Лорета Чейс
Коприна за съблазън (5)

Четвърта глава

Целувката й нямаше нищо общо с капитулация пред силата му, а бе по-скоро като шамар през лицето му.

Устните й се разтвориха и смело приеха езика му, като вкусът й и смелостта й буквално накараха коленете му да се подкосят. Почувства се сякаш двамата вече бяха любовници, но по някаква причина се мразеха и в този момент двете страсти се сляха в едно. Нямаше значение дали се любеха, или мразеха — страстта щеше да гори с еднаква сила.

Пръстите й притискаха главата му към нейната в желязна хватка. Ако забиеше нокти в шията му, щеше да бъде напълно подходящо — целувката им бе толкова животинска и първична.

Вместо това тя го раняваше бавно, но смъртоносно с натиска на нежните си устни, със сладостта на закачливия си език и топлия си дъх — като на дуел. Но преди всичко вкусът й бе обезоръжаващ, като бренди — богат, плътен, тъмен. Тя имаше вкуса на забранения плод.

Тя имаше вкус на проблеми.

За момент той остави инстинктите си да го водят и върна целувката със същата непоколебима интензивност, макар че тялото му бе напрегнато като струна и в същото време коленете му се подкосяваха, а пред очите му проблясваха искри. Тя бе приказно топла и пищно оформена и докато умът му си пробиваше път през първоначалния шок, реакцията на тялото му ставаше все по-отчетлива — вкусът на устните й, ароматът на кожата й, тежестта на гърдите й, опрени в неговите, и шумоленето на роклята й между краката му караха цялото му същество да застава нащрек.

Сърцето му препускаше и тялото му гореше, докато ръцете му се спускаха от голите й рамене надолу по гърба и към бедрата й. Господи, какво изваяно тяло имаше тази жена! Дланите му обхванаха дупето й и я притиснаха грубо към възбудените му слабини. От гърлото й се откъсна животинско ръмжене.

Ръцете й светкавично се спуснаха надолу по гърба му и преди да се усети вече бяха помежду им.

Дъхът му секна и тялото му застина в очакване да бъде докоснато.

Вместо това тя го избута, при това с все сила. Обичайно непоклатим като скала, Кливдън се стресна от внезапната й реакция и отпусна хватката си. Марселина ловко се измъкна от ръцете му, а той залитна към стената зад себе си.

Тя се засмя звънко и вдигна чантичката си от земята. Оправи няколко немирни къдрици, паднали върху лицето й, и с небрежна грация намести шала обратно върху раменете си.

— Това ще бъде толкова забавно — заяви с усмивка. — Направо нямам търпение. Сега като се замисля, определено ще ми хареса Ваше благородие да ме придружи на бала на графиня Шира утре вечер. Може да ме вземете от хотела ми точно в девет вечерта. Довиждане.

Закрачи надолу по коридора и съвсем невъзмутимо излезе през вратата, без дори да погледне назад.

Кливдън не я последва.

Това бе първокласно представление от нейна страна и той не искаше да го разваля.

Или поне така се опита да се убеди.

Отне му известно време да успокои пулса и да възвърне самоконтрола си. Отказваше да признае, че е разтреперан, при това сякаш току-що бе спринтирал към върха на непристъпна скала и се бе спрял на сантиметри от неочаквано зейнала пред него пропаст.

Подобни сравнения бяха напълно абсурдни. Тя бе просто жена. Вярно, доста изкусителна и умела, а и бе минало известно време, откакто той се бе натъквал на подобен екземпляр за последно… Не! И дума не можеше да става за пропадане!

Върна се назад, за да разбуди приятелите си и да се погрижи всички да се приберат безпроблемно по домовете си.

Едва по-късно, прибран на сигурно в собствения си дом, с чаша бренди в ръка, той опита да пребори безсънието с писмо до Клара. С раздразнение установи, че не може да се съсредоточи и не помни нищо от изгледаното по-рано представление, защото мислите му постоянно кръжаха около нетърпението, с което бе очаквал последвалата среща с мадам Ноаро.

Записките в тефтерчето му се превърнаха в размазано петно, докато съзнанието му целенасочено се опитваше да се справи с далеч по-сложната задача, която му предстоеше: как да заведе на бала на мадам Шира проклетата шивачка, без да жертва достойнството, суетата и репутацията си?

