Лорета Чейс
Коприна за съблазън (7)

Шеста глава

Мис Ноаро стоеше напълно неподвижна, ако не броим перцата и панделките, които потрепваха по шапката й. Външно Кливдън също бе овладян колкото нея, но сърцето му биеше от вълнение, което се превръщаше в дразнеща реакция на нейното присъствие.

Пристъпи към нея.

— Изненада — усмихна й се широко.

Очите й се присвиха. Около тях се забелязваха дълбоки тъмни кръгове и Кливдън се съмняваше, че се дължат само на светлината. Изглеждаше бледа и недоспала, а това не бе учудващо предвид изумителната скорост, с която напусна Париж. Едва ли изобщо бе спала след бала, а за да стигне толкова бързо до Кале явно не бе спирала за по-дълго време от необходимото за смяна на конете.

Не можеше да се начуди как го бе постигнала. Подписването и подпечатването на всичките й документи посред нощ със сигурност й бе струвало малко състояние в подкупи — несъмнено от парите, спечелени на рулетка и на карти.

Дори той, въпреки благородническата си титла, имаше затруднение с бързото уреждане на документите си, а тръгна едва няколко часа след нея при това във време, в което всички бюрократи бяха поне будни, макар и не още на работните си места.

Ако не бе херцог на Кливдън и ако не бе впрегнал цялата власт, произтичаща от положението му, параходът щеше да е отплавал преди час, а той все още нямаше да е стигнал Кале, наблюдавайки парните комини отдалеч, проклинащ глупостта си.

Наистина беше глупак и мислено се ругаеше за това, но без особен ефект.

Така или иначе тя вече бе достатъчно бясна и за двама им.

— Изненада? — повтори сякаш неразбрала. — Това е меко казано. Нима напълно сте се побъркали?

Да.

— Притесних се за вас — призна херцогът. — Когато напуснахте Париж толкова бързо, си помислих, че се е случило нещо ужасно. Или убийство. Да сте убили някого, между другото? Дори не бих си и помислил да ви критикувам, но…

— Напуснах Париж, за да се махна от вас — заяви му прямо тя.

— Е, явно не е проработило.

— Как, за бога, успяхте да го направите? Откъде разбрахте? Как… не, няма да ви питам как сте се справили с френската бюрокрация. Вие сте херцог, а в последно време французите не са позволили да падне нито една благородническа глава. Човек би си помислил, че са осъзнали колко безполезни са аристократите и колко лишено от смисъл е угаждането на прищевките им, но явно би сгрешил.

Той й се усмихна.

— Но вие имате нужда от благородната ми глава, мис Ноаро. Трябвам ви, за да плащам сметките.

— Как разбрахте, че си тръгвам? — повтори въпроса си.

— Доста целенасочена сте, забелязвам.

— Как разбрахте? — попита натъртено, със скръстени пред гърдите ръце, за да не посегне да удари самодоволната му физиономия.

Макар да почувства прилива на адреналин по топлината, която пропълзя от шията към лицето му, Кливдън се насили да й отговори безгрижно:

— Изпратих един от конярите си да ви наблюдава. Размотавал се е около хотела ви малките часове на деня, когато вие и камериерката ви сте го напуснали в карета под наем. Най-напред си е помислил, че просто тръгвате в безбожно ранен час за ангажимента си към мадмоазел Фонтен, но после е забелязал огромния брой куфари и кутии за шапки, натоварени на покрива и е станал любопитен. Разбрал е, че сте напуснали хотела, от един от кухненските помощници, който ви е приготвил закуска и храна за из път. Научил е, че пътувате към пощата, защото трябва да „посетите роднина“. В този момент е мой ред да ви попитам как вие напуснахте Франция. Тръгнали сте часове, преди който и да е от бюрократите, необходими за одобрението на документите ви, да се е събудил.

— А не ви ли мина през ума, че може и да съм уредила документите си предварително? — отговори на въпроса му с въпрос.

— Така ли?

— О, вашият шпионин не се ли е осведомил и за това? — жегна го тя. — Колко жалко, защото няма да удовлетворя любопитството ви. Пътувам без почивка от ден и половина по раздрънканите френски пътища и съм чудовищно изморена. Лека нощ, Ваша светлост.

Направи лек реверанс и се отправи към каютата си.

Спря порива си да я последва. Вече и без друго се държеше по-нелепо от необходимото. И за какво? Какво си мислеше, че ще постигне на пътнически параход, претъпкан с хора? Извади късмет, че корабът бе британски, иначе никой нямаше да забави курса му заради един пощръклял херцог. Въпреки чудовищните подкупи, които плати, за да си подсигури каюта на борда, можеше да остане в Кале, ако не бе високата му благородническа титла.

