Лорета Чейс
Коприна за съблазън (6)

Пета глава

Марселина умело си проправи път през залата до празния коридор. Веднага се насочи към стълбището.

— Аз ви избрах? — долетя до ушите й познат дрезгав глас.

Стресната, Марселина се обърна и за малко да се сблъска с Кливдън. Загуби равновесие и се олюля, а той я хвана за раменете, за да я задържи.

— Добра финална реплика — усмихна й се криво, — но с вас още не сме приключили.

— Напротив, мисля, че сме — отвърна тя. — Изпълних дълга си за тази вечер. До утре поне една от визитките ми ще е попаднала в ръцете на пресата заедно с подробно описание на роклята ми. Поне няколко дами ще пишат за мен и ателието ми на свои приятелки и роднини в Лондон, а двамата с вас заедно дадохме много повече поводи за разговор, отколкото бе подходящо. В момента не съм особено сигурна, че мога да извлека полза от това, а фактът, че ме преследвате и сграбчвате по такъв примитивен начин не подобрява ситуацията ни най-малко. Освен това мачкате роклята ми.

Кливдън моментално отдръпна ръцете си и за една безумна секунда тя остро почувства отсъствието на топлите му силни ръце върху кожата си.

— Не аз ви избрах — заяви той. — Вие дойдохте в театъра, изложихте се на показ и направихте и невъзможното, за да привлечете вниманието ми.

— Ако смятате, че съм направила невъзможното, значи страдате от трагична липса на опит с жените — не му остана длъжна тя.

За момент погледът му обходи лицето й — очите му проблясваха опасно.

Ако отново я сграбчеше и този път я разтресеше, докато зъбите й затракат, тя нямаше да се учуди ни най-малко. Провокираше го съвсем открито, а това не бе най-умното нещо, което можеше да направи в този момент, но самата тя бе подразнена, при това по няколко причини.

— Аз ви доведох като моя дама — заговори той, възвърнал отново самообладанието си. — Значи на мен се пада задължението да ви изпратя обратно до хотела ви.

— Няма причина и вие да си тръгвате от бала — възрази меко. — Ще си повикам карета, която да ме откара.

— Балът е скучен — отвърна Кливдън честно. — Вие сте единственото интересно нещо в него. Тръгнахте си точно преди настроението да спадне като от спукан балон с горещ въздух. Буквално чух въздишката на отлитащото добро настроение, когато излязох в коридора след вас.

— Нима не ви мина през ума, че това може да се дължи на вашето напускане на сцената?

— Не — заяви без колебание той. — И не се опитвайте да ме ласкаете. Не ви отива, кара ви да изглеждате като болна. Чудя се как ли се справяте с клиентките си, които неминуемо сте задължена да ласкаете и богоговеете.

— Лаская по същия начин, по който правя и всичко друго — изящно — отвърна му с мила усмивка. — Изражението ми се промени от факта, че вие се опитахте да поласкаете мен.

— Тогава по-добре бързо се съвземете, защото не искам да се спънете и да паднете по стълбището, докато сте в моята компания и аз мога да се окажа виновен за спукването на твърдата ви глава.

Марселина наистина имаше нужда да се съвземе, но не от страх, че може да падне по стълбите, а заради валса с него, който все още не бе успяла да изхвърли от ума и сетивата си — цялото й същество бе реагирало на присъствието му толкова близо до нея като нощна пеперуда, отчаяно стремяща се към пламъка на своята гибел.

Заслиза смълчана по стълбите, потънала в опасни мисли. Ако това бе друг мъж, който и да е, сега бе моментът да го отведе в някой тъмен ъгъл или дори под стълбите и веднъж завинаги да се отдаде на изкушението, за да го преодолее. Но той не бе кой да е мъж, а и тя вече бе позволила на гордостта и буйния си характер да надделеят над преценката й за него веднъж.

Леони неслучайно я бе предупредила, преди да замине, че това е единствената им възможност и тя трябва на всяка цена да се постарае да не я пропилява.

Дяволски добре знаеше това, но нямаше как да разбере дали не се е провалила, преди да стане твърде късно.

Кливдън я следваше мълчаливо и за момент тя се зачуди дали не прехвърля в ума си възможните сценарии за слуховете, които неминуемо още утре щяха да са достигнали до Лондон.

Но защо ли му бе да се притеснява за клюките? Той бе мъж, а от мъжете се очакваше да преследват фусти, особено в Париж. Това бе едва ли не тяхно патриотично задължение. Лейди Клара явно нямаше нищо против забежките му, защото иначе обществото отдавна щеше да знае за това.

