Лорета Чейс
Коприна за съблазън (10)

Девета глава

Имението Уарфорд

Вторник следобед

— Да, Ваша светлост, милейди е у дома, но е заета — повтори икономът.

— Заета? — Кливдън не бе сигурен, че е чул правилно. — Не сме ли вторник?

Семейство Уарфорд не приемаха гости във вторник. Именно заради това той бе решил да ги посети днес, а не някой друг ден. Във вторник нямаше да му се налага да си проправя път през обожателите на Клара, но може би бе объркал деня.

Бе прекалил с алкохола предишната вечер и главата все още го наболяваше. Вероятно щеше да е по-уместно да дойде в правилния ден, тогава проклетото слънце можеше да не блести толкова ярко.

Икономът обаче потвърди, че е вторник, и след като въведе Кливдън в малката дневна до атриума, изпрати лакей да информира лейди Клара за посещението му.

Беше невероятно странно, че Клара бе заета във вторник следобед, особено когато той изрично й каза в събота — поне доколкото си спомняше, — че във вторник ще я изведе на разходка с каретата си.

Трябваше да приключи с предложението за брак днес. Бе изминала цяла седмица, откакто реши да сложи живота си в ред и да направи официално предложение, за да могат двамата да организират всичко необходимо за прилична сватба в най-кратки срокове.

Посещението в шивашкото ателие буквално бе разрушило баланса му. Да види Ноаро отново… и детето й…

Бе неспособен да събере мислите си, още по-малко да си спомни какво искаше да каже на Клара, а и моментът не му се струваше подходящ… Двамата с Клара трябваше отново да свикнат един с друг, както го бе посъветвал Лонгмор.

Изглеждаше обаче, че явно ще им се наложи да свикнат един с друг, след като се оженят. Официален и кратък годеж му се струваше най-добрият начин да спре клюките и спекулациите.

Бе чул невероятните слухове, пропътували разстоянието от Париж до Лондон, и знаеше, че не след дълго ще стигнат до имението Уарфорд. Миналата седмица той бе признал на Клара почти всичко и знаеше, че е достатъчно разумна, за да не се впечатлява от невероятните клюки. В писмата си към него тя осмиваше всяка пикантна лондонска история от последните месеци. Но майка й бе съвсем друго нещо.

Кливдън вече бе изтърпял едно неловко посещение от Лонгмор в Париж преди няма и месец и макар приятелят му да не бе казал нищо, бе очевидно, че майка му го е принудила да предприеме пътуването. Херцогът се съмняваше, че някой от двамата гори от желание да повтори преживяването.

Усети се, че е започнал да крачи из стаята, а когато погледна към часовника над камината, забеляза, че са изминали повече от петнайсет минути и все още нямаше и следа от лакея, изпратен да уведоми Клара за присъствието му. Явно провидението му изпращаше знак и днес не беше подходящият ден да приключи с годежа. Щеше да я види утре в Алмак и изрично да си уговори среща с нея, за да определят дата за сватбата им. Да, точно така щеше да направи.

Кливдън излезе от гостната и се насочи към малка помощна стаичка в близост, където знаеше, че ще намери шапката, ръкавиците и бастунчето си.

Влезе и сърцето му започна да бие учестено.

Познаваше това чувство и много добре знаеше какво го е предизвикало.

Дамска шапка. Абсурдно пищно творение с панделки, цветя и пера, поставено на масичката, където обикновено се оставяха шапките на гостите.

Погледна я за момент и се обърна да излезе, но се спря.

Нещо витаеше във въздуха.

Той се върна и пристъпи към шапката. Вдигна я и я приближи към лицето си. Ароматът, познатият подлудяващ го аромат, затанцува около него като изящна паяжина от жасмин, примесен с уханието на косата и кожата й.

Ноаро.

Върна шапката на мястото й.

Излезе обратно в коридора.