 

 

Когато Марселина се върна в хотелската си стая, завари Сали Джефрис да дреме в един стол до камината. Стройната блондинка бе най-младата им шивачка и съвсем наскоро я бяха наели от благотворителна организация за „жени с несигурно бъдеще“. Това сякаш я правеше особено чувствителна и изпълнена със съчувствие. Това бе и причината Марселина да я избере за своя камериерка по време на пътуването. Всяка жена, която пътуваше поне с лична камериерка, се радваше на по-добро отношение и уважение, отколкото жените, които пътуваха сами.

Франсис Причет, най-старшата им шивачка, вероятно още се цупеше, че не замина с тях. Но последния път, когато пътуваха само двете, тя изобщо не успя да се впише в ролята си на камериерка. Не чакаше господарката си да се прибере, освен ако не искаше да й се оплаче от французите като цяло, от Франция като държава и от обслужването в хотела в частност.

Джефрис се събуди в мига, в който я докосна по рамото.

— Мило момиче, казах ти да не ме чакаш! — укори я Марселина меко.

— Но кой ще ви помогне да се преоблечете, мадам?

— Можех просто да си легна с дрехите, нямаше да ми е за първи път.

— О не, мадам! Не и с тази прелестна рокля.

— И без това вече е съсипана — констатира Марселина с горчива усмивка. — Цялата е измачкана и мирише на цигари и смесица от чужди парфюми.

— Значи трябва да ви съблечем час по-скоро. Със сигурност сте изтощена. Цял ден бяхте на крак, а и се прибирате толкова късно.

— Трябва да следвам тона на аристократите — констатира Марселина уморено.

— Не знам как успяват да поддържат подобен ритъм на живот — нощ след нощ.

— Не им се налага да са на работа всяка сутрин в девет.

Момичето се засмя.

— Права сте.

Джефрис сръчно помогна на Марселина да се освободи от роклята, като междувременно затопляше вода за тоалета на господарката си. Ваната трябваше да почака до другата сутрин, когато хотелският персонал щеше да бъде буден и на разположение, за да помогне с подготовката. Но с помощта на Джефрис Марселина успя да отмие миризмата на цигарите и хазартния дом.

Това, което не успя да заличи толкова лесно от изминалата вечер, бе изгарящия спомен за съприкосновението й с Кливдън. Изненадата му от безразсъдната й постъпка, учестеният пулс, смелият отговор на целувката й и неконтролируемото желание, което разпали в нея простата ласка на ръката му по гърба й.

Да го целуне определено не бе най-разумната стъпка, която можеше да предприеме, но какво друго й оставаше? Да го зашлеви? Това бе такова клише. Да го удари? По инатливо стиснатата челюст и в перфектно стегнатите гърди? Само щеше да нарани ръцете си и да го разсмее.

Съмняваше се, че сега му е до смях.

Със сигурност размишляваше и щеше да му се наложи да поразмишлява доста усилено. Вероятно дори по-съсредоточено отколкото който и да било друг път в живота си.

Беше убедена, че той няма да се откаже от предизвикателството й. Беше извънредно горд и твърдо решен да демонстрира надмощие над нея, а защо не и над целия свят.

Как ли щеше да се справи с представянето й на бала на мадам Шира? Ако присъствието й се окажеше унизително за него, може би щеше да се поучи от преживяното, но от друга страна можеше да намрази Марселина и да забрани на бъдещата си съпруга да пристъпва прага на ателие Ноаро.

Инстинктите на Марселина обаче й подсказваха друго. Каквито и недостатъци да имаше Кливдън, той определено не бе злонамерен, нито злопаметен.

— Лягай си — помоли тя Джефрис. — Чака ни напрегната подготовка за утре вечер. Всичко трябва да бъде идеално.

И щеше да бъде. Тя щеше да се погрижи за това по един или по друг начин.

Откриваше й се възможност, която се случваше веднъж в живота, почти толкова важна колкото измъкването на бъдещата херцогиня Кливдън от лапите на Дауди.

Кливдън само усложняваше една иначе проста задача. Ако трябваше да отиде на бала сама, щяха да й бъдат необходими единствено добър камуфлаж, план за измъкване и, разбира се, хладнокръвна самоувереност. Но нямаше значение. Животът имаше навика да обърква и най-грижливо подредените й планове отново и отново и дори рулетката бе по-предсказуема от житейските обрати.

Но каквото и да се случеше утре вечер, тя възнамеряваше да извлече максимална полза.

 

 

На следваща вечер

Кливдън искаше да натрие носа на нахалната модистка, като я накара да чака. Не бе свикнал да приема заповеди от никого, още по-малко от малки, своенравни магазинерки. Точно в девет, беше му наредила, сякаш бе някакъв прост лакей от антуража й.