А всъщност трябваше да остане в Кале. Не, по-скоро дори не трябваше да напуска Париж. Очакваха го още шест седмици свобода, а той ги захвърли — и за какво?

Направи го така или иначе и след ден и половина по ужасните френски пътища просто нямаше начин да остане на пристанището и да гледа как параходът отплава без него.

Поведението му бе неадекватно, но това нямаше значение. В действителност Париж бе започнал да му доскучава и лудото препускане до Кале, което се принуди да предприеме, се оказа по-вълнуващо от последните няколко седмици, дори месеци в града на удоволствията. Със сигурност си струваше дори и само заради шокираното изражение на Ноаро, когато го видя и разпозна на борда.

Наистина я бе изненадал. Съмняваше се, че някой бе успявал да я изненада така от доста време насам.

Остана на палубата, докато параходът се отдели напълно от пристанището. Наблюдава известно време облаците, които прекосяваха небето и скриваха от време на време звездите и луната, но съзнанието му бе лишено от мисъл.

По-късно слезе в каютата си, остави Сандерс да свали палтото му и да го освободи от вратовръзката, ризата и ботушите му, а след това се свлече на леглото си и мигновено потъна в сън.

След по-малко от час ги връхлетя бурята.

 

 

Марселина се олюляваше в тесния коридор. Миризмата около нея бе непоносима — паникьосаните пътници масово се освобождаваха от съдържанието на стомасите си вследствие на морската болест. Собственият й стомах, обикновено здрав и неподвластен на външни влияния, също се бунтуваше. Тя спря за момент и си пое дълбоко дъх през устата, за да го успокои.

Корабът се люшна силно и тя се стовари върху затворената врата. От каютата долитаха познатите й вече звуци, които вече бе чула стотици пъти по коридора. Параходът заскърца още по-силно, сякаш самият той страдаше от тежка морска болест, причинена от бурята.

Модистката продължи нестабилно напред, като не спираше да си повтаря, че това е съвсем обикновена буря, а скърцането и пращенето около нея са нормалната реакция на плавателния съд в стихията. Въпреки това сърцето й биеше от страх, а развихреното й въображение рисуваше пред нея най-ярките картини на възможната гибел.

Екипажът бе затворил всички люкове, прозорци и отвори, но въпреки това в помещенията проникваше вода. Подът под краката й бе мокър и хлъзгав.

Някъде наблизо някой плачеше.

Марселина трепереше все по-осезаемо, а стомахът й заплашваше да я предаде. За бога, та тя никога не боледуваше. Не можеше да се разболее. Нямаше време за това. Джефрис обаче бе много зле и отчаяно се нуждаеше от помощ.

Напомни си, че трите със сестрите й бяха преживели епидемията от холера във Франция, докато други се разболяваха и умираха пред очите им. Обикновената морска болест не можеше да е по-страшна от това.

Но, по дяволите, тя съвсем не се чувстваше добре.

По-късно! По-късно можеше да боледува колкото си иска.

Имаше сили само за едно нещо в този момент.

Приближи се до вратата, която мислеше, че е правилната, защото по-рано видя пред нея да кръжат униформени прислужници. Беше подслушала по пътя към собствената си каюта как херцогът на Кливдън е купил най-хубавата каюта за себе си и две по-обикновени за свитата си.

Потропа на вратата, която се отвори пред нея в същия момент, в който корабът се люшна неумолимо на една страна. Марселина се подхлъзна, препъна се и падна право в каютата, където две силни мъжки ръце я изправиха на крака.

— Проклета да сте, Ноаро! Можехте да си счупите врата.

Ръцете му опипаха тялото й, за да се уверят, че е добре. Допирът им бе силен и топъл и тя не искаше нищо друго, освен да се отпусне в обятията му. Той бе голям и силен, притежаваше и силен характер. За момент въображението й услужливо й представи образа на средновековен рицар, защитаващ своя замък и своята жена, и на нея й се прииска да потъне в този идиличен образ.

Но не можеше. Не смееше да разчита на него.

Не смееше да го погледне в очите. Изобщо не се чувстваше добре.

— Трябваше… да… дойда — успя да процеди през стиснати зъби, дишайки дълбоко.

— Точно излизах да ви потърся и да проверя дали имате нужда… Ноаро, добре ли сте?

Тя гледаше надолу към обутите му в копринени чорапи крака и си мислеше колко жалко ще бъде да съсипе скъпите му копринени пантофи. Но морето вече се бе погрижило за тях. Жалко.

Бяха наистина елегантни. Той имаше големи крака. Колко забавно.

— Доста добре — успя да избълва между салтата на стомаха си.

— Сандерс — бренди! Бързо!

