Лорета Чейс
Коприна за съблазън (13)

Дванадесета глава

Марселина стигна имението Уарфорд в седем без пет и макар да пристигна с карета на Кливдън, с емблема на вратата, бе напълно ясно, че няма смисъл да опитва да влезе през главния вход. Заобиколи откъм входа за доставки, където почука и бе помолена да изчака, преди камериерката на лейди Клара, Дейвис, да се появи и да я покани да влезе.

С мрачно изражение тя поведе Марселина покрай зяпналите я прислужници навътре към задното стълбище.

Настроението й скоро стана разбираемо, когато Марселина откри лейди Клара и майка й в гардеробната на милейди — и двете бяха с толкова почервенели лица, че явно скандалът им допреди малко е бил оглушителен. Когато Дейвис влезе и съобщи за пристигането й обаче, в стаята настъпи смразяваща тишина.

Лейди Уарфорд бе висока почти колкото дъщеря си и очевидно навремето е била също толкова красива, като външният й вид по нищо не издаваше бойният характер, който й приписваха. Макар и малко по-налята от дъщеря си, тя бе красива жена на средна възраст.

И явно бе готова за сражение, защото премина директно в атака:

— Вие! — извика към нея. — Как се осмелявате да си подавате дори носа тук?

— Майко, моля те — опита се да я спре Клара, забелязала веднага формата на пакета, който Марселина носеше. — Господи, направо не можах да повярвам, когато ми казаха, че сте тук с роклята. Прочетох, че ателието ви е изгоряло до основи.

— Така е, милейди, но аз ви обещах да имате рокля.

— Рокля или не, не мога да повярвам, че това същество има наглостта да се появи…

— Направили сте роклята ми? — попита още веднъж невярващо Клара. — Вече е напълно готова?

Марселина кимна, постави пакета на ниската масичка по средата на стаята и се зае да разопакова внимателно творението си.

Чу три резки поемания на въздух.

— О, пресвета Дево — възкликна лейди Клара. — Господи, мили Боже!

— Скандална е — избухна лейди Уарфорд, макар и с по-малко патос отпреди. — О, Клара, ще можеш ли да понесеш да облечеш нещо, което това същество е докосвало с ръцете си?

— Нямам какво друго да облека — отвърна Клара.

— Нищо друго! Нищо друго!

Но лейди Клара игнорира майка си и даде знак на камериерката й да съблече халата й и да помогне на Марселина с обличането на роклята. Лейди Уарфорд се отпусна в един стол и притихна непривично.

Когато бяха готови, лейди Клара се приближи, за да се огледа в голямото подвижно огледало.

— О! — възкликна, не можеше да повярва на очите си. — О, Господи!

Камериерката й я гледаше с широко отворени от възхита очи, покрила устни с ръката си.

Лейди Уарфорд я зяпаше.

Творението на Марселина комбинираше бяла рокля от фин креп върху основа от бял сатен. Деколтето, изрязано малко по-ниско от обичайното, разкриваше високите прави рамене на лейди Клара и караше кожата й да сияе, защото бе правилният нюанс на бялото за нея, сложната кройка на корсета изтъняваше талията й до невъзможност, а вертикалните дипли на полите я караха да изглежда изящно висока, като гръцка статуя. Няколко умело поставени панделки подчертаваха бухналите ръкави, а бродерията в златно и черно върху крепа създаваше стилният завършек, който Марселина търсеше — не изцяло френски, но съвсем не по английски скучен.

Най-важното бе, че роклята се сливаше с дамата си. Не просто й пасваше съвършено, но подчертаваше напълно естествената й нежна красота.

Лейди Клара ясно виждаше това.

Камериерката й го виждаше.

Дори майка й нямаше как да не забележи ефекта.

Стаята отново потъна в тишина.

Марселина ги остави да зяпат, докато огледа творението си за необходими корекции. Благодарение на точно взетите мерки, нямаше много за поправяне, освен лека корекция по деколтето на гърба, за да следва точно линията на ключицата на лейди Клара, и леко набухване на ръкавите.

