Лорета Чейс
Коприна за съблазън (11)

Десета глава

Марселина профуча през коридора, покрай стълбите към задната част на сградата, където отвори широко вратата на работните помещения.

Посрещна я пълен хаос.

Работните маси бяха покрити с парчета плат, карфици, конци и дантела. Подът беше в същото състояние. Столовете стояха там, където ги бяха избутали, за да станат. Изглеждаше така, сякаш някой бе подал сигнал за тревога и изгонил шивачките навън.

Нямаше нито време, нито търпение да помисли какво точно е станало. Състоянието на стаята бе просто още една брънка от поредния дълъг, изтощителен ден, в който трябваше да си прехапва езика и да пази спокойствие пред глупостта, арогантността и безочливостта на хората около нея. Поредният дълъг ден на себеотрицание, за да задоволи и най-малките капризи на поредния разглезен клиент.

Щеше да мисли как да се справи с това по-късно.

Кливдън бе първата й грижа в момента.

Обърна се, за да го погледне, и опря ръце на безумно разхвърляната работна маса пред себе си.

— Няма да идваш повече тук — изрече отчетливо всяка дума тя. — Никога.

— Устройва ме — отвърна. — Това е последното място, на което бих искал да бъда.

— Няма да купуваш подаръци на дъщеря ми — продължи със същия тон Марселина.

— Защо си мислиш, че бих го направил?

— Защото тя е убедителна малка хитруша, която знае как да върти мъжете на пръста си.

— Точно като майка си — не се поколеба да я подразни.

— Да, аз кокетничих и те въртях на пръста си, но приключих с това. И какво друго съм искала някога от теб, освен годеницата ти?

Лъжкиня! Лъжкиня!

— Ние не сме сгодени — възрази мрачно. — Благодарение на теб.

— Благодарение на мен? — възкликна невярващо. — Не сте сгодени единствено и само заради теб. Защо още не си изнесъл така добре подготвената си реч пред прекрасното момиче? Реч, на която си посветил цял половин час — половин час за най-важния въпрос в живота ти…

— Клара няма нужда от…

— Но защо ли изобщо си правиш труда, когато приемаш всичко за даденост? Свикнал си да получаваш всичко, което пожелаеш, и да губиш интерес бързо, след като го получиш.

— Обичам я — побърза да се защити той. — Обичам я още от детска възраст. Но ти…

— Вината е моя, така ли? — попита го. — Аз ли съм демонът, който унищожава щастието ти? Само се погледни, само се чуй, за бога! Като всеки друг мъж ти искаш онова, което не можеш да имаш. И като всеки друг мъж си обсебен от него, докато не го получиш. Дойде тази вечер тук, защото не можеш да мислиш трезво, защото те подлудява факта, че не можеш да имаш нещо, което желаеш.

Лицето му се превърна в черен облак и тя видя как дланите му се свиха в юмруци.

— Ако мислиш, че това нещо си ти, помисли отново — процеди през стиснати зъби той. — Не те искам. Но ти ме желаеш и аз те съжалявам.

Почувства се сякаш се бе блъснала в стена. Главата й сякаш отскочи и болката я прониза дълбоко.

Желаеше го. Искаше да бъде изумително красивото момиче, което той обичаше. Искаше да бъде някоя друга: жена, която имаше значение за него и бе призната в обществото, вместо анонимна непозната, която той да използва и захвърли.

Нищо от поведението й обаче не издаде дори бегло мислите й.

— Тогава ми прати още клиенти — отвърна му. — Намирам парите за доста успокояващи при всеки случай на дискомфорт.

Чу го как рязко си пое въздух.

— Проклета да си! — възкликна. — Проклета да си, ти си същински дявол!

— А нима ти си ангел? — засмя се от изненада тя.

Той прекоси стаята и в същия миг тя вече знаеше какво ще се случи. Ако тя бе дявол, то той бе не по-малко зло, а тя просто стоеше, вкопчена в масата пред себе си, и го предизвикваше, предизвикваше собствената си гибел.

 

 

Надвеси се над нея и погледна в искрящите й шоколадови очи. Те го изкушаваха и му се подиграваха така, както думите й си играеха с него и го караха да лъже и да се самозалъгва.

