Лорета Чейс
Коприна за съблазън (8)

Седма глава

Дете.

Тя имаше дете.

Малко момиченце с тъмна къдрава коса, което изтича към нея със смях. Ноаро я пое в обятията си и я прегърна задушаващо силно.

— Обич моя, моя единствена обич — повтаряше тя и целуваше детето по косичката. Начинът, по който шептеше обичта си, накара нещо в гърдите му да се върже на тежък възел.

Смътно долови и други женски гласове, но цялото му внимание бе приковано от сцената през него: Ноаро, коленичила на паважа, притискаше малкото момиченце към себе си, а детето, чието лице той ясно можеше да види над рамото на майка му, бе притворило очи и цялото му личице сияеше като малък, огрян от вътрешна светлина розов облак. Щастието се излъчваше от тях на почти физически осезаеми порции.

Кливдън не знаеше колко време стояха така, напълно изключили света около себе си — движението по улицата, хората, каретите. Той самият едва отчиташе присъствието на слугите си, които сваляха багажа на Ноаро от каретата, и регистрира само с периферията на съзнанието си двете жени, които излязоха от ателието след малкото момиченце.

Той просто стоеше и наблюдаваше майката с детето, защото не можеше да разбере и трудно вярваше на онова, което подсказваха сетивата му.

След известно време Ноаро се изправи и закрачи към ателието, хванала дъщеря си за ръка. Детето се обърна и я попита:

— Кой е този, мамо?

Ноаро се обърна и го видя да стои и да ги наблюдава като мъж зад прозорец, разкриващ пред него хипнотизиращата гледка на непознат свят, от който иска да бъде част, но не може.

Кливдън се окопити и пристъпи към тях.

— Мис Ноаро, надявам се, че ще бъдете така добра да ме представите на младата дама.

Момиченцето го изгледа с любопитно ококорени очички. Очите й бяха ярки, жизнено сини, за разлика от тези на майка й. Сториха му се смътно познати и той се помъчи да си припомни къде ли би могъл да е виждал този цвят преди. Къде ли наистина? Можеше да е навсякъде и никъде. Нямаше значение.

Ноаро премести поглед от дъщеря си към него и обратно към детето, което продължи да настоява:

— Кой е този човек, мамо? Кралят ли е?

— Не, не е кралят.

Детето наклони глава настрани, поглеждайки към каретата му зад него.

— Това е много голяма карета — отбеляза. — Ще ми хареса да се разходя наоколо в такава карета.

— Не се и съмнявам — отвърна майка й. — Ваша светлост, мога ли да ви представя дъщеря си, мис Луси Корделия Ноаро.

— Моля да ме извините, мамо — прекъсна я детето. — Това не е моето име и ти го знаеш.

Майка й я изгледа учудено.

— Не е ли?

— Сега се казвам Ерол. Е-Р-О-Л.

— Разбирам — усмихна се Ноаро. — Ваша светлост, мога ли да ви представя дъщеря си… — Замълча и погледна пакостливо момиченцето. — Все още си ми дъщеря, нали така?

— Да — потвърди детето. — Разбира се, мамо.

— Радвам се да го чуя. Ваша светлост, мога ли да ви представя дъщеря си Ерол? Ерол, този джентълмен е херцогът на Кливдън.

— Мис… ъмм… Ерол — поклони се дълбоко той.

— Ваша светлост — отвърна детето и направи реверанс. Нямаше нищо общо с изпълнението на майка й, но бе красиво и грациозно, а той се почуди на самоувереността й и добрите й маниери.

Миг след това си спомни за чия дъщеря ставаше въпрос, защо изобщо се чудеше.

А едва след това осъзна напълно факта.

Дете! Ноаро имаше дете!

Как бе пропуснала да спомене подобно нещо? Но пък и какво му ставаше на него, че се шокира толкова от този факт? Какво го бе накарало да допусне, че тя не е омъжена жена със семейство и съпруг, който… явно не присъстваше. Дали беше починал? Или по-скоро изобщо нямаше съпруг, а някой нехранимайко, който я е изоставил, когато е забременяла.