Но подобно поведение щеше да бъде просто детинска реакция, а той не искаше липсата на зрялост да бъде поредния негов недостатък, който Марселина без съмнение щеше да добави към образа му. Със сигурност щеше да разтълкува дори минута закъснение като проява на страхливост, а веднъж вече почти го бе нарекла страхливец, предлагайки да отмени изгубения му залог.

Пристигна в хотела точно в девет. Когато вратата на каретата му се отвори, той я забеляза да го чака отвън, седнала на една от масите на голямата веранда. Джентълмен, чиито облекло и маниери загатваха английски произход, се бе привел към нея и двамата очевидно разговаряха.

Кливдън бе планирал всичко до най-малкия детайл: какво ще облече, какво ще каже на домакинята си и дори какво ще бъде изражението на лицето му, когато я поздравява. След като отхвърли повече от половината дрехи в гардероба си като неприемливи и с мъка избра какво да облече, той напусна дома си напрегнат до почти краен предел.

Мис Ноаро, от друга страна, едва ли можеше да изглежда по-безгрижна и непринудена, докато се смееше звънко и флиртуваше закачливо с всеки мъж на верандата. Човек би си помислили, че в ума й няма място за нищо друго, освен за прелъстяващи разговори с всеки потенциален платежоспособен клиент на модисткото й ателие.

А и защо ли да се безпокои за друго? Все пак не нейните приятели щяха да шушукат зад гърба й и да клатят глави съжалително.

Почти чуваше как приятелите му злорадстват, че Купидон най-сетне е поразил херцога на Кливдън при това не през очите на най-известната парижка красавица, нито чрез усмивката на най-неустоимата куртизанка или на най-богатата френска наследничка.

Не, някаква никому неизвестна особа от английски произход бе успяла да подкоси краката на Негово благородие.

Мислено изруга приятелите си и собствената си глупост, слезе от каретата и закрачи към масата й.

Докато се приближаваше, тъмният й поглед се насочи към него, тя каза нещо на разговорливия си компаньон, той кимна, поклони й се и без дори да погледне към Кливдън се отдалечи в обратна посока.

Когато Кливдън застана до масата, Марселина вдигна поглед към него. За негова най-голяма изненада, тя му се усмихна с топла, искрена усмивка, която една не го накара да падне на колене пред нея.

— Вие сте точен — забеляза тя с явно удоволствие.

— Никога не карам дамите да ме чакат — обясни простичко.

— Но аз не съм дама — възрази му меко.

— Не сте ли? Е, тогава значи сте главоблъсканица. Готова ли сте? Или предпочитате да започнем с питие, за да се подготвите за предстоящото изпитание?

— Напълно готова съм. — Усмихна му се отново и се изправи, привличайки вниманието му към тоалета си.

Кливдън предположи, че една жена би имала име за това, което виждаше пред себе си. Но за него бе просто рокля. Дрехата бе направена от коприна с пясъчен цвят, която би му се сторила безлична, ако я видеше на манекен в магазина. Роклята обаче бе декорирана с ярки червени панделки, които приличаха на огнени цветя в пустиня, и с метри черна копринена дантела, която падаше по голите й ръце и рамене като абаносов водопад.

Не се сдържа и с пръст й показа да се завърти.

Марселина се усмихна със задоволство и изпълни молбата му. Завъртя се в кръг грациозно и с лекота, сякаш плуваше, а коприната по ръцете и гърба й потрепна във въздуха.

Когато се завъртя напълно, тя не спря, а просто закрачи към каретата, принуждавайки Кливдън да я последва.

— Какъв е този ужасен цвят? — попита я.

— Пусиер — отговори му.

— Прах!? — преведе си изненадан френската дума. — Моите поздравления, мадам. Успяла сте да направите праха привлекателен.

— Действително не е лесен за носене и комбиниране цвят — съгласи се с него Марселина. — Особено за жена с моите естествени цветове. Истинският пусиер би направил да изглеждам болна от чернодробно заболяване, но тази коприна има розова подсветка, нали забелязвате?

— Как да ви накарам да разберете, че аз не виждам тези неща и не разбирам от платове и рокли? — не се стърпя и я попита направо.

— Напротив — не се съгласи Марселина. — Липсва ви терминологията. Сам казахте, че роклята е привлекателна. Това се дължи на разцветката, която се съчетава с естествените цветове на кожата, очите и косата ми, а дантелата до лицето ми прави ефекта още по-силен и внася елемент на драматичност.

