсенето, ако си по-богата с двайсет гвинеи, не мислиш ли?

Дори личните камериерки в благородните фамилии не печелеха толкова за година. Една шивачка, дори с дългогодишен опит и сръчни ръце, можеше само да си мечтае за толкова много пари.

— Петдесет — започна да се пазари младата жена. — Знам, че би дала и петдесет, за да я видиш извън играта, и няма да рискувам работата си за по-малко пари.

Мисис Даунс си пое дълбоко дъх, докато бързо пресмяташе наум предложението на шивачката пред себе си.

— Нека са петдесет. Но искам всичко. Трябва да се погрижиш за всяко малко листче и бележчица извън бележника. Веднага ще разбера, ако нещо липсва, и ако не мога да повторя моделите, няма да получиш нито пени — постави своите условия мис Даунс.

— Сякаш би могла да направиш каквото и да било копие, ако не ти опиша и най-малките подробности, глупава коза такава — промърмори младата жена на себе си, докато мис Даунс се отдалечаваше към каретата си.

Попипа отново монетите в джоба си и най-сетне влезе у дома.

 

 

Париж

Операта почиваше в сряда и затова Кливдън предпочете да отиде във вариетето, където разчиташе не просто на първокласно забавление, но и на отлично обслужване от страна на домакините. Вероятно, ако имаше късмет, можеше да открие и мадам Ноаро сред гостите.

Когато разбра, че късметът няма да бъде на негова страна тази вечер, програмата започна да му изглежда скучна и той се замисли дали да не си тръгне по-рано и да отиде направо в игралния дом на Фраскати.

Единственото, което все още го задържаше, бе чувството му за вина пред Клара. Тя очакваше хумористичните му писма за френския културен живот с огромно нетърпение, а вече трети ден подред той нямаше какво да й разкаже. Не че не присъства на „Севилският бръснар“ или на изложението в Лонгчамп, просто нищо от случилото се не бе подходящо за описване.

Въздъхна тежко и опита да нахвърли някакви бележки в малкия си джобен бележник.

Пропусна, разбира се, забележката на мадам Ноаро за стила на Клара, или по-скоро за липсата на такъв в облеклото й. Беше ги изключил от ума си, или поне така си мислеше, докато с изненада не осъзна, че думите й са като дамгосани в съзнанието му.

За последно видя Клара, докато тя бе още в траур заради смъртта на баба си. Тъмните цветове не й отиваха. Стилът й… добре де, тя беше в траур. Едва ли се интересуваше дали е облечена по последна мода, или не. А и беше млада, младостта й позволяваше да облича каквото си пожелае и да изглежда добре. Пък и той я обичаше заради самата нея и никога не бе обръщал внимание на дрехите й.

Но ако Клара се облечеше като провокативната модистка…

Тази мисъл се появи и загнезди в съзнанието му в края на спектакъла. Представи си Клара, облечена великолепно, да кара мъжете да се обръщат след нея в захлас. Представи си себе си, горд притежател на подобен шедьовър, обект на завист от страна на всички мъже.

— Дяволите да я вземат — изруга на глас, когато осъзна какво точно обмисля, без да се усети. — Тази вещица е обсебила ума ми.

— Какво има, приятелю?

Кливдън се обърна и видя Гаспар Арондюил да го гледа загрижено.

— Наистина ли има толкова голямо значение с какво е облечена една жена? — запита объркано.

Французинът реагира сякаш херцогът го бе зашлевил — присви очи и отдръпна рязко глава назад.

— Вие шегувате ли се? — попита подозрително.

— Искам да знам! — настоя Кливдън. — Наистина ли има такова значение.

Арондюил го изгледа почудено.

— Само един англичанин може да зададе подобен въпрос.

— Така ли?

— Разбира се.

— Само един французин би казал подобно нещо — не му остана длъжен херцогът.

— И двамата сме прави и ще ви кажа защо.

Спектакълът свърши, но не и спорът им. Арондюил повика подкрепления от приятелския им кръг във вариетето. Французите обсъдиха въпроса от всички възможни философски гледни точки по целия път към игралния дом на Фраскати.

Там двете групи се разделиха и насочиха към любимите си маси.

Около рулетката бе както винаги пренаселено — играчите и кибиците се бутаха с еднакво настървение спортна злоба. На пръв поглед не изглеждаше да има жени, но докато Кливдън обикаляше множеството, тълпата постепенно оредяваше.

Изведнъж пред погледа му се откри позната зашеметяваща гледка. Прическата й отново бе леко разрошена, сякаш току-що се бе откъснала от прегръдката на любовник. Една тъмна къдрица гъделичкаше основата на врата й и привличаше погледите към правите й рамене, млечнобялата им кожа и екстравагантните ръкави, които покриваха ръцете й. Роклята й беше рубиненочервена, изключително семпла и същевременно дръзко скроена. За момент си пожела да има образа й, точно този образ, уловен в картина.

Щеше да я нарече „Първороден грях“.