Истината бе, че той не беше ангел. Бе избягал от отговорностите и скуката, от филантропията и задълженията си, превръщайки се в баща си — единственият мъж, в когото отчаяно се стремеше да не се превръща.

Беше пътувал в чужбина и се бе преоткрил. Установи се в Париж, защото там можеше да бъде толкова свободен, колкото никога не би бил в Англия. В Париж гладът му за разнообразие и забавления не можеше да нарани никого от хората, които обичаше и на които държеше.

Тя, от друга страна, обещаваше само болка и нищо друго.

Беше напълно неподходяща за него, особено сега. Защо не я срещна година по-рано, или още по-добре преди три години?

Но когато потъна в очите й, правилното и грешното изгубиха всякакъв смисъл. Двамата бяха единствени по рода си и привличането помежду им бе неизбежно. Тя, която го разбираше толкова лесно и толкова добре, бе изрекла толкова истини за него.

Да, щеше да продължи да я желае, докато не я получеше.

След това всичко щеше да приключи и той щеше да бъде свободен от магията й.

Той обхвана лицето й с ръце и я целуна. Тя се извърна и прекъсна целувката. Той целуна скулата й и проследи с устни пътя до ухото и надолу по шията й. Ароматът й бе най-силен в основата на врата й и изцяло изпълни сетивата му, опияни го.

— Глупак — опита се да протестира тя. — Глупак!

— Да — съгласи се Кливдън. Обви ръце около нея и я придърпа от масата към себе си, притискайки я плътно в обятията си.

Това бе толкова естествено, независимо колко погрешно бе. Бе невероятно да чувства топлината на гърба й под ръцете си и начина, по който изваяното й тяло пасваше идеално към неговото, сякаш бе създадено по поръчка от някой адски скулптор, личен приятел на Велзевул.

Кливдън бе напълно пленен, неспособен да се откъсне. Във вените му течеше не кръв, а огън — изгарящ, трескав, заличаващ и последната му трезва мисъл.

Това бе всичко, което той желаеше — да я притежава.

Искал бе единствено това. Да я прегърне. Да я задържи завинаги.

Моя.

Без да мисли, инстинктивно.

С една ръка той разчисти масата, а след това я повдигна и я сложи да седне на нея.

Марселина опря ръка на гърдите му, за да го избута, но той покри дланта й със своята и я постави върху препускащото си сърце. Повдигна брадичката й, накара я да го погледне в очите и я предизвика. Погледът му потъна в черните й като нощ очи — там, където искаше да бъде, — изгубен в тайните, непознати кътчета на жената пред себе си.

Погледът на Марселина потъмня, нещо опасно проблесна в него, преди тя да придърпа главата му за целувка, обвивайки крака около бедрата му — бе толкова първична и искрена, а в замяна искаше само и той да й се отдаде изцяло.

Под ръцете му коприната и муселина шумоляха подканящо, докато той ненаситно обхождаше тялото й, правеше го свое, докато устните му покоряваха безмилостно нейните. Знаеше, че са се срещнали в грешното време, но знаеше също, че принадлежаха един на друг и вероятно това бе единствената възможност, която някога щяха да имат, а времето и незаключената врата на ателието ги притискаха неумолимо.

Надигна полите й и плъзна ръце нагоре към сатененото й бельо. Допирът до горещата й кожа и гладките й, заоблени бедра сякаш изпращаше електрически импулси по цялото му тяло.

Чу я как рязко си пое дъх, когато пръстите му докоснаха топлите й, влажни от желанието устни. Извика леко и го зацелува още по-ожесточено, когато започна да я гали бавно и преднамерено.

Кливдън знаеше много добре какво прави. Част от него знаеше къде се намират и на какъв риск са изложени, осъзнаваше, че се държи като нетърпелив ученик, успял да открадне няколко минути насаме с момичето, което желае, но въпреки това не можеше да се спре. Не и сега, когато бе толкова близо до онова, което така силно желаеше.

Тя се пресегна между двамата, разкопча панталона му и той ахна, когато ръката й се обви около възбудения му член и започна да се движи нагоре-надолу в подлудяващ ритъм. Съзнанието му изключи и единственото, което го водеше, бяха нагонът и изгарящото го желание.

