Лорета Чейс
Коприна за съблазън (3)

Втора глава

Париж, операта

14 април 1835 г.

Кливдън се опита да я игнорира.

Зашеметяващата брюнетка бе положила достатъчно усилия, за да е сигурна, че всички ще я забележат. Появи се с приятелката си в ложата срещу неговата в последния възможен момент.

Не можеше да избере по-лош момент, наистина.

Кливдън бе обещал на Клара да й изпрати подробно описание на тазвечерното представяне на „Севилският бръснар“. Знаеше, че тя много би искала да посети Париж, но за момента се задоволяваше с писмата му. Ако беше се оженил за нея преди три години, сега можеха да пътуват заедно, но тогава бракът не бе вариант за нито един от двама им. Любовта му към нея израсна заедно с нея — обичаше я още от дете и двамата си пишеха от момента, в който тя бе способна да държи перодръжка. Разбираше я по-добре от всеки друг.

Преди три години и двамата с Лонгмор се бяха съгласили напълно единодушно, че едва осемнадесетгодишна тя има нужда от още време да съзрее, а и да опознае маниерите на лондонското общество, което така непоносимо отегчаваше Кливдън. Трябваше да се наслади на безгрижната си младост, ангажирана единствено от мисли за балове и красиви рокли, преди да се задоми и да се отдаде на подредения живот на съпруга и майка.

На двадесет и три той също имаше нужда от време за себе си, далеч от задушаващите правила и отговорности, с които бе израснал от най-ранна детска възраст.

Така че сега Клара бе в Лондон, а тук мадам Сейнт Пиер му хвърляше многозначителни погледи. Беше се обзаложил на двеста паунда с Гаспар Арондюил, че Мадам ще го покани на следоперното си соаре, където Кливдън се надяваше, че ще си проправи безпроблемно път към леглото и обятията й.

Разполагаше с малко повече от месец, преди да трябва да се завърне в Лондон към живота, който бе изоставил. Щеше да бъде добър съпруг заради Клара. Нямаше да бъде като баща си.

Междувременно възнамеряваше да се възползва максимално от всяка минута от тези няколко последни седмици свобода.

Но брюнетката…

Всеки мъж в операта бе настръхнал от присъствието й.

Никой от тях дори не забелязваше, че на сцената се разиграва една брилянтна постановка.

А той бе обещал на Клара… и двеста паунда бяха заложени на неговия… успех с мадам Сейнт Пиер.

Междувременно другите мъже в ложата му не можеха да се овладеят. Френската публика, за разлика от англичаните или италианците, наблюдаваше всяко представление в пълна тишина, но този път мъжете от компанията му шепнеха шумно, предполагаха полугласно коя ли е непознатата новодошла, наричаха я „божествено творение“ и правеха планове как да й се врекат във вечна вярност.

Премести поглед от мадам Сейнт Пиер към брюнетката.

Малко след това, докато приятелите му продължаваха да спорят оживено, херцогът на Кливдън бе напуснал мястото си и излязъл от ложата.

 

 

— Това стана бързо — прошумоля Силви с ветрилото си.

— Предварителната подготовка дава резултати — констатира Марселина. Беше прекарала цяла седмица в проучване навиците и любимите места на херцога на Кливдън. Невидима за него и обкръжението му, тя го следваше като сянка денем и нощем из парижките улички.

Като всеки член от извънбрачното си семейство, тя умееше да става невидима.

Тази вечер реши да излезе на светло. Тази вечер всички очи в театъра бяха приковани в нея и колкото и жалко да бе това за невероятните актьори на сцената, тя просто не можеше да им съчувства. За разлика от нея, те просто не бяха положили необходимите усилия, за да постигнат желания невероятен ефект.

— Та той не губи нито миг — продължи Софи, без да откъсва съсредоточен поглед от сцената. — Иска да се запознае с теб и какво прави? Отива в ложата на най-известния клюкар в Париж и мой скъп приятел граф Орефюр и любовницата му мадам Ирон. Това, мила моя, е изкусен фустогонец.

Марселина осъзнаваше напълно този факт. Негова светлост бе не просто ненадминат прелъстител, но и имаше много изтънчен вкус за жени. Инстинктите му не го водеха по петите на всяка красива фуста, размахана пред носа му, нито го тласкаха към пищността на плътските удоволствия в ненадминатите френски домове на греха. Той не се заплесваше по камериерки и компаньонки и въпреки разюзданата си репутация съвсем не бе типичен фустогонец. Негова светлост преследваше само най-изисканите френски аристократки, сметаната върху каймака на парижкото висше общество.

От една страна, това означаваше, че честта й щеше да остане непокътната, от друга, си беше истинско предизвикателство да задържи интереса и апетитите му будни достатъчно дълго, за да изпълни целите си. Сърцето й биеше лудешки, както на игралните маси преди години, макар че този път залозите бяха много по-високи от когато и да било. Изходът от тази игра щеше да определи съдбата на семейния им бизнес.