Когато приключи с това, Марселина помогна на Дейвис да довърши детайлите — сребърни и златни нишки в косата на милейди, тежки златни обеци и шал от черен газ. Бели копринени пантофи, бели къси ръкавици, бродирани със сребро и злато завършиха цялостната визия.

Довършителните работи отнеха почти час и лейди Уарфорд не спря да нервничи, че закъсняват за вечеря. Когато приключиха, Марселина получи по-малко от минута да се полюбува на творението си, преди лейди Уарфорд да изведе Клара от стаята без дори едно благодаря.

Не че не очакваше благодарности от нея.

Дейвис призна притеснено, че господарката й изглеждала прелестно и изведе Марселина обратно по задните стълби, като мръсна тайна, която не трябваше да бъде разкривана.

Когато пристъпи навън в свежата вечер, Марселина си каза, че е много, много щастлива.

Бе направила онова, което трябваше да се направи. Лейди Клара не бе изглеждала по-красива никога през живота си и го знаеше, както го знаеше и майка й. Всеки в Алмак щеше да го види, включително Кливдън, който отново щеше да се влюби в своята избраница.

В опиянението от триумфа си Марселина почувства неприятно жегване.

Знаеше какво бе това. Може и да бе изкусна лъжкиня, но нямаше смисъл да лъже себе си.

Истината бе, че искаше да бъде лейди Клара или жена като нея, в която Кливдън да се влюби. Само веднъж щеше да бъде напълно достатъчно.

Няма значение, каза си. Дъщеря й и сестрите й бяха живи и в безопасност и заедно щяха да започнат отново, а висшето общество щеше да се реди на опашка пред ателието им.

 

 

Кливдън едва бе пристигнал в Алмак, когато започна да пресмята след колко време ще може да си тръгне, без да е прекалено грубо. Нямаше намерение да остава повече от необходимото, нямаше и намерение да се опитва да зарадва лейди Уарфорд или който и да било, който си мислеше, че може да му държи сметка за нещо. Бе дошъл единствено заради Клара и се съмняваше, че тя ще очаква от него да подтичва след нея през цялата вечер.

Освен това тази вечер тя бе заобиколена от двойно по-голям брой опиянени ухажори, което вероятно бе заслужено, защото творението на Марселина наистина караше естествената й красота да засияе в пълния си блясък. Погледите, които й хвърляха другите жени в залата, само потвърждаваха превъзходството й над тях и му се искаше Ноаро да можеше да ги види — приличаха досущ на парижанките, които тя завъртя на малкия си пръст.

Времето докато дойде редът му за обещания танц с Клара се проточи болезнено бавно, затова когато я изведе на дансинга съвсем искрено й направи комплимент, че е най-красивата и интелигентна жена, която познава.

— Роклята има по-голямо значение, отколкото съм си представяла — призна тя. — Не мога да повярвам, че мадам Ноаро успя да я изработи толкова бързо след всичко, което се случи.

— Тя бе твърдо решена — отвърна лаконично Кливдън.

Клара го погледна за момент и сподели:

— Модистката ви явно е много горда жена.

— Тя е твоята модистка, мила моя, не моя — възрази, без да я погледне.

— Всички казват, че е твоя. Живее в дома ти със семейството си. Да не си я осиновил?

— Не знаех какво друго да направя с тях в толкова кратки срокове.

Последва кратка пауза в разговора им.

— Не мога да повярвам, че всичко, което са правили днес, след като ателието им изгоря до основи и детето едва не загина, е било посветено на моята рокля — промълви най-сетне Клара.

— Те са… като диктаторки — отвърна Кливдън замислено. — Сама видя.

Той също с удоволствие наблюдава как Ноаро, нетърпяща възражение подобно на кралица, дава нареждания на Клара за облеклото й.

Тя бе толкова самоуверена. Решителна. Страстна.

— Смея да твърдя, че всички да шокирани от мен, защото имам нещо общо с нея — върна го обратно към темата Клара.