Дръпна ръката й и проникна в нея. Тя извика и застина за момент, след това се намести и в стаята остана само звукът на учестеното им дишане — плитко и накъсано, докато той се оттласкваше отново и отново в необуздан, животински, собственически ритъм.

Моя.

Почувства ноктите й да се забиват в ръцете му и тялото й да трепери, когато удоволствието започна да я превзема, но това бе всичко. Тя не извика, той долови само плиткото й, накъсано дишане.

Кливдън искаше повече, безкрайно много повече, но бе чакал твърде дълго, прекалено дълго, и когато мускулите й започнаха да се свиват и отпускат около члена му, той изгуби контрол. Удоволствието го разкъсваше като диво животно и той потъна в нея с един-единствен силен тласък, без дори за момент да си помисли да се отдръпне. Бе твърде късно, прекалено късно. Почувства как тя отново достига върха и чу задавения й вик, сякаш го призоваваше да гори заедно с нея в ада на собственото си желание. Заля го вълна на необуздано щастие и той я притисна в обятията си в пристъп на облекчение, благодарност и искрена радост.

 

 

Марселина не искаше да се сгушва в него, но се налагаше, ако не искаше да се свлече на омаломощена купчинка на пода под масата. Сърцето й биеше като парен чук в гърдите й.

О, каква глупачка беше само, най-голямата глупачка на света! Можеше да си живее в щастливо неведение, но не — тя трябваше да разбере какво е светът да се разпадне и изгради отново около нея само за няколко минути скъпоценно удоволствие.

Денят й предлагаше една катастрофа след друга, така че какво още можеше да се случи?

Бе направила непростима грешка и нямаше да е нито първата, нито последната такава. Бе преживяла другите, щеше да преживее и тази.

За момент си позволи да се наслади на силата и топлината, които я обгръщаха. Вдиша дълбоко аромата му — мъжки и изцяло негов. Потърка бузата си в неговата набола брада и чувството бе дори по-интимно от всичко диво, необуздано и първично, което се случи помежду им.

Трябваше да сложи край на непростимата си глупост.

— Пусни ме — помоли го с подрезгавял глас.

Той стегна прегръдката си около нея като окови.

— Трябва да ме пуснеш — опита отново.

— Чакай — помоли я. — Почакай.

— Нямаме време — опита се да шепне тя. — Всеки момент някой ще ме потърси за вечеря, а ти не можеш и няма да останеш. Трябва да си вървиш и никога повече да не се връщаш.

Почувства как той се напрегна.

— Не можем да оставим нещата просто така — възрази той, все още заровил глава в рамото й.

— Не трябваше изобщо да започваме.

— Твърде късно е за това.

— Но е сторено — напомни му. — Аз приключвам с теб и ти приключваш с мен. — Бутна го и този път той я пусна.

Двамата оправиха дрехите си.

Когато тя понечи да слезе от масата, Кливдън просто се пресегна, хвана я през кръста и я свали, сякаш бе перушинка, сякаш докосването им вече нямаше никакво значение за него.

Марселина си припомни с каква лекота и нежност той бе вдигнал Луси от скута си, за да й я подаде, и с какъв копнеж се усмихваше на детето. Гърлото й се сви и тя прехапа езика си, за да не заплаче.

Не беше сигурна кога и откъде бе чула, че той е изгубил сестра си, докато е била още дете…

Но какво значение имаше всъщност?

Тя пристъпи към вратата, събирайки цялата си сила да го изпрати за последен път, с ясното съзнание, че никога повече няма да го види, когато чу приглушено тупване.

Двамата се спогледаха и тя му направи знак да мълчи, след това много внимателно отвори вратата.

Огледа коридора, откъдето бе дошъл шума, и видя слаба светлина да се процежда под вратата на малкия офис, там Леони държеше счетоводните книги, а в последно време пазеха дизайните на Марселина в заключена кутия.

Сърцето й запрепуска за пореден път този ден.

Тя се измъкна през вратата в пустия коридор и долови тихите стъпки на Кливдън след себе си. Спря и му направи знак да остане в работната стая.

— Не бъди…

Постави длан на устните му, за да го накара да замълчи.

— Трябва да се оправя с това — прошепна. — Става въпрос за работа. Това е нашият шпионин. Чакахме я.

 

 

Той бе зашеметен, все още.