Да, това беше. Бренди! За това дойде. За бренди. Джефрис имаше нужда от него.

Тя, господ да й е на помощ, също.

— Моята… шивачка — опита се да заговори. — Тя… тя…

— Вземете — бутна той малко шише пред нея. — Пийте!

— Аз ни-никога не се разболявам — успя да каже.

— Пийте!

Марселина отпи и почувства как алкохолът изгаря вътрешностите й. Още по-добре, гаденето щеше да отмине.

За момент си помисли, че отново всичко е наред.

След това обаче палубата се наклони, тя се хлъзна и залитна. Този път обаче ръцете му я спряха навреме.

— Недейте — предупреди го. — Аз ще… аз ще…

— Сандерс!

Бутнаха нещо пред нея. Кофа. Добре.

Превита на две над нея Марселина изхвърли оскъдното съдържание на стомаха си, толкова омаломощена от замайването и гаденето, че едва се държеше на краката си. Главата я болеше и краката й бяха отмалели.

Толкова й беше зле, толкова много.

Някой я държеше. Над главата й говореха мъже. Долавяше гласа му. Още един. Преместиха я на нещо меко. Легло. О, това беше толкова хубаво чувство. Да си полегне. Щеше просто да полежи за момент, докато лодката се люшкаше от вълните.

Но не! Тя нямаше време за това.

Някой подпъхна възглавница под главата й, а след това я покри с одеяло. Чувството беше толкова прекрасно. Ала тя не трябваше да се чувства така. Трябваше да стане. Джефрис се нуждаеше от помощ, не тя. Но ако мръднеше отново, щеше да й прилошее.

Трябва да лежа много кротко.

Това беше почти невъзможно заради лупингите на кораба, който се накланяше ту на една, ту на друга страна, докато всичките му дървении — мачти, каюти, палуби и изобщо всичко около тях скърцаше и стенеше сякаш душите на всички загинали в морето са излезли и ги викат при себе си. Отдалеч долитаха звучите на плач и викове на другите пътници, а някъде над всичкото това се чуваше отчетливо злостното боботене на гневната буря, която ги бе завладяла.

Истински ад, помисли си. Адът на Данте. Или онзи другият. Не литературният, а нарисуваният — картината на прокълнатите. Да я вземат дяволите! Какво й ставаше? Не можеше просто да си лежи тук и да си мисли за картини.

— Не! — успя да пророни. — Не аз. Моята… моята ши-шивачка…

— Камериерката ви? — Гласът му бе толкова спокоен, толкова успокояващ.

— Джефрис. Тя е много зле. Бренди! Дойдох за… бренди.

Последва нов разговор над главата й и около нея. Чу също викове и писъци, но някак странно отдалечени, а светът около нея се люлееше нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Само да не ми прилошее отново. Само да не ми прилошее отново.

Нещо хладно докосна лицето й.

— Сандерс ще отиде да се погрижи за камериерката ви — съобщи познатият глас.

— Не я оставяйте да умре — примоли се. Или не беше тя? Гласът й, й се струваше далечен и толкова тих спрямо адския шум наоколо. По дяволите. Ето това беше адът, за който говореха праведните и го рисуваха в църквите.

— Хората почти никога не умират от морска болест — обясни й той все така спокойно.

— Само им се ще да можеха да умрат — промърмори на себе си тя.

Странен звук. Смях?

— Няма да ви позволя подобно нещо — долетя гласът му, дрезгав и топъл, някъде отблизо. — Зле сте, но няма да умрете. Ето, преглътнете това.

Тя поклати глава, но това се оказа грешка, защото отново й се догади.

— Не мога!

— Само капчица — опита се да я придума. — Лауданум. Ще помогне. Обещавам ви.

Не можеше да вдигне глава, не можеше дори да отвори очите си. Всичко се въртеше около нея и сякаш се опитваше да я притисне.

Почувства как той леко повдигна главата й. Така ли беше в действителност, или това бе тя, която даваше лекарство на Луси? Луси. Луси.

Луси бе далеч от този ад, на сигурно място в Лондон с всеотдайните си лели, които я глезеха безобразно. Луси бе в безопасност, защото майка й и лелите й се бяха превърнали в три вещици, забъркващи отвари, за да я запазят жива.

И тя оживя, те също. Дяволът не ги искаше. Бяха преживели холерата, докато толкова много други бяха умрели само часове след първите симптоми на болестта.

Не се беше борила толкова отчаяно, за да остави Луси сираче, понеже бе достатъчно твърдоглава да направи тази глупост.

— Още малко — подкани я той внимателно. — Още една капчица.

Изпий си лекарството. Оздравей. Прибери се при Луси.