— Всички се шокират твърде лесно в последно време — констатира той.

— Но аз исках роклята — довери му тя. — Въпреки моите аргументи майка ми не искаше да пусне жената в къщата и затова направих ужасна сцена, докато тя не се предаде. Изглежда все пак съм суетна.

— Що за глупост — засмя се той. — Крайно време е да спреш да криеш красотата си под парцали. Понякога дори се чудя дали майка ти…

Спря се насред изречението, засрамен от собствената си мисъл и ужасен, че за малко не я изрече на глас: дали една суетна горда майка не обличаше дъщеря си като селянка съвсем умишлено, с надеждата, че така ще държи мъжете на разстояние от нея, защото я пази за него?

Значи пазеше Клара за мъж, който я обичаше, но не искаше да бъде тук в този момент, не искаше такъв живот и копнееше за нещо друго, макар да не знаеше за какво точно.

Напротив, знаеше много добре.

Но това не му беше от полза, защото желаеше единственото нещо, което властта, положението и парите му не можеха да купят.

— Какво щеше да кажеш за майка ми? — приземи го за пореден път Клара.

— Тя е много покровителствено настроена — излъга. — Повече отколкото ти се иска, без съмнение. Но в крайна сметка си постигнала своето.

Не забеляза изучаващия поглед, който Клара му отправи. Собственото му внимание бе насочено към монохромната гама скучни рокли на дамите около тях — бяло с черно и сиво в меки форми и платове, преливащи в острите изчистени линии на мъжките тоалети в същите цветове.

Въздухът бе топъл и задушлив от аромати, припомняйки му друго време и място. Но тук не бе като в Париж и разликата не бе само в почти еднаквите цветове.

Нямаше настроение.

Тук нямаше магия.

В Париж имаше някакво вълшебство, или може би дори нереалност. Абсурдността на бала, на който Ноаро не принадлежеше, но превърна себе си в негова кралица, в негово слънце, а всички останали — в свои малки планети, луни, гравитиращи единствено около нея.

Действително бе като магия. Що за глупост! Що за глупак бе той! Най-красивото момиче в Лондон танцуваше в обятията му. Всеки мъж в залата му завиждаше.

Да, той бе истински глупак. Момичето, което винаги бе обичал, танцуваше с него и всеки друг мъж искаше да е на негово място в този момент.

Но всичко, което Кливдън искаше, бе да се измъкне оттук.

 

 

Библиотеката на имението Кливдън

Петък, 1 май

— Трябва да си тръгваме — заяви Марселина на Кливдън.

Не бяха се виждали от сряда вечер и тя нямаше представа кога се е прибрал от Алмак, защото покоите му бяха в другото крило на имението.

Бе десет часа, шивачките вече отдавна бяха пристигнали и работеха по най-неотложните поръчки и обичайно в този момент една от сестрите й щеше да бъде в представителната част на ателието и да обгрижва клиентки, дошли да разгледат платовете и да направят поръчки.

Но в момента те нямаха представителна част на ателието, нито пробни и ако не искаше да изгуби приливната вълна, която очакваше след триумфалното представяне на лейди Клара в Алмак преди две вечери, Марселина трябваше бързо да измисли нещо. Тълпата бе късопаметна и до понеделник спомените за уникалната рокля на бъдещата херцогиня щяха да са пагубно овехтели.

Милейди бе поръчала и други рокли на ателие Ноаро, но ефектът никога вече нямаше да бъде същият.

Марселина се приготвяше да напише бележка, когато Халидей дойде да й съобщи, че Негова светлост е в библиотеката си и иска да види мадам Ноаро, когато й е удобно.

Тя забърза натам и го завари приведен над купчина документи и списания.

Не искаше да чака да разбере за какво той искаше да говори с нея.