Предишните афери на Кливдън обаче бяха с дами от обществото или с известни любимки на висшата класа. Подобни завоевания се считаха за престижни.

Една модистка, от друга страна, бе нещо необичайно за херцога, а всяко необичайно нещо можеше да насочи вниманието излишно остро към него.

Заета с подобни размисли, Марселина слезе от последното стъпало и търпеливо изчака Кливдън да помоли да извикат каретата му, преди да го попита:

— Как смятате да обясните тази вечер на лейди Клара? Или не й давате обяснения?

— Не говорете за нея.

— Но това е абсурдно — възрази му. — Казвате го така, сякаш фактът, че произнасям името й, може да я опорочи. Ако това ви казва гузната ви съвест, то моля ви, послушайте интелекта си, който със сигурност няма да ви подведе така. Много добре знаете, че тя е това, към което се стремя от самото начало. Заради нея дойдох в Париж. „Не говорете за нея“ — имитира мрачния му, заповеднически тон. — Така ли се справяте с неудобните ситуации? Държите се, сякаш не са се случвали? Но Клара е реална, твърдоглави човече. Тя е жената, за която ще се ожените до края на лятото. Трябва да говорите за нея. Трябва непрестанно да ми напомняте за неизчерпаемите й преимущества и превъзходства пред мен, освен по отношение на облеклото й.

— Най-напред възнамерявах — заговори бавно и през стиснати зъби Кливдън — да пиша на Клара както правя всеки ден. Възнамерявах да й разкажа дословно най-нелепия разговор, в който ме забъркаха тази вечер. Да й разкажа за впечатленията си от гостите и да й се оплача от убийствената скука, която обичайно представлява това събитие, за да я развеселя със страданието си.

— Колко благородно от ваша страна.

Нещо проблесна в очите му, подобно на отблясъка от далечен фар в сърцето на бушуваща морска стихия.

Марселина знаеше, че пристъпва по тънък лед, но ако не успееше да го подчини на волята си, рискуваше той да разбие бизнеса й на парченца.

— И напълно щяхте да пропуснете участието ми в събитията тази вечер? — изрече по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — Глупав въпрос. Нетактично е да споменавате за жени със съмнителен произход, на които се натъквате по време на пътешествията и забавленията си. В настоящия случай обаче бих ви посъветвала да не постъпвате така. Новини за нашето вълнуващо пристигане на бала вече пътуват, за да пристигнат в Лондон най-късно до два дни. Предлагам ви да подходите директно към темата и да й кажете, че сте ме завел на бала, за да спечелите облог. Или сте го направили, за да се пошегувате.

— Но за Бога, вие сте най-властната жена, която познавам — възкликна той, изумен от неочаквания развой на монолога й.

— Опитвам се да държа бъдещето си под контрол — отвърна му. Долови лекото потрепване в гласа си и моментално си пое дълбоко дъх. Погледът му моментално се премрежи и се насочи към основата на шията й. Реакцията й на този малък жест на интерес и внимание бе всичко друго, но не и успокояваща.

Да го вземат дяволите! Той трябваше да бъде воден на каишка.

Марселина закрачи към вратата и портиерът побърза да я отвори пред нея.

— Каретата още не е пристигнала — отбеляза Кливдън. — Отвън ли предпочитате да я изчакате? Като ученичка, която чака омнибуса?

— Няма да се кача в тази или в която и да е друга карета с вас — заяви Марселина. — Тази вечер ще продължим пътищата си поотделно.

— Не мога да ви позволя да пътувате сама — възрази Кливдън. — Това си е чисто търсене на проблеми.

Сякаш пътуването насаме с него в затворена карета, посред нощ, в нейното състояние на духа не беше проблем? Трябваше да се махне от него не само заради гордостта си, но и защото имаше нужда от бистър ум, за да помисли. Трябваше да има начин да се справи с тази ситуация.

— Не съм благородна девица, херцоже. Пътувала съм сама из Париж неведнъж.

— Без камериерка и придружители?

Искаше й се да има нещо тежко под ръка, което да хвърли по дебелата му глава.

Бе израснала по улиците на Париж, Лондон и други градове. Произхождаше от семейство, което преживяваше благодарение на късмета и остроумието си, в което глупавите и наивните просто не оцеляваха. Единственият враг, който не бяха успели да измамят или избегнат, бе холерата.

— Да, без камериерка или придружители — потвърди. — Шокиращо е, знам. Да направите нещо сам, без камериера си, е немислимо за вас.

— Не е вярно — възрази Кливдън. — Сещам се за поне няколко неща, които мога да правя и не изискват камериер.

— Колко сте находчив. — Усмихна се Марселина.

— Всяко от тях е чисто теоретично, но въпреки това си струва — прие ведрия й тон той. — А ето я и каретата ми.