— Някога разхождали ли сте деца с тази карета? — привлече вниманието му обратно към настоящето Ерол. — Не малки деца, имам предвид, а благоприлични пораснали момичета, които ще седят тихо — няма да се катерят, да подхвърлят възглавничките или да пипат с лепкави пръсти по прозорците. И ще седят с прилично скръстени в скута ръце и кротко ще наблюдават през прозореца. — Огромните й сини очи го гледаха изпитателно.

— Аз…

— Не, не е — притече му се на помощ майка й. — Негова светлост е много зает човек. Всъщност съм почти сигурна, че има уговорка, за която вече вероятно закъснява.

— Имам ли?

Ноаро го изгледа предупредително.

— Но… да, разбира се — схвана намека й. Извади часовника си и го погледна, но нямаше никаква идея какво показват стрелките му. Бе твърде погълнат от малкото момиченце с големите сини очи, което го гледаше съсредоточено. — За малко щях да забравя. — Прибра часовника си. — Ерол, радвам се, че се запознахме.

— Аз също се радвам, че се запознахме — отвърна му, като го гледаше в очите. — Моля, елате отново, когато не сте толкова зает.

Кливдън отвърна учтиво, без да обещава нищо, и закрачи към каретата си.

Качи се в нея, седна и се осмели да надникне през прозорчето едва когато каретата тръгна. Едва тогава наистина забеляза присъствието на две други жени — червенокоса и блондинка. Въпреки разстоянието и падащата върху тях светлина, той долови семейната им принадлежност не толкова заради външния вид, колкото по начина, по който се държаха заедно.

Беше сбъркал за нея. Бе си създал представа, която се оказа напълно погрешна.

Ателието й не бе миша дупка в ъгъла на сградата, а истински, красив и явно уютен магазин. Тя имаше семейство. Имаше и дете.

Тя бе жена, на която не можеше да се вярва. За това поне той бе напълно сигурен.

Благодарение на грешната си преценка, неразбирането и прибързаните изводи сега отново бе в открити води и те не бяха никак, ама никак спокойни.

 

 

— О, справила си се отлично — похвали я Софи, когато вратата на ателието се затвори зад тях. — Аз, разбира се, те познавам, и нито за момент не съм се съмнявала във възможностите ти…

— Но, мила — намеси се и Леони, — на мен направо ми се подкосиха краката, когато видях герба на каретата.

— А след това самият той слезе от нея…

— … и ти подаде ръка…

— За момент си помислих, че сънувам…

— Наистина изглеждаше като сън.

— Аз първа ви видях, мамо — прекъсна развълнуваните си лели Луси. — Седях си на прозореца и си учех уроците, когато чух шум и вдигнах глава. Погледнах през прозореца и помислих, че минава кралят.

— Кралят, придружен само от двама лакеи? — попита я Марселина. — Не ми се струва реално.

— О, напротив, възможно е, мамо. Всички знаят, че крал Уилям не обича показността. Малко съжалявам за това, защото всички казват, че старият крал… — Намръщи се, защото явно нещо от историята й се губеше.

— Крал Джордж четвърти — подсказа й Леони.

— Да, същият — бързо се окопити детето. — Та всички казват, че той навсякъде се е появявал много пищно и зрелищно и хората винаги са разбирали кой е. Но и херцогът е голяма работа. Помислих си, че е много красив, като принц от приказка. Не те очаквахме толкова рано, но се радвам, че се прибра. Хареса ли ти да пътуваш в толкова красива карета? Сигурна съм, че възглавничките вътре са били меки и пухкави.