— Не можем да останем повече тук — продължи с речта си. — Не искам да бъда неблагодарна, знаеш, че не съм, но това бе доста… разтърсващо преживяване за работата ми, за сестрите и работничките ми. Особено за Луси. Бавачките, камериерките… тя започва да си мисли, че това е нормално. Ще ми отнеме седмици да поправя щетите, нанесени само с няколко дни на пълно разглезване.

Думите застинаха в гърлото й, когато той вдигна поглед и я прониза със зелените си очи. Разконцентрирана, тя плъзна поглед по изваяните черти на лицето му, толкова чисти и мъжествени.

Стаята стана твърде гореща. Съзнанието й започна да прескача от образ на образ — кой от кой по-неприличен от предишния, учестявайки пулса й до безобразие.

— А в допълнение и това — заяви раздразнено.

— Да — съгласи се Кливдън, доловил покачването на температурата в стаята. — В допълнение и това.

— Привлякох лейди Клара за своя клиентка и не смятам да я губя. — Тя се опита да насочи разговора към по-безопасни води. — Колкото по-дълго остана тук, толкова по-малко ще ме понася майка й, а аз не съм сигурна колко дълго тя може да се опълчва на майка си.

Аз не съм сигурен колко дълго мога да се опълчвам на желанията си към теб.

Кливдън отмести поглед и въздъхна леко.

Господи, как искаше да го докосне. Да помилва страната му, да се сгуши в обятията му и да постави глава на рамото му, заслушана в ударите на сърцето му. Искаше да почувства топлината и силата на тялото му. Искаше да го почувства вътре в себе си. Имаше нужда да почувства как я изпълва… Желаеше го.

Миналата нощ лежа будна и се отдаде на непозволени фантазии: леки стъпки в тъмнината… звукът на затваряща се врата… мелодията на дъха му… проскърцването на матрака и тежестта на тялото му върху него… прошепнати сладки безсмислици, докато съблича халата си… дрезгавият му глас… устните му върху нейните… ръцете му върху тялото й, жадни, разсъбличащи… ръката му между краката й…

Спри! Спри! Спри!

— Говорих с шивачките си и те са съгласни, че не можем да останем — наложи си да продължи тя. — Леони ще ни намери място, където да се установим.

— Няма нужда — възрази той.

— Напротив — не се предаде тя. — Трябва да уловим момента, да се възползваме от фурора. Ти не разбираш.

— Разбирам отлично — спря словоизлиянието й той и бутна към нея купчината документи, които разглеждаше. — Варли ви е намерил място за ателие. Искаш ли да отидем да го разгледаме?

 

 

Част от собствеността на Кливдън, сградата се намираше на дори по-добро място от предишното им ателие, разположена на ъгъл между улица с типично мъжки клубове и една от по-спокойните, но далеч по-изискани пазарни улици в Лондон, където обикновено работеха само потомствени занаятчии. Сърцето на Марселина се сви при мисълта, че един от плановете й, че една от мечтите й за бъдещето на ателието се е сбъднала толкова рано. Типичният й прагматизъм обаче не й позволи да се отдаде на радостта или да изрази излишна емоция.

Кливдън обясни на сестрите, че предишните наематели са закъсали с парите и вместо да го уведомят и да измислят как заедно да се справят със ситуацията, са предпочели да наемат файтон и да избягат с всички преносими вещи от помещението по-рано същата седмица.

Това, разбира се, бе пълна лъжа.

Наложи се Варли да ги подкупи солидно и да съдейства за бързото опразване на помещението с хора и транспорт, но това си струваше.

— Що за странно съвпадение да изгубите наематели, точно когато на нас ни трябва пространство — констатира Леони, докато Варли им отключваше вратата.

— Време бе съвпаденията да сработят в наша полза — намеси се Софи и влезе в помещението.

— Е, харесва ли ти? — приближи се Кливдън до Марселина, когато изостана на улицата, загледана в празните витрини на бъдещото си ателие.

Погледът й бързо прескочи върху него.

— Влизаше в плановете ми — призна с усмивка. — Но не предполагах, че ще пораснем толкова бързо.