Преди да се усети, двамата бяха стигнали до каретата без дори намек за словесния дуел от предишната вечер. Тя се държеше като че двамата бяха стари приятели и това го притесняваше и обезоръжаваше едновременно.

Точно се чудеше какво ли по-страшно изпитание му е подготвила за тази вечер, когато тя пристъпи нагоре в каретата и пред очите му се разкри пленителната гледка на глезените й, облечени в дълги копринени чорапи.

Изминалата нощ се върна в съзнанието му като тъмен водовъртеж от емоции и усещания, подвластни изцяло на животинските му инстинкти и кръвта отново закипя във вените му. Представи си как се навежда напред от седалката си, вдига един от деликатните й глезени, намества крака й в скута си и плъзва ръка нагоре и нагоре по него, докато не почувства края на дантелата му под пръстите си…

По-късно, обеща на себе си и се качи в каретата след нея.

 

 

Няколко минути по-късно

— Надявам се, ще ми окажете честта да ми позволите да ви представя мадам Ноаро, изтъкната лондонска модистка, като моята дама тази вечер — обърна се херцогът на Кливдън към своята домакиня.

За един кратък момент шумът от гостите около тях продължи да доминира. Но в секундата, в която графиня Шира осъзна, че не е разбрала погрешно съвършения френски на херцога, представящ й лондонска модистка за своя дама на бала, новината се разнесе из балната зала като вълна от голям, тежък камък, хвърлен силно в малко, плитко езеро.

Мадам Шира застана още по-сковано и изпънато на мястото си, колкото и невъзможно да изглеждаше това отстрани, а сивият й поглед стана стоманено недружелюбен.

— Не разбирам английския хумор — произнесе бавно. — Това шега ли трябва да е?

— В никакъв случай — мило се усмихна Кливдън. — Водя ви една загадка, по същия начин, по който преди години слугите са доставяли на господарите си забележителни предмети от далечни страни. Срещнах това екзотично създание преди две вечери в операта, а вчера тя бе в центъра на събитията в Лонгчамп. Моля да ми простите и, изцяло в интерес на развитието на науката, да пренебрегнете тази обида за добрия ви вкус. Разбирате ли, мадам, аз се чувствам като откривател на нов вид орхидея, който я е извел от скритите кътчета на естественото й местообитание и иска да я покаже пред света, за да могат да й се насладят и други ценители на екзотичните, редки цветя.

Погледна към Ноаро и буреносните облаци в очите й красноречиво му дадоха да разбере, че тя не е ни най-малко впечатлена от образната му реч. Цветовете, които носеше, я правеха да изглежда като тигрица, а червените цветя можеха да бъдат петна от кръвта на жертвите й.

— Може би, като се замисля, цвете не е най-точната аналогия — добави Кливдън. — Познавайки характера й, нямаше да сбъркам, ако я бях довел на каишка.

Тигрицата го удостои с усмивка, обещаваща много проблеми в близкото бъдеще, след което сведе глава пред графинята и направи толкова грациозен и елегантен реверанс, че роклята сякаш оживя върху нея и дъхът на Кливдън застина в гърлото му от фееричната гледка, която се разкри пред очите му.

Смътно долови ахканията на хората около себе си. Те бяха французи и не можеше да не забележат как грацията, красотата и стилът се сливаха в един незабравим, изкусителен шедьовър, пред очите им.

Графинята също не остана глуха и сляпа за реакцията на гостите си. Огледа се около себе си. Всички в залата бяха застинали с притаен дъх. Този момент щеше да се обсъжда с дни напред и всеки жест, всяка дума на графинята щяха да бъдат прецизно анализирани. Това щеше да бъде най-вълнуващото нещо, случвало се някога на ежегодния й бал. Даваше си сметка за това точно толкова добре, колкото и Кливдън.

Въпросът бе дали тя ще наруши традицията и ще позволи нещо толкова вълнуващо да се случи в нейно присъствие.

Тишината отекваше в цялата зала като камбанен звън.

— Достатъчно — обяви домакинята и с леко кимване и покровителствен жест прикани младата жена пред себе си да се изправи. Когато Ноаро изпълни нареждането и се надигна със същите грация и лекота, роклята около нея отново затрептя като жива и гостите отново затаиха дъх.

Това беше. И гостите в залата отново се завърнаха към разговорите. Кливдън и екзотичното му откритие получиха позволението да продължат напред и да станат част от гостите на най-ексклузивния бал за Сезона.