— Наистина бяха — потвърди майка й. С крайчеца на окото си тя забеляза как две жени се приближават към ателието. Нямаше да бъде прилично Луси да я разпитва за херцога на Кливдън пред клиентите им, но нямаше да е лесно да отклони вниманието на дъщеря си от толкова интересен обект, особено от толкова скъп интересен обект. — Ще ти разкажа за пътуването до най-малката подробност, но умирам за чаша чай. Искаш ли да се качим горе и ти да направиш на мама чаша чай?

— Да, да, моля! — Луси буквално заподскача от радост. — Ще изпратя Мили до сладкарницата. Толкова се радваме, че си си вкъщи, така че ще празнуваме! Ще празнуваме чудесно с торти!

 

 

Часове по-късно, когато Луси вече спеше спокойно в леглото си, сестрите се събраха в работната стая.

Пиха шампанско, за да отпразнуват славното завръщане на Марселина, увенчано с успех, и тя им разказа всичките си впечатления от херцога до най-малкия и пикантен детайл. Макар сестрите й все още да бяха девствени, те далеч не бяха невинни, а и тя нямаше как да очаква от тях да й помогнат да се справи с евентуални усложнения от пътуването си, ако не разбираха изцяло и напълно какво се беше случило в Париж.

— Искрено съжалявам — извини им се тя. — Бях ви обещала, че няма да усложнявам нещата излишно…

— Така направи — съгласи се Леони. — Но никоя от нас не очакваше той е да е толкова… толкова…

— Всички твърдяха, че е красив — потвърди Софи. — Но той в действителност е зашеметяващ. Направо ми спря дъхът, като го видях. — Пресегна се и покри ръката на Марселина със своята.

— Съжалявам, че ти се е налагало да се възпираш. Аз самата не съм сигурна, че бих могла.

— Не е заради красотата му — призна Марселина.

Сестрите й я изгледаха с открито недоверие.

— Заради вроденото му херцогство е — опита се да им обясни. — Хора като него са дяволски трудни за манипулиране. Те не просто са свикнали всички да им играят по свирката — друга възможност изобщо не съществува. Те не мислят по начин, типичен за обикновените хора. И въпреки това той може да мисли така. Доста по-схватлив е и с много по-добро чувство за хумор, отколкото бих допуснала. Но що за извинение е това? Аз просто трябваше да адаптирам методите си, но по причини, които все още убягват и на мен самата, не го направих. Всъщност се справих изумително зле и сега Софи трябва да обърне краха ми в Париж в лондонски триумф.

Продължи, като в детайли им разказа за плана за реклама, който двете с Джефрис бяха измислили веднага след бала на графинята — в един друг живот… преди бурята, когато той се грижеше за нея…

Ръцете му, дяволските му ръце…

— Ще изпратя история към „Сутрешен спектакъл“ — обеща Софи. — Но може да е прекалено късно, за да успея за утрешния брой. Признавам, че не ни остави много време за реакция.

— Прибрах се възможно най-бързо. За малко да ни потопи ужасна буря!

— Софи, бъди реалист — намеси се и Леони. — Ако бурята е забавила нейния кораб, то той едва ли е единственият. Пощата също ще пристигне със закъснение и това ти дава един допълнителен ден, ако побързаш да се възползваш от него.

— Не можем да разчитаме, че пощата ще закъснее — възрази Софи. — Трябва да намеря Том Фокс тази вечер, но и това може да ни бъде от полза — ще бъде пошушната в тъмнината история. Ще се преоблека и ще го накарам да си мисли, че съм благородна дама. Няма да устои на изкушението и утре нашата версия за нещата ще бъде на първа страница.

— Дамите ще се роят пред ателието, за да видят роклята — заключи Леони. — Първите може да пристигнат дори още утре следобед. Някои от тях четат вестника от първата до последната страница още преди обяд.

— Тогава най-добре още сутринта да изложим роклята — реши Марселина. — Има нужда от дребни корекции. Джефрис успя да я почисти, преди да отплаваме, но след това се разболя твърде тежко, за да закърпи корсета. Изгубила съм поне една от панделките. Какво друго? — потри чело с пръсти.

