Лорета Чейс
Коприна за съблазън (14)

Тринадесета глава

Сълзите не идваха лесно при нея. Когато научи, че холерата е отнела и двамата й родители, тя изпита болка за пропуснатите и завинаги изгубени възможности, но се стегна, за да бъде опора на сестрите си. Когато болест уби леля им Ема — единственият човек, който реши да се погрижи за трите сестри, когато родителите им окончателно ги изоставиха, — Марселина бе дълбоко разстроена. Страда и за Чарли, на когото отдаде цялото си моминско сърце.

Въпреки всичко преживяно досега никога не бе плакала така. Никога не бе имала време да се отдаде на мъката си. Всяка загуба означаваше, че трябва да се действа, ако иска да запази семейството си заедно и добре.

Не плака, когато Луси бе тежко болна, защото бе заета да прави всичко възможно да й помогне да оздравее. Когато изглеждаше, че огънят я е отнел от нея, шокът бе просто прекалено голям и тя бе като вцепенена.

Но сега… това…

Жестът му бе последната капка, последната мъничка, капка, която счупи преградата на самоконтрола й и тя заплака. Не, плачът, бе нещо човешко, нещо обичайно и не можеше да опише сърцераздирателните хлипове, които разтърсваха тялото й и сякаш се опитваха да я разкъсат на части. Опита се да се отърси от тях, но те бяха прекалено силни и тя можеше само да стои и да притиска лицето си с ръце.

— О, недей така — опита се да я ободри Кливдън. — Наистина ли е толкова ужасно, че да плачеш? Ласкаех се от мисълта, че имам известен вкус. Човек би си помислил, че времето, прекарано с теб, го е подобрило поне малко… По дяволите, Ноаро!

Тя би се разсмяла, ако имаше сили, но вместо това нов хлип разтърси тялото й и тя нямаше друг избор, освен да остави мъката да се отлее от тялото й като буря от скала в морето.

— Проклета да си — изруга Кливдън. — Ако знаех, че ще реагираш така, щяха да те заведа веднага обратно у дома — в имението.

Дом. Неговият дом. Той им бе дал дом, когато изгубиха своя, а днес, докато тя не мислеше за нищо друго, освен за ателието, той й беше направил дом. Поредна вълна тъга я заля и я накара да потрепери от силата й.

— Това трябваше да е хубава изненада — не спираше да нарежда херцогът. — Трябваше да се зарадваш и да ме похвалиш, че съм помислил и за това. След това трябваше просто да приемеш дома си като твое право, както винаги приемаш всичко, което ти поднесе съдбата — сякаш ти се полага по право. Честно, наистина се надявам да не продължиш с тези сълзи, защото ако клиентите ти те видят така, ще изгубят всяко уважение към теб, а това е жизненоважно. Трябва да се съвземеш и да продължиш да ги наставляваш. Трябва да ги управляваш като диктатор с желязна ръка в сатенена ръкавица или те ще… — Предаде се. — Дяволите да те вземат, Ноаро, какво има?

Ти. Теб те има. Само теб.

Бурята отшумяваше и тя дръпна ръце от лицето си, за да открие с изненада, че пръстите й треперят. Въпреки това успя да извади кърпичка и да попие лицето си. Едва тогава видя, че Кливдън е застанал неподвижно, с прилепнали до тялото си ръце, стегнати в юмруци, и събрани пети.

Явно инстинктивно е пожелал да я доближи и прегърне за утеха, но се бе възпрял. Що за ирония?

Искаше й се да има силите да се засмее.

Сега, когато най-сетне бе сломил и последната й защита, бе намерил у себе си късче морал, което да го възпре.

— Няма да разбереш — отвърна му все още през сълзи.

— Напълно си права — съгласи се с нея.

— Никой — заговори тя и гласът й отново потрепери. — Никой. — Последва хлип. Тя прехапа устни, пое си дълбоко дъх и размаха кърпичка, сочейки стаята. — През целия ми живот никой не е правил подобно нещо за мен. Дом. Ти ми направи дом.

Беше вярно. Родителите й никога не прекарваха достатъчно дълго време на едно място, за да се устроят, и трите бяха свикнали буквално да лагеруват с подръчни средства, като цигани. Нямаха дом, докато леля им Ема не ги приюти при себе си и дори тогава нищо от предметите и мебелите в трите малки стаи на приземния етаж не принадлежеше на Марселина и сестрите й; нито бе избирано или подреждано за тях. Те просто имаха покрив, под който да се хранят, учат и работят. Малките стаи над последното им ателие на Флийт Стрийт бяха първия дом, който някога бяха имали.