Почувства се изкушен да застане близо до нея, да вдиша аромата й и да почувства допира на роклята й. Масата за рулетка обаче не бе подходящото място за подобни своеволия, а ако съдеше по съсредоточеното й изражение, тя бе точно толкова погълната от въртенето на колелото, колкото и другите играещи на масата.

Застана на противоположния край на масата. Точно тогава разпозна мъжа, застанал до нея — маркиз дьо Емилиен, известен развратник.

— Двайсет и едно червено, нечетно — извика крупието на масата.

Емилиен се приведе да й пошушне нещо.

Кливдън стисна зъби и сведе поглед към масата. Пред нея бе струпана спретната купчинка златни монети.

— Джентълмени, моля, пристъпете към залагане — подкани крупието, хвърли топчето и завъртя колелото. То се завъртя бързо, после постепенно забави и спря.

Този път тя изгуби. Пройдохата спечели голяма част от златото й, но тя явно не беше притеснена. Засмя се и заложи отново.

Този път и Кливдън заложи на червено. Топчето се завъртя и падна на черно, четно.

Тя спечели, а той мълчаливо наблюдава как безскрупулните мъже около нея нетърпеливо бутаха парите си към нейната купчина, жадни за вниманието й.

Маркизът се засмя и се наведе да й каже нещо, устните му почти докосваха ухото й. Тя му отвърна с усмивка.

Кливдън напусна масата за рулетка и се насочи към игрите на комар. Опита се да се убеди, че щеше да мине през игралната къща независимо дали мадам Ноаро играеше тази вечер. И без това тя бе на лов за съпругите и любовниците на богатите мъже, а той определено не бе единственият заможен господин и потенциален разплащател на сметки в Париж. Емилиен имаше не по-малко дълбоки джобове от него, да не говорим за съпруга, дългогодишна любовница и три любими куртизанки.

Херцогът игра малко повече от половин час, като през това време спечели повече, отколкото изгуби и вероятно именно това го отегчи толкова бързо. Напусна масата, намери Арондюил и го заговори.

— Тази вечер тук е скучно. Отивам в Палас Роял.

— Идвам с теб — съгласи се приятеля му. — Нека проверим дали и другите искат да се присъединят.

Другите от компанията се бяха преместили на масата с рулетката.

Тя все още бе там в пурпурната коприна, която не можеше да остане незабелязана. Маркизът стоеше неотлъчно до нея. Но когато Кливдън понечи да отмести поглед, тя вдигна своя. Измина сякаш цяла вечност, преди да му кимне с ветрилото си.

Щеше да дойде независимо дали очакваше да я завари тук, повтори си отново. Дойде и я завари с куче пазач в мъжки облик до себе си. Нямаше значение. Париж преливаше от невероятни жени. Можеше просто да кимне или да се поклони, да се усмихне за поздрав и да напусне игралния дом.

Но пред него стоеше въплътен „Първородният грях“ и го изкушаваше да му се отдаде.

Емилиен срещна погледа му.

Херцогът на Кливдън никога досега не бе отстъпвал на друг мъж жена, която желае.

Затова се присъедини към тях.

— О, Кливдън, доколкото разбрах се познаваш с мадам Ноаро — усмихна му се противно Емилиен.

— Имам честта, да — потвърди херцогът и се усмихна възможно най-обезоръжаващо.

— Тя ме обра до шушка — оплака се маркизът.

— Рулетката изпразни джобовете ви — възрази тя, без да откъсва поглед от херцога.

— Не, вие бяхте! Вие поглеждахте към колелото и го карахте да спре, където си искате.

Отхвърли опита му за шега с едно махване на ветрилото си.

— Няма смисъл да се спори с него — обясни на Кливдън. — Обещах да му дам шанс да спечели обратно изгубеното. Отиваме да играем карти.

— Може би ще бъдете така добър да се присъедините към нас — предложи Емилиен, без да му остави време да продума. — Както и приятелите ви?

 

 

Преместиха се в една от по-дискретните и елитни къщи за игра на карти в Париж, в частен салон. Когато Кливдън и компанията му пристигнаха, няколко игри вече бяха започнали в голямото общо помещение.

В три през нощта повечето от гостите вече си бяха тръгнали. В малкия, но луксозен частен салон, приютил маркиза и групата му избрани приятели и гости, бяха останали само четирима — Емилиен, красива блондинка на име мадам Джовиел, мадам Ноаро и Кливдън.

Около тях лежаха телата на хора, отдали се изцяло на алкохола и забравата. Някои от тях бяха в салона от няколко дни без прекъсване.

На рулетка, където опитът и уменията нямаха никакво значение, мадам Ноаро печелеше по-често, отколкото губеше. На карти, където уменията имаха значение, късметът й, учудващо или не, не беше дори наполовина толкова добър. Късметът на маркиза също му изневеряваше сериозно в последния половин час и той все повече се отпускаше уморено на стола си. Единственият в печеливша серия бе Кливдън.