 

 

— Модистка? От Лондон? Но това е невъзможно. Не може да сте англичанка.

Мъжете се опитваха да се доберат до нея, но жените ги бяха изпреварили и сега я разпитваха безмилостно.

Роклята на Марселина бе предизвикала едновременно любопитство и завист. Цветовете не бяха необичайни, а съвсем актуални, а кройката не бе много по-различна от силуетите, представени по-рано в Лонгчамп. Но начина, по който Марселина бе комбинирала цветовете, стила и няколко допълнителни детайла, превръщаше роклята в уникално творение на ателие Ноаро.

Французойките мигновено забелязаха водещите детайли и не се посвениха да я заговорят и разпитат, независимо че тя не бе точно гостенка, а екзотично откритие.

Екзотичната придобивка на Кливдън.

Марселина все още размишляваше над това, макар че част от нея не можеше да не се възхити на находчивостта му. Речта му бе достойна за собственото й семейство, когато баща й или майка й трябваше да се измъкват със словоохотливост от неудобни ситуации.

Реши, че ще се справя с арогантността му по-късно.

— Аз съм англичанка и съм модистка — заяви гордо Марселина. Отвори чантичката си и извади красива сребърна кутийка, в която носеше визитните си картички — семпли и елегантни, подобно на представителните карти на господата от висшето общество. — Идвам тук за вдъхновение.

— Но вие трябва да имате магазин тук — настоя една от дамите.

Марселина обходи внимателно с поглед тоалетите им.

— Нямате нужда от мен тук — отвърна тя мило. — Англичанките действително имат нужда от мен. — Замълча за момент и допълни с драматичен шепот: — Отчаяна нужда.

Дамите се усмихнаха и се отдалечиха доволни, някои от тях напълно очаровани от тази толкова различна от тяхното обкръжение жена.

След тях придойдоха мъжете.

 

 

— Това е истинска мистерия — заяви Арондюил.

— Всички жени са мистериозни — съгласи се философски Кливдън.

Двамата стояха на ръба на дансинга и наблюдаваха как граф Емилиен танцува с мадам Ноаро.

— Не, нямам това предвид — възрази приятелят му. — Кога една шивачна намира времето да се научи да танцува толкова изящно? Как английска магазинерка усвоява френския на ниво, неразличимо от това на графинята? И що за реверанс направи тя пред домакинята ни? — Откъсна поглед от дансинга, вдигна ръка до устните си и целуна върховете на пръстите си в знак на наслада. — Никога няма да забравя тази гледка.

Аз не съм дама, му беше казала.

— Признавам, че и за мен е загадка — съгласи се Кливдън. — Но именно това я прави толкова… забавна.

— Всички дами отидоха да разговарят с нея — констатира Арондюил. — Забеляза ли?

— Да видях — потвърди херцогът. Не беше си представил, че жените ще искат да говорят с нея. Мъжете — да, но не и дамите.

Беше в реда на нещата домакинята да я допусне и да я удостои с милостта си да присъства на бала й — тя можеше да си позволи това изключение от протокола. Но не беше нещо обичайно благородните й гостенки така открито и доброжелателно да общуват с екзотичната гостенка. Ако Ноаро бе поредната актриса или куртизанка или която и да било друга модистка, вероятно щяха да я отбягват демонстративно и безсрамно да я обсъждат в нейно присъствие.

Вместо това те избутаха мъжете, за да се доберат първи до компанията й. Разговаряха за кратко, но когато се оттеглиха, всички жени изглеждаха доволни.

— Тя е модистка — каза сякаш на себе си той. — И това е част от професията й — тя прави жените щастливи.

Но така и не можеше да обясни реверанса.

Не можеше да обясни нито начина, по който тя говореше, нито елегантната грация на движенията й.

Още по-малко начина, по който танцуваше.

Колко пъти Емилиен танцува с нея?

Нямаше значение. Кливдън никога не би направил нещо толкова нетактично като да я обсеби и да танцува цяла вечер с нея.

Но предвид факта, че рискува да се унижи публично заради нея, със сигурност му се полагаше поне един танц.