А сега и този. Той бе направил всичко това днес, тихо и ненатрапчиво, докато тя се занимаваше с какво ли не друго. Беше й подготвил изненада.

— О, Кливдън? Какво ще правя сега — попита го.

— Ще живееш тук — отвърна объркан.

Погледна към него и погледът й срещна наситените му зелени очи, където неведнъж бе видяла да танцува дяволът, бе познала огъня на страстта му, смеха, гнева и привързаността му, особено към Луси.

— Някой трябваше да помисли за това — опита се да й обясни, защото явно се почувства неловко. — Имаше да се грижиш за толкова много неща. Ателието беше най-важното, разбира се, защото без него, нямаш нищо. Но ти очакваше от мен просто да си стоя и да изглеждам… херцогски, а това ми доскуча.

Можеше ли да стане още по-лошо? Ето че той я разбираше. Разбираше какво означава работата й за нея. За малко повече от месец бе надраснал високомерното си пренебрежение, наследено с титлата, и вече бе на нейна страна. Не й достигаха думи, за да изрази емоциите, завладели съзнанието и сърцето й.

— Стори ми се глупаво да те занимавам с рутинни домакински въпроси — продължи той, — защото, както винаги, ти бе предприела невъзможното. Но това си ти — ти винаги си избираш невъзможни цели. Роклята на Клара, например. Да ме намериш и подмамиш в Париж. Кой изобщо би си помислил да предприеме подобни действия? Кой би си представил, че ще се увенчаят с успех? Ако ме бе попитала за мнението ми, щях да ти кажа, че планът ти е не по-добър от пясъчна кула…

— И щеше да си прав — прекъсна го тя. — Беше си чиста лудост.

— Но ти успя.

— Да, успях.

С изключение на един съвсем малък пропуск. Почувства как очите й отново се навлажняват. Премигна ожесточено и си наложи да се усмихне.

— Щастлива съм. Не мога да бъда по-щастлива. Това е всичко, което исках. — Тя посочи с жест не просто стаята, но цялата сграда. — И дори повече. Прекрасно ателие на най-подходящата за него улица. Това бе пределът на въображението и амбициите ми.

Кливдън се огледа.

— Не съм сигурен, че е достатъчно голямо. Не съм сигурен, че това ателие, дори цялата улица, са правилният предел за твоите амбиции. Ти наистина ли си поставяш обикновени, смъртни предели?

Познаваше я толкова добре. Марселина се засмя, болеше я да се смее в момента, но смехът бе искрен.

Обърна се рязко към нея.

— Ноаро?

— Просто си мислех — заговори тя. — Всичко се подреди точно както си го представях. Не, дори много по-добре, трябва да призная. А сега… О, що за шега е това.

Поклати глава, отстъпи, седна на един от столовете, скръсти ръце в скута си и се загледа в килима под краката си. Пурпурни макове се преливаха с черни треви и листа на фон от бледо злато… с едва доловим розов оттенък.

Това бяха цветовете на роклята, която облече за първия си и последен бал с него.

Тогава осъзна — домът, който бе създал за тях, бе неговият подарък за сбогом.

Колко иронично. Колко подходящо.

Тя го преследва, хвана го и получи от него онова, което искаше.

Дори повече, ако трябваше да бъде откровена.

Що за шега?!

Беше се влюбила.

А той й казваше сбогом по най-достойния и дискретен начин на мъжете от своето време — с екстравагантен подарък.

— Ноаро, зле ли ти е? — чу притеснения му глас. — Денят бе много дълъг и двамата сме преуморени, смея да кажа. Напрежението върху теб бе непоносимо — все пак отново се опита да извършиш невъзможното, а за мен пазаруването с жена… е, може би все някога ще се съвзема от травмата.

Марселина вдигна поглед към него.

Двамата нямаха бъдеще.

Предвид социалното им положение, тя можеше да бъде единствено негова любовница, но това означаваше да се откаже от работата, която бе нейния живот.

Не. Щеше да се научи да живее с чувствата си, да ги пази в себе си и да ги преодолее. Можеше да му благодари, да се сбогува с него и да си тръгне, защото наистина нямаше какво повече да му каже.