Това бе единственото извинение за поведението му тази вечер, но сам знаеше, че не е убедително.

Не трябваше да е тук, не и по това време, след като ателието бе затворено.

Но за какъв шпионин… Клара не беше ли му казала нещо за…

Клара!

Мисълта за нея му подейства като кофа със студена вода. Беше я предал и срамът едва сега започваше да прогаря дупка в гърдите му. Бе предал приятелката си, бъдещата си съпруга.

Щеше да се ожени за сладкото, прекрасно светлокосо и синеоко момиче, което обичаше от дете и което бе срещнал, докато все още скърбеше за сестра си. Тя не приличаше изобщо на Алис, с изключение на сладката си невинност и на щастливата усмивка, когато го видеше, а начинът, по който го боготвореше, буквално разтапяше сърцето му. Винаги бе вярвал, че ще се омъжи за Клара, ще я закриля и ще се грижи за нея до края на дните им.

Но ето че при първото изкушение и със съвсем малко окуражаване той бе избягал и останал далеч от нея, а дори и след три години на пълен разгул все още не се чувстваше преситен и готов да се отдаде само на една жена. Напротив, едва няколко дни след прибирането си при нея той бе предал доверието й.

Нито една от тези трезви мисли обаче не бе достатъчна да изтрие яркия спомен за случилото се преди малко, за чувствата, за емоцията и за странното усещане, че сякаш светът му бе променил опорната си точка.

Нямаше значение, това не трябваше да има никакво значение.

Бе получил Ноаро и бе приключил с нея.

Въпреки това сега седеше като идиот, докато тя… Какво, по дяволите, правеше тя?

— Не! — извика някой.

От далечния край на коридора долитаха звуци на падащи предмети и борба.

Кливдън забърза по коридора, без да се интересува от молбата на Ноаро да седи настрана. Нямаше значение, че можеха да го видят — шумът от стаята със сигурност вече бе привлякъл внимание и съвсем скоро при тях можеха да връхлетят сестрите й или по-лошо — Ерол.

Подобни мисли кръжаха из главата му, докато се промъкваше на пръсти към вратата, през която след миг излетя ваза или купа и се разби в краката му. Той влезе рязко в мига, когато някаква жена замери Ноаро с мастилница, а тя се спъна в стола зад себе си, докато отстъпваше, и падна на земята. Последва ново тупване и Кливдън видя как върху писалището се обръща голяма газена лампа, пламъците облизаха документите върху бюрото и в миг плъзнаха по пердетата и библиотеката с книгите.

Непознатата жена притича покрай него, но той изобщо не я забеляза. Ноаро се мъчеше да се изправи, а пламъците вече обхващаха едната стена от стаята и продължаваха да се разпростират. В кабинета и съседните стаи, а също така и в ателието на горния етаж имаше твърде много леснозапалими материали, за да успее да се справи сам с кофа вода.

Пламъците вече бяха твърде високи, за да се опита да ги потуши по какъвто и да било начин.

Взе решението си с един удар на сърцето си. Не можеше да рискува да я изгуби заради борба с огъня. След момент и двамата щяха да са затворени в огнен ад.

 

 

Стиснала безценното портфолио, Причет излезе през задната врата в двора и тича, без да се обърне назад, по целия път до дома си. Едва пред вратата спря да си поеме дъх, обърна се, видя пушекът, който излизаше от магазина, и почувства вина. Надяваше се детето да не пострада. Бе планирала всичко толкова внимателно, но мадам разтури плана й, когато изпрати момичетата да се прибират по-рано. Причет ги бе изгонила с обещанието, че тя ще разтреби работното помещение. Когато се появи херцогът, тя буквално отправи благодарствена молитва, защото това щеше да забави мадам поне за известно време.

Но всичко се обърка и сега не само мадам, но и Негова светлост знаеха какво бе направила.

Нищо от това нямаше значение. Нямаше значение, защото с парите от мис Даунс щеше да започне живота си наново някъде другаде и Франсис Причет щеше да изчезне завинаги.

Отново погледна към ателието. Над покривите се издигаха кълба гъст черен дим.

Марселина видя пламъците и застина от изумление. Миг по-късно от тялото й се изтръгна вик:

— Луси!