 

 

Макар Марселина да изглеждаше напълно погълната от партньора си по танци в момента, тя знаеше къде е Кливдън във всеки един момент. Не й бе трудно да го държи под око, защото стърчеше с цяла глава над повечето мъже в залата, а изваяният му профил можеше да накара всеки гръцки скулптор да плаче от безсилие. В допълнение с гъстата му лъскава коса, прибрана старателно, но по момчешки къдрава, с широките му рамене и невероятно красиво тяло не можеше да се учуди, че безсмислиците, които наговори на графинята, им осигуриха достъп до бала й. Мадам може и да беше стара и студена, но съвсем не беше мъртва.

Докато изпълняваше дълга си на кавалер и канеше дами на дансинга, двамата винаги бяха само на няколко стъпки разстояние, но той винаги изглеждаше толкова погълнат от партньорката си, колкото и Марселина от мъжа пред себе си. Отстрани вероятно изглеждаше, че му е напълно безразлично какво прави тя — все пак я бе довел на бала и случващото се с нея след това не бе негова грижа.

Човек трябваше да бъде много глупав, за да се подведе по поведението му, а тя определено не бе глупачка.

Марселина знаеше, че той наблюдава всяка нейна стъпка, макар до съвършенство да се преструваше, че дори не я забелязва. В последния час обаче явно се бе отказал от преструвките и обикаляше неспокойно балната зала, принуждавайки един от приятелите си да го следва неотлъчно, за да не изостава от разговора им.

Някак съвсем непринудено разходката на херцог Кливдън го доведе при нея.

Заобиколена от мъже в мига, в който задоволи любопитството и суетата на жените, Марселина почувства почти физически приближаването на Кливдън, защото макар да не бе изрекъл нито дума принуди само с решителността на волята си другите мъже да се отдръпнат от нея — сякаш най-големият хищник в стадото бе дошъл да предяви претенциите си към своята плячка.

За момент тя се зачуди дали и дядо й навремето е имал същото въздействие, докато е бил още млад и ослепително красив — влиятелен благородник от стар род. Дали светът се е отдръпвал пред него, за да му стори път, и дали някога през ума му е минавала дори сянка на съмнение, че не всичко му се полага по право?

— О, ето къде сте били — проговори Кливдън с ленива усмивка, сякаш току-що се натъкваше на нея случайно.

— Както може да видите — усмихна му се мило, — не съм разкъсала завесите и все още не съм издрала мебелите.

— Действително. Но допускам, че просто пазите ноктите си за мен — отвърна също така усмихнат. — Е, ще танцуваме ли?

— Но мадам обеща следващия танц на мен — намеси се монсеньор Турнадре.

Кливдън се обърна и го изгледа с леко повдигнати вежди.

— Може и да не съм разбрал правилно — съгласи се мъжът пред него. — Вероятно е ставало въпрос за друг танц. — Отстъпи като вълк, признаващ неговото надмощие.

Марселина си наложи да не се поддава на опиянение. Само неопитна ученичка би се опиянила от мисълта, че двама мъже си съперничат за вниманието й.

Но Кливдън не бе просто мъж, а най-привлекателният мъж в залата, най-желаният, и несъмнено собственическото му поведение би развълнувало всяка жена на бала. Колкото и опитна да бе, Марселина бе преди всичко жена, при това млада, и колкото и опит да бе натрупала, досега никога не й се бе случвало мъж да заявява така недвусмислено претенциите си към нея пред друг мъж.

Преди да се скастри мислено и да се стегне, Кливдън вече я бе отвел на дансинга, ръката му обгърна кръста й, а нейната кацна изящно на рамото му.

Светът буквално спря да се върти.

Погледът й срещна неговия и в зелените му очи тя видя същите изненада и изумление, които я накараха да затаи дъх и да застине на място. Бе танцувала стотици пъти с дузини други мъже.

Този път обаче допирът на ръката му до тялото й бе толкова осезаем, че цялото й тяло сякаш се наелектризира. Дълбоко в себе си почувства странно спокойствие, сякаш нещо липсващо намери мястото си и се напасна. Сърцето й отново започна да бие, тя си пое дъх и се окопити.

Изражението на лицето й застина в непроницаема маска — същинско огледало на неговото, двамата си кимнаха, хванаха свободните си ръце и Кливдън я завъртя в ритъма на валса.

 

 

Известно време танцуваха мълчаливо.

Кливдън не се чувстваше готов да я заговори. Все още бе под влияние на онова, което им се случи в началото на танца.

Знаеше, че и тя го е почувствала, макар да не можеше да каже какво бе завладялото ги чувство.

Точно в този момент вниманието й наистина не бе насочено към него, а към някаква точка отвъд лявото му рамо, и той се възползва от възможността да я огледа. Чертите й не бяха съвършено красиви, макар самата тя определено да създаваше впечатлението за изключителна красавица. Тя бе пленителна, привлекателна и напълно различна.