Проблемът бе, че подобна благородна саможертва просто не бе присъща на темперамента и духа й.

А реалният проблем бе, че го обичаше. Осъзна го изведнъж и разбра какво трябва да направи. Единственото нещо, което можеше да направи.

Стана, приближи се до леглото и го посочи.

— Искам да седнеш тук.

— Не ставай глупава — опита се той да й се противопостави.

Тя развърза панделките на шапчицата си.

— Ноаро, може би ти е убягнала истинска причина, поради която се опитвам да се освободя от теб и семейството ти. Не ме интересува какво говорят за мен, но слуховете нараняват друг човек.

— Ти си мъж — отвърна му. — А на мъжете се прощават много повече прегрешения, отколкото на жените.

— Обещах си, че няма да правя нищо, за което да трябва да ми се прости.

— Няма да си първия мъж, който ще наруши своето обещание.

Все още с шапката в ръце, тя срещна и задържа погледа му.

Беше изложила на показ цялото си сърце и не я интересуваше дали той ще го открие, или не. Не криеше нищо. Вече не.

Беше се влюбила и поне веднъж щеше да обича искрено, честно, без маски и преструвки. Това бе нейния прощален подарък — даваше му себе си.

Той се доближи до нея и седна с непроницаемо изражение на лицето.

Тя отпусна пръстите на ръцете си и шапката й падна леко на килима в краката й.

Той я проследи с поглед.

— Проклета да си — успя да промълви.

— Няма проблем — успокои го. — Това е сбогуване.

— Ноаро…

Тя допря показалец до устните му.

— Благодаря ти за всичко, което направи за нас — заговори бавно и преднамерено. — Благодаря ти от дъното на черното си дяволско сърце. Има неща, които ще мога да ти изплатя, но никога няма да мога да ти се издължа. Искам благодарността ми — нейната сила, дълбочина, цялост, да бъдат разбрани ясно и напълно, защото… защото след тази вечер ти не трябва никога повече да стъпваш в ателието. Не трябва да идваш до тук. Когато съпругата ти или любовницата ти пазарува от ателие Ноаро, ти ще си някъде другаде. Няма да ме заговаряш на улицата, няма дори да докосваш шапка в знак, че си ме разпознал. След тази вечер ти се превръщаш отново в мъжа, който трябваше да бъдеш от самото начало — плащачът на сметките на лейди Клара. Разбираш ли ме?

Очите му потъмняха и тя разпозна гнева и разочарованието в тях, но имаше и още нещо. Кой знае. Той понечи да стане.

— Но за тази нощ — не му позволи да мръдне тя. — Аз те обичам.

Непозната емоция премина през погледа му и той се зачерви, а лицето му се сгърчи за миг в неопределена гримаса. Бе толкова мимолетно, че тя не можеше да се закълне, че го е видяла. Но бе трудно да не разпознае тъгата, колкото и за кратко да я бе зърнала. Знаеше, че е взела правилното решение.

Отдръпна се и започна да се съблича преднамерено бавно, превръщайки всеки свой жест в подканяща, изкушаваща ласка, докато не остана само по долна риза и копринени чорапи. С всяка дреха, паднала на купчинката на пода, тя чуваше как дъхът му става все по-плитък и накъсан и виждаше как зениците на очите му се разширяват, а ръцете му стискат чаршафите на леглото й.

Застана пред него за момент, позволявайки му да попие гледката на почти голото й тяло. Не бе сигурна какво точно изпитва той в този момент, освен обичайната за мъжете силна възбуда, но се надяваше и той като нея да се опитва да запечата момента в съзнанието си.

Коленичи пред него.

— Марселина — прекъсна я. За първи път произнасяше рожденото й име и звукът от гласа му бе като ласка, като милувка по кожата й.

О да, тя щеше да запомни това — гласът му, топлината в него, ласката.

— Ти създаде дом за мен — заговори тя. — Позволи ми аз да създам последния ни спомен заедно. Остави това на мен. Нима някога съм правила нещо по-различно от съвършено?

Събу ботушите му един по един и също толкова бавно и методично продължи да го съблича с ласки на мъждивата светлина от газената лампа.

— Ароматът ти — промълви той нежно, когато тя се наведе над него, за да издърпа ризата от панталоните му. — Господ да ми е на помощ, но ароматът ти ще ме подлуди.