Преглътна. Беше ужасно горчиво.

— Горчи — закашля се. — Горчи.

— Знам, но помага. Довери ми се. Знам от опит.

— Да ти се доверя? Няма начин.

— Очевидно не умираш.

— Не. Дяволът не ме иска.

Отново приглушеният му смях.

— Значи всички сме в безопасност.

Тя не беше в безопасност. Бурята навън вилнееше, а корабът около тях се извиваше, падаше и се спускаше с вълните, стенейки все по-оглушително. Марселина бе плавала в бурни води и преди, но тази буря беше много силна и никой на кораба не беше в безопасност. Въпреки това, докато съзнанието й разпознаваше опасността, сърцето й разсъждаваше по друг начин — чуваше гласа му, усещаше нежното му докосване и успокоителното му присъствие. Той й действаше успокояващо. И това ако не бе ирония!

— О, усмихвате се — възвърна минималната дистанция помежду им Кливдън. — Значи опиумът вече започва да действа.

Вече? Нима бе заспала? Напълно бе изгубила представа за времето.

— Не, вие сте — отвърна му. Гласът й, й се струваше невероятно далечен, сякаш вече отпътуваше за Лондон без нея. — Вашето херцогско спокойствие ми действа успокояващо. Увереността, че всичко ще се подчини на волята ви. Дори тази дяволска буря.

— Определено се подобрявате — констатира той. — Говорите с цели присмехулни изречения.

— Да. По-добре съм. — Вътрешностите й явно се бяха успокоили, но чувстваше главата си изумително тежка. Опита се да отвори очи и това се оказа наистина трудна работа. Светлината бе твърде слаба, за да разпознае детайли, а и нищо не стоеше на мястото си. Очите му изглеждаха като две тъмни сенки на лицето му, но тя знаеше, че са зелени като смарагди. Или като морето? Не много жени биха носили този цвят правилно. Още по-малко жени биха устояли на мъж с очи в този дяволски цвят.

Отново затвори очи.

Почувства студена кърпа на челото си. Толкова нежно докосване. Заля я чувство, което не можеше да опише. След момент осъзна — тя бе защитена. На сигурно място. Спасена.

Що за ирония!

— Странно — прошепна.

— Да — съгласи се Кливдън.

— Да — въздъхна Марселина.

Светът стана размит, тежък и мрачен, след което изчезна.

 

 

Кливдън нямаше представа колко дълго продължи бурята. Отдавна бе изгубил всякаква представа за време. Беше се събудил в стая, изпълнена с паническите писъци на другите пасажери, бученето на бурята и скърцането на кораба, докато стените около него постоянно сменяха местата си и сякаш се опитваха да го захлупят. Беше му прилошало, но малко. Младежките запои от преди години бяха калили стомаха му и той бързо се окопити с една-единствена мисъл в съзнанието си — Ноаро бе някъде на същия този кораб. Беше приготвил кутия с лекарства, с която да отиде в нейната каюта, когато тя почука на вратата му и буквално падна в обятията му.

От този момент нататък той нямаше време да се притеснява за себе си или за някой друг. Лицето й бе бледо, изпито и дори сивкаво на слабата светлина в каютата. Самата тя бе много зле и почти в безсъзнание. Не приличаше на себе си. Познаваше я като силна, безразсъдно силна жена, и промяната в нея го паникьоса, преди умът му да вземе контрол над емоциите.

Симптомите й не издаваха нищо повече от тежка форма на морска болест, прецени трезво. Загубата на съзнание бе част от това, вероятно подсилена от липсата й на сън и здрава храна в бързината й да се отдалечи колкото се може повече от него.

Каквото и да предизвикваше тежките й симптоми, тя бе твърде зле, за да бъде сама. Остави антуража си да се погрижи за себе си и се зае изцяло с нея, като се опитваше да се успокои колкото заради себе си, толкова и заради нея. Повтаряше си, че знае какво да прави, но и не спираше да се притеснява.

Не беше лекар и не бе свикнал да бъде в ролята на болногледач. Повтори си няколко пъти, че двамата с Лонгмор бяха преживели епидемията от холера на континента, а оттам бе научил някои основни принципи, които имаха положително действие при болестни състояния. Освен това тя не бе болна от холера, а от морска болест и той нямаше за какво да се притеснява, напомняше си непрестанно. Ноаро щеше да се почувства много по-добре, когато бурята отминеше.

Ако корабът не потънеше.

Но това нямаше да се случи.

Междувременно той трябваше да се погрижи тя да хапне нещо, поне в течна форма, макар това да бе трудна задача предвид състоянието на стомаха й. Брендито вероятно й помогна малко, но лауданумът се оказа по-ефикасен. Отне известно време да подейства и тя бълнува през повечето време, но в един момент се успокои и заспа. Когато провери и почувства спокойния й пулс, Кливдън си позволи да издиша облекчено.