— Аз бях дотук — заяви мадам Джовиел. Изправи се и мъжете станаха заедно с нея.

— Аз също — промърмори Емилиен. Бутна картите си в центъра на масата и се измъкна от стаята по петите на блондинката.

Кливдън остана прав, очаквайки модистката да последва приятелите си. Най-сетне бяха насаме и той нямаше търпение да я изпрати до дома й. Или докъдето и да било, стига да бяха насаме.

— Изглежда, че празненството приключи — не издържа да отбележи херцогът.

Ноаро вдигна искрящ поглед към него.

— А аз си помислих, че едва сега започва — възрази с усмивка. После събра картите и ги разбърка.

Кливдън седна обратно на мястото си.

 

 

Избраха да играят сантасе, класическият вариант.

Една от любимите му игри на карти. Обичаше простите й, ясни правила. С изненада откри, че е много по-интересна, когато се играе от двама, отколкото с повече хора.

Една от причините бе рязката промяна в партньорката му. Вече не можеше да разбере какви карти държи по изражението й. Нито мускулче не трепваше по лицето й, когато имаше слаба ръка, нямаше и следа от издайническото потупване с пръсти по силните карти — нищо. Когато играеха в компания, всички тези малки издайнически знаци бяха налице и играта й изглеждаше на моменти направо безразсъдна. В момента обаче тя бе напълно спокойна, овладяна и непроницаема за него. Бяха направили няколко игри, а той вече имаше чувството, че играе с напълно различна жена.

Той спечели първите три раздавания.

След това късметът му сякаш се обърна и купчинката пред нея започна да нараства, докато неговата се топеше като сняг на слънцето.

— Изглежда, че късметът ми ме е изоставил — констатира той през стиснати зъби, когато тя му подаде тестето, за да раздава.

— Така изглежда — потвърди Марселина.

— Или може би вие си играете с мен, мадам, при това по повече от един начин.

— Внимавам повече в играта — не се поддаде тя на опита му за флирт. — Неотдавна спечелихте много пари от мен. Моите ресурси обаче, за разлика от вашите, са силно ограничени. В момента просто се опитвам да си ги върна обратно.

Раздаде. Тя погледна картите си и бутна купчинка пари настрана.

Той погледна ръката си. Имаше девет поредни купи.

— Удвоявам — заяви уверено.

Тя изтегли още една карта и я погледна.

Нищо. Не последва никаква, дори миниатюрна реакция за това дали картата е силна или слаба. Трябваха му години, за да се научи да прикрива всички издайнически знаци. Как тя се бе научила да ги прикрива само със силата на волята си? Или просто тази вечер късметът бе избрал да се усмихне на нея? Бе спечелила на рулетка, игра, която по нейни думи бе изцяло основана на късмета, колкото и хората да се опитваха да се убедят в противното.

Спечели отново.

И отново.

Този път, когато приключиха с раздаването, тя събра монетите пред себе си.

— Не съм свикнала да стоя толкова до късно — призна с усмивка. — Време е да се прибирам.

— Играхте различно с мен, отколкото с другите от компанията — забеляза Кливдън, без да откъсва поглед от нея.

— Така ли? — Отмести къдрица от лицето си.

— Не мога да преценя, дали имате дяволски добър късмет, или у вас има нещо повече, отколкото човек може да забележи на пръв поглед — продължи да разсъждава на глас херцогът.

Тя се отпусна назад в стола си му се усмихна ведро.

— Наблюдателна съм — обясни простичко. — Наблюдавах ви как играхте преди.

— И все пак изгубихте.

— Вероятно красотата ви ме е разсеяла — призна с нетипична свенливост. — Но постепенно свикнах и сега вече мога да разбера по езика на тялото ви дали държите силна или слаба ръка.

— Но аз с нищо не се издавах — възрази неубедително.

Тя отхвърли твърдението му с пренебрежителен жест.

— Почти не се издавате. Беше ми доста трудно да ви разгадая, а играя карти от дете.

— Така ли? — изненада се искрено. — Винаги съм смятал творците за почтени граждани, леко бохеми, но все пак неподатливи на пороци, още по-малко на хазарт.

— Значи не сте бил достатъчно наблюдателен — възрази любезно Марселина. — При Фраскати бе пълно с почтени граждани — творци, чиновници и търговци. Но за мъже като вас с Емилиен те са невидими.

— Единственото нещо, което със сигурност не сте, е невидима.

— Отново грешите — забеляза тя. — Разминавали сме се на метри един от друг няколко пъти досега и вие нито веднъж не ме погледнахте повторно.

Той се изпъна в стола си.

— Това е невъзможно.

Марселина взе тестето с карти и ги разбърка — бързо, плавно, професионално.

— Да видим. В неделя около четири часа следобед вие яздехте в компанията на красива брюнетка в Булонския лес. В понеделник в седем вечерта бяхте в една от луксозните ложи на Кралската музикална академия, а във вторник, малко след обяд, се разхождахте по търговската улица и…

— Казахте, че аз не съм единствената причина за посещението ви в Париж — не се стърпя и я прекъсна подразнен. — А излиза, че сте ме следили. Или е по-правилно да кажа шпионирали?

