Лорета Чейс
Коприна за съблазън (15)

Четиринадесета глава

Неделя, 3 май

Имението Кливдън изглеждаше потискащо тихо дори за неделя сутрин. Коридорите мълчаха обидено, откакто прислужниците се бяха върнали към ежедневните си задължения, незабележими с просто око. Никой не бързаше заникъде, не се движеха припряно от стая в стая, нито една от сестрите Ноаро не се появяваше неочаквано в библиотеката или на вратата на кабинета му.

Кливдън седеше до голямото писалище в библиотеката, покрито с дамски списания и последните новини от жълтата преса. На първа страница на „Сутрешен спектакъл“ имаше голяма реклама на новия корсет на „мадам Ноаро“, наречен „венецианска прегръдка“.

Почувства прилив на тъга и гняв и се почуди кога ли ще спре да се измъчва така.

Трябваше отдавна да изхвърли списанията и да спре да чете другите долнопробни парцали, но вместо това продължи да прелиства страниците, да си води бележки и да нахвърля идеи.

Така потискаше скуката, опита се да се самоубеди.

Това му бе далеч по-интересно от разглеждането на купчината с покани на личното му писалище.

Бе истинска загуба на време.

Позвъни за лакей и го помоли да му изпрати Халидей.

Три минутки по-късно икономът влезе в библиотеката.

Кливдън бутна списанията настрани.

— А, ето те и теб. Искам да изпратиш кукленската къща на госпожица Ноаро.

Последва многозначителна пауза, преди Халидей да се съгласи:

— Добре, Ваша светлост.

Кливдън вдигна поглед.

— Проблем ли има? Играчката ще може да издържи двадесет минути път до ателието нали? Знам, че е стара, но би трябвало да е в достатъчно добро състояние.

— Моля да ме извините, Ваша светлост — отвърна Халидей. — Разбира се, че няма никакъв проблем и веднага ще се погрижа за това.

— Но?

— Не ви разбрах, сър?

— Чувам едно неизречено „но“.

— Не точно, Ваша светлост — отвърна Халидей. — По-скоро нещо като алтернатива, за което моля да ме извините.

Кливдън въздъхна и го изгледа очаквателно.

— Бяхме останали с впечатлението, че госпожица Ерол, госпожица Ноаро, искам да кажа, ще ни посети отново.

Кливдън се изправи до масата.

— Какво, по дяволите, ви остави с това впечатление?

— Може би не точно впечатление, колкото надежда, сър — поправи се Халидей. — Смятаме я за очарователна.

Той имаше предвид целия персонал. Кливдън бе изненадан.

— Наистина ми се иска да разбера какво толкова има у тях, че очароват всички. — Камериерката Сара доброволно и с желание се премести да живее в таванската стаичка над ателието, за да бъде бавачка на детето, докато намерят жена за постоянно. Мис София бе успяла да се справи с Лонгмор при последното му посещение.

— Действително притежават неизчерпаемо очарование — съгласи се Халидей. — Но и двамата с мис Майкълс не можахме да не забележим отличните им маниери. Единодушни сме, че са далеч от онова, което човек може да очаква от шивачки. Мис Майкълс вярва, че дамите са благороднички.

— Благороднички?!

— Тя е убедена, че те са благороднички в затруднено социално положение.

Кливдън си припомни първата си среща с Марселина и объркването си. Тя говореше и се държеше като жена от неговата социална прослойка, но сама му каза, че не е дама.

Нали така?

Прислужниците бяха много по-чувствителни по отношение на ранговете от своите работодатели. Можеха да разпознаят търговците от сто стъпки разстояние, а натрапниците от цял километър.

И все пак неговите прислужници, напълно наясно с положението на господаря си в обществото, смятаха, че семейство Ноаро са благороднички.

Това само доказваше колко умни са тези жени. Очарователни, пленителни. Три версии на Ева, подмамващи мъжете да…

За бога, какво му ставаше? Явно всички тези списания и сантименталните им историйки бяха започнали да му влизат под кожата.

— Видяхте ги как работят — възрази той. — Те наистина разбират от занаята си.