Кливдън я хвана под мишниците и я завлече към вратата, а на горния етаж настъпи раздвижване — явно бяха чули шума и доловили миризмата на пушек.

— Излизайте! — развика се и Кливдън. — Всички да излязат! Веднага!

Над тях продължаваха да се чуват приглушени гласове.

— Всички вън! — изръмжа отново той.

Марселина се опита да се отскубне и да тръгне към стълбите, но той я задържа.

— Луси! — проплака тя. — Защо не идват! — Толкова високо ли бяха стигнали пламъците, че са се озовали в капан? — Луси!

Херцогът не спираше да я влачи и бута към външната врата.

— Не! — извика тя. — Дъщеря ми!

— Идват — успокои я той.

Миг след това чуха стъпки и гласове надолу по стълбите.

— Навън, всички навън! — развика се той. По-бързо! Ноаро, за бога, накарай ги да излязат!

В тъмния, изпълнен с пушек коридор, тя не виждаше нищо, но чу гласовете на Луси, на сестрите си и на Мили.

Едва когато излязоха навън и се отърсиха от заслепяващото було на дима, те откриха, че Луси я нямаше.

— Къде е Луси? — изкрещя Марселина, надвиквайки паникьосани съседи и трополящи карети с нервни коне около тях.

— Но тя беше с нас.

— Слезе с нас по стълбите.

— Държах я, мадам — отвърна Мили. — Но тя се отскубна и си помислих, че тича към вас.

Не. Не. Погледът на Марселина се върна към горящата сграда, а сърцето й се сви от ужас при мисълта.

— Луси! — опита се да я извика и скоро към нея се присъединиха сестрите й и Мили. Улицата се изпълни със зяпачи, погледът й обиколи няколко пъти тълпата, но детето не беше сред тях. Беше почти невъзможно Луси да изтича сама при група непознати. И то по тъмно. Детето се страхуваше от тъмнината.

— Куклата! — сети се Софи. — Тя искаше да си вземе куклата, а нямаше време.

— Не може да се е върнала! — надвика я Леони, но паниката вече се прокрадваше в гласа й.

Марселина понечи да изтича обратно към горящата сграда, но сестрите й я спряха. Тя започна да се съпротивлява.

— Погледни, Марселина — накара я Софи да се сепне, точно рогато една греда се сгромоляса с трясък през огнената стихия пред очите им.

— Луси! — запищя Марселина. — Луси!

 

 

Кливдън се опита да види през дима дали всички са напуснали горящата сграда, чу и гласовете им навън и вече бе напълно сигурен, че всички са в безопасност, когато чу Марселина отчаяно да вика по име дъщеря си.

Изруга под нос и се върна обратно в пламъците.

Огънят обземаше почти целия първи етаж и бе започнал да се разпростира нагоре по стълбите. Не можеше да различи почти нищо заради дима, но достигна до стъпалата по памет.

— Луси! Ерол!

Не спираше да я вика, докато си проправяше пипнешком път по коридора на първия етаж и за един момент му се стори, че чу вик.

— Луси! Ерол! — Той обърна глава по посока на слабия звук.

— Мамо!

— Къде си, детенце!

Димът бе гъст и задушлив, огънят пращеше и той за малко да пропусне вика й, ако не бе минал покрай стълбите точно в този момент. Но къде беше тя?

— Луси?!

— Мамо?!

Започна да се върти и да проверява всичко около себе си, докато не напипа нещо подобно на рамка и скоро откри врата точно под стълбите, откъдето явно идваха и приглушените викове на детето. Явно малката се бе крила или си бе играла там и преди, а може би това бе първата врата, която бе попаднала на пътя й.

Отвори я със замах.

Луси се бе свила в ъгъла и притискаше към гърдите си неговата кукла.

Гушна я, телцето й се тресеше неконтролируемо в обятията му.

— Всичко е наред, малката ми — опита се да я успокои с прегракнал от дима глас. Почувства как го залива облекчение, когато детето притисна личице в рамото му и заплака.

Погали главицата й с ръка.

— Всичко ще бъде наред — повтори. — Мама е добре, ще отидем при нея.

Надяваше се, че не лъже.

Зад тях огънят вилнееше и съскаше, набирайки скорост. Приближаваше към тях.