Поведението й с нищо не издаваше бушуващите в нея емоции и страст.

— На какво си готова да се обзаложиш, че господинът ще влезе в ложата ни точно в мига, в който започне антракта? — попита тя приятелката си.

— Познавам те достатъчно, за да не се обзалагам срещу теб — бе единственият отговор, който получи.

 

 

Мигът, в който започна антрактът, още преди някой от гостите дори да се е надигнал от мястото си, Кливдън влезе в ложата на мадмоазел Фонтен заедно с граф Орефюр.

Първото, което видя, бе гърбът на брюнетката: прави, стройни рамене, деколте — малко по-ниско, отколкото се осмеляваха повечето парижанки, и сметаново-кадифена кожа. Непокорни тъмни къдрици хипнотизираха погледа му като водопад в основата на шията й.

Погледна към шията й и в един миг забрави Клара, мадмоазел Сейнт Пиер и всички други жени на света.

Сякаш след цяла вечност успя да застане пред нея и да погледне в сияйните й шоколадови очи, озарени от неприкрита насмешка… Погледът му се плъзна надолу, към извивките на сочните й устни, където отново се спотайваше усмивка. В този момент тя помръдна — леко, почти несъзнателно потрепване на раменете, сякаш е усетила ласка или целувка — или поне така го възприе тялото му, защото почувства прилив на кръв под колана си и рязката необходимост да седне, преди да се е превърнал в посмешище.

Светлината подчертаваше шоколадовите нюанси на косата й, караше кожата й да искри, а очите й да сияят дори още по-ослепително. Погледът му се осмели да пропълзи още по-надолу — към копринената извивка на гърдите й и тясната дъга на стегнатата й талия.

Смътно долавяше, че хората около него разговарят, но не можеше да се съсредоточи и да разбере какво и за кого. Гласът й бе нисък — контраалт с лека, подмамваща дрезгавина.

Името й, научи той, бе Ноаро.

Подходящо.

След като размени необходимите любезности с мадмоазел Фонтен, Кливдън най-сетне можеше да се посвети изцяло на жената, която засенчи цялата постановка. С препускащо в гърдите му сърце, той се наведе над облечената й в ръкавица ръка.

— Мадам Ноаро — произнесе с кадифен глас, — за мен е удоволствие. — Докосна с устни финия плат. Лек, екзотичен аромат подразни сетивата му. Жасмин?

Вдигна глава и очите му потънаха в тъмен като нощ изучаващ поглед. За един дълъг, изгарящ момент, имаше чувството, че погледите им правят всичко онова, което искаше да направи с тялото й.

Магията бе прекъсната от небрежен жест с ветрилото й към празния стол до нея.

— Неудобно ми е да разговарям с изпъната назад глава, милорд — обясни му простичко.

— Моля да ми простите. — Настани се на посоченото място. — Твърде грубо е от моя страна да се надвесвам над вас по този начин. Но пък гледката отгоре беше…

Не довърши изречението, защото в този момент осъзна нещо много любопитно — тя го бе заговорила на английски, с акцента и маниера на собствената му класа, а той бе отвърнал, без да се замисли, както го бяха учили като малък да уважава езика на събеседника си и при възможност задължително да му отговоря ма родния му език.

— Но това е невероятно! — възкликна. — Бих се обзаложил на всичко, че сте французойка. — Французойка, при това чистокръвна. Такава трябваше да бъде. Беше я чул да говори с Орефюр на безупречен парижки френски, далеч по-добър от неговия собствен. Акцентът й бе съвършен, но приятелката й — ако правилно налучкваше връзката между двете жени — беше актриса, а дамите от висшето общество не дружаха с актриси. Значи най-вероятно тя също беше актриса или куртизанка.

Ако затвореше очи, би се заклел, че разговаря с английска аристократка от стар лондонски род.

— Всичко ли бихте заложили? — попита тя с неприкрито любопитство. Преценяващ поглед обходи лицето му и се плъзна надолу по шията, преди да се спре на ревера му. Имаше чувството, че очите й могат да го изпепелят и почти почувства огнената диря, която погледът й остави по тялото му. — Като например тази красива игла?

Ароматът й, гласът й, тялото й — всички си играеха със сетивата му и забавяха мисълта му.

— Да заложа? — повтори объркан.

— Ако предпочитате, можем да обсъдим качествата на тазвечерното изпълнение на Фигаро или да поразсъждаваме дали Розина трябва да бъде контраалт или мецосопрано — предложи тя. — Но се опасявам, че не гледахте операта достатъчно внимателно. — Разтвори ветрилото си бавно пред лицето си. — Странно, защо ли имам подобни опасения?