— Точно заради това мис Майкълс смята, че са благороднички, изгубили титлите си — обясни Халидей. — Трябва да призная, че най-напред самият аз си помислих дали това не е една от вашите шеги. Моля да ми простите, но ми мина през ума, че дамите са може би ваши далечни братовчедки и вие ни тествате, но това бе само за момент, сър. Разбира се пожарът очевидно се бе случил и това не беше една от шегите ви.

На вратата се появи лакеят Томас и помоли за извинение, но Лонгмор искал да се види с Кливдън незабавно.

В този момент графът избута Томас, мина покрай Халидей и застана пред Кливдън.

— Свиня такава! — обиди го право в лицето, а юмрукът му попадна право в челюстта на Кливдън.

 

 

„Ателие Ноаро“

Луси седеше до прозореца и наблюдаваше улицата.

Седеше така вече от часове.

Марселина знаеше защо го прави и сърцето й се късаше, като знаеше какво ще последва.

— Време е за чай, съкровище — повика я тя. — Сара е сервирала чая ти на красивата ти масичка и всичките ти кукли те чакат на местата си.

Луси не отговори.

— След това Сара ще те заведе в Грийн Парк. Ще можеш да наблюдаваш изисканите дами и господа.

— Не мога да отида — отвърна дъщеря й. — Ами ако той дойде и аз не съм тук? Ще бъде много разочарован.

Сърцето на Марселина се сви.

Приседна на стола до Луси.

— Любов моя, Негова светлост няма да дойде тук. Той се погрижи за нас, но е много зает…

— Не е много зает за мен.

— Ние не сме неговото семейство, съкровище.

Очите на Луси се присвиха и тя стисна устни.

— Той ни подреди прекрасно жилище — продължи Марселина, като трудно запазваше гласа си стабилен. — Само погледни красивите неща, които е избрал за теб. Имаш чаен сервиз и масичка. Имаш свои собствени столове и най-красивото легло на света. Но в живота му има други хора…

— Не! — извика детето и скочи от мястото си пред прозореца. — Не! — продължи да вика. — Не! Не! Не!

— Луси Корделия! — повиши тон и майка й.

— Не съм Луси. Аз съм Ерол. Никога повече няма да бъда Луси. Той ще се върне! Той ме обича! Той обича Ерол!

Хвърли се на килима, запищя, заплака и зарита с крака във всички посоки.

Софи и Леони дотичаха до детската стая, последвани от Сара, която спря на вратата с ужасено изражение. За първи път виждаше дете да прави сцена.

Понечи да се приближи, но Марселина я спря с жест.

— Луси Корделия, това е напълно достатъчно — заговори тя със спокоен, но твърд тон. — Знаеш, че дамите не се търкалят по пода и не викат.

— Не съм дама! Мразя те!

Сара ахна.

— Хайде, Ерол — подкани я Софи. — Така само ще ти стане лошо.

— Той ще се върне! — крещеше детето. — Той ме обича!

Марселина изправи рамене и пристъпи към дъщеря си, наведе се и я вдигна на ръце въпреки крясъците и съпротивата й. Притисна я към себе си и я залюля като бебе, за да я успокои.

— Спри се — прошепна й. — Хайде, обич моя. Трябва да бъдеш голямо момиче.

Луси спря да се съпротивлява и започна да хлипа.

— Защо не можеше да останем там? Защо той не ме задържа?

Марселина я пренесе до пейката на прозореца, където приседна, без да спира да я люлее и гали.

— Ако всеки, който те обичаше, те оставяше да живееш при него, къде щеше да живееш по-напред? — попита я. — А и къде щях да живея аз? Не искаш ли да живееш с мама и с лелите си? Порасна ли вече достатъчно, за да живееш сама? Или искаш да се преместиш да живееш в дворец? Това ли е? Какво мислиш, лельо Софи? Да облечем ли Ерол като принцеса и да я изпратим да живее сама в собствен замък?

Говореше пълни глупости, но така Луси се успокояваше. Тя се притисна по-силно към майка си и обви врата й с ръце.

— Мога да живея тук — обяви високо и ясно. — Защо той не може да дойде?