Все още пленително усмихната тя влезе и Кливдън я последва.

— Прекалено добро е, за да е истина — посрещна я Леони, прекъсвайки разговора си с Варли. — Нямаме достатъчно работа, за да покрием ежедневните разходи, да не говорим за инвестицията, необходима да направим мястото обитаемо. Ще ни трябват не един, а два човешки живота да се издължим на Негова светлост.

— Не преувеличавайте — помоли Кливдън.

— Дори само новото ни място ще привлече значително повече клиентела — намеси се и Ноаро. — Ще можем да изложим дрехите си подходящо пред витрините, ще имаме пространство за работа, отделна стая с пробни и с наемането на още половин дузина момичета, ще можем да увеличим и продуктивността си. Имам толкова много идеи, но ми трябват хора, за да ги осъществя. Софи! — обърна се тя към сестра си. — Трябва веднага да направим публикация, че отваряме на този адрес идната сряда с нова колекция елегантни, невиждани досега модели, които ще надминат и най-смелите очаквания на лондонското общество и прочее, и прочее — приключи тя с красноречив жест. — Знаеш какво трябва да се направи. Нека да е още по-пищно от обикновено.

— Действително трябва още нещо — трябва да направите свой модел корсет — намеси се и Кливдън. — А ако вече сте го направили, трябва да го рекламирате.

Трите жени замлъкнаха и го зяпнаха в почуда.

— Аз също се интересувам от мода, просто не от дамска… досега — призна леко смутено. — Явно има нещо неустоимо в новите модели корсети, ако разбирам правилно.

Веднага долови леката смяна в настроението, бързата размяна на замислени, преценяващи погледи и разпозна, че преценяват дали идеята му си струва изобщо да бъде обмислена, или не.

— Прав е — призна след по-малко от минута Ноаро. — Ще създам нов модел корсет, но най-напред трябва да обявим завръщането си в пресата и да пуснем покани. Софи, помисли и за име на корсета — нещо италианско, може би?

— Трябва да смените и датата на отварянето — прекъсна я Кливдън. — Не може да си позволите да губите повече време. Нека да е утре. Няма да имате време да подредите всичко точно както го искате, но помещението е напълно оголено и чисто, боята е сравнително нова и с малко детайли и леки поправки ще изглежда като ново за нула време.

Двете по-млади сестри възкликнаха в един глас:

— Но това е невъзможно да се направи! — възкликнаха двете по-млади сестри в синхрон. — Как, за бога, ще подготвим всичко за по-малко от един ден?

Ноаро вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и те утихнаха.

— Ще трябва да заемем по-голямата част от прислужниците ви, както и почти всичките ви коли, защото ще ни трябват материали, при това много повече от вече закупените — обърна се тя към Кливдън.

— Разбирам — отвърна той.

— Няма да се справим без вашата помощ — свали картите Марселина.

— Възнамерявах да помогна — потвърди той. — Жертвата е достатъчно малка, за да се отърва от вас в рамките на по-малко от ден, както изтъкнахте.

Това поне щеше да успокои лейди Уарфорд и другите дърти свраки, не че за него имаше значение. Не искаше да вреди повече на Клара, отколкото тя вече бе понесла заради него.

Така или иначе вече му ставаше все по-трудно да устои на изкушението под собствения си покрив и затова най-разумното нещо бе да запретне ръкави и да им помогне лично, ако се налага.

— Малка жертва — повтори Софи думите му през смях. — О, колко е лесно да си херцог.

— Хубаво е да познаваш херцог — съгласи се Леони. — Това място може да ни осигури нови клиенти, но ще е ужасно скъпо да се обзаведе и поддържа.

Ноаро вече бе започнала да рисува в съзнанието си как щеше да изглежда представителната част на ателието.

— Обикновени скринове и чекмеджета ще свършат работа, но всичко трябва да бъде почистено и полирано до съвършенство, а и ще трябва да се купят някои неща. Ако започнем от горе на долу: полилеи, аплици, огледала…

Кливдън извади малкия си бележник и започна да си записва.