Кливдън най-сетне схвана играта й.

— Не разбирам как някой изобщо би бил способен да гледа операта, докато вие сте тук — констатира безстрастно.

— Те са французи — напомни му. — Приемат изкуството много сериозно.

— А вие не сте французойка?

Усмихна се.

— Явно това е въпросът на вечерта.

— Французойка сте — заяви убедено. — Имате съвършено английско произношение, но сте французойка.

— Много сте самоуверен.

— Аз съм просто твърдоглав британец, признавам, но дори и аз мога да отлича французойка от англичанка. Дори и облечена по последна френска мода от глава до пети англичанката си остава англичанка, докато вие…

Не довърши мисълта си и остави погледът му да говори вместо него. Косата й, например, беше стилно оформена и безукорно поддържана като на всяка уважаваща себе си французойка, но все пак не точно. Сякаш току-що бе станала от леглото и се бе приготвила за вечерта в движение, но без да изглежда измачкана, или… Тя просто бе различна.

— Вие сте французойка от глава до пети, отвътре и отвън — заяви убедено. — А ако греша, иглата ми е ваша.

— А ако сте прав? — полюбопитства тя.

Той се замисли за миг.

— Ако съм прав, ще ми окажете честта да яздите с мен в Булонския лес утре.

— И това е всичко? — продължи да любопитства тя, но този път на съвършен френски.

— За мен това ще означава наистина много.

Изправи се бързо сред шумолене на измачканата коприна. Изненадан, Кливдън отново се забави с реакцията си.

— Трябва ми въздух — обяви тя. — Тук става много задушно.

Отвори й вратата към коридора и тя се промуши край него.

Последва я с разтуптяно сърце.

 

 

Бе го виждала безброй много пъти от съвсем близко разстояние, едва няколко метра, и очакванията й за красив и елегантно облечен англичанин се потвърдиха напълно.

Той дори ги надмина.

Марселина се чувстваше замаяна.

Господи, какво тяло. Огледа го крадешком, докато си разменяха любезности със Силви. Внушителните му размери и стегнатата фигура не бяха само резултат от добрата кройка, макар че шивачите му очевидно бяха най-добрите. Широките му рамене и мускулестият торс можеха да бъдат резултат единствено от активен начин на живот. По тялото му нямаше нито грам излишна мазнина.

От главата до петите, от стъпалата на дългите му крака до трептящите под сакото му рамене той бе дебнещ хищник и нито един шивач не би могъл да пресъздаде силата, която се излъчваше от благородната му осанка.

За бога, колко е топло, бе първата й съзнателна мисъл.

Миг след това той вече стоеше пред нея и се навеждаше да целуне ръката й, а температурата в ложата стана още по-непоносима.

Погледът й бе пленен от тъмните му къдрици, разпилени небрежно около изсеченото му лице.

Той вдигна глава.

Дъхът застина в устните й, когато очите й попаднаха върху сочните му пълни устни, стиснати в непоколебима, решителна линия.

Едва секунда по-късно вече потъваше в искрящи, пъстри очи — като разтопен кехлибар със зелени и златни точици, а дрезгав мъжки глас подразни слуха й и някои доста интимни части от тялото й, милостиво невидими под диплите на роклята й.

Милостиви Боже!

Закрачи бързо, опитвайки се да събере и догони мислите си, докато се отдалечаваше по коридора от ложата си. Смътно осъзнаваше, че гостите на операта се отдръпват към стените, за да й направят път. Стана й забавно колко лесно се впечатляват хората, макар основната част от съзнанието й да бе заета с неочаквания и неотложен проблем.

Знаеше, че херцогът на Кливдън е висока топка за нейните умения.

И все пак го бе подценила неимоверно.

Но като истинска Ноаро, тя приемаше повишения риск единствено като допълнително удоволствие от залога.

Спря се в далечния край на коридора, където нямаше толкова хора и можеше да почувства полъха от отворения наблизо прозорец. Вгледа се в отражението си в огледалото срещу себе си — разкошно облечена привлекателна жена, жива реклама, с малко помощ от херцога, на бъдещото най-успешно модистко ателие в Лондон. Успееха ли да спечелят херцогинята на Кливдън целият елит щеше да се нареди на опашка пред вратата им. Вече чувстваше как се протяга към звездите и докосва острите им върхове.

— Надявам се, че не ви е прилошало, мадам — достигна до слуха й обезпокоеният му френски с английски акцент.

— Не, но си давам сметка, че се държа абсурдно — изненада го с отговора си. — Що за абсурден облог е това!?

— Нима се отказвате? — усмихна й се херцогът. — Толкова ужасна участ ли би била ездата с мен в Булонския лес?

Усмивката му бе по хлапашки невинна, но естественият мъжки чар, който излъчваше така непринудено, със сигурност бе опорочил не една или две неопитни млади жени.