Седеше на ръба на койката си и нежно попиваше челото й със студен компрес през няколко минути. Не знаеше дали това помага, но със сигурност не пречеше, а и той трябваше да прави нещо, за да не полудее от притеснение. Сандерс със сигурност щеше да знае какво да прави, но Кливдън го бе изпратил да се погрижи за камериерката или шивачка, или каквато и да бе там помощничка на мис Ноаро.

По дяволите, фактите около тази жена бяха по-хлъзгави и от палубата под краката му.

Измама, твоето име е Ноаро.

Манипулативна, измамна и незаслужаваща никакво доверие.

Ако й имаше доверие, нямаше да моли свой човек да я шпионира, нямаше да я преследва от Париж и със сигурност нямаше да бъде на този прокълнат кораб в тази дяволска буря.

Недоверието обаче не бе достатъчно извинение за сбърканото му поведение. За него нямаше никакво извинение. Та тя дори не бе красавица, особено не сега. В мъждивата светлина приличаше на призрак. Беше му трудно да повярва, че пред него бе същата жизнена, страстна, дива жена, която преди няма и ден го бе възседнала в каретата му и го бе целувала до умопомрачение.

Отмести влажната й коса от челото.

Проклета, проклета жена.

 

 

Марселина се събуди сред мъждива светлина.

За момент си помисли, че е умряла и се носи из друго измерение.

Постепенно осъзна, че корабът се люлее далеч по-ритмично и спокойно и бурята е отминала.

Всичко бе свършило.

Кошмарът ги бе подминал.

Бяха оцелели.

След момент почувства топлината и тежестта, притиснати към гърба й и очите й се отвориха рязко. Започна да си припомня — отчаяното си посещение в каютата на Кливдън, ужасното безсилие и пристъпът на гадене, които я повалиха… брендито… лауданум… ръцете му.

Това не беше нейната каюта и нейното легло.

Тя не беше в своето легло.

Ако правилно преценяваше размера на тялото, притиснато до нея на тясната койка, Кливдън лежеше в своето легло до нея.

Чудесно, просто чудесно!

Опита се да се обърне на другата страна, но той лежеше върху полите на роклята й и правеше всяко нейно движение невъзможно.

— Кливдън — повика го по име.

Той промърмори нещо и се помести, протягайки ръка върху нея.

— Ваша светлост!

Ръката му я обгърна и я придърпа към гърдите му.

Господи, как искаше да остане сгушена така, с гръб, опрян в силните му топли гърди, защитена напълно в прегръдката му.

Но тя не бе защитена. Когато той се събудеше, вероятно щеше да е в обичайното състояние на мъжете сутрин, а тя нямаше вяра на волята си, че ще успее да се справи с подобно изкушение.

Сръчка го с лакът в ребрата.

— Какво? — гласът му бе дрезгав, все още сънен.

— Смазвате ме.

— Да — съгласи се и зарови носа си в шията и.

Марселина чувстваше всеки сантиметър от възбудата му до крака си — тялото му бе будно още преди самият той да е излязъл от света на Морфей.

— Станете — изкомандва го. — Станете! Веднага!

Станете, преди да е станало късно и да реша да отпразнувам измъкването на косъм от смъртта по традиционния за биологичния ни вид начин.

— Ноаро?

— Да.

— Значи не съм сънувал.

— Не. Ставайте!

Промърмори нещо, което тя не успя да чуе, но се отдръпна. Тя се обърна. Главата й се въртеше. Трябваше да се насили да се фокусира.

Той седеше на крайчеца на леглото и я наблюдаваше с присвити очи. Сянката на набола брада потъмняваше челюстта му и той определено бе намръщен.

Тя седна в леглото.

След което падна обратно, стиснала глава с ръцете си.

— Това не беше добра идея — чу го да казва. — Бяхте много зле, а всичко, което успяхте да хапнете бе малко студена овесена каша и вино.

— Яла съм нещо?

— Не помните ли?

Тя поклати глава.

— Не знам кое е истинско, и кое — не — призна объркано. — Имам проблем да преценя кое съм сънувала, и кое се е случило наистина. Сънувах, че съм в Лондон, а после не бях. Бях на дъното на морето и гледах към дъното на кораба, а през парапета се надвесваха хора и сочеха към мен. Вие също бяхте там и бяхте много, много ядосан. — Присъствието му, странно защо, бе най-успокояващата част от съня.

— Това звучи достатъчно реално — потвърди. — Вие подложихте търпението ми на нечовешко изпитание. Не съм свикнал да бъда болногледачка, а и вие не ми помогнахте с лунатичните си бълнувания.