— Следя всички модерно облечени хора, които имат навика да посещават едни и същи места. Вие просто сте труден за пропускане.

— Вие също.

— Зависи дали искам да бъда забелязана, или не — внесе малко, но съществено уточнение тя. — Когато искам да остана незабелязана, не се обличам по този начин. — С елегантен жест привлече вниманието му към смелото деколте на пурпурната си рокля, където погледът му се спря върху собствената му диамантена игла. Тя постави картите на масата пред себе си и скръсти ръце върху тях.

— Добрата модистка може да облече подходящо всеки — опита се да му обясни. — Понякога ни се налага да обличаме жени, които не искат да привличат вниманието върху себе си по една или друга причина. — Подпря лакти на масата и вдигна ръце, за да опре брадичка на длани. — Фактът, че сте пропуснали да ме забележите на всяко от изброените места само доказва, че съм най-великата модистка на света.

— А за вас… всичко ли се свежда до работата? — не се сдържа да я попита.

Тя трепна, привличайки вниманието му към правите си, гладки като коприна рамене, и разтвори ръце пред себе си.

— Да, действително сме досадни, мислим само за пари и успехи. — Сякаш за да подчертае думите си, тя взе чантичката си, отвори я и прибра печалбата си в нея — ясен знак, че за нея тази вечер бе приключила.

Кливдън стана и заобиколи масата, за да дръпне стола й. Възползва се от възможността да събере шала й, който се бе плъзнал по облегалката на стола, и да докосне уж неволно раменете й, докато го оправя.

Долови лекото потрепване на дъха й, когато я докосна, и в този момент вълна на удоволствие измести гнева му. Чувството бе силно, много по-силно, отколкото можеше да бъде от толкова мимолетно докосване, при това — явно очаквано и умишлено предизвикано. Но пък тя издаваше толкова малко от емоциите и мислите си, че дори най-нищожната й реакция значеше страшно много.

Макар никой около тях да не бе в състояние да ги чуе, той се наведе над рамото й и прошепна в ухото й:

— Така и не ми казахте кога ще ви видя отново. Лонгчамп бе първата ни среща. При Фраскати — втората. Кое следва?

— Не съм сигурна — отвърна, като внимателно се отдръпна от него. — Утре трябва да присъствам на бала на графиня Шира и предполагам, че вие също сте поканен. Опасявам се, обаче, че това събиране ще ви се стори скучно и претенциозно.

За момент той просто стоеше и я наблюдаваше с широко отворени очи и зяпнала уста. Осъзна, че я зяпа като невъздържан хлапак, като си даде сметка колко безсмислено е да прикрива изненадата си от нея. Та тя бе най-непредсказуемата жена, която някога бе срещал и през повечето време с нея той се чувстваше като мъж, който току-що челно се е ударил в стълба на улична лампа.

— Поканена сте на бала на мадам Шира? — попита я бавно и внимателно, за да провери дали я е разбрал правилно.

Тя намести шала на раменете си.

— Не съм казала, че съм поканена.

— Но ще отидете. Без покана.

Тя го погледна и нещо неопределено премина през шоколадовия й поглед.

— Да, разбира се.

— А какво бихте казали за възможността да не ходите там, където не сте поканена?

— Не ставайте глупав — възрази мило тя. — Това е най-важното събитие този Сезон.

— Освен това е и най-ексклузивното събитие за Сезона — допълни Кливдън. — Кралят ще присъства на този бал. Хората преговарят, изнудват и кроят планове с месеци предварително, за да се сдобият с покана. Не ви ли е минало през ума, че е много вероятно неканените гости да бъдат лесно разпознаваеми?

— Нима не сте ме виждали десетки пъти, без да ме забележите? — отвърна на въпроса му с въпрос. — Не смятате ли, че мога да присъствам и без да привличам вниманието към себе си?

— Не и на този бал — отсече категорично той. — Освен ако не планирате да отидете предрешена като камериерка.

— Че кое му е забавното на това? — зачуди се Марселина.

— Няма да успеете да влезете — заяви убедено. — А ако все пак се промъкнете, ще ви открият и изведат веднага след това. Ако имате късмет, просто ще ви ескортират до изхода. Мадам Шира не обича игричките и ако не е в добро настроение — а тя рядко е, — е много вероятно да ви обяви за наемен убиец. — Подобно обвинение вероятно щеше да бъде прието съвсем сериозно, защото ситуацията в страната съвсем не бе спокойна и дори се шушукаше за втора революция. — Най-доброто, на което можете да се надявате, е да свършите в затвора, където графинята ще се постарае да изгниете в забрава до края на живота си. В най-лошия случай лично ще се запознаете с мадам Гилотина. Не виждам коя от тези възможности ви се струва забавна.