— Напълно способни сме да я поправим и сами — напомни Леони. — Аз ще се заема с нея, докато Софи отиде на съзаклятническата си среща с Том. Ти най-добре си лягай.

— Ще искаш да си отпочинала — съгласи се и Софи. — Имаме да…

Тя не довърши и Марселина вдигна поглед от масата навреме, за да хване погледа, който си размениха сестрите й.

— Какво има? — попита ги. — Какво не ми казвате?

— Софи, смятам, че наистина трябва да се научиш да овладяваш драматичните си импулси — скара й се Леони. — Не виждаш ли, че е изморена.

— Не съм казала…

— Какво не ми казвате? — настоя Марселина.

Последва пауза. Сестрите й си размениха въпросителни погледи и най-накрая Софи заговори:

— Някой краде моделите ти и ги носи на ужасната Хортенз.

Марселина погледна към Леони за потвърждение.

— Вярно е — призна сестра й. — Имаме шпионин в редиците си.

 

 

В понеделник вечер мис Клара Феърфакс получи писмо от херцога на Кливдън, с което той я уведомяваше за своето завръщане в Лондон и за желанието си да я посети във вторник следобед, ако е удобно.

Семейството обикновено не приемаше гости във вторник следобед, но обичайните правила не се отнасяха за херцога на Кливдън. От една страна, като бивш подопечен на баща й, Негова светлост бе считан за част от семейството, а от друга — никои правила не се отнасяха за него изобщо. Дори и лорд Уарфорд не бе успял да се справи с него и да го пречупи, когато преди повече от три години се опита да го разубеди от намерението му да обиколи континента.

Подобен бе и опитът му със собствените му синове, така че след много мърморене, ругатни и гняв, той просто започна да гледа по-философски на отношенията си с младите мъже в семейството. Донякъде дори успя да си внуши, че идеята за откъсването от дома и пътуването из континента е била негова от самото начало — така Кливдън щеше да се налудее подобаващо, а Лонгмор нямаше да се излага публично у дома. Междувременно лейди Клара щеше да се съвземе от смъртта на баба си и да съзрее още малко.

Посещението на херцога във вторник нямаше да бъде неудобство за никого и затова Клара реши да приеме предложението му. Кливдън наистина й липсваше болезнено, особено заради твърдоглавото поведение на Лонгмор, който отчаяно се нуждаеше от някой от гневните изблици на херцога или, дори по-добре, от пряка среща с лявото му кроше.

Но Кливдън на живо бе доста по-различен от Кливдън в писмата си.

Сега, когато вече беше тук, тя не бе сигурна, че е готова да се срещнат.

Колебанието и свенливостта й изчезнаха, когато той прекрачи прага на гостната им. Усмихна й се топло и сърдечно както винаги и тя инстинктивно му се усмихна по същия начин в отговор. Обичаше го искрено, винаги го бе обичала, и знаеше, че и той я обича.

— За Бога, Клара, можеше да ме предупредиш, че си пораснала! — възкликна той и отстъпи назад, за да я огледа по-добре, както правеше навремето, когато се прибираше от училище. — Трябва да си поне пет сантиметра по-висока.

Той не си спомняше, помисли си Клара. Тя поначало бе високо момиче и изобщо не бе пораствала от последната им среща насам. Той явно бе свикнал с французойките, предположи, но не се осмели да го изрече на глас пред майка си, макар да нямаше проблем да го напише в писмо.

— Надявам се, че няма да стане някоя непохватна върлина — намеси се майка й. — Клара си е същата както винаги, може би малко по-женствена, отколкото я помните.

Имаше предвид по-закръглена. Имаше момент, в който твърдеше, че Кливдън е избягал, защото Клара бе прекалено слаба. Мъжете обичали жените да имат месо по себе си, а Клара никога нямаше да има хубава фигура, ако не се хранеше.