— Довиждане и спокойна нощ — пожела му тя. — Ще наема файтон от съседната улица.

— Вали — съобщи той все така усмихнат.

— Не…

Усети капка на рамото си и още една на челото си.

Един лакей скочи от задната част на каретата с чадър, който отвори, и забърза към тях. Докато ги достигне, капките вече барабаняха в строен ритъм около тях. Почувства ръката на Кливдън на гърба си да я подбутва под чадъра и към отворената врата на каретата му.

Докосването му, този несъзнателен жест на притежание и закрила я довърши напълно.

Каза си, че не е направена от захар и няма да се разтопи. Повтори си, че неведнъж е вървяла под дъжда. Но нямаше кой да я чуе.

Тя бе изцяло в плен на усещанията си: голямата му топла ръка на гърба й, голямото му силно и топло тяло до нея. Нощта ставаше по-тъмна и студена, докато дъждът яростно се изсипваше около тях. Тя беше силна и независима жена, бе живяла на улицата, и все пак винаги се бе стремяла към подслон и закрила, като всяко живо същество.

Това бе нейната слабост. Самоотрицанието не беше вроден неин инстинкт.

Не можеше да се откъсне от него или да откаже да мине през отворената врата на каретата, където я очакваха подслона и закрилата, за които копнееше толкова силно. Не искаше отново да бъде мокра и премръзнала, сама по улиците на Париж.

Качи се грациозно в каретата и внимателно се намести на една от възглавничките, като си каза, че смъртоносна простуда или обир и изнасилване в някоя тъмна парижка уличка не биха били от голяма полза за дъщеря й и сестрите й.

Кливдън седна срещу нея.

Вратата се затвори.

Почувства лекото подрусване на каретата, когато лакеят се върна на мястото си. Чу потропването му на покрива, което даде сигнал на кочияша да тръгва.

Тишината помежду им бе като затишие преди гръмотевична буря и Марселина започна да долавя с отчетлива острота тракането на колелата по паважа, куршумната канонада на дъжда по покрива на каретата и… болезненото препускане на сърцето в гърдите си.

— Щяла да си наеме карета — повтори сякаш на себе си Кливдън. — Вие наистина се държите безумно.

Така беше. Трябваше да рискува с тъмнината, студа и дъжда. Щяха да й трябват само няколко минути. В карета под наем поне щеше да може да подреди мислите си.

— Бях пълна идиотка, че се съгласих да ме придружите на това събитие — призна тя в тъмнината.

— Изглеждахте сякаш се наслаждавате на добре оползотворено време. Със сигурност не страдахте от липса на партньори за танц — отбеляза спокойно Кливдън.

— Да, справях се доста добре, благодаря, докато вие не започнахте да се държите като средновековен…

— Средновековен?

— Дръпнете се от пътя ми, крепостни селяни. Женската ми принадлежи. — Имитира отлично заповедническия му тон. — Притесних се, че монсеньор Турнадре ще се подмокри, когато оголихте зъби срещу него.

— Що за гротескно въображение имате, мадам.

— Вие сте голям и арогантен и смятам, че сте напълно наясно колко застрашителен можете да бъдете.

— Сигурно, но не и за вас.

— Факт, но може би не всичко е изгубено. Подобно собственическо поведение е съвсем типично за вас. Освен това съм ваш домашен любимец. Заведохте ме на бала за собствено забавление. А аз дадох на гостите да се разбере, че съм дошла да създам бизнес контакти и ви използвам за тази цел.

— Но не това се случи — възрази той.

— Точно това се случи.

— Това, което се случи, е, че двамата танцувахме валс и в този момент за всички в залата бе напълно ясно какво правим, макар и двамата да бяхме напълно облечени — обясни й с нетрепващ глас.

— А, това ли? — попита привидно нехайно. — Имам същия ефект върху всички мъже, с които танцувам.

— Не се преструвайте, че не го почувствахте и вие.

— Разбира се, че и аз го почувствах — тросна му се тя. — Никога досега не съм танцувала с херцог. Това е най-вълнуващото нещо, което се е случвало някога в дребния ми, незначителен буржоазен живот.

— Жалко, че не съм средновековен тип — отвърна заядливо. — Ако бях, нямаше да се поколебая да направя дребния ви буржоазен живот още по-вълнуващ и незначителен.

— Вероятно трябва да включа това в рекламата на ателието. — Усмихна се в тъмното Марселина. — Дами с потекло и усет за модата са поканени в салоните на ателие Ноаро на Флийт Стрит, за да се насладят на колекция елегантни и съвършено нови модели рокли, палта, бельо и костюми, доказали се като висша мярка за съвършенство, вкус и оригиналност, които не могат да бъдат постигнати от нито едно друго ателие по света. Често имитирана, но винаги ненадмината, мис Ноаро единствена може да се похвали с честта да танцува с херцог.