Трите сестри нямаха проблем да си поделят отговорностите, защото всяка знаеше в какво са най-добри другите две.

София се върна в имението Кливдън, за да напише текст за пресата и да надзирава шивачките. Леони остана в новото ателие, за да приема доставките и да следи работата по помещението, а Кливдън трябваше да заведе Марселина на пазар.

Колкото и да не й се искаше да остава насаме с него, защото за нея бе истинско мъчение да потиска ненаситните си копнежи, нямаше друг избор.

— Ако искаме това да приключи до края на деня, трябва да дойдеш с мен — опита се да му обясни. — Нямам време да се пазаря с продавачите, нито да разглеждам пълните каталози със стоката им, докато се опитват да ми пробутат овехтели боклуци. Искам пълното им, неразсейвано от нищо внимание, искам да ме слушат и да не ми противоречат, а твоето присъствие е единственото, което може да ми гарантира това.

— Допусках, че ще се наложи да дойда с теб — отвърна й, развеселен. — Не забеляза ли, че дори си водих бележки?

Разбира се, че бе забелязала, при това не без известна изненада, но не коментира нищо, докато не се качиха в каретата му. А след това попита първото, което се изплъзна от езика й:

— Мислех си, че мразиш да пазаруваш, особено с жени? — констатира въпросително, спомняйки си разговора им с Клара, на който стана свидетел неотдавна.

— Това беше преди — призна простичко. — Сега ти го направи интересно, проклета да си.

— Интересно?

— Целият този шум, въодушевлението… всичката драма — опита се да обясни и на себе си той. — Цялата ти голяма амбиция и твърдоглава убеденост, че си абсолютно й напълно права. Цялата тази целенасоченост, която придава смисъл на действията ти. Сякаш самият аз придобивам смисъл, като се влача покрай теб.

— Що за глупост! — засмя се Марселина. — Просто съм намерила начин да си изкарвам прехраната, без да завися пряко от милостта на друго човешко същество и да робувам на прищевките му. Освен това предлага възможност за развитие. Ако не ми се налагаше да работя, с удоволствие щях да бездействам по цял ден и щедро да споделям от парите си с простосмъртните.

— Сега ти говориш глупости — скара й се Кливдън. — Ти живееш за работата си. Ти дишаш, виждаш, говориш, гориш през нея. Това не е просто занимание. Това е целият ти живот, твоето удоволствие, а не бреме.

— Живея за деня, в който ще мога да си позволя да безделнича — контрира го тя.

— Този ден никога няма да настъпи — не се предаде той. — Няма значение колко високо ще стигнеш, ти не си способна да спреш да се занимаваш с моделиерство. Просто не можеш да се видиш отстрани, но аз мога. Видях те как изхвърли роклите на Клара сякаш застрашават тялото й физически. Според теб те бяха престъпление. Направи новата й рокля за една нощ, защото не можеше да си представиш тя да облече нещо от старите си дрехи. Това щеше да те убие. За теб бе въпрос на живот и смърт.

Тя погледна през прозореца на каретата.

— Кой ми говори за драма — подхвърли саркастично. — Било въпрос на живот и смърт и съм цяла да умра. — Чувстваше се неловко. Никога не бе мислила за себе си по този начин. Знаеше, че е упорита, решителна, практична, твърдоглава, прагматична и сметкаджийка дори. Всичко, което правеше, бе заради печалбата, успеха, амбицията. Но сега, когато чу тези думи от него, разбра, че той бе прав и се зачуди как бе забелязал подобно нещо, докато очевидно бе зает да дебне слабите й моменти, за да я обърне по гръб, или да я притисне към някоя стена, или маса…

— Е, добре де — призна с крива усмивка. — Нямаше да ме убие, но щеше да ме разболее мъничко.

Той се засмя.

Каретата спря, двамата слязоха, разговорът им прекъсна и те се насочиха към магазините.