— От моя гледна точка аз печеля и в двата случая — продължи да го провокира с честността си. — Както и да го погледна, този облог е нелеп. Само си помислете, когато ви кажа дали сте прав, или грешите, откъде ще знаете, че ви казвам истината?

— Нима смятате, че ще поискам паспорта ви? — изненада се на свой ред той.

— А вие нима възнамерявате просто да ми повярвате? — не можа да се сдържи тя.

— Разбира се.

— Това е или галантност, или неочаквана наивност — констатира безстрастно. — Но не мога да реша кое е по-глупаво.

— Няма да ме излъжете — констатира простичко херцогът.

Сестрите й щяха да припаднат от смях, ако присъстваха на този диалог.

— Това е изключително рядък диамант — посочи тя с очи иглата на ревера му. — Ако смятате, че една жена не би излъгала, за да го получи, сте просто престъпно наивен.

Пленителният кехлибарен поглед потърси нейния.

— Аз сгреших, сгреших напълно и го осъзнавам сам — заговори той на английски. — Вие сте англичанка.

Усмихна му се.

— Какво ме издаде? Острият ми език?

— Малко или повече — призна той. — Ако бяхте французойка, сега щяхме да обсъждаме какво всъщност е истината. Французите не могат да оставят нищо на спокойствие и задължително искат да му направят дисекция с прецизен философски скалпел. Толкова предсказуемо и отегчително поведение. Всичко трябва да бъде категоризирано и подредено. По правила. Имат толкова много правила, а не спират да създават нови.

— Това не е много мъдро изказване, ако е направено в присъствието на французойка — възползва се от възможността да го подразни.

— Но вие не сте. Вече го изяснихме.

— Така ли?

Той кимна.

— Заложихте прибързано. Винаги ли действате така припряно?

— Понякога — призна с усмивка. — Но вие имате огромно преимущество така или иначе. Не приличате на никоя, която съм срещал преди.

— И все пак приличам — възрази с усмивка. — Родителите ми бяха англичани.

— Но и малко французи? — попита с надежда. Очите му издаваха смях и удоволствие от разговора с нея и студеното й, пресметливо сърце прескочи един удар.

Да гори в ада дано, но бе добър, наистина добър.

— Съвсем малко, да — призна неохотно. — Един прадядо французин. Но и той, и синовете му предпочитали англичанките.

— Един прадядо е твърде малко, за да се брои — констатира херцогът. — Но аз съм твърдоглав като типичен англичанин и трудно приемам, че съм си направил грешни изводи. — Въздъхна.

— Сбогом, единствена моя красива игла. — Вдигна ръце към ревера си.

— Позволете на мен — приближи се до него Марселина. — Не виждате добре какво правите.

Посегна припряно и ръцете им се сблъскаха. Въпреки защитата на ръкавиците тя почувства допира сякаш бе гола и усещането изпрати огнени тръпки по цялото й тяло.

Всичките й сетива бяха нащрек от широкия, мускулест торс под пръстите й, само на сантиметри разстояние, но ръцете й не трепнаха нито за миг благодарение на годините практика в покера, където бе свикнала с часове да държи спокойно картите пред себе си, докато сърцето й бие като полудяло. Нищо, абсолютно нищо, дори трепване на непослушен косъм не издаваше емоциите й в този момент.

Иглата се откопча с проблясък и тя се загледа в намачкания плат на ревера му.

— Колко гол изглежда без иглата — каза сякаш на себе си.

— Какво долавям? Нима имате угризения? — не се сдържа да я подкачи той.

— Никога — и това бе самата истина. — Но празното петно наранява естетическите ми възприятия.

— Тогава ще се върна в хотела си и ще помоля камериерът ми да измисли нещо.

— Необичайно склонен сте да ми угаждате — изгледа го преценяващо.

— Няма нищо необичайно в това.

— Не се безпокойте, Ваша светлост — обърка го тя отново с действията си. — Имам брилянтно решение.

Извади игла от корсета си и я замени с неговата.

Своята постави на ревера му. Вярно, не можеше да става и дума за сравнение, защото тя притежаваше само перли, но тази бе особено едра и бляскава, освен това стоеше добре до диплите на шала му.

Чувстваше как погледът му я изгаря и долавяше напрегната неподвижност, с която я изчакваше да оправи дрехите им.

Приглади леко плата под пръстите си и отстъпи крачка назад, за да огледа критично резултата.

— Ето така изглежда значително по-добре — констатира самодоволно.

— Наистина ли? — Гледаше нея, а не перлата на ревера си.

— Ето, огледайте се от моето място.

Той не откъсваше поглед от нея.

— Огледалото, Ваша светлост — напомни му тя. — Можете поне да се възхитите на добрата ми работа.

— Вече го правя — потвърди херцогът, без да отделя очите си от нея. — Наистина искрено се наслаждавам.