Каретата беше спряла.

— Нима вече стигнахме хотела? — почуди се Марселина. — Колко бързо лети времето във вашата компания, Ваша светлост. — Започна да се приготвя за слизане.

— Изобщо не сме дори в близост до хотела ви. Спрели сме заради някой пияница, инцидент или нещо подобно. Всички карета са спрели.

Марселина се наведе напред, за да погледне през прозорчето. Беше трудно да различи нещо, защото светлината на уличните лампи се давеше в поривите на дъжда отвън.

— Не виждам…

Почувства, а не видя, как той се помръдна, но движението му бе толкова плавно и грациозно, че я свари неподготвена. В един момент тя се навеждаше напред, за да погледне през прозореца, а в следващия ръцете му я обхванаха под мишниците и я вдигнаха като перце, за да я наместят в скута му.

За момент тя бе твърде изненадана, че да реагира. Мигът бе толкова кратък, че тя по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно посегна да се оттласне от него. Той обаче зарови ръка в косата на тила й я притегли към себе си.

— И като говорим за бизнес — или поне както вие правите през повечето време, — с вас все още имаме недовършена работа. — Гласът му бе опасно дрезгав и нисък. — Това между нас не е свършило. Дори не е започнало наистина.

— Не бъдете глупав — опита се да се възпротиви Марселина. Гласът й потрепери, а сърцето препускаше в гърдите й като състезателен кон.

Повтори си, че той е просто мъж, а тя познаваше мъжете по-добре от самите тях. Но обичайният й самоконтрол бе изцяло в плен на емоциите й.

Той беше силен, непоклатим и горещ. Той я възбуждаше. Красотата му я възбуждаше. Силата и арогантността му я възбуждаха. Точно в това се криеше опасността. Слабостта й бе в начина, по който желанието на тялото й надделяваше над волята и разума й.

Чувстваше топлината на мускулестите му бедра под себе си въпреки катовете фусти и бельо и това караше кръвта да бушува в тялото й като лава.

— Не ви искам — опита се да го излъже. — Искам вашата хер…

Прекъсна я с целувка.

Устните му бяха топли, твърди и целеустремени. Сякаш векове преди него неговите предшественици бяха завземали каквото поискат — земи, богатства, жени, просто обявявайки ги за „свои“ и това е било достатъчно.

Целувката му я превзе по същия начин — безапелационно, непоколебимо, огнено и настоятелно.

Беше също толкова буреносна колкото и предишната, но по различен начин. И двамата бяха ядосани един на друг, но помежду им имаше много повече от гняв. Този път тя не се контролираше. Беше се оставила изцяло на емоциите си, на вкуса му, на аромата на кожата му и усещането за огненото му тяло под нейното, за ръцете му, притискащи я толкова собственически към него.

Сякаш бе изминал цял един живот, откакто мъж я бе държал по този начин.

Марселина знаеше — част от съзнанието й знаеше, — че трябва да спре и да се откъсне от него, но първо… О, искаше само още малко. Отърка тялото си в неговото, наслаждавайки се на топлината и силата му, триумфираща над осезаемата дори през всичките й поли и фусти възбуда, която бе предизвикала у него. Допира на ерекцията му до бедрата й караше кръвта й да пулсира още по-гореща във вените й, концентрирайки се все по-осезаемо между бедрата й.

Кливдън изръмжа дълбоко и гърлено, прекъсвайки целувката. Трябваше да се отдръпне от него в този момент, но не беше готова да спре точно сега. Устните му се спуснаха надолу по шията и ключицата й към рамото. Марселина простена леко и отметна глава назад, оставайки се изцяло на сетивата си — ръцете му, превземащи собственически тялото й, събуждаха отричани с години желания, а огнената диря, която целувките му оставяха по кожата й, бе като жив пламък на страстта в нея. Тя гореше изцяло, отвътре и отвън.

Марселина не бе единствената възпламенена от страстта. Долови как дишането на Кливдън става все по-плитко и накъсано, а когато ръцете му погалиха гърдите й, тя ахна, а той изръмжа отново гърлено и диво. Приглушените звучи, които издаваха в тъмнината на каретата, я накараха да си представи съвкупяващи се пантери. Идваше й да се изсмее, защото представата бе прекалено точна.

Той беше хищник. Тя също.