Размина се с прислужничка, понесла купчина дрехи. Погледна в посоката, от която идваше.

Чу приглушен вик.

Клара.

Затича по посока на звука.

Отвори вратата на големия дневен салон и мигновено заслони очи с ръка, за да ги предпази от изригналата срещу него ослепителна слънчева светлина.

— Клара, ти ли…

— Кливдън! Какво, за бога…

Докато Клара го зяпаше изумено, погледът му се насочи към другата жена в стаята.

Ноаро стоеше неподвижна с широко отворени очи и леко разтворени устни, когато долови погледа му, лицето й веднага стана непроницаемо, както при игра на карти.

— Какво си намислила? — попита я Кливдън. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Погледни я! — проплака Клара. — Това е любимата ми рокля! Бях облечена с нея, когато лорд Харингтън написа ода за цвета на очите ми. — Погледни я! Погледни, Ноаро! Погледни я!

Погледът му бавно обходи тялото й — от небрежно прибраните й коси, с опасно спускащи се към шията й немирни кичури… искрящите й очи… надолу към коварните й устни, — докато си спомняше вкуса й, топлината на тялото й в ръцете си, допира на кожата й под пръстите си… в ръцете й висеше нещо безформено.

Клара пристъпи към нея и грабна роклята.

— Тя твърди, че трябва да я изхвърля — оплака се Клара. — Отказва всичко. Нищо не е подходящо, дори любимата ми рокля.

— Роклята е изумруденозелена — започна да обяснява Ноаро с усмихнатия тон на детска възпитателка. — Очите ви са сини и прекрасни, което е накарало лорд Харингтън да им посвети ода, но ако носехте по-подходящ за вас цвят, щяхте да го вдъхновите за епос. Много малко жени могат да си позволят да облекат този цвят и да изглеждат добре в него, а за вас изобщо не е подходящ и бих ви посъветвала като цяло да не посягате към зеленото.

— О, вие сте ужасна жена, жестока! Отнемате ми всички любими неща.

Ноаро взе роклята от нея, хвърли я на пода и я изрита настрани.

Клара ахна и покри уста с ръце.

Ноаро скръсти ръце.

В сините очи на Клара припламна опасно пламъче.

Ноаро продължи да я гледа по същия безизразен начин, с който преценяваше печеливша ръка на карти.

Глупачка! Не можеше да си позволи да се отнася към дъщерята на маркизи като към капризно дете, дори самата тя действително да се държеше като дете. Ноаро можеше да се прости с всяка надежда да получи поръчка, щеше да изгуби Клара завинаги и дори щеше да е късметлийка, ако лейди Уарфорд не се погрижеше да я изгони от Лондон.

— Ако ми позволите да се намеся…

— Не, Кливдън, недей! — възрази бурно Клара. — Аз й казах да дойде. Аз я накарах да дойде. Тя не ми остави друг избор. Нищо, от това, което ми предложи, не приличаше дори най-малко на дрехите, които обикновено обличам, а аз просто не можах да повярвам, че съм такава провинциалистка, лишена от вкус и стил — но ти знаеш, че дрехите никога не са ме интересували особено, а и майка винаги ме съветва. А сега ми казват да изхвърля всичко. Не знам какво да кажа на мама, а и не ми е позволено да имам зелена рокля!

Тропна с крак и скръсти ръце. Тя наистина тропна с крак като глезена госпожица.

— Трябва да бъде синьо-зелена — заговори Ноаро. Повдигна с пръст брадичката на Клара и я огледа с присвити очи. — Представям си бродирана санженирана коприна, а корсажът ще е гарниран с широки падащи рамене от златиста дантела. — Пръстите й проследиха кройката на роклята и Кливдън си спомни момента, в който намести шала на нейните рамене и как лекото докосване на кожата й я накара да затаи дъх едва доловимо. По тялото му се разля същото чувство на горещ триумф, че най-сетне бе пропукал бронята й.