За момент тя спря, ръцете й трепереха върху скъпата коприна. Припомни си първата вечер, когато спечели диамантената му игла, а той постави нейната перла на шала си вместо нея. Ръцете й се вдигнаха към шията му, където внимателно развърза сложния възел, после допря шалчето до устните си, вдиша аромата му и го хвърли върху купчинката на пода.

Останал само по долно бельо, Кливдън все още не можеше да приеме и повярва на случващото се. Сетивата му горяха от превъзбуда, съзнанието му отказваше да разсъждава, а малката вещица, която си играеше с разсъдъка му, явно имаше намерение да го измъчва вечно.

Марселина стъпи с десния си крак на ръба на леглото, така че Кливдън да я вижда изцяло, набра нощната си риза нагоре докато не оголи коляното си, и откопча жартиера от бедрото си.

Кливдън издаде приглушен стон.

Ноаро започна бавно да смъква чорапа по крака си, през коляното, надолу по прасеца, глезена и стъпалото, докато дишането му ставаше все по-плитко и учестено. Когато приключи с десния, тя вдигна и левия си крак на леглото и повтори съблазнителното мъчение, докато не откъсваше очи от изражението му, за да го запамети завинаги в съзнанието си като част от тази единствена тяхна вечер заедно.

Останала боса, тя бе почти напълно гола, защото нощната й риза се бе смъкнала от раменете почти до лактите й и само ръкавите я задържаха.

Тя отпусна ръце до тялото си и леко се изви, а нощната й риза се плъзна надолу по тялото й и се събра на малка копринена локвичка в краката й.

Остана гола.

Челюстите му бяха стиснати, а лицето зачервено.

— Ела тук, малка палавнице — повика я при себе си и тя се подчини, отдавайки се на жадните му ласки.

Изгаряше от желание, чувстваше го почти като физическа болка, а сърцето й се разкъсваше от невъзможната й любов към този твърдоглав, ужасен, прекрасен мъж.

Остави се изцяло на неговата милост, докато той целуваше и хапеше тялото й ненаситно, но когато започна да я намества в скута си, тя се отдръпна.

— Не съм свършила — прекъсна го.

— Надявам се, че не си — усмихна й се лукаво.

Избута ръцете му от себе си и бутна гърдите му назад, за да легне той на леглото. След това постави ръка на очите му, за да ги затвори, и бавно свали бельото му, за да се възхити на големия му, пулсиращ от възбуда член.

— За бога, Марселина — имай милост.

Тя се усмихна, погали и целуна копринения връх на възбудата му, преди да се покатери в леглото и да го възседне.

Не бързаше. Желанието я изгаряше и й причиняваше почти осезаема физическа болка, но тя искаше да го почувства, да се слее с него, да го направи свой и да го запази в сърцето си само тази единствена нощ.

Любиха се жадно и ненаситно, изследваха телата си с ръце и устни. Любовният им акт напомняше бурното съвкупяване на диви котки, които са ту нежни, ту груби до болка, а възбудата им нарастваше ли нарастваше, докато Марселина не се отпусна с един последен, невъздържан стон върху слабините му и цялото й тяло затрепери от силата на удоволствието й. Пометен от същата вълна, Кливдън изви гръб, потъна още по-дълбоко в нея и последният му спомен бе как извика името й, преди да се отпусне почти в безсъзнание на леглото.

 

 

Лежеше изтощена върху него. Разтърсен до дъното на душата си, той я държеше в прегръдките си.

Всичко беше наред. Това бе сбогуване.

Той знаеше, че трябва да е сбогуване, защото достигна пределите на себеотрицанието си и отвъд тях. Бе принудил и Клара да преодолее границите на разбирането и опрощението си. Държа се егоистично, без да мисли и бе груб и неблагодарен към единствения човек, който винаги го бе обичал безусловно.

Чувстваше със сърцето си, че тази вечер бе тяхното сбогуване. Ателието и домът, които й даде, трябваше да са достатъчни, за да заглушат съвестта и страховете му. Тя и сестрите й бяха на сигурно място. Щяха да оцелеят. Щяха да преуспеят. Без него.

Знаеше, че с времето щеше да я забрави.

Но тази нощ. Аз те обичам.

Не можеше и нямаше да мисли за случилото се.