Устните му намериха нейните още веднъж и ръцете му безпощадно превземаха тялото й, обявявайки го отново и отново за своя собственост. Тя също демонстрираше своето притежание върху него, наслаждавайки се на всеки сантиметър от гладките му, изваяни мускули, които се стягаха и пламваха под пръстите й. Всеки малък знак, че Кливдън губи контрол, караше Марселина да ликува, макар самата тя отдавна да нямаше власт над себе си.

Тя се надигна леко, за да плъзне ръка към предната част на панталоните му, където разпери собственически длан върху възбудения му член — топлината, размера и яростта на желанието, което почувства у него и у себе си буквално я зашемети. Господи, колко го искаше! В главата й започнаха да прелитат образи на голите им потни тела, извити и крещящи от удоволствие.

Без да прекъсна целувката, задълбочавайки я, тя се надигна още малко, за да го възседне напълно, докато езикът й продължаваше изкусно да дразни неговия. В застиналата тишина на каретата прошумоляването на фустите й прозвуча като гръм.

Кливдън премести ръце на раменете й и настойчиво дръпна роклята й надолу. Чу или по-скоро усети разкъсването на плата. Нямаше значение. Той смъкна роклята надолу, избута и корсета й и тя за миг почувства полъха на нощния въздух върху голите си гърди, преди той да прекъсне целувката им и да премести устните си върху тях. Езикът му подразни зърната й и тя изстена, а когато засмука едната й гърда, тя ахна, а след това започна да се смее и отметна глава назад, вкопчвайки ръце в косата му, за да го целуне по челото — отново и отново. Почувства зъбите му, които леко я дразнеха, и нещо в нея изръмжа от нетърпение, ниско, долу, под линията на стомаха й.

Пусна го, за да посегне и вдигне полата и фустите си. Успя да ги набере и голямата му ръка се плъзна нагоре по бедрото й…

Светлината на светкавица изпълни каретата и я превърна в ясен ден, пробуждайки Марселина от безумния й сън дори преди гръмотевицата да изкънти оглушително в ушите й.

Тя бутна ръката му, пусна полите си и намести корсета и ръкавите на роклята си обратно. Слезе от скута му.

— Да върви по дяволите — просъска той. — Тъкмо започна да става интересно.

Още една ослепителна светкавица. Пауза. Екотът на падащ гръм.

Марселина се върна на седалката си и се опита да оправи роклята си.

— Не се предполагаше да става интересно, да ме вземат дяволите — продължи да мърмори повече на себе си, отколкото на него. — Знаех си, че не трябва да се качвам в една карета с вас, не и когато и двамата бяхме толкова ядосани. Спрете каретата. Трябва да ме пуснете да си вървя.

Проблесна светкавица, после още една, гръмотевиците се сипеха оглушителни като на война.

— Няма да излезете сама в това време — заяви той спокойно.

— Със сигурност ще го направя — сопна се Марселина. Стана и се опита да отвори прозореца. Трябваше да го направи, за да стигне дръжката на каретата от външната страна. Преди да успее, каретата отново спря рязко и тя се залюля. Кливдън посегна да я хване и тя заби нокти в ръката му.

Не я пусна.

— Беше просто целувка — каза й кротко.

— Беше повече от просто целувка — възрази тя. — Ако не беше светкавицата, щяхме да направим онова, което ви казах, че изобщо няма, не трябва и не мога да направя.

— Не ми казахте това.

— Слушахте ли ме изобщо?

— Вие не казахте, че не трябва или не можете да го направите — опита се да й обясни, — не изрично. Това, което казахте с твърде много излишни думи, бе, че вашите перспективни лондонски покровителки не трябва да разбират за това.

— Избирате си да чуете каквото е угодно на един мъж да чуе — възропта Марселина.

— Аз съм мъж — констатира очевидното Кливдън.

Мъж, просто мъж — повтори си тя, но ето какво бе направил — какво за малко да направят и двамата.

Нищо от това не трябваше да се случва по този начин: нито целувката, нито скоростта, с която се бяха изпарили разумът и самоконтролът й — дори за нея това бе екстремно. Бе го подценила или бе надценила себе си, а сега просто искаше да убие някого, защото не можеше да измисли нито един начин да го има, без да провали всичко.

Ако вече не бе го направила.

Мисли. Мисли. Мисли.

Каретата спря и тя искаше да вика. Нямаше ли да свърши най-сетне това пътуване?

Вратата се отвори и се появи чадър, поднесен от подгизнал лакей.

Кливдън стана от мястото си.

— Недейте — побърза да го спре Марселина.

— Не съм свикнал да изхвърлям жени от каретата си да ги оставям сами да стигнат до домовете си.

— Мисля, че има страшно много неща, с които не сте свикнал в отношенията ни — отбеляза тя.