Все пак се обърна и се огледа с едва забележима усмивка на сочните си, греховно извити устни.

— Действително, имате точно толкова добро чувство за стил, колкото и камериера ми, а това е комплимент, който не отправям често.

— Няма как да бъде иначе — позволи си да го прекъсне. — Аз съм най-добрата модистка на света.

 

 

Сърцето му препускаше лудешки.

Беше въодушевен, какво друго? А и защо не?

Тя наистина не бе като никоя друга, която бе срещал преди.

Париж бе съвсем различен свят от Лондон, а французойките — коренно различен биологичен вид от англичанките. Но дори и той бе свикнал с изискаността на парижанките и вече с досада можеше да предвиди всеки техен жест, мимика и дори повечето им реплики. Като по учебник. С правила. Французите обичаха да живеят по книга, както сам й каза.

Тази жена създаваше свои собствени правила.

— Със сигурност не сте най-скромната.

Тя се засмя, но това не бе звънкият момичешки смях, с който бе свикнал. Бе нисък, гърлен и някак странно интимен, сякаш непредназначен за чужди уши. Тя не се опитваше да накара хората да я гледат, както правеха другите жени. Неговото внимание бе напълно достатъчно.

И той наистина се обърна, за да я погледне.

— Вероятно, за разлика от всички други в операта, вие сте пропуснал да забележите… — не довърши думите си, а просто прокара свитото ветрило по дължината на роклята си.

Погледът му последва жеста й надолу от сладострастната прическа. Действително не бе обърнал особено внимание на дрехата й, защото цялото му същество бе напълно и изцяло привлечено от тялото под нея — чистата, млечнобяла кожа, примамливите извивки, искрящите очи и непокорните къдрици.

Едва сега отдаде дължимото на тоалета, представящ наистина по невероятен начин това прелестно тяло — удивителното съчетание на черна и розова коприна с дантела, къдрици и бижута правеше гледката зашеметяваща.

— … моя стил — довърши сякаш като далечно ехо мисълта си тя.

Херцогът се чувстваше неловко, скован, съмняващ се в себе си. Мислите му, изглежда, бяха като отворена книга за нея и тя отдавна вече бе преминала през съдържанието и увода, започвайки направо с първата глава.

Но нима това имаше значение? Далеч от моминската невинност, тя определено знаеше какво иска той.

— Не, мадам, не съм забелязал — призна смело. — Забелязах само и единствено вас.

— Ето това е една от най-подходящите реплики към жена — отбеляза тя, без да се впечатли. — И възможно най-неподходящата за модистка.

— Моля ви в този момент да бъдете просто жена — не се отказваше херцогът. — Като модистка пропилявате таланта си в мое присъствие.

— Ни най-малко — смая го отново с възражението си. — Ако бях зле облечена, вие нямаше да посетите ложата на мадмоазел Фонтен. А ако бяхте пренебрегнали диктата на етикета, граф Орефюр щеше да ви предпази от самоубийствената грешка и да откаже да ви представи.

— Самоубийствена? — повтори невярващо. — Нима долавям тенденция към преувеличаване.

— Нека ви напомня, че сме в Париж, не в Лондон.

— В момента не ме интересува къде съм — каза по-скоро на себе си той.

И отново плътният й дрезгав смях накара косъмчетата на тила му да настръхнат, а други части от тялото му да запулсират приятно.

— Значи най-добре да внимавам — констатира тя. — Вие явно сте твърдо решен да ме заплените.

— Вие започнахте — призна очевидното за себе си той. — Вие първа ме накарахте да изгубя ума и дума.

— Ако се опитвате да ме поласкаете, за да си получите обратно диаманта, няма да стане.

— Ако смятате, че ще върна обратно перлата ви, по-добре помислете отново.

— Не ставайте смешен — възпротиви се Марселина. — Вие може да си позволите да бъдете романтичен и да не пресмятате, че този диамант струва поне колкото петдесет такива перли, но аз не съм романтична. Може да задържите перлата, имате моята благословия. Аз обаче трябва да се върна при мадмоазел Фонтен, а ей там е вашият приятел, графът, който ни е последвал, за да ви предпази да не извършите немислимото с мен и да се посрамите до живот. Знам, че сте запленен и опустошен, Ваша светлост, и да, аз също съжалявам, че ще трябва да се лиша от компанията ви — толкова е освежаващо да срещнеш мъж с мозък, но нямаме друг избор. Не е хубаво да ме виждат в компанията на мъж. Не е добре за бизнеса. Ще решат, че ви фаворизирам. Просто ще се надявам да ви видя отново. Например утре, в Лонгчамп, където ще представям творчеството си.