— Няма да ме разкрият — заяви Марселина кротко, но убедено.

— Вие сте луда — констатира Кливдън.

— Ще присъстват най-богатите французойки — обясни простичко. — Всяка от тях ще бъде облечена в най-добрите творения на най-изтъкнатите парижки модистки. Това е най-голямото модно състезание на годината, класи над Лонгчамп — и няма начин да го пропусна.

— Не можете ли просто да стоите отвън заедно с тълпата зяпачи и да ги наблюдавате, докато пристигат и влизат?

Очите й се присвиха и тя вирна гордо брадичка, в очите й проблесна опасно пламъче, но когато заговори, гласът й бе така спокоен и закачлив, сякаш бе обиграна благородничка.

— Искате да кажете като дете, залепило нос на витрината на пекарната? Не мисля. Смятам да разгледам роклите и кройките им отблизо, заедно с бижутата, аксесоарите и прическите на дамите. Подобни възможности не изникват всеки ден, а и планирам това от седмици.

Беше му заявила колко е решителна и до известна степен Кливдън разбираше амбицията й да бъде личната шивачка на бъдещата му съпруга — бе престижно и страшно доходоносно да обличаш херцогиня. Но да поеме риска да бъде открита непоканена на бала на годината, на бала на графиня Шира — една от най-изтъкнатите и високопоставени френски аристократки, при това във време, когато Франция се тресеше от параноя заради поредните шушукания за нова революция и предстоящите екзекуции на няколко изявени държавни изменника? Благородниците буквално халюцинираха наемни убийци, промъкващи се из сенките, за да им навредят. Това си беше живо самоубийство!

Що за риск беше това в името на някакъв никому неизвестен английски магазин за дрехи?

Но ето че мадам Ноаро бе обявила безумните си намерения напълно хладнокръвно и без сянка на съмнение или страх, дори напротив — с известна гордост и дори дързост. Защо ли се изненадваше, когато вече бе опознал хазартната й природа, а за нея това определено бе залог от най-висока класа.

— Може и да сте успявала да се промъкнете незабелязана на други светски събития, но това няма да е едно от тях — предупреди я за последно.

— Смятате, че ще ме разпознаят като невзрачна шивачка? — попита с любопитство. — Не смятате ли, че мога да ги заблудя? Не смятате, че мога да ги накарам да видят онова, което аз искам да видят?

— Други благородници — може би. Но не и мадам Шира. По-добре си подгответе молитвата.

Бе склонен да вярва, че планът й, макар да не знаеше нищо за него, ще сработи, но я дразнеше нарочно, за да разбере колко още ще разкрие за себе си.

— Тогава, предполагам, просто ще трябва да дойдете и да се убедите сам — предложи му. — Предполагам, че вие би трябвало да сте сред поканените?

Погледът му бе привлечен от проблясъка на диамантената му игла, сгушена удобно в дълбокото деколте на роклята й. Гърдите й се издигаха и спускаха по-бързо от обичайното за обикновен приятелски разговор.

— Учудващо за мен самия — поканен съм — призна Кливдън. — Според графинята всички англичани сме нежелани натрапници на континента, но по някаква причина аз явно съм изключение. Вероятно е заради измамните ми френски имена.

— Значи ще ви видя там — обобщи Марселина и понечи да си тръгне.

— Надявам се, че не — възрази той. — Ще ми бъде неприятно да гледам как ви отвеждат с жандармерия, макар че подобно събитие би разчупило една иначе убийствено досадна вечер.

— Имате доста драматично въображение — усмихна се тя. — Дори и по някаква причина да не ме допуснат на бала, просто ще ме отпратят. Не биха посмели да направят сцена при толкова зяпачи, които се събират отвън. Все пак тълпата може да реши да вземе моята страна.

— Все още смятам, че рискът е неоправдан — призна Кливдън. — Не и за малък, неизвестен английски магазин за дрехи.

— Неоправдан — повтори тя на себе си. — Малък, неизвестен магазин. — Вдигна поглед към пищните орнаменти и сцени, изписани на тавана на стаята. Когато отново спусна очи към Кливдън, погледът й беше студен и пресметлив, в пълен контраст с учестеното й дишане. Беше гневна и го прикриваше съвършено.

За момент Кливдън се почуди какво ли би било да изпита този гняв върху себе си — неконтролиран и напълно неподправен.

— Този малък магазин е единственото ми препитание — заговори тя. — И не само мое. Нямате никаква представа какво коства да се започне бизнес в Лондон. Не можете дори да си представите колко е трудно да се конкурирате с наложените търговци в съответната ниша и дори не бихте пожелали да си представите какво е необходимо да преодоляваме всеки ден — не просто конкуренцията на другите модисти, но и ограничения консерватизъм на вашата класа. Френските баби се обличат по-стилно и с повече класа от английските благороднички. Понякога бизнесът ни е като война и да, мисля само за него и съм готова да направя и невъзможното, за да подобря репутацията на ателието ни. Дори и да ме изхвърлят на улицата или да ме тикнат в затвора, ще мисля единствено как да обърна публичността в своя полза.