— Това обаче ще остане за по-късно — продължи Ноаро, — защото в момента, както милейди ми напомни многократно, трябва да ушием бяла рокля. А както аз напомних на милейди многократно, бялото трябва да е млечно, не мраморно. — Направи презрителен жест към роклята, преметната през облегалката на съседния стол. — Това е твърде жълто и не толкова ослепително бяло — обясни тя, като посочи към друга рокля, преметната през облегалката на малкия диван наблизо.

— Като говорим за ослепително — намеси се и Кливдън, — може ли да дръпнем завесите, защото имам зловещо главоболие.

— Нека да позная — усмихна му се мило Клара. — Сдобил си се с него на същото място, откъдето и Лонгмор получава своите. Е, ще трябва да се примириш, защото мадам Ноаро не може да работи на тъмно.

— Мислех си, че може да направи всичко — процеди Кливдън през стиснати зъби, докато се отдръпваше в най-мрачния ъгъл на стаята. — Тя неведнъж ми каза, че е най-великата модистка в света.

— Без съмнение тя е най-вълнуващата модистка в света — съгласи се Клара. — Показа ми как цветовете на дрехите карат кожата, очите и косите да сияят или да изглеждат болнави, а дойдохме в тази стая, защото е най-добре осветена в този час от деня. — Замълча за момент и го погледна замислено. — Щом имаш главоболие, какво правиш тук?

— Ти пищеше — обясни простичко.

— Дразнещо е, когато ти отнемат дрехите — призна Клара. — Оказва се, че не съм толкова философски настроена, колкото си мислех. Но какво правиш по това време в имението, имам предвид? Знаеш, че татко никога не си е у дома във вторник, а ти никога не идваш да видиш майка, която в момента не е тук, слава богу, иначе мадам Ноаро нямаше да ми гостува. Тя е моята мрачна тайна, знаеш ли?

— Дойдох, за да те заведа на разходка с каретата — прекъсна я Кливдън. За бога, винаги ли говореше толкова много?

— Добре, но както виждаш, не съм свободна. Защо не ми каза, че искаш да дойдеш днес?

— Казах ти в събота.

— Не си. В събота не ми отдели повече от пет минути и едва ли си ми казал повече от десет думи. Днес, очевидно, не е подходящият ден.

— Почти приключихме — намеси се Ноаро.

— Едва ли — възрази Клара. — Трябва да решим какво ще кажа на мама.

Ноаро не направи гримаса, което бе проява на нечовешки самоконтрол от нейна страна. Клара го изнервяше до болка, а той бе с нея едва от десетина минути. Ноаро вероятно искаше вече да я удуши.

Изражението на лицето й обаче сякаш омекна още малко.

— Кажете й, милейди, че човек не може да очаква от един съвременен джентълмен, прекарал немалко време в Париж, да се задоволи с невзрачна, демодирана и преждевременно състарена от липсата на вкус и класа в облеклото си жена — изрецитира Ноаро на един дъх, без да позволи на Кливдън да се намеси.

— Внимавайте да държите брадичката си вирната, когато й го казвате, така че думите ви да звучат като неоспорим факт, известен на всеки с малко мозък в главата си. Ако все пак се появи трудност, изпаднете в истерия. Това е начинът на добре възпитаните млади дами да постигнат всичко, което пожелаят.

— Но аз никога не съм го правила — призна тихо Клара.

— Преди няколко минути тропна с крак и скръсти ръце — възрази Кливдън. — Освен това повиши тон.

— Не съм!

— Милейди бе твърде стресирана, за да осъзнае какво върши — намеси се Ноаро. — Но така или иначе трябва да направите всичко това с ярост, дори пресилено, с абсолютната убеденост в каузата, която защитавате. Все пак нека не забравяме, че истерията е само начин да приковеш вниманието на аудиторията. Щом вече имате цялото внимание на майка си, ще използвате аргументът, който вече изтъкнах.