— Защото е благородник, съкровище? — обясни майка й. — Има свое собствено семейство. Скоро ще се ожени и ще има собствени деца. Не можеш да имаш всеки джентълмен, който ти допадне, нали знаеш?

Ерол замълча. Движението на очите й подсказваше на Марселина, че детето мисли. Беше едва на шест и все още не разсъждаваше съвсем логично, но възможността да бъде принцеса явно я бе впечатлила.

Усетила отшумяването на бурята, Софи заговори на племенничката си.

— Знаете ли какво ще ви предложа, госпожице Ерол? Искате ли да пием чай с куклите ви, а после ще ви разходя в Грийн Парк? Вероятно ще имаме късмета да видим принцеса Виктория. Знаеш ли коя е тя? Тя е племенничка на краля, и скоро ще бъде кралица на Англия.

— Ако я видите — включи се и Марселина, — трябва много хубаво да разгледаш как е облечена и да ни разкажеш с подробности!

 

 

Докато малкото момиченце правеше сцена на неподчинение в ателието, граф Лонгмор изнасяше собствено представление в библиотеката на имението Кливдън.

След като двамата с Кливдън се поступаха, тактично оставени насаме от Халидей още след първото кроше, Лонгмор се зае да опустоши запасите от отлежал скоч на херцога.

— Виж, ако това е заради шивачките… — заговори първи Кливдън.

— За какво друго да е? — сопна се Лонгмор. — Кой друг е така лишен от благоприличие…

— Лишен от благоприличие? — повтори невярващо Кливдън.

— Не мога да повярвам, че това са твои думи. Кога изобщо си се интересувал от благоприличието? Доколкото си спомням, баща ти бе достатъчно щастлив да те изпрати на континента заедно с мен.

— Никога не съм се преструвал, че съм светец…

— Добре, защото никой не би ти повярвал.

— Но аз не съм канил шивачки да спят в наследственото семейно имение!

— Домът и всичките им вещи изгоряха — опита се да подходи разумно и аргументирано приятелят му. — Всичко това бе описано във вестниците. Нима мислиш, че е лъжа и измислица? Но защо ли те питам? Ако мислеше трезво, нямаше да си тук и да пресушаваш алкохола ми, сякаш е лимонада.

— Не пия такива лиготии.

— Не разсъждаваш трезво. Не знам какво те е прихванало, но и не съм сигурен, че ме интересува. Жените си тръгнаха. Бяха при мен само за три дни.

— Не можа ли да ги настаниш в хотел?

— Ти май изобщо не разбираш — ядоса се не на шега Кливдън. — Те имат работа за вършене. Не можеха да си позволят да губят време и им трябваше място, където да могат да работят. Трябваше им помощ. Бе най-лесно да ги заведа у дома. Съсипаха се от работа, за да довършат роклята на Клара навреме…

— Не смей да ги споменаваш в едно изречение със сестра ми, перверзна свиня такава!

— Тръгнаха си, идиот такъв! Живяха с мен за не повече от седемдесет и два часа. Тръгнаха си още в събота сутрин.

— А ти прекара петък вечерта в леглото с брюнетката — съобщи Лонгмор като факт.

Бе напълно неочаквано. Дойде му като едно от силните крошета на приятеля му, само че за това изобщо не бе подготвен.

За момента на Кливдън буквално му причерня, стисна челюсти, сви юмруци, а когато заговори, гласът му бе убийствено спокоен:

— Изкушението да те нокаутирам, е убийствено.

— Не ми се прави на благородно засегнат, когато не аз съм този, които я е обезчестил — сопна му се Лонгмор. — И не се опитвай да ми противоречиш. Знам, че си бил с нея и дори не се опита да бъдеш дискретен. Когато някакъв мъж в клуба подхвърли, че е видял каретата ти на Бенет Стрийт и всички започнаха да спекулират какво ли има там, аз се направих на разсеян идиот, който закъснява за срещата ни и отидох да ти се извинявам за закъснението. Знаеш ли колко време чаках, докато двамата слезете и тръгнете от ателието?

— Сигурно ти е било много скучно — успя единствено да каже Кливдън. Сърцето му препускаше в гърдите, докато спомените от онези няколко невероятни часа прелитаха през съзнанието му.