— Заради това ли лежахте върху мен тази сутрин?

— Не съм лежал върху вас — възрази яростно. — Не и нарочно. Заспал съм. Бях уморен. Спах съвсем малко, преди да се разрази бурята, а след това вие влетяхте в каютата ми и решихте да припаднете.

— Не съм решила да припадам, макар че като се замисля сега, не би било лоша идея — отвърна му. — Ще ми се да се бях сетила за това, но не успях. Дойдох при вас за помощ, за Джефрис. Бях само леко замаяна, но след това нещо се случи… — Поклати объркано глава. — Никога не ми призлява. Няма как да ми е призляло.

— Извадихте късмет, че бях тук — обясни й. — И имате късмет, че съм много търпелив мъж. Вие сте трудна и неблагодарна пациентка, която с удоволствие щях да изхвърля през борда, ако екипажът не бе затворил всички люкове и прозорци отвън.

Марселина седна внимателно в леглото. Главата й туптеше като парен чук и тя направи гримаса.

— По-добре не ставайте — посъветва я Кливдън.

Тя си спомни търпението и нежното му докосване. Спомни си и чувството, толкова рядко и непознато, че най-напред не можа да го разбере — усещането да е защитена и някой да се грижи за нея. Кога за последно някой се бе погрижил за нея? Със сигурност не бяха родителите й. Те никога не се колебаеха да изоставят децата си, когато те се окажеха неудобни или неподходящи за плановете им. Появяваха се месеци по-късно и очакваха същите тези деца да тичат щастливи в отворените им обятия. Как ли пък не.

Кливдън не бе като тях. Той бе съвсем отделна биологична единица. Още чувстваше как силната му ръка на гърба й я води успокоително към каретата му в дъжда. Една жена можеше лесно да се разглези в присъствието на богат, привилегирован мъж. Толкова много жени го правеха.

Тя обаче не можеше да си го позволи.

— Аз… наистина ви благодаря, че сте издържали кошмара на болничните грижи за мен — каза му. — Но трябва да се връщам в каютата си, преди някой да осъзнае къде съм била досега.

— И кой, според вас, ще забележи или ще се впечатли? — попита я искрено заинтригуван от хода на мисълта й. — Та ние току-що изплувахме от една дяволска буря. Повечето хора тичаха хаотично, викаха и припадаха, твърде безполезни и невменяеми в последните няколко часа, за да забележи някой къде точно сте прекарали нощта. — Огледа се. — По-скоро сутринта. И понеже по-голямата част са изпразнили неколкократно стомасите си заради бурята, всички ще са прегладнели и единствената им грижа ще бъде да намерят нещо за ядене. Главата ви боли, защото и вие сте гладна. — Намръщи се отново. — Или може да съм ви дал малко повече лауданум. Не бях сигурен каква е точната доза за жена. Имате късмет, че не ви отрових.

— Кливдън — направи гримаса. Болеше я дори когато говори.

— Не се движете — прекъсна я. — Отново ще ви прилошее, а на мен ми писна от това. — Стана от койката. — Ще помоля един от слугите си да ви донесе нещо за ядене.

— Спрете да се грижите за мен!

Обърна се обратно като ужилен, но се овладя за миг.

— Спрете да се държите детински — сряза я той. — Да не се притеснявате, че ще сложа нещо в храната, за да ви съблазня? Замислете се. Поглеждали ли сте се в огледалото напоследък? Кой според вас държа косата ви, когато ви прилоша миналата нощ? Нищо от това, което видях, не беше особено възбуждащо. В момента дори не мога да си спомня какво толкова видях във вас изобщо. Искам просто да ви нахраня, за да се оправите и да напуснете каютата и живота ми възможно най-бързо.

— Аз също искам да напусна живота ви — не му остана длъжна Марселина.

— Разбира се — потвърди той. — Докато не стане време да плащам сметките на моята херцогиня.

— Да — съгласи се тя. — Точно така.

— Добре. Това напълно ме устройва.

Той излезе и затръшна вратата след себе си.

 

 

Докато акостират на британския бряг, на Марселина й се искаше да крещи силно. Бурята бе отклонила парахода от курса му и пътуването, което в нормално време би им отнело не повече от дванадесет часа, бе продължило над двадесет. Храната и напитките отдавна бяха свършили, корабният персонал бе все още омаломощен от бурята, а лошото настроение на прегладнелите пътници и вонята наоколо придобиваха чудовищни размери.

Естествено, всички нямаха търпение да слязат от кораба и когато спуснаха стълбите към кея, се втурнаха едновременно, бутайки, ритайки и викайки яростно срещу другите пътници.