— Заради дрехи? — попита невярващо. — Не ви ли се струва абсурдно да се излагате на подобен риск, когато според вас английските благороднички нямат чувство за стил? Защо просто не им дадете каквото искат?

— Защото мога да им предложа много повече от това, което искат? — отвърна. — Мога да им предложа да бъдат незабравими. Толкова откъснат ли сте от амбициите и въжделенията на обикновените хора, че не можете да разберете? Нима в живота ви няма нищо толкова стойностно и значимо, че да сте готов да се борите за него, независимо от пречките и обстоятелствата? О, но простете излишните ми въпроси. Ако имахте цел в живота си, щяхте да сте отдаден на нея, вместо да пропилявате дните си в Париж.

Трябваше да очаква, че тя ще го нападне в отговор, но бе толкова погълнат от страстта й към безценната й работа, че думите й го свариха неподготвен. За момент пред очите му премина образ на света, от който бягаше — малък, безцветен, скучен и изпълнен със задушаващи го отговорности и задължения. Задължения. Почувства срам, а след това и гняв, защото тя имаше право.

Реагира, без да мисли.

— Действително всичко е просто игра за мен. До такава степен не мога да спра да пропилявам живота си с безсмислици, че ще ви предложа един залог. Нека изиграем още една игра. Със или без вариации на правилата — както предпочитате. Този път, ако спечелите, аз самият ще ви заведа на бала на мадам Шира като моя дама.

Очите й заискриха от гняв, гордост или вероятно обикновено презрение. В този момент не можеше да ги различи, а и нямаше значение.

— Истинска игра — констатира сякаш за себе си тя. — Един прибързан залог след друг. Чудя се какво мислите, че ще докажете по този начин. Но вие не мислите за това, нали? Със сигурност дори не сте се замислили какво ли ще си кажат приятелите ви.

Изобщо не слушаше какво му говори в този момент, защото бе съсредоточен да попие всяка частица от емоциите, които се излъчваха от нея — приливите и отливите на руменина по лицето й, блясъка на очите й и бързото повдигане и спускане на гърдите й. През цялото време бе болезнено привлечен към топлото, удобно място, на което бе забодена диамантената му игла.

— Нямам какво да доказвам — призна той. — Искам просто да изгубите. А когато изгубите, ще признаете поражението си с целувка.

— Целувка! — възкликна тя и се засмя. — Проста целувка от обикновена магазинерка. Това е доста нисък залог в сравнение с вашите чест и достойнство.

— Истинската целувка никога не е проста, мадам, нито обикновена. — Няма да ви се размине само с целувка по бузата. Ще ми се отплатите с такава целувка, каквато бихте отдали на мъж, от когото сте покорена. — И ако не успееше да я покори с една целувка, то най-добре още тази нощ да си хванеше влака за Лондон. — Предвид безценната ви почтеност, това трябва да е справедливо висок залог за вас.

Удостои го само с един поглед на искрящите си очи, преди лицето й да се превърне в маска — безизразно и неразгадаемо. Но той вече бе доловил бурята от емоции зад нея и нямаше да отстъпи нито крачка от предложението си, дори животът му да зависеше от това.

— За мен това не е залог — предизвика го с хладнокръвието си. — Нима не внимавахте досега, Ваше благородие? Късметът ви не е на ваша страна в игрите срещу мен.

— Значи можете само да спечелите — не отстъпи на предизвикателството й. — Това ще бъде лесен достъп до най-ексклузивния и най-скучен бал в Париж.

Тя поклати глава съчувствено.

— Добре тогава. Не казвайте, че не съм ви предупредила.

Върна се до стола си и седна.

Кливдън седна срещу нея.

— Която игра изберете и с каквато вариация на правилата предпочитате — обяви Марселина. — За мен няма значение, защото възнамерявам да спечеля, при това с голямо удоволствие.

— Подаде му картите.

— Така да бъде. — Той взе тестето и разбърка картите.

 

 

По време на френската революция аристократичния дядо на Марселина бе успял да опази главата на раменете си, като просто бе запазвал хладнокръвие дори в най-напрегнатите ситуации. Следващите поколения Ноаро — по името, което той бе приел след бягството си от Франция — бяха наследили същото хладнокръвие и безкомпромисната му практичност.

От предците си Марселина бе наследила дълбочината и силата на емоциите, които я обземаха в моменти като този, но имаше родената дарба да ги прикрива до неузнаваемост — дарба, която с много труд успя да предаде и на сестрите си.

Уви, пренебрежителното презрение, с което Кливдън се отнасяше към ателието и професията й караха кръвта й да кипи.

Самата тя също бе благородничка, нищо че синята кръв във вените й вероятно бе най-покварената и нечиста в цяла Европа. Това я правеше не по-малко достойна от семейството на Кливдън, а и тя силно се съмняваше, че всеки от предците му е бил светец или поне почтен благородник. Единствената разлика помежду им бе, че той бе богат, без да му се налага да работи за това, докато тя трябваше да се труди за всяка дребна монета в джоба си.