Клара премести скептичен, отчасти въпросителен поглед от Ноаро към Кливдън и обратно. Когато и двамата кимнаха в знак на потвърждение, тя въздъхна и отпусна рамене.

— Добре тогава, ще опитам, като ще добавя, че Кливдън е дори по-ужасно претенциозен и сноб по отношение на хората, с които се събира, от Лонгмор.

— Клара, дали няма да е по-добре, ако…

— Но какво ще облека утре вечер в Алмак?! — възкликна Клара, глуха за думите му. — Вие отхвърлихте всичките ми дрехи!

В Алмак, помисли си той, го очакваше поредната досадна вечер в компанията на същите досадни хора, които не понасяше. Щеше да му се наложи да отмъкне Клара от тълпите обожатели, които обикновено я обсаждаха, за да танцува поне веднъж с нея. А каквото и да облечеше тя, той щеше да знае, че Ноаро го е докосвала.

— Е, щом никой не е жертва на насилие — заговори той и се насочи към вратата, — аз най-добре да…

— Не си го и помисляйте, Ваша светлост — прекъсна го Ноаро. — Пристигнахте в най-добрия възможен момент. Нейно благородие прояви завидно търпение към мен днес, особено след като така внезапно преобърнах света й.

— Наистина е така — потвърди Клара.

— Но ето че Негова светлост е дошъл, за да ви разходи с каретата си. Свежият въздух ще ви се отрази отлично след изморителния следобед с мен.

— Но за Алмак…

— Ще ви изпратя роклята утре — бе категорична Ноаро. — Аз или една от моите лични асистентки ще я достави лично до вас не по-късно от седем вечерта, за да можем да направим всички необходими финални корекции. Роклята ще бъде съвършена.

— Но майка ми…

— Вие вече ще сте се справили с нея, както говорихме — усмихна й се сладко Ноаро.

Клара погледна Кливдън за помощ.

— Тя е най-властното и командорещо създание, което познавам — оплака му се тя.

— Негова светлост бе така мил да изтъкне тези мои недостатъци и преди — потвърди Ноаро с двусмислен поглед към Кливдън. — Обслужвам стилни клиентки шест дни седмично. Ако не доминирам над тях, те ще доминират и ще ги изгубя.

А, ето я и нея — обезоръжаваща й честност, подправена с щипка хумор.

Господи, тя бе неповторима!

— Мисля, че за днес доминирахте достатъчно над мен — обяви Клара. — Кливдън, моля те, потърпи още няколко минути и с удоволствие ще изляза да се разходя с теб. Обещавам да се върна след миг. Мис Ноаро пощади няколко дрехи, които намери за по-малко отблъскващи. Камериерката ми няма да има много избор, за да се бави прекалено.

Клара се насочи към вратата, после се поколеба за момент, но сякаш взе решение и излезе от стаята с твърда стъпка.

 

 

Получи точно онова, което искаше, каза си Марселина. Дори повече, отколкото се надяваше. Дори не й се наложи да чака за годежа. Лейди Клара дойде при нея и направи голяма поръчка. Утре вечер най-отбраните представители на лондонския елит щяха да видят лейди Клара Феърфакс облечена в творение на Ноаро.

Ателие Ноаро щеше да се превърне във водещото шивашко ателие в Лондон.

Марселина бе постигнала всичко и дори повече отколкото бе планирала, когато отплава за Париж преди една седмица.

Не можеше да бъде по-щастлива.

Не спираше да си повтаря това, докато сортираше дрехите на лейди Клара на различни купчини.

— Ще ги изгорите ли? — долетя до нея гласът на Кливдън от ъгъла, в който се бе оттеглил на сянка.

— Категорично не — отвърна му.