Кливдън трябваше да решава бързо. Знаеше, че вратата, през която влезе в сградата, ще бъде обгърната от пламъци съвсем скоро, а може би вече гореше, защото огънят се разпространяваше все по-бързо. Затова реши да се придвижи към вътрешността на сградата, макар да знаеше, че в самото ателие и стаите около него има много леснозапалими материали, които можеха да избухнат в огнен ад всеки един момент.

Залогът бе твърде висок, каквото и да избереше.

— Дръж се здраво и не поглеждай наоколо — каза той на Луси и почувства как ръчичките й се стягат около шията му, а личицето й потъва в шала на гърдите му.

Тръгна опипом навътре в къщата, опитвайки се да визуализира спомена за задната врата, която бе мярнал, докато следваше Марселина към работното помещение. Господи! Димът бе обгърнал всичко с черна завеса и бе невъзможно да различи силуетите на нито една врата, или стълбище. Всичко се сливаше. Трябваше му само лъч външна светлина, за да се ориентира. Дори не бе необходимо да е врата — просто възможност за път навън.

Стигна в края на коридора и протегнатата му ръка се опря в стена. Не откри каса на врата, нито дръжка. Под дланта си усещаше само гладка повърхност.

По дяволите! Трябваше да има изход.

Димът се сгъстяваше и Кливдън дишаше все по-трудно. Притисна силно Луси до себе си и продължи да опипва нагорещената стена, докато ръката му не докосна нещо дървено. Опипа го — явно закован прозорец, но все пак прозорец. Дори не се опита да го отвори.

— Дръж се много здраво, съкровище — помоли той Луси. — Не ме пускай и не извръщай глава, независимо какво става, разбра ли?

Почувства как детето кимна на гърдите му и в същия момент изрита прозореца с всичка сила, разпръсвайки стъкло и дървесина навсякъде около тях. Нощта бе тъмна и когато се надвеси през перваза, той се опасяваше, че ще види под себе си невъзможен за изпълнение скок от сградата, защото задните стени рядко предлагаха възможност за изкатерване по тях. За късмет обаче прозорецът гледаше към заден двор с висока ограда, която му позволяваше сравнително безопасен изход навън. Обгърна с длан главата на детето, за да я предпази от острите ръбове на счупения прозорец, стъпи на рамката и с един голям скок се прехвърли върху стената. От другата страна имаше по-ниска барака и той се спусна върху покрива й, а оттам — на земята, където въздухът бе все още задимен, но по-хладен и чист. В далечината разпозна бледото сияние на улична лампа.

 

 

Марселина бе толкова потънала в скръбта си, че не забелязваше нищо около себе си. Бе сигурна, че е изгубила дъщеря си и никога нямаше да си прости това, а чувството за вина бе направо смазващо. Ето защо тя просто седеше, заровила лице в шепи, и отказваше да се помръдне.

В някакъв момент обаче сякаш почувства разведряване на настроението около себе си и до нея достигна глъч от оживление. Улицата притихна дотолкова, че можеше ясно да чуе цвърченето на водата от пожарникарските помпи върху останките от ателието — върху кладата на дъщеря й.

Над този шум обаче започна да надделява някаква неопределена, жизнена гълчава, сред която различи само думите:

— Вижте! Погледнете натам!

Отново шум. Възторжен шум. Възгласи на радост.

Почувства ръце върху раменете си, които я дърпаха. Вдигна глава и най-напред си помисли, че сънува, че това е жесток кошмар.

Това не можеше да е Кливдън… този огромен, приведен, черен като дявола и парцалив като просяк… а в ръцете му… в ръцете му имаше също толкова окаян вързоп. Малки крачета висяха под ръцете му… с намачкани чорапи, без една обувка.

Помагаха на Марселина да се изправи, докато тя отваряше и затваряше очи, невярващо. Примигна. Но това не беше сън.

Към нея се приближаваше Кливдън, а в ръцете му бе сгушена Луси.

Жива?

Марселина не можеше да помръдне. Стоеше и се олюляваше на мястото си, като някой, върнал се от мъртвите.

Мъжът пред нея изплуваше от кошмара, по-черен от дявола, с просветващите зад гърба му лакоми пламъци.