Орефюр се присъедини към тях точно в момента, когато прозвуча сигналът за край на антракта. Красива млада дама помаха на Марселина от далечния край на коридора и мадам Ноаро лиши джентълмените от компанията си с грациозен реверанс и — само за Кливдън — многозначителен поглед над ветрилото си.

Щом се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, Орефюр заговори:

— Бъдете внимателен. Тази е много опасна.

— Досетих се — отвърна Кливдън, докато я гледаше как си проправя път през гъмжилото от хора. Гостите се отдръпваха да й направят път сякаш бе благородничка, макар да нямаше нищо общо с тази класа. Тя беше проста магазинерка и нищо повече. Самата тя го каза, при това смело и безсрамно, но той все още не можеше да повярва. Наблюдаваше разликата в движенията и мимиката между нея и френската й приятелка и трудно вярваше, че двете принадлежат към един и същи биологичен вид.

— Досетих се — повтори той. — Досетих се.

 

 

Междувременно в Лондон лейди Клара Феърфакс искаше да хвърли ваза по твърдата и безмозъчна глава на брат си. Ала звукът от счупването щеше да привлече внимание, а последното, което тя желаеше, бе майка й да нахлуе в библиотеката.

Самата тя избра тази стая да подмами брат си, защото майка им рядко я посещаваше.

— Хари, как можа?! — проплака тя. — Всички говорят за това. Съсипана съм.

Хари Феърфакс, граф на Лонгмор, седна със свити под себе си крака на дивана и затвори очи.

— Няма нужда да викаш. Главата ми…

— Мога да се досетя защо имаш главоболие — не го изчака да довърши сестра му. — И изобщо не ти съчувствам. Ни най-малко.

Със сенки под очите, пребледняло лице, намачкани вчерашни дрехи и видимо разчорлена коса Хари определено не бе прекарал кротка нощ в дома си и не си бе направил труда да се оправи, когато сестра му прати да го повикат.

— Бележката ти казваше, че е спешно — опита се да се защити. — Дойдох, защото мислех, че имаш нужда от помощ, а не от слушател за проповедите си.

— Да търчиш до Париж и да заплашваш Кливдън, за да се ожени за мен?! Това също ли е в представите ти за помощ?

Той отвори очи и я погледна изненадано.

— Кой ти каза това?

— Всички говорят за това, не ме ли слушаш изобщо? — проплака Клара. — И явно това продължава от седмици. Нямаше как да не стигне и до мен.

— Светът явно се е побъркал — констатира Хари. — Не съм поставял никакви ултиматуми. Просто го попитах дали още те иска, или не.

— О, господи! — Тя се отпусна на близкия стол с ръка пред устните си и зачервено лице. Как бе могъл? Собственият й брат. Що за въпрос?! Разбира се, че бе способен да направи нещо подобно. Той не бе известен с такта и чувствителността си.

— По-добре, че го направих аз, а не татко — продължи с опитите си да се оневини пред сестра ти графът.

Клара затвори очи. Той беше прав. Баща й би написал писмо. Така щеше да бъде много по-дискретно и далеч по-заплашително за Кливдън от всичко, което Хари би могъл да му каже. Баща й щеше да провокира чувството му на дълг, както и вина, заради които той най-вероятно бе заминал на континента.

Пое си дълбоко въздух, отвори очи и погледна брат си от упор.

— Наистина ли смяташ, че беше необходимо да го правиш?

— Мило момиче, майка ни ме побърква, а аз дори не се налага да живея с нея. Започнах да мразя времето у дома, защото знам, че ще ми опява. Предположих, че е просто въпрос на време татко да се поддаде и да спре да я игнорира. Знаеш, че той изобщо не искаше да заминаваме за континента. Поне не и Кливдън, защото за мен бе по-скоро облекчен, че се отървава.

Майка им наистина ставаше все по-неспокойна, защото дъщерите на всичките й приятелки, които бяха представени в обществото заедно с Клара, бяха вече задомени, поне по-голямата част. Майка им вероятно се опасяваше, че с времето Клара ще се привърже към някой твърде неподходящ за нея, тоест към благородник с по-ниска титла.

— Знам, че си го направил за добро — обърна се към Хари, — но ми се иска да не го беше правил.

— Та той е на континента повече от три години — отбеляза брат й. — Ситуацията започва да изглежда нелепо дори и за мен. Той или иска да се ожени за теб, или не. Или иска да живее на континента, или в Англия. За това време трябваше отдавна да е решил, не мислиш ли?

Сестра му примигна. Не бе усетила кога се бе изтърколило толкова много време.

— Не осъзнавах, че са минали цели три години — призна на глас. — Писмата му са толкова сърдечни и подробни, че сякаш е тук, при мен. — Двамата си пишеха още откакто тя се научи да държи перо, а той беше наистина превъзходен събеседник — имаше отлично чувство за хумор, внимание към детайла и талант за живи и образни описания.