— Но нищо от тях не става за носене — учуди се той. — Едва ли някога щях да разпозная лошия избор на цветове, ако не бяхте отровили съзнанието ми с модистките си глупости, но дори и аз мога да различа лошите кройки и несръчното изпълнение.

— Те могат да бъдат разкроени и преправени — обясни Марселина. — Аз съм патрон на благотворително учреждение за жени. Милейди бе така щедра да ми позволи да взема половината от ненужните й дрехи за моите момичета.

— Вашите момичета — повтори той. — Вие… вие сте филантроп? — Изсмя се звучно.

Тя искаше да хвърли нещо по него.

Стол. Себе си.

Но това бе просто вик на повърхностното й женско сърце. Той бе прекрасен и устата й пресъхваше само докато го гледаше да се движи лениво из стаята. Не беше справедливо, че не можеше да го има, без това да предизвика усложнения. Искаше просто да го използва и да се отърве от него по същия начин, по който мъжете постъпваха с жените.

Но не можеше. А и вече го бе използвала, макар и не по начина, който в момента изгаряше от копнеж тялото й, а далеч по разумно — като средство за постигане на най-важната си цел.

Нямаше да му позволи да я смущава по никакъв начин. Тя бе много, много щастлива. Бе постигнала точно онова, което искаше.

— На кое точно учреждение за жени в неравностойно положение помагате? — попита я Кливдън. — Искам да помоля секретаря си да направи дарение. Щом ще могат да направят нещо използваемо от тези дрехи, жените определено са си заслужили всяко пени.

— Обществото на шивачките за обучение на социално слаби жени. — Можеше да добави, че трите със сестрите й го основаха миналата година, защото от най-ранни години бяха научили за неравностойното социално положение много повече, отколкото той някога изобщо би могъл да предположи.

Но миналото й не бе за разказване.

В този момент влезе икономът, последван от лакей с поднос хапки, сирене и студено месо, за да се подкрепи херцогът, докато чака милейди.

Марселина се стъписа. Та тя се суетеше около лейди Клара от сутринта, без да подвие крак, а никой не й предложи дори хапка хляб и чаша с вода. Явно обикновените търговци не заслужаваха подобно отношение.

Минута по-късно Клара се върна при тях и след няколко последни корекции, които Марселина нанесе по шапката и шала й, двамата с Кливдън излязоха на следобедна разходка.

Марселина продължи да оправя дрехите и да си повтаря каква щастлива късметлийка бе да постигне толкова много със съвсем малко усилие.

Бе свършила наистина добра работа, не бе навредила на никого, което си бе истинско чудо предвид историята на рода й, и имаше всички причини да се чувства доволна и горда със себе си.

 

 

Същата вечер

Дрехата, която мис Уитууд бе върнала, лежеше на работния плот. Гневни клиентки идваха и си отиваха през целия ден, докато Марселина се занимаваше с обгрижването на лейди Клара Феърфакс в имението Уарфорд.

Софи бе успокоила мис Уитууд. Тя можеше да успокои и хунския вожд Атила, когато пожелаеше. Роклята щеше да бъде преправена, като основният разход щеше да бъде за труда, а това е най-незначителният от разходите по създаването на една рокля. Въпреки това времето и трудът, необходими за преправянето, можеха да бъдат посветени на създаването на нови модели за другите им клиентки.

Ако продължаваше така, щяха да се разорят. Не просто не можеха да си позволят да продължават с преправянето на рокли, но не можеха да си позволят репутацията им да страда по този начин.

Марселина изучаваше роклята и се опитваше да реши какво и как да промени.

— Кой работи по нея? — попита тя Причет — старшата шивачка в ателието.

— Мадам, ако има грешка в изработката, то тя е моя — отвърна Причет. — Аз наблюдавах всеки шев по тази рокля. Но вие може да видите и сама, че тя е точно такава, каквато я поръчахте.