Тъмната й коса бе скромно подредена и същевременно някак небрежно разбъркана. Ако бяха някъде другаде, той щеше да прокара пръсти през нея и да премахне всяка малка фибичка, придържаща тежките непокорни кичури. Извивката на шията й разкриваше малки, нежни уши с големи, ефектни обици на тях. На едно друго място, не тук, той щеше да се наведе и да прокара език по деликатната малка извивка.

Но те не бяха на друго място, затова продължаваха да се въртят в пируетите на валса и с всяко следващо завъртане познатият танц се превръщаше в нещо тъмно, непознато и опасно.

С всяко завъртане той все по-осезаемо чувстваше топлината на тялото й под ръцете си и се наслаждаваше на начина, по който тази топлина караше сметановата й кожа да сияе в хипнотизиращо розово под черната дантела, а ароматът на кожата й да си играе със сетивата му и лекия жасминов парфюм, който си бе сложила. В преливащата от хора зала всичките му сетива сякаш бяха приковани, запленени и напълно покорени от необикновената жена в обятията му.

Марселина най-сетне вдигна поглед към него. Очите му веднага разпознаха страстта, която я изгаряше, доловиха издайническото пулсиране на кръвта й и без дори да се насочват по-надолу, той знаеше колко бързо се повдигат и спускат гърдите й.

— Трябва да ви се признае — заговори тя с леко пресипнал, задъхан глас, — че от всички начини за представяне този бе единственият, който не бях обмислила. Но пък никога досега не се бях възприемала като нечий домашен любимец.

— Представих ви като екзотична — напомни й Кливдън.

— Ще преглътна думите ви до частта с нашийника.

— Но това би бил много елегантен нашийник, уверявам ви — устните му потрепваха от опита му да възпре смеха си. — Обсипан с диаманти.

— Не, благодаря ви — отказа му. — Ще преглътна и факта, че се държахте така, сякаш сте ме спечелили на облог, макар че всъщност изгубихте при това не за първи път. — Шоколадовият й поглед го изгледа от върха на главата надолу до модно завързаното шалче на врата му. — Това е доста красив изумруд.

— Който вие няма да получите — прекъсна я херцогът. — Тази вечер няма да се обзалагам с вас. Може дори да ни изгонят. Виконтеса Монпелие ми показа визитката, която сте й дали. Никой досега ли не ви е обяснил разликите между светските и бизнес събиранията? Това не е институционален банкет на сдружението на шивачите на свободна практика.

— Забелязах. Шивачите биха били по-добре облечени.

— Да не сте ослепели?! — възкликна. — Огледайте се.

— Вече съм виждала това — обясни отегчено.

— Ние сме в Париж.

— Говоря за мъжете, не за жените. — Погледът й отново го прикова. — От всички мъже тук вие сте единственият, чийто лондонски шивач няма да се срамува да припознае като свой клиент.

— Олекна ми, че най-сетне получих одобрението ви — отбеляза с тънка усмивка.

— Не съм казвала, че ви одобрявам изцяло — не пропусна да подчертае Марселина.

— Вярно. Забравих. Аз съм безполезен аристократ.

— Има все някаква ползва от вас — възрази тя припряно. — Иначе нямаше да ви ухажвам.

— Така ли го наричате?

— Вие явно забравяте. Този бал. Вие. Всичко това е просто работа за мен.

Той наистина беше забравил. Тя искаше да дойде на бала, за да наблюдава. Щеше да дойде и без него, ако не беше проклетият им облог, макар че това тяхното не бе толкова облог, колкото сблъсък на две твърдоглави воли.

— Как бих могъл да забравя? — попита реторично. — Не можах да повярвам на очите си, когато приятели ми показаха визитките, които сте раздала като покани за светско събитие.

— Нима вашият екзотичен домашен любимец ви е засрамил, херцоже? Да не би миризмата на магазин да ви причинява алергия? Колко любопитно. Доколкото си спомням, вие бяхте този, който настоя да ме доведе. Предизвикахте ме, като ме нарекохте страхливка. А сега…

— Би било проява на лош вкус да ви удуша на дансинга — отвърна й с убийствена усмивка. — И все пак съм сериозно изкушен да го направя.