— Явно и той не го е осъзнал — забеляза остро Хари. — Когато го попитах какво му става, той просто се изсмя и каза, че се радва, задето съм се върнал. От писмата ти разбирал, че се наслаждаваш да бъдеш най-ухажваната дама в Лондон и не искал да разваля удоволствието ти, като се прибира твърде рано.

— Той не трябва да се прибира, преди да е напълно готов — съгласи се тя пламенно.

— А ти готова ли си напълно? — повдигна вежди брат й.

— Не ставай глупав! — сряза го. Разбира се, че щеше да се радва да види Кливдън отново. Та тя го обичаше, откакто се помнеше.

— Не се притеснявай, че ще те омъжим прибързано — побърза да я успокои брат й. — Предложих му да изчака до края на май. Това ще ти даде достатъчно време да се самоубиеш или да избягаш в Италия, или да направиш нещо друго също толкова откачено и отчаяно. След това ще трябва да ти даде поне още месец, за да свикнеш с мрачното му, напрягащо присъствие, преди в края на Сезона да ти предложи пред свидетели с голям, блестящ диамантен пръстен.

— Хари, държиш се като глупак.

— Така ли? На него тази идея му се стори отлична и ние я отпразнувахме с три, четири, пет или шест бутилки шампанско, ако правилно си спомням.

 

 

Париж

15 април

Прелъстяването бе игра, която Кливдън обичаше да играе. В последно време се наслаждаваше дори повече на самото преследване, отколкото на неизменното покоряване, с което завършваха аферите му. Съблазняването на мадам Ноаро обещаваше да бъде дори по-забавна игра от обичайното.

Това завоевание щеше да бъде отличен завършек на престоя му в чужбина. Не очакваше с нетърпение да се завърне към отговорностите си в Англия, но вече бе крайно време за това. Париж бе започнал да губи блясъка си за него, а без приятната компания на Лонгмор, Кливдън едва ли отново щеше да се завърне на континента.

Възнамеряваше да отиде в Лонгчамп, сега вече на всяка цена, за да напише интригуващо писмо на Клара, с което да компенсира пропуснатото забавно описание на операта от предишната вечер. Лонгчамп определено щеше да му предостави достатъчно материал за остроумни шеги и забележки.

Ежегодното изложение в Елисейските полета и Булонския лес се случваше в срядата, четвъртъка и петъка, предшестващи седмицата на Великден. Времето, така меко и примамливо в началото на седмицата, се бе обърнало и придобило хладна и ветровита нотка.

Въпреки това нито един от членовете на парижкия елит не се бе осмелил да пропусне събитието и всички бяха облечени по последна мода, издокарани в най-пищните си карети и с най-натруфените и породисти впрягове. Немалка част бяха избрали да отидат пеша, както и самият Кливдън, защото това даваше по-добра възможност за опознаване на публиката и участниците.

Херцогът бе забравил колко претъпкано може да бъде едно такова събитие — далеч по-неприятно и пренаселено от най-предпочитаните часове за разходка в Хайд Парк. За момент дори се зачуди как се очакваше да забележи мадам Ноаро, когато всяка жива жена бе дошла на това място в този ден, при това в компанията на поне една придружителка.

Няколко минути по-късно вече се чудеше дали изобщо някой би могъл да не я забележи.

Тя предизвикваше оживление и смут, точно както бе направила в операта миналата вечер, но дори по-осезаемо сега, сред невъздържана тълпа на открито. Бе достатъчно да се обърне по посока на нарастващия шум и възгласи, за да я разпознае.

Хората извръщаха глави в невероятни пози, за да я видят. Мъжете губеха контрол над каретите си, пешеходците се блъскаха в лампи или един в друг.

А тя невъзмутимо и изцяло се наслаждаваше на случващото се — в това той нямаше ни най-малко съмнение.

Този път, благодарение на разстоянието помежду им, той не се разсея от очите или гласа й, а успя да възприеме картината в цялост — роклята й, шапката… и начинът, по който се движеше.

Един след друг мъжете се приближаваха към нея, за да я заговорят, да я докоснат, ако могат, или просто да я погледат. Тя спираше за момент, усмихваше се, казваше по няколко думи и продължаваше, оставяйки обожателите си да я зяпат със замечтано изражение.

Предположи, че е изглеждал точно по същия начин предишната вечер, когато тя просто се изплъзна между пръстите му в операта.

Закрачи устремено през тълпата към нея.

— Мадам Ноаро — поздрави я, когато се изравниха.

— О, ето ви и вас — възкликна тя. — Точно мъжът, когото се надявах да видя!

— Радвам се, че е така — усмихна й се. — Все пак вие ме поканихте.

— Така ли съм направила? А аз си мислех, че просто съм ви подсказала малко по-конкретно.

— Чудя се дали сте подсказала така на всички в операта? Днес явно всички са дошли тук заради вас.