— Действително е така, а детайлите, както знаеш, са изцяло по мой дизайн — съгласи се Марселина. — Много е странно, че се появява друга рокля, която има абсолютно същите акценти. Кройката на корсета, за да стои по този начин, е изцяло моя — авторска. Твърде любопитно е, че друга модистка явно е имала същата идея и то за същия стил рокля.

— Много неприятно, наистина, мадам — закима с глава Причет. — И все пак някои биха си помислили, че е цяло чудо как досега не сме се сблъсквали с такъв проблем, щом прибираме момичета да ни работят буквално от улицата, смея да твърдя. С радост ще остана колкото време е необходимо, за да преправя роклята, както мадам пожелае.

— Не, искам те бодра и отпочинала утре — възрази Марселина. — Роклята на лейди Клара Феърфакс трябва да бъде готова за доставка точно в седем вечерта утре вечер. Искам всичките ми шивачки да са добре отпочинали и нащрек. По-добре ела малко по-рано. Нека да е в осем сутринта. — Погледна джобния си часовник. — Наближава осем. Кажи им да се прибират, Причет, а утре да са в ателието точно в осем сутринта, готови за много натоварен ден.

Рядко държеше шивачките си след девет вечерта, дори когато имаха ужасно много работа заради спешна или неразумна поръчка, защото личният опит на Марселина я бе научил, че човек работи по-добре и с лекота през ранните часове на деня. Следобед очите започваха да натежават, главите да клюмат и ръцете лесно пропускаха бод или разместваха кройки. В работната стая влизаше светлина от прозорците на покрива, но след залез, те не бяха от полза.

— Разбира се, мадам, но не сме завършили напълно рединготът на мистър Плъмли.

— Той няма да ни е необходим преди четвъртък — заяви Марселина. — Нека всички се прибират и да отпочинат, за да са готови за дълъг и натоварен ден утре.

— Да, мадам.

Марселина я проследи с поглед.

Капанът, който тя и сестрите й бяха заложили вчера сутринта, бе съвсем елементарен — Марселина умишлено бе изпуснала скица за роклята на мис Шарп на пода в ателието и учудващо никой не я беше открил до днес следобед.

Трите лично бяха проверили, че в края на работния ден всяко нещо — игли, машини, конци, платове — бе на мястото си и работното помещение бе изрядно почистено и подредено. Подът бе изметен. Нямаше начин никой да не бе забелязал скицата още рано сутринта, но когато Софи влезе в стаята малко след като и последното момиче пристигна, скицата вече я нямаше.

Беше се появила едва тази сутрин. Селина Джефрис я бе намерила под един от столовете, когато дошла на работа сутринта. Причет редовно й се въсеше, задето бърза да си тръгне вечер и не почиства работното си място като другите момичета. Вдигна голяма пушилка заради скицата — работата на мадам Ноаро не можеше да се въргаля произволно по пода.

Звънчето на вратата дрънна, Марселина вдигна очи от роклята в ръцете си и сърцето й се сви болезнено.

Кливдън спря за момент на прага, докато погледът му обходи цялото ателие и я намери. За миг по лицето му премина неопределена сянка, но отмина бързо и той пристъпи към нея. Стъписана от неочакваната му поява в ателието, Марселина твърде късно забеляза голямата кутия в ръцете му.

— Ваша светлост — поздрави го с лек реверанс.

— Мис Ноаро — отвърна й и остави кутията на работния плот.

— Това нали не е роклята на лейди Клара? — попита тя. — Софи каза, че милейди е била във възторг от новата си дреха.

— За какъв дявол трябва аз да връщам поръчките на Клара? — сопна се Кливдън. — Това е работа на камериерите. Подаръкът е за Ерол.

Сърцето на Марселина заби още по-учестено, но от гняв. Почувства как гърдите и лицето й се затоплят, но не я интересуваше дали почервенява.

— Върнете го обратно — пророни през стиснати зъби.