Лонгмор допи скоча си и стана да си долее, като преди това отпи щедра глътка от бутилката.

— Жалко е, знаеш ли? Превръщаш се в посмешище. Никога досега не съм те виждал да се държиш така заради жена. Тя определено ти е влязла под кожата и ако това беше нещо обичайно, щях да те помоля поне да проявиш достатъчно мисъл и дискретност и да помолиш кочияша си да те чака в някоя странична уличка.

— Изобщо не ми мина през ума — призна Кливдън. — Не смятах да оставам толкова дълго. Не повече от половин час, докато тя види ателието. Съжалявам, че ти се е наложило да висиш толкова дълго.

— Беше наистина скучно — призна Лонгмор. — И доста изнервящо. Какво, по дяволите, се очаква от мен да направя? Нима това е честно спрямо Клара? Трябва ли да й кажа, че единственият мъж, когото някога е обичала, си е изгубил ума по някаква шивачка? Това ще я нарани, знаеш ли? А тя винаги е прощавала грешките и несъвършенствата ти. Но това… Знаеш, че подобно нещо не ти е присъщо.

— Това бе сбогуване — каза Кливдън твърдо. — Продължи по-дълго, отколкото възнамерявах, но бе сбогуване. Не разбираш ли? Всичко, което мис Ноаро някога е искала, бе да бъде лична шивачка на моята херцогиня, която и да е тя. Аз никога не съм бил нещо по-различно от средство за постигане на целта й. Нея не я интересува коя е херцогинята, но смятам, че би предпочела да е Клара, защото само тя е достатъчно красива, за да разкрие истинската прелест на невероятните й рокли. Бях напълно завладян. Знаеш, че това е в кръвта ми — когато пожелая някоя жена, трябва да я имам. Но приключих с това. Това бе сбогуване, Лонгмор, и трябва да те помоля, от уважение и обич към Клара, да не споменаваш нито дума пред нея, защото това само би й причинило ненужна болка. Не е необходимо тя да страда заради моментна проява на глупост от моя страна.

— Заклеваш ли се, че всичко е приключило? — попита го Лонгмор.

— Аз…

Вратата се отвори и прекъсна херцога, а в рамката се появи Халидей с бележка в ръка. Това не бе добър знак, защото Халидей никога не се занимаваше с пощата, това бе работа на лакеите.

— Моля да ми простите, че ви прекъсвам, но ми казаха, че това съобщение не може да чака.

Кливдън не го изчака да влезе, а сам прекоси стаята и взе бележката от ръцете му.

Нямаше поздрав, само няколко набързо надраскани думи:

„Трябва ни помощта ти. Луси избяга.“

Бе подписано с М.

Кливдън и Лонгмор стигнаха до ателието за по-малко от двадесет минути. Детето бе изчезнало малко след като се бе прибрало от разходката си с бавачката в Грийн Парк. Сара бе приготвила вана за Луси, но когато се качила в детската стая, където я оставила да си играе, не я намерила там. Бяха претърсили всеки сантиметър от сградата, обясни Марселина.

— Избягала е — завърши тя. — Явно е намерила отворен прозорец от задната страна на сградата и се е провряла през него. Никога не бих оставила прозорец отворен, ако знаех, че е способна на това.

Не, тя бе научила този номер от Кливдън, който я измъкна от горящата сграда. Дори да не го бе видяла със собствените си очи, вероятно бе чула да разказват как я е спасил и се бе впечатлила.

— Някакви идеи какво я е накарало да избяга? — попита Кливдън. — Това може да ни насочи…

— Тя направи неприятна сцена — обясни накратко Марселина, — но след това се успокои. Сара каза, че е била в обичайното си добро настроение по време на разходката.

Сара ахна и покри устни с ръка.

— Какво? — реагира веднага Кливдън. — Ако знаеш нещо, кажи го, защото нямаме нито минута за губене.

Сара започна да плаче.

— Съжалявам — изхлипа. — Всичко е заради мен, мадам, не помислих.

— Какво си направила, за бога? — ядоса се Кливдън.

Сара избърса очи — лицето й бе поаленяло от плач и от срам.