 

 

Това бе вероятно най-натоварения ден в живота на Кливдън, ако изключим нощта, в която преследва Ноаро из цяла Франция.

Влизаха и излизаха бързо от един магазин в друг: пердета, шкафове, огледала, осветителни тела…

Двамата с Ноаро получиха пълното внимание, от което имаха нужда, а собствениците на магазините бяха готови да сторят и невъзможното, за да умилостивят херцога на Кливдън.

Ноаро нямаше време да обсъжда какво й трябва или да чака да й показват различни модели от необходимите вещи. Когато влезеше в някой магазин тя знаеше много добре точно какво иска и така двамата нямаха много време да разговарят, поне не и за лични неща. В кратките интервали, докато се придвижваха с каретата, обсъждаха цветове, дизайни и размери.

Кливдън трябваше да е отегчен до смърт и да няма търпението да се измъкне в някой клуб, за игра на карти или за по бутилка — две с Лонгмор, но вместо това едва усещаше прелитащото покрай тях време, докато връхлитаха от един магазин в друг. В някакъв момент дори спряха да хапнат от кошницата, която готвачът му им беше приготвил за обяд, но дали бе преди два часа или двадесет минути той не можеше да каже със сигурност.

Когато най-сетне слязоха за последно от каретата пред ателието, Марселина огледа кипящия в него или около него живот и въздъхна.

— За бога, приключихме! Мисля. Надявам се. Това трябва да е всичко, нали?

Кливдън извади бележника от джоба си и едва когато му се наложи да примижи, за да разчете написаното, осъзна, че навън е паднал мрак. Погълнат от фурията, наречена Марселина, той дори не бе усетил кога се е стъмнило, потънал в собствени планове и пресмятания. Докато тя бе заета да избира обзавеждане за своето ателие, той също не бе стоял със скръстени ръце.

Огледа се около себе си. Скоро магазините наоколо щяха да затворят, но улиците кипяха от живот, хора влизаха и излизаха през все още отворените врати, бързаха за някъде или просто бързаха да се приберат у дома, където да хапнат и да се отпуснат с близките си хора.

Кога за последен път той бе бързал за някъде, за да се отпусне в компанията на близки хора, зачуди се. Кога за последно бе копнял да се прибере у дома?

— Дори и да сме забравили нещо, то е незначително — успокои я тихо.

— Е, достатъчно скоро ще разберем — каза тя с усмивка.

 

 

Няколко часа по-късно двамата стояха отново отвън, пред вече изпразненото от хора ателие, готово за голямото откриване на следващия ден.

— Не мога да повярвам, че всички си тръгнаха — въздъхна Марселина. Чу как гласът й потрепери от вълнение и потискани емоции. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе чувствала толкова дълбоко развълнувана. — Мислех си… мислех си, че…

— Бяхме по-бързи и ефективни, отколкото предполагахме — побърза да я успокои Кливдън. — Готов съм да се обзаложа, че са се прибрали у дома — имам предвид в имението — за заслужена топла вечеря и почивка. Ние също трябва да го направим, но след като за последно разгледаме всичко и се увериш, че нищо не липсва. — Извади ключа от джоба си и го размаха пред нея. — Аз съм хазяинът, знаеш ли?

От улицата влизаше достатъчно светлина, за да им позволи да се придвижват из помещението, без да се блъскат в мебелите. След малко Кливдън запали газова лампа, а после и още една.

Марселина стоеше в средата на помещението, притиснала ръце към корема си, където пърхаха пеперуди от притеснение, страх, въодушевление и надежда едновременно. Обърна се бавно, за да попие всичко около себе си — полираните дървени мебели, елегантните полилеи и плафони, артистично надиплените завеси, всичко бе подредено така, сякаш е ателието на художник и той ей сега ще се върне да довърши следващия си голям шедьовър.

— Издържа ли теста? — опита се да се пошегува Кливдън. — Задоволително ли е?

— Повече от задоволително — отвърна му. — Знам, че вкусът ми е безупречен, но…

— За бога, Ноаро, трябва да престанеш с тази твоя непривична скромност!