— Няма да стане — възрази спокойно херцогът. — Знаете ли колко време и енергия ми бяха необходими, докато го намеря, а и колко много…

— Нямате право да правите подаръци на дъщеря ми — прекъсна го Марселина.

Вместо да отговори, той просто отвори кутията и извади от нея порцеланова кукла. Каква кукла само! Имаше черна къдрава коса и яркосини живи очи. Беше облечена в сребърна коприна, поръбена с дантела и перли.

— Няма да я върна обратно. Изгорете я, ако така предпочитате.

В този момент Луси връхлетя в ателието през задната врата. Спря рязко при вида на куклата, която безмилостното чудовище дори не си направи труда да прибере обратно в кутията.

Със сигурност малката калпазанка бе наблюдавала улицата през прозореца на стаята си, както обикновено правеше, и нямаше начин да не бе разпознала изисканата карета на херцога.

Беше едва на шест и човек не можеше да очаква, че ще устои на привличащата сила на нова кукла. Зениците на очите й се разшириха, а устните й застинаха. Въпреки това се съвзе, за да поздрави с приличен реверанс.

— Добър вечер, Ваша светлост. Това е една много красива кукла. Мисля, че е най-хубавата, която някога съм виждала.

— Ще си платите за това — просъска Марселина към Кливдън. — И ще бъде болезнено.

— Наистина ли така мислиш? — Той не й обърна внимание и се наведе към Луси. — Не съм познавач на куклите, трябва да ти призная.

— О да. — Луси се приближи още малко към него. — Не е като другите кукли, защото очите й са от синьо стъкло, а лицето й е много реалистично. Косата й е толкова хубава, като истинска.

— Може би ще искаш да я подържиш — предположи Кливдън.

— О, да! — Пристъпи нетърпеливо към него, после се поколеба и погледна към майка си. — Може ли, мамо? — попита я с най-милото си гласче на примерно послушно момиченце.

— Да — позволи Марселина, защото нямаше избор. Дъщеря й не бе направила нищо лошо, за да й откаже подобно удоволствие, а все щеше да измисли начин да поправи щетите от безразсъдните действия на херцога.

Кливдън внимателно се приведе до височината на Луси и тържествено й подаде куклата. Също толкова тържествено тя я взе със затаен дъх и въздъхна облекчено едва когато силно притисна играчката към гърдите си. Разгледа я внимателно, сякаш се страхуваше, че може да изчезне.

— Как се казва? — попита детето.

— Нямам представа — отвърна й. — Мислех си, че ти ще знаеш.

Проклет, манипулативен мъж!

Луси се замисли.

— Ако беше моя кукла, щях да я нарека Сузана.

— Мисля, че тя ще се зарадва да бъде твоя кукла — предположи Кливдън. Вдигна обезоръжаващ поглед към Марселина.

— Ако й позволите.

Макар да бе запленена от куклата, Луси не пропусна да забележи за чие позволение ставаше въпрос.

— О, ако мама каже, че може? Мамо, може ли? Може ли да бъде моя кукла?

— Да — отвърна тя, защото, проклет да бе този мъж, какъв друг избор имаше.

— О, благодаря ти, мамо! — Луси се обърна отново към Кливдън и погледът, който му отправиха огромните й сини очи, гарантирано щеше да разбие сърцето му — за радост на Марселина. — Благодаря ви, Ваша светлост. Много добре ще се грижа за нея.

— Знам, че ще го направиш — отвърна леко задавено той.

— Толкова е красива, че още сега ще потърся изостанали парчета плат, от които да й направя нови тоалети за всеки повод. Синьото ще подчертава очите й, а червеното — невероятната й коса. Когато дойдете следващия път, ще я видите още по-красива.

Когато дойдете следващия път.

— Защо не заведеш Сузана горе, за да се запознае с лелите ти? — предложи майка й. — Трябва да обсъдя нещо с Негова светлост.