Майка й така и не съобрази, че баба Уарфорд бе починала едва три месеца по-рано и Клара не просто нямаше никакъв апетит, а и изобщо не се интересуваше какво мисли Кливдън за фигурата й.

Поначало майка й не бе особено съобразителна. Не стига, че поръча поднос с лакомства, които Кливдън изобщо не обичаше, ами и не спря да прави не особено завоалирани намеци за множеството ухажори на Клара в негово отсъствие, вероятно с намерението да го накара да ревнува.

Клара си представи как става и закрива устата на майка си с ръце, а после я извлича от стаята, което я накара да прихне несъзнателно. Майка й, за щастие, бе твърде заета да говори и не я чу, но Кливдън се досети за източника на забавлението й и се усмихна съзаклятнически.

— Радвам се, че не ми се налага да се боря с ухажорите ви, Клара — обърна се той към нея официално. — Трябва да призная, че съм още леко уморен, след като морето се опита да ме удави. Но като изключим това, съм много щастлив да съм обратно на родна земя и дойдох да ви видя, защото много искам да се разходя с отворена карета в Хайд Парк. — Ако бъдете така добра да ми позволите — обърна се той отново към майка й, — вероятно ще успея да убедя Клара да ме придружи.

Майка й изгледа Клара победоносно.

Сърцето на Клара започна да препуска в гърдите й.

Едва ли искаше да й предложи. Не сега.

Но пък защо да не го направи? А и защо подобно нещо я притесняваше толкова? Двамата бяха предопределени да се оженят, нали?

— Наистина много ще се радвам да се разходим — чу се да казва Клара.

 

 

— Оригинален дизайн! — проплака лейди Ренфрю и бутна ядно балната рокля, която лежеше на тезгяха на Марселина. — Вие ме убедихте, че моделът е оригинален, ваше собствено творение. Как тогава, моля да ми обясните, лейди Торнхърст притежава точно същата рокля? И какво се очаква да направя аз сега? Знаете, че възнамерявах да нося роклята на соарето на мис Шарп тази вечер, но сега не може да очаквате подобно нещо от мен. Лейди Торнхърст също ще присъства и ще разпознае модела. Всички ще го разпознаят! Ще стана за смях. Ще трябва да нося розовата рокля, която всички са виждали, но не това е въпросът. Вие ме убедихте, обещахте ми…

Гласовете зад нея я накараха да спре. Тя млъкна и се обърна назад, гневът й се изпари и отстъпи място на почуда.

— Мили боже! Това ли е?

Понякога Софи надминаваше себе си. Тя се бе оттеглила от гневния изблик в далечния край на магазина, където на манекен на витрината бе облечена балната рокля, която Марселина представи на бала на маркизата. Софи случайно бутна една табуретка, за да привлече вниманието на разстроената клиентка.

— Моля, не ви разбрах? — помоли за извинение Марселина.

Тя не бе сигурна как точно Софи бе убедила Том Фокс и може би бе по-добре да не разбира, но историята за нейния тоалет и танца й с херцога на Кливдън на най-ексклузивния бал за Сезона в Париж бе на първа страница на днешния „Сутрешен спектакъл“.

Лейди Ренфрю очевидно четеше изданието, защото се отдалечи от тезгяха и се приближи към известната рокля пусиер. Когато влезе в магазина по-рано през деня, тя бе толкова погълната от собствената си истерия, че не можеше да възприеме нищо друго, освен собствените си жалби и присъствието на Марселина — основния източник на нещастието й.

— Това ли е роклята, която носихте на бала в Париж, мис Ноаро? — попита благородничката.

Марселина потвърди.

Лейди Ренфрю я загледа с копнеж.

Марселина и Софи си размениха многозначителен поглед. Знаеха какво си мисли жената пред тях. Най-претенциозните представители на висшата мода в света бяха се възхитили на тази рокля, а дизайнерката й се намираше не в Париж, а в същата тази стая.