Знаеше колко абсурдно бе да се остави на провокацията му, но също така знаеше, че всичките й клиенти я презират в една или друга степен и смятат нея и сестрите й за част от прислугата си. Често намираше отношението им за практично и дори полезно, като понякога дори се забавляваше от тесногръдието им.

Той обаче…

Нямаше значение. Въпросът бе дали да го остави да спечели, или да го накара да изгуби.

Гордостта й нямаше да й позволи да го остави да спечели. Нещо диво и мрачно в нея искаше да го сломи, да разкъса суетата, гордостта и социалното му превъзходство на парчета.

Но въпреки това не можеше да му позволи да спечели.

— Ще изиграем цяла игра, без затваряне — разбърка картите той. — Няма да сваляме картите, нито да броим, докато не приключим тестето. След това ще преброим точките на всеки и този от нас, който има повече, ще спечели.

Това бе най-класическата форма на играта и без броене щеше да бъде по-трудно да се изчислят вероятностите. Тя обаче можеше да разпознава издайническите знаци у него, докато той не познаваше нейните.

Раздаде карти и двамата направиха първите си ръце. Изтеглиха карта и продължиха да играят. Този път обаче той бе съсредоточен и внимаваше много за дребните издайнически знаци, провалили играта му досега.

Марселина бе настръхнала и с трепет следеше за трепване на омагьосващите му зелени очи, което да я успокои, че поне една от картите в ръката му е по-слаба от другите. Чувстваше как пулсът й се ускорява с всяка нова ръка и знаеше, че няма как да изостава много от него, ако изобщо можеше да говори за изоставане, но спокойствието му я объркваше и съсредоточената му игра някак си странно й пречеше да прецени трезво кой от двама им има преимущество.

Картите свършиха с последна ръка за него.

Двамата обърнаха купчините пред себе си и се усмихнаха хладно един на друг, преди да започнат броенето.

Един поглед към неговото ветрило й бе достатъчен да разбере, че го е победила с малко, при това въпреки последната му силна ръка.

Нямаше нужда да пресмята подробно, защото мълчанието му бе по-красноречиво от всичко. Изглеждаше наистина объркан.

Необходима му бе не повече от секунда, за да се съвземе и отново да стане преситения от удоволствия мъж, когото бе свикнала да вижда пред себе си. Но в тази кратка полусекунда тя забеляза момчето, което той бе някога, и за момент съжали за всичко. Съжали за начина, по който се бяха запознали, за това, че ги деляха не просто класи, а светове, и най-вече — че не го бе познавала, преди светът да отнеме невинността му.

Когато искрящите му зелени очи най-сетне срещнаха нейните, тя видя как в тях се прокрадва сянката на осъзнаването — едва сега той разбираше в каква каша се бе забъркал с този облог.

Отново успя да се съвземе за миг. Подобно на нея и той бе свикнал да не разкрива емоциите си и никога да не признава, че обстоятелствата не са на негова страна. Със сигурност обаче съжаляваше за прибързания облог.

— Отново прибързахте, Ваша светлост — заговори Марселина първа. — Това бе глупав облог и този път заложихте твърде, твърде много.

Гордостта му — най-ранимото притежание на един джентълмен.

Той сви рамене безизразно и събра картите.

Марселина знаеше какво се криеше зад престорената му небрежност.

Приятелите му го бяха видели в ложата на застаряваща актриса и знаеха, че е искал да бъде представен на нейната приятелка. Емилиен знаеше, че тя е лондонска модистка и най-късно до утре вечер поне половин Париж щеше да знае, че тя е никоя — нито куртизанка, нито вълнуваща чуждестранна актриса, а просто жена с неопределена националност.

Какво щяха да си помислят приятелите му, ако го видеха да се появява на бал, който при други обстоятелства не би уважил, при това с възможно най-неподходящата компания — една магазинерка?

— Какви лицемери сте само аристократите — констатира тя. — Няма проблем да преследвате жени от по-долни класи, за да се позабавлявате с тях, но пази Боже да се опитате да ги въведете в обществото. Немислимо! Приятелите ви сигурно ще си помислят, че сте изгубили разсъдъка си и сте ме оставили да се подиграя с вас. Ще си кажат, че съм ви поробила, че великият английски херцог е паднал жертва на малка невзрачна буржоазка.

— Така ли? — Той отново сви рамене. — Определено ще е забавно да ги видя как зяпват като риби на сухо. Червено ли ще облечете?

Тя стана и той я последва — джентълмен до мозъка на костите си.