Приближи се до нея и тя видя голямата му ръка, обгърнала закрилнически детската главица на Луси. Ръцете й бяха обвити около врага му, личицето — заровено в шала на гърдите му. Марселина не пропусна да забележи куклата, притисната между двамата. Дъщеря й се бе вкопчила в нея и в него като в пристан.

Тя бе жива.

— О! — ахна Марселина и това бе всичко, което бе способна да произнесе в този момент.

Кливдън спря точно пред нея и погледна детето в обятията си. Дръпна ръка от главата й и заговори:

— Всичко е наред, Ерол. Ти си най-смелото момиче на света. Вече можеш да погледнеш.

Докато я подаваше на майка й, каза подрезгавяло:

— Накарах я да ми обещае, че няма да поглежда. Помислих си, че е по-добре да не вижда ужаса.

Той обаче бе видял. Той се бе изправил пред лицето на самата смърт, за да спаси дъщеря й.

— Благодаря ти — промълви Марселина. Две думи, толкова неадекватни, толкова нищожни. Но тя не можеше да каже повече, думите никога нямаше да й стигнат, за да изрази онова, което чувстваше в този момент.

 

 

Ателието им се бе превърнало в жалка черна руина. Вонята на изгоряло се носеше през няколко пресечки.

Можеше да е много по-лошо, опита се да си напомни Кливдън — можеше да изгорят и магазините от двете страни на ателието, можеше Луси да не е между тях сега.

Детето бе сгушено в обятията на майка си, а Ноаро я разхождаше напред-назад в успокояващ ритъм. Погледът й често се вдигаше към останките от досегашния й живот.

Сестрите й стояха наблизо под светлината на улична лампа и пазеха ревностно малкото неща, които бяха грабнали от пламъците в бързината. Кливдън забеляза, как погледите им се местят от Ноаро към ателието и обратно. Червенокоската държеше куклата. Въпреки стелещия се все още пушек, той можеше да различи отчаянието по лицата им и нямаше как да не се зачуди колко ли хиляди паунда са изгубили в материали, заедно с шевните машини, готовите тоалети, счетоводните книги…

Всичко, бяха изгубили всичко.

Знаеше, че съмнителни журналисти от най-долните лондонски издания вече обикалят сцената като лешояди и бе необходимо той да се прикрие. Нощта бе безлунна, димът я правеше непрогледна и с повечко късмет никой нямаше да го разпознае, докато се измъква от мястото.

Но той просто не можеше да обърне гръб на три жени с малко дете, останали буквално на улицата. Нямаха магазин, нямаха дом, нямаха пари. Съмняваше се, че нещо може да се направи от изгорялата до основи сграда.

Поне имаха застраховка, защото иначе пожарната нямаше да дойде. Той знаеше колко прагматична е Ноаро и бе сигурен, че освен застраховката има заделени пари в банка и е направила инвестиции.

Но парите, където и колкото и да бяха, нямаше да осигурят покрив над главите им тази вечер, а и се съмняваше, че биха били достатъчно, за да започне бизнеса си наново, все едно че нищо не е било.

Спря се за момент, повтаряйки си, че не може да остане повече. Вече бе осквернил приятелството си с Клара, бе предал доверието й и любовта й, но само той и Ноаро знаеха за това. Това, което Клара не знаеше, не можеше да я нарани, а той не би я наранил за нищо на света.

Потърси друг начин да им помогнеш, наложи си той. Има дискретни начини. Човек може да помага на хората в беда, без да се изтъква. Именно изтъкването му, щеше да навреди повече на Ноаро, отколкото да й помогне.

Спомни си какво бе чул другата жена да й крещи, докато се промъкваше по коридора към кабинета, откъдето започна пожара: „Всички знаят, че си курвата на херцога. Всички знаят, че си вдигаш полите за него под носа на булката му.“

Спомни си и какво му каза Ноаро по-рано: „Коя уважаваща себе си жена би станала патрон на модистка, която съблазнява мъжете в обкръжението й?“

Беше време да си тръгва. Крайно време. Колкото по-скоро се махнеше, толкова по-скоро можеше да им изпрати помощ.

 

 

Марселина бе изморена, толкова изморена. И какво трябваше да направи сега? Къде щяха да отидат?