Оставиха лейди Ренфрю да разгледа роклята на спокойствие. Тя имаше ужасно много пари и добър вкус, за разлика от повечето им клиентки. Освен това не й липсваше социална амбиция, което те разбираха много добре, водени от същите амбиции като нея.

След като Марселина прецени, че дамата се е успокоила достатъчно, се престраши да я попита:

— Съвършено същата ли беше?

Лейди Ренфрю се обърна към нея, все още замислена за роклята на манекена.

— Моля да ме извините, не ви разбрах.

— Беше ли роклята, която лейди Торнхърст носеше, съвършено същата като тази? — Марселина погали с обич отхвърлената зелена коприна на работния си плот.

Лейди Ренфрю се върна до тезгяха и огледа внимателно дрехата.

— Не съвсем. Не, сега, като се замисля, нейната рокля не беше така… не беше толкова… — Не успя да опише разликата и направи безпомощен жест с ръка.

— Ако Ваше благородие ми позволи да говоря направо, бих предположила, че другата рокля не е била така изящно изработена — заговори Марселина. — Това, което сте видели, е било просто бледа имитация. Съжалявам да призная, че това не е първият случай, в който се сблъскваме с подобно злонамерено поведение.

— Копията са изключително аматьорски — включи се и Софи.

— Все още не сме стигнали до първоизточника на копията, но това не е проблем на Ваше благородие. Вие трябва да имате невероятна рокля за тази вечер и тя не трябва да прилича на никоя друга.

— Аз ще преправя роклята — обяви Марселина. — Ще го направя лично, сама. Когато приключа, тя няма да напомня дори бегло за онова нещо, което е носила лейди Торнхърст. Наричам го нещо, Ваше благородие, защото би било срам за всеки уважаващ себе си модист да нарича тези грозни имитации рокли.

Чу се звънчето на входната врата.

Нито Марселина, нито Софи обърнаха внимание на звъненето. Лейди Ренфрю бе единствената им грижа в момента, а и единствената им клиентка за деня. Не можеха да си позволят да я изгубят. Целият им свят трябваше да се върти около нея или поне да изглежда така.

— Аз или една от личните ми асистентки ще ви я достави не по-късно от седем вечерта днес, като ще имаме грижата да направим всички довършителни корекции, които бихте могли да пожелаете — продължи Марселина. — Роклята ще бъде съвършена.

Лейди Ренфрю не я слушаше. Като всяка нормална жена, чието внимание не бе заето да спасява прехраната си, тя бе извърнала поглед към вратата, когато звънна камбанката. Марселина проследи погледа й и замръзна на място.

— Е, ето ни тук — заговори познат, плътен глас. — Можеш да видиш с очите си. А това е и роклята от същата вечер.

Херцогът на Кливдън се засмя.

Сърцето му биеше обезпокоително учестено.

Беше отворил вратата с ясното намерение да задържи вниманието си изцяло върху Клара, но нямаше смисъл дори да опитва. Докато й говореше и я забавляваше със случилото се в Париж като с шега — както го бе представил, Кливдън не спираше да оглежда магазина, докато не намери онова, което търсеше.

Ноаро стоеше зад работния плот, явно спореше с проблемна клиентка и дори не погледна към вратата, когато двамата влязоха през нея. Блондинката до нея, която явно й бе роднина, също не вдигна очи.

Кливдън бързо премести поглед от тях, покрай зяпналата го клиентка, докато откри манекена с дяволската рокля. Нямаше как да не се засмее, защото Ноаро бе удържала на обещанието си и бе овладяла клюките, преди да се разпространят безконтролно, обръщайки ги изцяло в своя полза.

Сандерс му бе донесъл екземпляр от „Сутрешен спектакъл“, където на първа страница се мъдреше нейната версия на събитията в Париж, не много по-различна от шеговитата реклама, която бе композирала в каретата му на път за хотела си след бала.