Без да я слуша Кливдън вече слизаше по стълбите, а спорът с него нямаше да помогне на горкия лакей да се чувства по-малко мокър.

Игнорирайки протегнатата ръка, Марселина слезе бързо по стълбите и затича към верандата на хотела. Кливдън я последва и бързо преодоля дистанцията с дългите си крака. Почувства как я прегръща и притегля на сухо към себе си в последните няколко крачки.

— Трябва да поговорим — настоя той.

— Не сега — отвърна му. — Лакеят ви ще се простуди до смърт.

Той се обърна назад и в оскъдната светлина от лампите на хотела тя все пак успя да различи обърканото изражение на лицето му.

— Не можете да ги оставите просто да ви чакат в дъжда, докато спорим — опита се да му обясни деликатно.

Без съмнение бе свикнал да постъпва точно така — за него прислужниците не бяха нищо повече от одухотворени мебели.

— Нямах намерението да споря — възрази, — но явно съм забравил, че диалозите с вас обикновено преливат в спор.

— Можем да говорим в неделя.

— По-късно днес.

— Имам уговорка със Силви.

— Отменете я.

— Заета съм до неделя — повтори му. — Може да ме изведете на езда в Булонския лес, когато не прелива от фукащи се с последните си придобивки аристократи. След Лонгчамп би трябвало да е като цяло по-спокойно.

— Мислех си за не толкова публично място.

— А аз не — сряза го. — Но нека не спорим сега. Пратете ми съобщение в събота и ще се видим в неделя, където изберете, стига да не е място с твърде съмнителна репутация. Има места, които дори нисшите модистки избягваме.

— Където аз избера — повтори, за да е сигурен.

— За да говорим — повтори му тя в отговор.

— Разбира се — съгласи се той. — Имаме да обсъдим бизнес дела.

Марселина бе напълно наясно, че бизнесът, който той иска да обсъдят, няма нищо общо с ателието й и евентуалното покровителство на лейди Клара. Беше пълна глупачка да си мисли, че може да се справи и да подчини този мъж на волята си. Трябваше да осъзнае и приеме, че херцозите са свикнали нещата да се случват по техния начин и то до степен, която обикновените хора дори не можеха да си представят. Трябваше да си даде сметка, че да получава всичко по своя начин няма как да не е повлияло начина му на мислене и възприятията му, правейки го доста по-различен от останалите мъже.

Накратко, щеше да постъпи много по-разумно, ако не му се беше изпречвала на пътя, а бе пратила Софи по петите на бъдещата му съпруга.

Но не си даде сметка за тези неща навреме и сега трябваше да извлече най-доброто от ситуацията, а за това имаше само един начин.

— Знам, че лакеите ви не са повече от механични играчки за вас — заговори внимателно, — но съм сигурна, че поне един от двамата ще хване страшна настинка. Твърде буржоазно е от моя страна, знам, но просто съм си такава.

Той отново погледна към каретата. Един от лакеите стоеше на подобаваща дистанция с чадър в ръка, в очакване на милостта на господаря си. Другият стоеше на мястото си до каретата. И двамата носеха обикновени наметала, които досега със сигурност бяха подгизнали въпреки чадърите им.

— До неделя тогава — каза Марселина.

Непроницаемият му поглед се върна отново към нея.

— Неделя да бъде.

Усмихна му се, пожела лека нощ и се постара бавно и величествено да мине през вратата на хотела, която портиерът отвори пред нея.

 

 

Кливдън закрачи бързо към каретата си под чадъра на Джоузеф.

Как си позволяваше Ноаро да го напада по такъв начин? Всички членове на домакинството му бяха добре платени, добре облечени и добре хранени. Получаваха лекарска помощ, когато се чувстваха зле, и щедра пенсия, когато се оттегляха от длъжност. Как смееше тя да го обижда така?

Знаеше, че неговият модел не бе типичен за всяко домакинство, но една модистка със сигурност нямаше начин да знае каква е ситуацията в имението му. Вероятно ролята й на един вид по-висок клас прислуга я караше да съчувства на равните и по-нисши от нея?

Дори и така…

Кливдън се качи в каретата си и вратата се затвори зад него.

Не й вярваше.

Не би вярвал дори на цвета на очите й, ако зависеше от него.

Мамеше го на карти — беше почти убеден в това — или най-малкото играеше на ръба на почтеното.

Твърдеше, че не съблазнява партньорите на покровителките си, но тя…

— Да я вземат дяволите — изруга през зъби. — Дяволите да я вземат дано! — Уханието й още играеше със сетивата му в каретата и той все още можеше да почувства вкуса й по устните си. Почти долавяше огъня на кожата й под пръстите си.