— … да видя всичко готово, подредено така, както си го представях… — думите не й стигнаха. — Е, утре сутрин ще трябва да разместя мебелите, защото Леони, макар да има по-добър вкус от повечето математически гении, е все още твърде практична в решенията си. Тази част от ателието е най-важна, защото първо нея виждат бъдещите ни клиентки и първото им впечатление трябва да бъде за елегантен комфорт и още нещо малко, което да ме отличава от другите ателиета.

— Разбирам — кимна Кливдън и не пропусна да забележи почудата в погледа на жената срещу себе си. — О, не се прави, че не се забавляваш! Ти и твоите постоянни приказки за мода нямаше как да не повлияят и на мен. Толкова ще се радвам да видя как цялата тази суматоха приключва и да се върна към обичайната си рутина.

— Влудява те да си ангел хранител — забеляза Марселина, без да прикрива развеселеността си.

— Не съм нищо подобно. Хайде, ела, нека разгледаме и другите помещения.

Придвижиха се сравнително бързо из другите части на ателието: офисите, складовете, работните помещения за момичетата, пробните. Точно тук на Марселина най-сетне й просветна какво бе пропуснала.

Ателието заемаше целия първи етаж, всички помещения бяха красиво обзаведени и подредени с всичко необходимо за утрешния голям ден.

Втория и третия етаж трябваше да бъдат техните жилища, но това не й бе минало през ума нито веднъж, докато обикаляха да пазаруват днес.

— Мили боже! — възкликна тя, когато осъзна какво важно нещо е пропуснала. — Надявам се, че имаш няколко излишни матрака и може би масичка със столове, макар да не са непременно необходими — обърна се към Кливдън тя. — Къмпингували сме и преди. — Усмихна се. — Не мога да повярвам, че забравих да купя каквото и да било за нас.

— Хайде да се качим и да видим от какво има нужда — предложи той спокойно. — Може последните наематели да са оставили нещичко.

Поведе я нагоре със свещ в ръка.

Спря на върха на стълбището.

— Пристигнахме — съобщи тържествено.

Прекрачи късия коридор и отвори най-близката врата.

— Изчакай — помоли я.

След минутка рехавата светлина на свещта отстъпи на стабилния пламък на газена лампа.

— Добре, добре, добре… Ела и погледни тук — покани я да го последва.

Марселина престъпи през вратата и се стъписа.

Диванче със столове и маса. Завеси на прозорците. Килим на пода. Нищо от това не би се вписало в дома на Кливдън, но обстановката й напомняше за апартамента на братовчедка й в Париж. Нежна, елегантна, успокояваща, топла. Това не бе показно място като ателието долу, а дом.

— О, господи! — ахна Марселина и не можа да изрече повече. Гърлото й се сви болезнено и тя замълча.

Красивата гостна преливаше в също толкова уютна трапезария, а след това той я заведе в детската стая, обзаведена с толкова грижа и внимание за Луси, че сърцето й се сви. Детето си имаше дори собствена масичка със сервиз за чай, рафтчета за книги и голям шарен скрин за играчки.

Най-накрая Кливдън заведе Марселина в последната, най-голяма стая.

— Помислих си, че ще предпочетеш тази стая — обясни той. — Ако не ти харесва, чувствайте се свободни да се размените със сестрите ти. Но ти си творец и си помислих, че трябва да виждаш по-скоро оживената улица, отколкото вътрешната градина, а вероятно можеш да забележиш дори късче от парка, ако се покачиш на стол пред прозореца.

Тя бе Ноаро и самоконтролът не бе от силните й черти. За разлика от предците си обаче, тя поддържаше забележителен контрол над това, което позволяваше хората около нея да видят.

Но сега този контрол се срина.

— О, Кливдън! Какво си направил?! — възкликна тя и ръката, стиснала сякаш в менгеме сърцето й, отпусна хватката си, за да изхлипа. За първи път от години насам Марселина заплака.