Самата мис Ноаро, тъмноока и тъмнокоса — с така характерната си небрежно-елегантна прическа, — бе като видение в бяла коприна със свежа зелена бродерия. Около раменете й бе преметнат артистично шал, прибран около талията й с панделки в същия нюанс на зеленото.

Кливдън обхвана всичко това с един поглед, преди да си наложи да извърне очи, защото дори този поглед му бе достатъчен да запечата образа й.

— Милостиви Боже! — възкликна Клара, привличайки вниманието му обратно към себе си и пясъчната рокля с червени панделки и черна дантела. — Това е доста… предизвикателно, нали?

— Не разбирам нищо от такива работи — отвърна Кливдън. — Знам само, че всички дами на бала на Маркизата искаха тази рокля, а те са модните диктаторки на парижкото общество. Изобщо няма да се учудя, ако някоя от тях изпрати до Лондон… А, но ето я и нея.

Съвсем достоверно се престори, че не е наблюдавал Ноаро с крайчеца на окото си, макар да бе наясно с всяко нейно движение от влизането си в ателието й до този миг. Видя я как се извинява на клиентката си, отдръпва се от работното си място и спокойно се приближава към тях, носейки със себе си познатото сладко ухание. В съзнанието му изплуваха спомени за аромата й, докато танцуваха, когато го целуваше, а и след това, когато безразсъдно го възседна в каретата му. Опита се да извика в ума си картини от болестта й, но те само го накараха да копнее за нея по-силно. В онзи момент тя бе ранима. В онзи момент тя се нуждаеше от него. В онзи момент той бе значим за нея или поне така се бе чувствал.

Междувременно тя застана усмихната пред тях, абсолютна професионалистка, насочила вниманието си изцяло и единствено съм Клара.

Той я представи на Клара и при думите „Лейди Клара Феърфакс“ проблемната клиентка ахна неприкрито, макар да бе вече поверена изцяло на грижите на блондинката.

Ноаро направи реверанс, който нямаше нищо общо със спектакъла й на бала, но бе не по-малко изящен и любезен.

— Помислих си, че лейди Клара ще иска да бъде една от първите, имали възможността да разгледат балната ви рокля — заговори той. — Преди любопитните тълпи да нападнат ателието ви.

— Не съм казвала подобно нещо — обади се Клара.

— Чудим се дали роклята може да се определи като предизвикателна — направи се, че не я чува Кливдън.

— Наистина е предизвикателна в сравнение с обичайното разбиране за мода на англичанките — призна Ноаро. — Цветовата комбинация не е нещо обичайно за английските дами, но моля ви да не забравяте, че създадох тази рокля за събитие в Париж, не в Лондон.

— И сте я създали, за да привлича внимание — допълни херцогът.

— Какъв е смисълът да отидете на бал, ако няма да привличате внимание? — не му остана длъжна Марселина.

— Наистина ми се иска да беше там, Клара — обърна се Кливдън към младата жена до себе си. Но тя не беше до него, а обикаляше около роклята нерешително. Херцогът продължи с оправданието си. — Помислих си, че ще е забавно да разбера дали мис Ноаро и аз ще бъдем изритани като мокри котки или ще ни допуснат. Но явно шегата бе за моя сметка.

— Никога досега не съм виждала нещо подобно — призна Клара. — Със сигурност е била удивителна гледка, докато сте танцували. — Погледна към Кливдън, после към Ноаро, а след това бързо отмести поглед към работния плот. — О, какъв красив нюанс на зеленото.

Проблемната клиентка положи собственически ръка върху роклята.

— Това е мое — заяви тя. — Има нужда само от… малки корекции.

Но Клара я увери, че просто иска да я разгледа и след момент-два чифта ръце разгъваха коприната и обсъждаха кройката с припрян шепот.

— Благодаря ви — каза Ноаро тихо.