Любовта не бе част от играта.

Нямаше я в картите.

А това раздаване приключи за тях. Беше време, отдавна беше време да се прибират.

Ръката му се плъзна по гърба й и в този момент той бе сигурен, че на света няма нищо по-меко и нежно от кожата й. Косата й гъделичкаше брадичката му и той наведе леко глава, за да почувства меките й къдрици по лицето си и да вдиша отново опияняващия й аромат.

— Но тази нощ. Аз те обичам.

Тя произнесе тези думи. Мозъкът и езикът му отказаха да функционират. Просто седеше шокиран, като пълен идиот, едновременно отказваше и не можеше да повярва. Почувства мигновен прилив на тъга, преди да го потисне. Каза си, че е глупак, дори спори със себе си. Знаеше кое е правилно и кое — грешно. Не можеше да остане, независимо какво му казваше тя. Знаеше какво ще се случи и не можеше да позволи да се случи отново. Това би било егоистично, глупаво и безчестно.

Той спореше със себе си, а тя просто лежеше в обятията му и той я желаеше.

Беше слаб.

Може би не толкова слаб и безчестен като баща си, но достатъчно.

Затова, разбира се, изгуби битката със себе си, кратката битка с честта и добротата, които се опитваше да култивира в себе си, както и със самоуважението.

Можеше просто да стане от леглото, в което изобщо не трябваше да ляга…

Беше се изправил пред изпитание на характера и се бе провалил.

Бе останал.

Все още искаше да остане.

— Трябва да тръгваме — проговори Марселина.

— Да — съгласи се той. — Трябва.

 

 

Беше станало късно. Трябваше да се прибират. Нямаше време да се любят отново, нито дори просто да полежат с преплетени тела и да се насладят на приятната отмала след любенето, докато докосват и милват изморените си тела.

Този път двамата си помогнаха взаимно с обличането и то не им отне много време.

Пътят обратно до имението му бе кратък — твърде кратък.

Нямаше достатъчно време да разгледа и запамети профила й, докато пътуваха в каретата. Предполагаше, че ще я види отново. Тя искаше от него да стои настрана, той също знаеше, че трябва, но вероятно щеше да я види отново случайно. Можеше да я срещне на излизане от магазин за вино, или за чаршафи и платове.

Но никога вече нямаше да я види точно по същия начин: играта на светлини и сенки по лицето й, докато преминаваха по Пал Мал. Предполагаше, че никога вече няма да е достатъчно близо до нея, за да улови аромата й, толкова пленително лек, но в същото време беше невъзможно да го пропуснеш. Никога вече нямаше да бъде достатъчно близо, за да чуе прошумоляването на дрехите й, докато се движи.

Каза си да не се държи като глупак. Щеше да я забрави. Щеше да забрави всички тези детайли, които му се струваха толкова важни в този момент.

Щеше да забрави как са стояли пред магазина този ден и как той оглеждаше глезените й всеки път, когато тя слизаше или се качваше от каретата. Щеше да забрави елегантната извивка на стъпалата й, първата им среща, първия път, когато правиха любов и тя обви краката си около кръста му. Щеше да забрави стоновете на удоволствието й и своето удоволствие, макар удоволствие да бе слаба дума, за да опише изпитаната от него непреодолима наслада.

Щеше да забрави всичко това, както щеше да забрави и тази вечер.

Спомените щяха да се задържат за известно време, но щяха да избледнеят. Болката, гневът и тъгата, които изпитваше сега, също щяха да се притъпят с времето.

Тя му бе посветила една незабравима нощ, но, разбира се, той щеше да я забрави.

 

 

Марселина и сестрите й станаха рано на следващия ден и пристигнаха в ателието преди осем и половина. Шивачките пристигнаха малко след тях, пърхащи от нетърпение и въодушевление. Успяха да се подредят и установят за по-малко от час и в един часа ателието отвори за клиенти, както бе обещано в индивидуалните покани и малката статия, които Софи написа и разпрати.

В един и четвърт лейди Ренфрю и мис Шарп се появиха за пробите си, а след тях последва постоянен поток от дами, някои от които искаха да пазаруват, а други просто зяпаха. Така или иначе Марселина и сестрите й бяха заети почти до часа за затваряне на ателието.

Беше щастлива, много, много щастлива — повтори си.

Щеше да е глупачка да иска нещо повече.