— Докато бяхме в Грийн Парк, госпожица Ерол ме попита къде е вашето семейство. Искаше да знае защо не живеят с вас в имението Кливдън. Обясних й, че още не сте си създали семейство и й разказах, че скоро ще се ожените за госпожица Клара от имението Уарфорд, което й посочих, защото се виждаше от парка. Не знаех, че не трябва да й разказвам подобно нещо. Тя се замисли и умълча след това. Трябваше да помисля по-внимателно и да отклоня въпросите й. Тя бе толкова нещастна по-рано, когато й казахме, че няма да дойдете повече.

Кливдън погледна въпросително Марселина.

— Тя те чакаше — призна с нежелание тя. — Казах й, че няма да дойдеш, и тя направи сцена.

Детето го чакаше, а той нямаше да се върне никога повече.

— Това опростява нещата — отвърна той. — Вероятно е решила да ме изненада, което означава, че е тръгнала към имението Кливдън.

— Съмнявам се, че знае пътя — възрази Марселина. — През цялото време се движихме с карети дотук и обратно. Няма как да различи една улица от друга.

Бе достатъчно лесно дори възрастни, които не познаваха квартала, да се изгубят, какво оставаше за едно дете.

Само шестгодишно момиче по улиците на града безсъмнено щеше да привлече внимание, при това не само желано. Скоро слънцето щеше да залезе, а тя можеше да е на стотици места. Дори хиляди.

— Ще известим полицията — пристъпи към действие херцогът. — Може дори вече да са я намерили. Със сигурност няма как да не забележат добре облечено дете само по улиците. — И не само те, помисли си, но предпочете да не изрича опасенията си на глас.

Сърцето му се бе свило на топка. Бе избягала по начин, научен от него и бе избягала заради него.

Обърна се към Лонгмор.

— Изпрати един от лакеите, които дойдоха с нас, в полицията. Те обаче нямат достатъчно хора. Ще те помоля да обединим прислужниците си и да направим отряд за издирване. Ще претърсим всички улици, ако се наложи.

— Тя се страхува от тъмното — обади се Марселина. Гласът й трепереше и очите й бяха зачервени, но се сдържеше да не заплаче. — Луси се страхува от тъмното.

Сестрите й се приближиха до нея и я прегърнаха през раменете, както бяха направили няколко вечери по-рано след пожара.

Той не можеше да я прегърне. Не можеше да я успокои така, както сърцето му до болка копнееше да направи.

Болката му от това бе почти толкова силна, колкото страхът да не изгубят Луси завинаги.

— Ще я открием, преди да е паднала нощта — зарече се.

Та тя бе само дете, което се придвижваше пеша. Нямаше как да е стигнала далеч, а кварталът бе уважаван.

Но въпреки това някой можеше да я е отвлякъл. А тогава…

Не! Никой нямаше да я пипне дори с пръст. Знаеше накъде се е насочила и щеше да я намери.

 

 

Три и половина през нощта, понеделник

Нищо.

Нямаше следа от нея.

Полиция. Частни детективи, целите домакинства на Кливдън и Лонгмор — всички я издирваха. Бяха потропали на всяка врата, спрели всеки минувач и карета по пътя си.

Никой не бе забелязал Луси.

Кливдън, Лонгмор и Марселина бяха обходили заедно улицата на ателието и карето около него, обръщайки всяко камъче във всяка малка глуха пресечка, чукайки на всяка врата, обръщайки нагоре с краката всеки клуб, магазин или дом, които бяха отворени.

Опита се да убеди Марселина да се прибере и да ги изчака, но тя отказа и продължи да върви с тях, докато не започна да залита от умора и изтощение — не бе хапнала нищо от закуска, а притеснението я изяждаше отвътре като отрова.

В три през нощта той просто я пренесе до отворената карета, която ги следваше неотлъчно, и я заведе у дома.

— Няма да си полезна на никого, ако не си починеш малко — обясни й гневно.

— Как да си почина?

— Легни. Вдигни си краката. Изпий едно бренди. Аз ще направя същото. Търсенето не е преставало нито за миг и няма да престане, докато не я открием. Лонгмор и аз ще те вземем след няколко часа, когато се развидели.