— Нямахте нужда от мен, за да я доведа — отвърна Кливдън също толкова тихо, гласът му по-плътен и дрезгав от всякога. — До утре сутрин цялото дамско общество ще е протрило стълбите на ателието ви благодарение на измислицата ви в „Сутрешен спектакъл“ днес.

Тя го изгледа с повдигнати вежди.

— Не знаех, че го четете.

— Сандерс го следи — отрече Кливдън. — Донесе ми го с кафето, защото е сметнал, че ще ме заинтересува.

— Така или иначе, колкото и да ми е приятна идеята да посрещна цялото дамско общество, вашата бъдеща съпруга е единствената награда, към която се стремя.

— Не ви обещавам нищо — отвърна херцогът. Аз само ви запознах, както направих и на бала на маркизата. Очевидно нямам лоши чувства към вас, макар да ме използвахте най-безочливо.

— Казах ви, че ви използвам, практически още от самото начало — напомни му Марселина. — Казах ви го още щом се убедих, че имам пълното ви, неразпиляно внимание.

Тя бе непоправима. Най-коравосърдечната, пресметлива, влудяваща…

А той бе прасе, защото все още я желаеше, а невинната Клара се бе поболяла от притеснение по него, защото не й бе писал цяла седмица.

Беше планирал да приключи с това, да подреди живота си веднъж завинаги, като направи предложението си за брак в парка, докато са още сами, но едва бяха тръгнали от имението Уарфорд, когато Клара заговори:

— Какво стана с теб, Кливдън? Цяла седмица без нито едно писмо? Помислих си, че си си счупил ръката, за да не пишеш!

Затова той й разказа всичко, възможно най-близо до безопасната истина, и вместо в Хайд Парк я доведе в ателието на Ноаро.

— Реших, че е най-добре да кажа истината на Клара, макар и не всеки малък детайл — обясни на Ноаро. — Казах й, че сте ме издебнали в операта, твърдо решена да използвате влиянието ми за своите меркантилни цели, и сте най-провокативната жена, която някога съм срещал, иначе не бих си изгубил ума да ви предизвиквам да идвате на бал като моя дама. Останалото е почти както го описвате в малката си реклама в пресата.

Не беше цялата истина, но само толкова можеше да каже, без да нарани Клара. Разказа й го както пишеше писмата си — с хумор и самоирония, за да я забавлява. Във всеки случай казаното от него бе малко или повече самата истина, поне що се отнася до гледната точка на Ноаро — всичко, което тя искаше от него, бе да доведе Клара в ателието й.

Освен това тя беше права, проклета да е — Клара имаше нужда от нея. Беше му достатъчно само да погледне Ноаро, или блондинката, дори проблемната им клиентка, за да види, че Клара е зле облечена. Беше му трудно да опише разликите с думи, защото за него женските дрехи не бяха нищо повече от необходима декорация, но дори той виждаше, че в сравнение с тези жени Клара изглежда като провинциалистка.

Искаше му да не го беше осъзнавал, защото разликата го ядосваше, сякаш някой умишлено се опитваше да засрами Клара. Но бе естествено да се ядосва, защото закриляше Клара от момента, в който се срещнаха, когато тя вероятно бе дори по-малка от дъщерята на Ноаро.

Дъщеря й!

— Ще оставя другото на вас — обърна се той към Марселина. — Не се и съмнявам, че ще се справите със задачата с обичайния си устрем.

— Клара, мила моя, не те доведох да пазаруваме — заговори той по-високо. — Знаеш, че мразя да пазарувам с жени повече от всичко останало. Освен това отдавна вече трябваше да съм те върнал у дома. Ела и остави интересната рокля на мира. Накарай Лонгмор да те доведе друг ден, ако искаш мис Ноаро да ти ушие нещо. — След това, за да успокои съвестта си, а и за да подразни досадната клиентка, допълни; — Не виждам защо да не го направиш, понеже и без това няма да намериш по-добра модистка в Лондон или в Париж, но моля те, пазарувай, без да ме замесваш.