Луси излезе от стаята, понесла куклата внимателно сякаш бе истинско бебе. Кливдън се изправи и я проследи с поглед как излиза през задната врата на магазина. Усмихваше се и Марселина, за първи път виждаше това изражение на лицето му — беше топло, мило и някак привързано, на което тя не можа да устои. Покори я и сломи волята й така, както никоя негова усмивка досега не бе успявала.

— Кливдън — започна тя, докато първоначалният й гняв все още не я бе напуснал напълно.

Обърна се към нея и усмивката му помръкна.

— Няма за какво да ме обвиняваш — прекъсна я той. — Малката ме плени точно както и майка й…

— Та тя е едва на шест години!

— И двете успяхте — призна той. — Какво се очаква да направя? Та тя е малко момиченце. Не може ли да си има кукла?

— Тя си има кукли!!! Нима ти изглежда пренебрегната и зле гледана? Тя е моя дъщеря и аз се грижа за нея. Тя няма нищо общо с теб. Нямаш причина да й купуваш кукли. Какво би си помислила лейди Клара? Какво според теб ще си помислят приятелите ти от висшето общество, когато разберат, че подаряваш кукли на дъщеря ми? Знаеш, че ще се разчуе. — Луси щеше да покаже куклата си на шивачките, съвсем по детски, а те щяха да разкажат на всички, които познават. Новината щеше да достигне до елита за нула време. — Мислиш ли, че спекулациите им ще се отразят добре на бизнеса ми?

— Само за това мислиш! За бизнеса си.

— Това е моят живот, ваше твърдоглавие! Това е начинът, по който изкарвам прехраната си. — Тя направи широк кръг с ръка, обхващайки пространството около себе си. — Не може ли да схванете тази проста идея? Да печелиш за прехраната си?

— Не съм…

— Благодарение на ателието храня, обличам и отглеждам дъщеря си — продължи тя. — Така се грижа за сестрите си. Какво да направя, за да ви накарам да разберете? Как може да сте толкова сляп, толкова безсърдечен…

— Ще ме побъркаш! — прекъсна я той гневно. — Накъдето и да се обърна, ти си там преди мен!

— Това е отвратително нечестно! Навсякъде, където аз отида, се сблъсквам с твоята особа!

— Ти разваляш всичко! — избухна напълно Кливдън. — От седмица се опитвам да предложа на Клара и всеки път, когато се подготвя за това…

— Подготвяте се?

— Всеки път вие… — Размаха безпомощно ръка. — Изниквате вие. Днес дойдох в имението Уарфорд, за да говоря с нея, но вие я бяхте докарали до такова състояние, че дори не успяхме да проведем смислен разговор и цялата реч, която бях подготвял половин час, се изпари от главата ми.

Задната врата на ателието се отвори отново и влезе Леони.

— О, Ваша светлост — опита се да прозвучи изненадано тя, макар със сигурност да бе чула виковете им от горния етаж.

Марселина се надяваше, че шивачките бяха изпълнили нареждането й и си бяха тръгнали по-рано. Не беше желателно да чуват твърде много.

— Тъкмо си тръгваше — възползва се от възможността тя.

— Не, напротив — възрази той.

— Затваряме — остана непоколебима Марселина. — А и двамата знаем, че няма да купувате нищо.

— Може би ще се наложи — не й остана длъжен.

— Леони, моля те, заключи след херцога. — Обърна се към него: — Няма да държа ателието си отворено цяла нощ, за да задоволявам прищевките ви.

— Нима смятате да ме изхвърлите собственоръчно навън? — не се сдържа да я предизвика.

Искаше да го повали в несвяст. След това тя и сестрите й щяха да го извлекат на уличката зад ателието и да инсценират обир. Не за първи път им се налагаше да се справят с мъж, който създава проблеми.

— Да ви вземат, дяволите, но сте твърде голям за мен — обясни му. — Но с вас ще трябва да се разберем веднъж и завинаги.