— Не ставайте глупав — засмя се искрено. — Отдавна не сте се забавлявали толкова много на светско събитие. Самият вие ми казахте, ако не бъркам, какви безумни машинации прилагат светските личности, за да бъдат поканени на този най-ексклузивно скучен бал за Сезона. А вие постигнахте нещо, за което парижаните биха се разделили с най-скъпите си притежания, за да постигнат. Придружавайки мен, вие нарушихте древна линия от неписани правила. Вие смело навирихте нос пред обществото, и пред френското, и пред английското. Освен това танцувате с най-вълнуващата жена в залата.

Сърцето му препускаше по-лудо и от състезателен кон. Танцът, бесният танц и разговорът, желанието му да бъде духовит колкото нея — го убиваха. Същевременно долавяше и някакво вътрешно неудобство, каквото вече свикваше да изпитва в нейно присъствие, защото думите й бяха напълно верни — самата истина, която той сякаш не осъзнаваше, докато не я чуеше изречена от нея.

— Имате страшно високо мнение за себе си — констатира предпазливо.

— Скъпи херцоже, моля ви, погледнете конкуренцията.

— Бих — отвърна й, — но вие сте толкова отегчителна, че не мога да се откъсна от вас.

Продължаваха да се въртят, пирует след пирует, задъхани от валса и разговора. Тя го гледаше отдолу нагоре с искрящи шоколадови очи, а устните й — същите тези устни, които бяха подкосили краката му — разцъфнаха в усмивка.

— Пленителна — каза му. — Искате да кажете пленителна.

— Със сигурност запленихте приятеля ми Арондюил. Не може да се начуди къде сте се научили да танцувате, да правите реверанс и да говорите френски така добре.

Замълча само за секунда, преди да отговори.

— Имате предвид като дама? Та аз само подражавам на елита.

— Чудя се къде сте се учила да подражавате — отвърна й. — Нима не работите от зори до мрак? Модистките не започват ли да чиракуват от почти детска възраст?

— От деветгодишни — уточни Марселина. — Оказвате се учудващо запознат с моя занаят, милорд.

— Попитах камериера си — призна той, донякъде смутено.

Марселина се засмя.

— Имате си камериер? Това вече е лукс.

— Но вие имате камериерка — изненада се на свой ред той от реакцията й. — Дребно момиче със светла коса.

Смехът изчезна от очите й в същия миг.

— Забелязали сте камериерката ми?

— Да, в Лонгчамп.

— Наблюдателността ви е над средното ниво.

— Мадам, забелязвам всичко, свързано с вас, единствено от чисто желание за по-лесно самосъхранение.

— Наречете ме циничка, но подозирам, че няма нищо чисто в това ви желание — не му остана длъжна тя.

Оркестърът свиреше последните акорди на валса, но Кливдън долови тоновете съвсем слабо, погълнат изцяло от пожара помежду им — физически и интелектуален, както и от бурята, която тя предизвикваше.

— И все пак вие ме ухажвате — не се сдържа да й напомни.

— Изцяло в интерес на бизнеса ми — отвърна му тя.

— Интересно — усмихна се като хищник, дебнещ плячката си. — Чудя се какви са методите ви за привличане на клиентела. Твърдите, че искате да обличате моята херцогиня, а започвате преговорите, като отмъквате иглата ми за сако.

— Спечелих си я съвсем честно и почтено.

Танцът бе свършил, но той все още не я пускаше от обятията си.

— Вие се закачате с мен, провокирате ме, предизвиквате ме и ме обърквате — заяви й, като я гледаше в очите.

— О, правя това за забавление. — Марселина се усмихна.

— За забавление — повтори думите, сякаш се опитваше да ги проумее. — Обичате да си играете с огъня, мадам.

— Не по-малко от вас.

Изминаха още няколко секунди, преди той да долови, че музиката е спряла, а хората ги гледат, опитвайки се да останат незабелязани. Пусна я, като не пропусна да се засуети около нея — да оправи роклята й, да намести кичур от косата й и да се увери, че е в изряден вид, сякаш бе малко невръстно дете. Усмихна й се покровителствено — знаеше, че това ще я вбеси, — преди да се поклони учтиво и да се отдръпне леко.

Марселина направи също толкова учтив реверанс, след което отвори ветрилото си и го вдигна пред лицето си, оставайки открити единствено пакостливите си шоколадови очи.

— Ако сте искали кротък домашен любимец, Ваше благородие, трябваше да си изберете друга жена.

Усмихна се и елегантно се потопи обратно в тълпата, а черната коприна и червените панделки прошумоляха подканящо върху искрящото злато на роклята й.