Трябваше да има отговори на тези въпроси, но се чувстваше вцепенена, мозъкът й отказваше да мисли. Можеше единствено да люлее дъщеря си в обятията си и да зяпа безпомощно изгорелите останки от бизнеса си, от дома си, от живота, който бе изградила за себе си и семейството си.

— Имаме застраховка — приближи се до нея Леони и постави ръка на рамото й. — Имаме пари в банката и преди всичко всички сме живи и здрави.

Напълно вярно, помисли си Марселина. Бяха живи. Луси беше жива и здрава. А всичко друго…

Господи, колко трудно щеше да им бъде. Нямаха достатъчно голяма застраховка, нито достатъчно спестени пари. Трябваше да започнат всичко от нулата. Отново.

Леони я прегърна. Марселина не можеше дори да заплаче, макар наистина да й се искаше. Плачът щеше да бъде истинско облекчение, но сълзите така и не идваха. Можеше просто да постави ръка на рамото на сестра си. Имаше сестрите си и дъщеря си, а в този момент единствено това имаше значение.

Един факт обаче бе неоспорим и скоро трябваше да се справи с него — не можеха да останат просто така на улицата. Тя трябваше да помисли. Затова предаде Луси на София, вдигна глава, пристъпи настрани, пое си дълбоко дъх, изправи гръб и отпусна рамене.

— Най-добре да отидем в странноприемница — предложи. — Ще изпратим да повикат Белчър. — Ставаше въпрос за техния адвокат.

— Да, разбира се — съгласи се Леони. — Той ще ни заеме известна сума. Достатъчно, за да посрещнем първоначалните си разходи, предполагам.

— Софи, подай ми Луси. Трябва да омаеш някой от репортерите наоколо, за да ни услужи с лист и молив и да изпрати човек до Белчър. Мисля, че видях твоят познат Том Фокс в тълпата.

Докато Марселина поемаше задрямалата Луси отново в обятията си, тя огледа тълпата за редактора на „Сутрешен спектакъл“.

Долови движение близо до себе си и миг по-късно херцогът на Кливдън се появи до нея, последван плътно от Том Фокс.

— Ваша светлост, нашите читатели със сигурност ще искат да прочетат за вашето героично спасяване на…

— Фокс! — извика го Софи. — Ти си точно човекът, който ми трябва!

— Но Негова светлост…

— Скъпи, знаеш много добре, че той не говори с хора като нас… — Софи се приближи достатъчно до него, за да го подхване под ръка и да го отведе настрани.

Кливдън пристъпи към Марселина.

— Трябва да дойдете с мен. Не може да останете тук — изтъкна той очевидното.

— Не. В момента Софи изпраща да повикат адвоката ни — обясни му спокойно.

— Може да го повикате и утре — не се предаде Кливдън. — В този час той със сигурност се е прибрал у дома си, защото вече наближава полунощ. Всички имате нужда да хапнете нещо и да се наспите.

— Ти трябва да си вървиш — прошепна тя гневно. — Софи ще се опита да държи Фокс настрана възможно по-дълго, но ти си ненадмината сензация и те няма да се откажат толкова лесно.

— В такъв случай нямаме нито минутка за губене — съгласи се той и протегна почернелите си от сажди ръце към разбудената от разговора помежду им Луси. — Ерол, би ли искала да видиш къде живея?

Луси повдигна глава от рамото на майка си.

— С каретата ли ще отидем? — Гласът й все още трепереше, но говореше, което беше добър знак.

Марселина почувства толкова силен прилив на облекчение, че за момент щеше да залитне. Не бе осъзнала колко е ужасена от възможността Луси да не проговори никога повече. Това се случваше често на деца, преживели подобно травмиращо събитие.

— Имам много карети — отвърна й той, — но ще трябва да вземем файтон, за да стигнем до там.

— Има ли кукли?

— Да — потвърди Кливдън. — И куклена къща.

— Д-добре — съгласи се Луси. — Ще д-дойда.

Тя буквално скочи от прегръдката на майка си в протегнатите му към нея ръце.

— Кливдън — понечи да възрази Марселина, но се спря. Та той бе спасил дъщеря й! — Ваша светлост, това не е особено разумно.

— Не е и много удобно — съгласи се той. — Но трябва да бъде направено така или иначе.

Закрачи с дъщеря й на ръце към спрелите наблизо файтони.