Само целувка.

Беше преминал от желание към необуздана лудост за по-малко от един удар на сърцето си.

Все още не се чувстваше на себе си.

Защо ли не се учудваше?

Трябваше да довършат започнатото. Само така можеше да спре да мисли за нея и да поживее на спокойствие в последните му оставащи седмици свобода.

Преследването на толкова провокативна жена из Париж не влизаше в плановете му и определено не беше в неговия стил. Беше свикнал на женските игри. Обичаше малките им кокетства, както и предиграта — за него те бяха просто прелюдия. Но това бе нещо напълно различно — да играе по свирката на безочлива магазинерка, която не спираше да говори за проклетия си бизнес и която искаше да удуши в същия момент, в който го разсмиваше, която се целуваше като истинска любовница на Сатаната, обучена специално от самия Мефистофел, създал тялото й… съвършените й гърди, изящната извивка на шията й… деликатните крайчета на ушите й…

Палавият й език.

Лъжливият й език.

Що за уговорка имаше тя със Силви Фонтен, че да бъде заета през почти целия уикенд?

 

 

Междувременно в хотел Фонтейн

— Да опаковаме? — повтори Джефрис, за да е сигурна, че е чула правилно.

Беше си позволила да задреме, защото очакваше Марселина да се прибере по-късно. В този момент вече бе съвършено будна и готова за действие.

Също като Марселина. Тя бе паникьосана.

— Трябва да тръгнем колкото е възможно по-рано утре сутрин. Днес, имам предвид — заяви задъхано.

Беше едва два сутринта в петък. Ако успееха да си вземат места за парахода в събота, щяха да пристигнат у дома не по-късно от неделя. Гостите на бала едва ли щяха да пишат писмата си за събитието по-рано от късния петъчен следобед, което означаваше, че няма да ги изпратят преди събота, а лондонските пощи бяха затворени в неделя.

С малко повечко късмет тя и Джефрис щяха да са се прибрали, преди каквито и да било новини да са пристигнали от Париж. Това щеше да даде на Софи време да измисли начин да неутрализира всички възможни слухове за мис Ноаро и херцогът на Кливдън.

— Нямаме нито минута за губене — натърти Марселина. — Вторник или най-късно в сряда слуховете вече ще са се разнесли навсякъде. Трябва да имаме контрол върху тях.

Джефрис не попита за какви слухове става въпрос. Не бе нито наивна, нито глупава. Знаеше, че Марселина е отишла на бала в компанията на херцога на Кливдън, бе забелязала разкъсаната й рокля и дори бе повдигнала въпросително вежда, но без да съди или да се шокира от случилото се. Самата тя не бе невинна девица. Бе имала своите несгоди с мъжете и това бе една от причините да попадне под опеката на сестрите.

Нямаше нужда някой да й обяснява как бе пострадала роклята. За нея бе важно единствено дали щетите бяха поправими.

— Всичко е въпрос на интерпретация — продължи да разсъждава на глас Марселина. — Просто ще интерпретираме. Момент да помисля… Да! Точно така! — графът е повредил роклята ми случайно по време на танците. Ще оставя детайлното описание на Софи, за да постави правилния акцент върху дрехата. Това би трябвало да свърши работа.

— Мога лесно да я оправя — намеси се Джефрис. — Всеки ще иска да я види на живо след статиите.

— Ще я видят, ако се справим добре със ситуацията — съгласи се Марселина. — Но това означава първи да разкажем историята, преди някой друг да е чул различна от нашата версия. Софи може да изпрати ранен репортаж на своя човек в „Сутрешен спектакъл“ на Фокс. Ще им каже, че херцогът на Кливдън ме е завел на бала, шегувайки се с обществото. Или за да спечели облог.

— Шега би звучало по-добре — заяви Джефрис. — За някои хора залозите са нещо порочно и зло.

— Права си. Присъствието ми на празненството действително започна като шега, но роклята ми привлече вниманието на гостите…

— Трябва да се напише и нещо за живата картина, която цветовете рисуват по време на танца…

— Отлично! — съгласи се Марселина. — А след това и нещо за валса като идеалния танц за представяне на пълния неповторим ефект от подобна рокля. Пленен от визията ми дори херцогът на Кливдън прие да танцува с мен.

— Мадам, сега ми се прииска да бях там с вас — призна Джефрис замечтано. — Всяка дама, която прочете така написана историята, ще поиска същото. Всички ще настояват да видят на живо роклята, ателието, което я е изработило, и жената, която я е измислила.

— Ще имаме предостатъчно време да помислим върху детайлите на кораба — прекъсна я Марселина. — Но най-напред трябва да го хванем. Събирай багажа сякаш ни гонят вълци и животът ни зависи от това, моля те.