— Държите се доста смело — похвали го, докато събираше нещата си. — Не мога да не ви се възхитя за това, но знам, че осъзнавате глупостта на действията си. Вижте, аз съм щедра жена — единственото, което искам от вас, е да ми позволите да обличам бъдещата ви съпруга — и затова ще ви освободя от облога, който изобщо не трябваше да правите. Постъпвам така, защото сте мъж и знам, че понякога мъжете не използват точно мозъка си, за да мислят и взимат решения.

Сложи ръкавиците си и намести шала на раменете си, потръпвайки едва доловимо от спомена за докосването на пръстите му по кожата си.

Отвори вратата на стаята.

— Довиждане — обърна се отново към него. — До утре, надявам се, ще сте се върнали към здравия си разум и ще позволите да бъдем приятели. Ако е така, ще се радвам да ви видя вдругиден. Вероятно ще се срещнем в Кю Волтер.

Той пристъпи към нея.

— Вие сте една проклета жена — констатира меко. — Не съм свикнал да ме командват жени.

— Буржоазките сме такива до една — не му остана длъжна Марселина. — Нямаме финес или чувство за такт. Обичаме да се разпореждаме.

Тя излезе в празния коридор и почти веднага слухът й долови приглушен разговор от една от съседните стаи. Явно някой хора продължаваха да играят, докато от една отворена врата почти до нея долиташе леко похъркване.

Тези шумове не бяха достатъчно да заглушат отчетливите тежки стъпки, които я последваха припряно и се успокоиха, когато се изравниха с нея.

— Нараних чувствата ви — констатира той смирено.

— Аз съм модистка — отвърна тя. — Клиентелата ми се състои предимно от жени. Ако искате да нараните чувствата ми, трябва да се поставите в такова душевно и интелектуално състояние, което вероятно ще осакати вас самия за известно време напред.

— Знам, че нараних нещо у вас — не отстъпваше Кливдън. — Макар да сте твърдо решена да бъдете лична шивачка на моята херцогиня, вие спряхте устрема си и сега сякаш дори обмисляте да се откажете.

— Подценявате ме — възрази кротко. — Аз никога не се отказвам.

— Тогава защо ме пратихте да вървя по дяволите?

— Не съм направила подобно нещо — обърна се тя с изненада към него. — Просто опростих дълга ви, както се полага на спечелилия облога да реши, ако иска. Ако мислехте достатъчно трезво, вие никога нямаше да предложите подобен залог. А ако аз не се бях оставила да ме подразните, никога не бих приела. И двамата сбъркахме посвоему. А сега се върнете да намерите приятелите си и си осигурете превоз до дома. На мен ми престои поредният дълъг ден утре и за разлика от вас не мога да си позволя да прекарам половината от него във възстановяване на пораженията от тази вечер.

— Вие се страхувате — усмихна се той.

Този път Марселина спря рязко, обърна се изцяло към него и насмалко не зяпна от почуда. Чувствените му устни се извиваха във все по-широка и самодоволна усмивка.

— Какво правя? — попита го тихо.

— Страхувате се — повтори Кливдън. — Вие сте тази, която се страхува какво ще си кажат хората и как ще реагират спрямо вас, ако се появим заедно на бала утре. Напълно подготвена сте да се промъкнете като крадец, докато сте сигурна, че никой няма да ви забележи, но не и да влезете през официалния вход заедно с мен, когато всички погледи ще са приковани във вас.

— Колкото и да ми е неприятно да разбивам илюзиите ви, Ваше благородие, има значение единствено за хората като вас, от вашата собствена класа — възрази с любезна усмивка и овладян глас тя. — Надявам се да остана незабелязана по същата причина, поради която и шпионите се надяват да останат инкогнито. Освен това явно не си давате сметка, че адреналинът от това да се промъкна непоканена на най-ексклузивното празненство за Сезона — и да ми се размине — ще направи преживяването за мен много по-забавно и запомнящото се, отколкото ще бъде за който и да било от поканените същата вечер.

Тя продължи към изхода. Дишаше учестено и емоциите й бяха на път да пропукат маската на самоконтрола й. За втори път допускаше той да я провокира така опасно. Единственото й желание бе да спечели бъдещата му съпруга за своя клиентка, а ето че двамата затъваха все по-дълбоко в някаква непонятна игра на котка и мишка. Започваше да се опасява, че привлекателното му тяло, чаровната усмивка и небрежните докосвания й въздействат повече, отколкото би искала и би било безопасно за когото и да било от двама им.

— Страхливка — чу го да казва зад гърба й.

Думата сякаш отскочи от стените в празния коридор и се върна като ехо към нея.

Страхливка!? Тя, която едва на двадесет и една години отиде в Лондон без нито стотинка в джоба си и с огромна отговорност на раменете си — невръстна дъщеря и две по-малки сестри, събрала достатъчно смелост да заложи всичко на една луда мечта и да я постигне.

Спря, обърна се и закрачи обратно към него.

— Страхливка — повтори той нежно.

Тя пусна чантичката си на земята, хвана го за реверите на сакото и го дръпна към себе си. Главата му се наведе напред по инерция, тя посегна, постави длани на страните му и плени устните му в целувка.