Макар отчаяно да искаше да се измъкне от кораба, Марселина реши да изчака. Наложи й се няколко пъти да отпъжда настоятелните предложения на корабния екипаж да й помогне с багажа. И двете с Джефрис бяха изтощени от преживяното, особено младата шивачка, и нямаше смисъл да хабят енергия в блъскане с хора, което можеха да избегнат.

Марселина копнееше да види и прегърне дъщеря си. Луси не беше ангелче, но никога не се бе държала толкова противно и невъзпитано, както правеха някои от децата на палубата в момента. А когато майка й я изненадаше с прибирането си седмица по-рано от очакваното, същата тази майка трябваше да бъде усмихната и щастлива.

Щеше да бъде усмихната и щастлива, повтори си Марселина, само тълпата да се изнесеше от кораба и тя да намереше минутка да се усамоти и да подреди мислите си.

Кливдън вероятно отдавна се бе прибрал у дома. Едва ли му се бе наложило да избутва хора от пътя си, защото самото му присъствие караше тълпите да се разделят на две подобно на Червено море пред Мойсей.

— Направете път, направете път!

Марселина вдигна поглед. Двама високи, снажни мъже, последвани от трети — малко по-нисък, се приближаваха към нея. Ливреите им й бяха твърде познати.

— Негова светлост ви изпраща поздрави, мис Ноаро, и пита дали бихте били така добра да му позволите да откара вас и мис Джефрис у дома. Той разбира, че мис Джефрис е преживяла много остър пристъп на морската болест и е все още силно изтощена, затова не би желал тя да пътува с наета карета. Ако вие двете ни последвате, аз и Джоузеф ще ви отведем до митницата, а на съседната пряка ви очаква и каретата на херцога.

Още докато говореше, младият мъж разпределяше багажа й между себе си и другите слуги, така че Марселина просто нямаше какво да направи, освен да ги последва, защото целият й багаж бе вдигнат и свален от кораба за по-малко от няколко минути.

 

 

Пътят им до ателието на Флийт Стрийт, изминат в мълчание през по-голямата си част, изглеждаше безкраен.

Първото, което Джефрис направи, когато седна на мястото си до Марселина, срещу херцог Кливдън, бе да му благодари, че е изпратил Сандерс да се погрижи за нея.

Той просто вдигна рамене.

— Сандерс обича да се прави на доктор — обясни сухо. — Едва ли обича нещо повече от забъркването на противни отвари, които настоява да пием, за да се справим със страничните ефекти на хедонизма си. Това е неговият елегантен начин да ни накаже, задето оставяме петна от вино по ленените си дрехи.

— Държа се много мило с мен — възрази Джефрис.

— Това е нещо ново — усмихна се Кливдън. — Досега май изобщо не му се е случвало.

Това общо взето бе целият им разговор от пристанището до дома на Джефрис. А оттам до ателието бе няколко минути пеша. С карета пътят бе двойно по-дълъг.

Мислите на Марселина не спираха да се роят в главата й, търсеше начин да обърне събитията в своя полза. Беше казал… какво каза той, преди да затръшне вратата на каютата си?

Сякаш бе обявил, че плащането на сметки за рокли го устройва напълно като бъдещи взаимоотношения с нея.

Но тогава Кливдън бе толкова ядосан, че дори не се върна.

Вярно, камериерът му се появи с бутилка вино и поднос студени меса и сирена, които вероятно са стрували една кралска заплата в подкупи.

Една жена лесно можеше да свикне с подобен лукс.

Марселина не можеше да си позволи да свикне с него.

— Не мога да реша — заговори първа — дали демонстрирате снизхождение, или просто сте любопитен да видите ателието ми.

— Защо ми е да правя, което и да било от двете? — Той се настани удобно, като изтегна дългите си крака на мястото, където допреди малко седеше Джефрис, облегна се и вдигна ръка върху облегалката до себе си.

Късното следобедно слънце огряваше профила му през малкото прозорче на каретата.

Марселина почувства как в нея се поражда копнеж. Копнееше да докосне красивото му лице. Да почувства как ръката му обгръща раменете й. Да се сгуши и притисне към голямото му, силно тяло.

Наложи си да се осъзнае.

— Или просто сте ни съжалил — предположи.

— Съжалих вашата камериерка или шивачка, или каквато там ви се пада — отвърна й прямо. — Вие можете да се погрижите за себе си, не се и съмнявам. Сандерс обаче ми каза, че момичето е било много, много зле по време на бурята и за момент дори самият той се е опасявал, че тя може да не преживее нощта. Дори и сега не изглеждаше да се е възстановила напълно. — Замълча за момент. — Не живеете ли заедно?