Била съм точно в тази ситуация повече пъти, отколкото мога да преброя, помисли си с усмивка Марселина.

— Разбира се, мадам. А паспортите?

— Какво за тях?

— Не си ли спомняте, че секретарят на посланика ни каза как, преди да тръгнем, трябва да му изпратим паспортите си за подпис? След това трябва да ги занесем до полицейската префектура, а после…

— Нямаме време — заяви Марселина.

— Но, мадам…

— Това ще ни отнеме цял ден, дори два — пресметна тя, защото минаваше през същите девет кръга на ада два пъти годишно — през пролетта и през есента, когато отиваше до Париж. Познаваше цялата ужасна бюрокрация. — Различните офиси са отворени по различно време и самата ти знаеш колко абсурдна е тази процедура между двете държави.

Французите обичат правилата. Затова създават толкова много.

Почти можеше да чуе ниският тембър на Кливдън, намекващ за споделената между тях шега по отношение на френската нужда от правила и правилници за всичко. Първата им вечер в операта се върна като спомен с цяла вълна от усещания — ръката й върху колосаната му яка, неподвижна подобно на пантера, дебнеща жертвата си.

Избута тези мисли от съзнанието си. Нямаше време да се занимава нито с тях, нито с него.

— Знам, че е пълна измишльотина, мадам, но секретарят каза, че може да ни задържат, ако документите ни не са напълно изрядни.

— Погрижи се за багажа — успокои я Марселина. — Остави паспортите и официалните власти на мен.

 

 

Събота вечер

— Не мога да повярвам — възкликна Джефрис, като се огледа в тясната каюта. Не успяха да се уредят с каюта в първа класа, но бяха късметлии, че изобщо получиха каюта на кораба предвид всички правила, които нарушиха. — Вие наистина успяхте!

— Когато има желание, се намира и начин — заяви Марселина. Особено когато желанието е на някой от семейство Ноаро, допълни тя на ум. Беше наистина невероятно колко можеше да се постигне с малко фалшифициране, малко подкупи, малко чар и голямо, красиво деколте.

Всъщност едва ли бе толкова невероятно, при положение че всички официални власти бяха представлявани от мъже.

Джефрис все още не знаеше всички детайли — най-малкото фалшификаторските умения на Марселина бе по-добре да останат неспоменати, — но бе усвоила част от другите й техники за убеждаване и помогна с готовност и ентусиазъм. Както ги бе предупредил секретарят на консула, действително няколко пъти се опитаха да ги задържат, като най-неотстъпчиви се оказаха митническите власти.

— Ние успяхме — поправи я Марселина. — Ако не бе счупила токчето на обувката си толкова навременно, не знам дали щях да издържа да не се развикам на онези митничари, а това би съсипало всичко.

Ако Марселина бе взела със себе си Франсис Причет, двете със сигурност още щяха да бъдат в Париж.

Погледна часовника си на верижка.

— Скоро трябва да потеглим — заяви тя. — Ще изляза да се разходя на палубата.

— Бих предположила, че ще искате да поспите — позволи си да възрази Джефрис. — Аз със сигурност бих дремнала, а определено съм много по-отпочинала от вас.

— Най-напред трябва да подишам малко морски въздух и да се поуспокоя — обясни Марселина. — Прекрасно е да наблюдаваш как светлините на града се отдалечават при отплаване. Трябва да дойдеш. Тръгнахме от Париж през деня, а вечер гледката е напълно различна.

Джефрис потрепери.

— Пътуването по море ви понася по-добре, отколкото на мен — обясни. — Надявам се да съм заспала, преди да навлезем в открити води. Беше ми зле през повечето време от пътуването насам и ако мога, предпочитам да се чувствам по-добре на прибиране.

— Горкото момиче — съжали я Марселина. — Бях забравила колко ужасно бе за теб.

— Струваше си, мадам — увери я камериерката й с блеснал поглед. — И бих го направила отново. Действително бих се молила отново да имам подобна възможност — засмя се. — А сега вървете и се насладете на залеза и града.

Марселина я остави в каютата и излезе на палубата. Екипажът се подготвяше за отплаване, а пътниците се настаняваха по каютите си сред суетене около багажите и номерата на билетите си. Шумът бе пропорционален на големия брой хора. Нощта вече се бе спуснала, но звездите светеха ярко заедно с ослепителна сърповидна луна.

Веднага забеляза високата мъжка фигура до парапета на носа на кораба и дори преди той да се обърне и светлината да очертае профила му, сърцето й вече препускаше неудържимо в гърдите й.