— Тя се страхува от тъмното — гласът й потрепери.

— Знам — отвърна й.

— Какво ще правя? — попита Марселина.

Какво ще правя, ако я изгубя? — бе въпросът, който не посмя да изрече.

— Ще я намерим — заяви твърдо Кливдън.

Разговорът им се въртеше в главата му отново и отново, докато лежеше на дивана в библиотеката. Опита се да затвори очи, но не можеше.

Стана и закрачи.

Трябваше да се подготви за немислимото. Трябваше да допусне възможността детето да бъде отвлечено. Добре, това обаче не означаваше, че всичко е изгубено. Със сигурност щяха да поискат откуп. Кой би задържал добре облечено и възпитано дете, явно с благороден произход, когато може да изкара добри пари срещу него?

Дали полицията вече бе помислила за това? Отиде до писалището си, седна и започна да си води бележки, да записва стратегии за действие, докато слънцето не се появи на хоризонта.

 

 

Събуди го силно покашляне.

Кливдън отвори очи. Главата го болеше ужасно и в устата му горчеше, затова първоначално си помисли, че е махмурлия. После осъзна, че главата му лежи върху бюрото му, вместо върху възглавница, и си спомни какво се бе случило.

Стана с едно движение.

Халидей стоеше срещу него.

— Какво? — попита го той. — Какво има? Колко е часът? — Погледна през прозореца. Зазоряваше се. Добре.

— Седем и четвърт, Ваша светлост.

— Добре, благодаря ти, че ме събуди. Не исках да се успивам.

— Някой е дошъл да ви види, сър — съобщи му Халидей.

— От полицията ли? — опита го. — Намери ли, ли са я?

Забеляза, че Халидей се опитва да остане сериозен.

Избута стола си и пристъпи към него. Ушите му бучаха и в главата му избухваха болезнени фойерверки.

— Какво има? Какво се е случило?

— Ако ми позволите, сър…

— Какво да позволявам?

Халидей излезе.

— Халидей!

Икономът влезе обратно. Носеше на ръце много мръсно, много мокро малко момиченце.

— Негово Величество ви поднася поздравите си, Ваша светлост, и иска да узнае дали този артефакт принадлежи на вас — обясни Халидей, едва сдържайки усмивката си.

 

 

Каретата на херцога на Кливдън пристигна по-късно от обещаното. Слънцето се издигаше все по-високо в небето. Марселина бе опитала и не бе успяла да хапне и троха от сандвича, който сестрите й бяха приготвили за нея. Не бе мигнала нито секунда. Бе твърде изплашена да заспи.

Бе готова и чакаше, крачейки неспокойно из празния магазин, когато каретата спря отпред. Изтича навън и за малко да събори Джоузеф, който се приближаваше към нея.

— Всичко е наред, мис Ноаро — заговори я той. — При нас е и е жива и здрава, а Негова светлост ви изпраща извиненията си, че не доведохме госпожица Ерол направо тук, но тя отказва да се прибере. Затова аз дойдох да ви попитам дали планината ще благоволи да дойде при Мохамед? Това са точните му думи, мадам.

 

 

Марселина ги завари в салона за изкуства, където двамата седяха на килима, заобиколени от миниатюрни фигури на войници, коне, топовни оръдия и всякакви други военни снаряжения.

Луси бе облечена в нещо, което наподобяваше униформата на млад паж, няколко стъпки по-висок от нея, а косицата й бе прибрана назад с мъжка носна кърпа. Детето наблюдаваше с яростна съсредоточеност как Кливдън реди кавалерия пред себе си. Той първи погледна към вратата и се изправи рязко, когато я забеляза да ги наблюдава.

Луси също погледна към нея.

— Мамо! — извика, скочи и се втурна в отворените й за прегръдка обятия.

— Любов, моя, обич моя — не спираше да повтаря Марселина. Завря лице в косицата на детето, която бе влажна и миришеше на люляков сапун.

Притисна я в прегръдката си и не я пусна, докато Луси не стана нетърпеливо и не се опита да се отскубне.

— Играем на война! — обяви детето развълнувано.