— Живеехме, но това бе временно. Не мога да приютя всичките си шивачки. От една страна, няма да е добре за тях просто да се хранят, да спят и да работят, без да имат досег с нищо друго от външния свят. Освен това не разполагаме с достатъчно място, не и за половин дузина млади жени с техните дребни дрязги, клюки и интриги, а и…

— Половин дузина? — възкликна Кливдън, без да я дочака да довърши. Наведе се към нея. — Половин дузина?

Бе прекалено изненадан, за да се преструва, че не е.

Да, разбира се, че тя му изрецитира глупавата си идея за реклама на ателието си на ъгъла на Флийт Стрийт и Ченсъри Лейн, накъдето отиваха, но това не означаваше, че ателието й е по-голямо от кутия за обувки, или може би за шапки.

— В момента са половин дузина — потвърди тя. — Но определено ще назнача още в най-скоро време, защото не ни достигат хора.

— Половин дуз… Какво, по дяволите, не ви е наред на вас?

— Вие вече изтъкнахте известен брой недостатъци — напомни му тя. — Кой точно имате предвид в момента?

— Аз си мислех… Ноаро, вие сте проклета жена. Вие ме изтормозихте до степен, в която започнах да вярвам, че ателието ви се намира в отчаяно финансово състояние.

— Но как, за бога, сте стигнали до тази идея? — не можа да повярва на ушите си тя. — Аз ви казах, че съм най-добрата дизайнерка на света, а вие сам видяхте произведенията ми.

— Но аз си представях тъмен тесен дюкян в някое мазе, да ви вземат дяволите, дано! — сопна й се в отговор. — Дори за момент се почудих как успявате да направите толкова екстравагантно изглеждащи рокли на подобно място.

— Сигурна съм, че не сте се чудили твърде дълго — сряза го. — През повечето време се опитвахте да ме прелъстите.

— Да, но вече приключих с това.

Така беше. Наистина бе приключил. Беше й се наситил. Беше се наситил в желанието си да я преследва и глупостите, които правеше заради нея. Жалък идиот, приличащ на кученце или на неопитен ученик.

— Радвам се да чуя това.

— Мисля единствено за доброто на Клара — почувства се длъжен да спомене. — Колкото и да ми е неприятно да допринеса за вашия просперитет, парижанките определено бяха зашеметени от произведенията ви. Вие сте най-непоносимата жена, която някога съм срещал, но явно се разбирате с други жени, поне по мои наблюдения, а това в комбинация с прелестните рокли, които правите, е наистина от значение, бих казал. Не мога да имам лошо мнение за вас независимо колко много искам да ви раздрусам, докато всичките ви зъби изпадат.

Измореното й лице засия като малко слънце, а очите й заискриха.

— Знаех си — възкликна. — Знаех си, че ще забележите.

— Но все още не ви вярвам.

Нещо проблесна в очите й, но тя не каза нищо.

— Исках лично да видя ателието ви — заговори той след малко. — Да се уверя, че съществува наистина, а и да видя що за място е. Нямаше как да знам дали не кроите и шиете съвсем сама в някой тъмен килер за метли.

— Милостиви боже, що за въображение имат днешните мъже — възкликна тя. — Как изобщо сте могли да си представите, че ще създам подобни шедьоври в… няма значение. Ателие Ноаро е елегантно място, с първокласно обслужване, обзавеждане, чистота и уют. Много по-красиво и елегантно е от онази прехвалена… не, няма да развалям впечатлението, като споменавам името й.

Той бе приключил с нея. Имаше нужда да приключи отношенията си с нея. Но сега, когато говореше за ателието си, тя бе толкова жизнена, така развълнувана и страстна.

— Долавям конкуренция — пошегува се.

Марселина се изпъна срещу него.

— Със сигурност няма такова нещо. Аз нямам конкуренти, Ваше благородие. Аз съм най-добрата дизайнерка на света. — Наведе се напред, за да погледне през прозорчето. Почти стигнахме. Скоро ще се уверите сам.

Действително каретата спря след минута. Вратата се отвори и стълбичките бяха разгънати.

Кливдън излезе първи и подаде ръка на Марселина.

Точно когато тя поемаше ръката му, той чу вик зад себе си.

Ноаро вдигна очи, погледна край него и лицето й засия наистина ослепително. Цялото й същество се превърна в малко слънце, което излъчваше светлина, радост и топлина.

— Мама! — извика отново гласчето.

Ноаро буквално скочи от последното стъпало, напълно забравила за Кливдън и света около тях.

Тя клекна на улицата и разтвори ръце, а едно малко момиченце, малка тъмнокоса фея, се втурна в прегръдката й.

— Мамо! — проплака детето през смях. — Ти си у дома!