Марселина я хвана за раменете и я погледна сериозно в огромните сини очи, очите на баба й Де Лейси.

— Ти избяга — каза й. — Изплаши страшно много мен и лелите си, знаеш ли?

Долната устна на Луси се издаде напред непокорно.

— Знам — потвърди детето. — Негова светлост каза, че не трябва да го правя повече и че дамите не се катерят през прозорците. Но аз бях отчаяна, мамо.

— А след това не поиска да се прибереш у дома — продължи Марселина със същия спокоен, но сериозен тон. — Аз трябваше да дойда да те взема. Какво следва, госпожице Луси Корделия?

— Аз съм Ерол. Трябваше да ме изкъпят. Бях много мръсна. Избягах и се скрих в конюшните, когато се опитаха да ме върнат у дома, а там не беше чисто.

Марселина вдигна поглед към Кливдън, който стоеше на мястото си и премяташе фигурка на войник в ръцете си.

— Доколкото разбрахме, тя се е придвижила съвсем близо до имението Кливдън, но е завила в грешната посока точно на последното кръстовище и е стигнала до градската резиденция на кралицата. Естествено, забелязали са я почти веднага, но тя вече е била наясно къде точно се намира и затова, когато любезно я попитали дали се е изгубила и къде живее, заявила, че е принцеса Ерол от Албания и пожелала да говори с принцеса Виктория.

— Мили боже! — възкликна Марселина. — Пожелала си да говориш с принцесата? Самата ти си заявила, че си принцеса?

— Аз съм принцеса Ерол, мамо. Знаеш го.

— Луси, нали знаеш, че това не е истинското ти име, а е само наужким, за игрите у дома? — притесни се Марселина. — Това е измислено име.

— Да, мамо, но Нейно височество едва ли би излязла да говори с госпожица Луси Корделия Ноаро, не мислиш ли?

Марселина погледна Кливдън объркано.

— Ще ми се да бях там — призна той, развеселено. — Иска ми се да бях муха на стената, за да видя лицата им. Били са много объркани как да постъпят, а тя продължила да настоява да говори с принцесата. Когато я уведомили, че Нейно височество не е свободна в този момент, Ерол предложила любезно да я изчака. Какво можели да направят? Никога не били чували за принцеса Ерол от Албания, но поведението и външният й вид били повече от красноречиви.

Марселина се изправи с препускащо сърце. За подобно нещо можеха да затворят ателието й и да я изгонят от страната.

Кливдън явно разпозна притеснението й, затова я успокои с поглед.

— Така или иначе, нямало как да я оставят просто да се шляе из Лондон.

— Не им ли е хрумнало да се свържат с полицията?

— Сигурен съм, че им е минало през ума, но знаеш колко деликатни са отношенията на властта с полицията.

Разбра какво има предвид той. Настоящият крал имаше поне десет незаконни деца от бившите си любовници, предимно актриси.

— Опитали да се справят със ситуацията, без да заместват външни лица — продължи разказа си Кливдън. — Предполагам, че са опитали да я прикоткат по различни начини, а принцесата на Албания е приемала всеки подкуп като полагащо й се по право. Заспала е в една от каретите им. Разбрали са за липсващото дете едва по-рано тази сутрин, когато изпратили молба за инструкции как да процедират. Доста са се поизпотили, докато я хванат, доколкото разбирам, защото е избягала, когато е разбрала, че искат да я върнат обратно у дома. Сключили примирие, когато й обещали да я доведат тук. Доставиха ми я час след изгрев слънце с кралски поздрави.

Марселина не знаеше дали да смее, или да заплаче и се опасяваше, че ще направи и двете, изпадайки в истерия.

Цялата история звучеше толкова типично за предците й, които обичаха точно такъв живот на лъжи, преструвки и измислени титли.

— Съжалявам, че кралят е трябвало да се занимава с това — успя да каже колкото се можа по-овладяно.

— Луси, майка ти и аз трябва да си поговорим насаме — обърна се Кливдън към детето. — Докато ни няма, ще подредиш ли кавалерията така, както ти показах, за да отблъснем французите възможно най-ефективно и да защитим територията си?