— Нищо подобно — възрази искрено мадам Ноаро. — Исках само вас. Те са тук, защото това е добро място да бъдат видени. Лонгчамп. Страстната седмица. Всеки идва тук, за да види и да бъде видян. В това число и аз.

— А вие определено сте зашеметяваща гледка — не пропусна възможността да я поласкае. — При това явно в крак с последната мода, ако съдя по завистливите изражения на женските лица около нас. Мъжете са като хипнотизирани, но те не ви вършат никаква работа, ако смея да предположа.

— Това е много… деликатен баланс — опита се да му обясни тя. — Модата трябва да бъде приемлива за мъжете, които плащат сметките. Но да, действително дамите са тези, които носят моите рокли. А те не биха се надпреварвали да си поръчват тоалети при мен, ако ме виждат като конкуренция за вниманието на… избраниците си.

— И затова вие ми подсказахте възможно най-разбираемо да дойда и да ви потърся днес тук?

— Точно така — потвърди с готовност. — Искам и вие да платите няколко сметки.

Това бе последното нещо, което очакваше да чуе от нея. Отново. Този път не му беше забавно. Тялото му се напрегна и сгорещи и това нямаше нищо общо е животинските му инстинкти и желания.

— Чии сметки? — попита рязко.

— На дамите от вашето семейство — отвърна мило.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Лелите ми ви дължат пари и вие сте дошли чак до Париж, за да ме изнудвате? — процеди невярващо през стиснати зъби.

— Техни благородия, вашите лели, никога не са стъпвали в моето ателие — прекъсна го тя. — И това е проблем. Е, един от проблемите, но не основният. Главният проблем е вашата съпруга.

— Но аз нямам съпруга — възрази все по-объркан херцогът.

— Но ще имате — припомни му тя. — И аз трябва да бъда жената, която ще я облече от глава до пети. Надявах се, че това вече ви е станало пределно ясно.

Трябваше му време, за да се съвземе от обрата на разговора им, а след това още малко време, за да потуши гнева си.

— Нима се опитвате да ми кажете, че сте изминали целия път до Париж, за да ме убедите да ви позволя да обличате бъдещата херцогиня на Кливдън?

— Очевидно не. Идвам до Париж два пъти годишно по две причини. — Вдигна ръка, за да изброи на пръсти. — Първо, за да привлека вниманието на кореспондентите, които списват колонките за последната женска мода в Париж и Лондон. Именно изкусното описание на една моя рокля привлече мис Шарп към ателие Ноаро миналата пролет. А в замяна тя ме препоръча на скъпата си приятелка лейди Ренфрю. В най-скоро време цялата им пъстроцветна компания ще бъде в плен на висшата френска мода за ценители.

— А втората причина? — не се сдържа да полюбопитства херцогът. — И няма нужда да броите на пръсти. Способен съм да проследя мисълта ви и без помощ от ваша страна.

— Втората причина е вдъхновението — не се засегна от забележката му тя. — Модното сърце на континента и дори на целия свят тупти най-силно и живо в Париж. Отивам там, където ходят и модерно облечените хора, и това ми носи вдъхновение.

— Разбирам — отвърна Кливдън, макар че нямаше ни най-малка представа за какво говори тя. Но това беше цената, която се налагаше да плати, задето се е подвел по компанията на магазинерка, на вулгарна, меркантилна продавачка. Ако не беше тя, предишната нощ щеше да се наслаждава на нечувани удоволствия в леглото на мадам Сейнт Пиер, но вместо това пропиляваше и малкото си останали шансове за удоволствие в компанията на това… това нечувано същество. — Аз съм просто странично занимание.

— Надявам се, че сте достатъчно интелигентен, за да не го приемате по този начин. Моето най-голямо желание е да ви служа.

Кливдън присви очи. Нима смяташе, че може да го изиграе така лесно? Въобразяваше си, че го е покорила, само защото успя да го примами да й прави компания в Лонгчамп след една вечер в операта?

Едва ли бе първата, а нямаше да бъде и последната жена, позволила на въображението си да я подведе по такъв начин.

— Моля ви единствено да обмислите предложението ми — не се предаваше Марселина. — Искате ли изящната ви съпруга да бъде най-красиво облечената жена в Лондон? Искате ли да се превърне в модна икона? Искате ли да престане да носи тези смешни момичешки рокли? Разбира се, че го искате.

— Изобщо не ме интересува какво носи Клара — отвърна сопнато. — Харесвам я заради самата нея.

— Това е мило — съгласи се тя. — Но вие пропускате да отчетете положението й в обществото. Хората трябва да се възхищават на херцогинята на Кливдън, а хората, като цяло, често съдят за книгите по кориците им. Ако това не беше така, все още всички щяхме да се разхождаме в туники, одеяла и животински кожи, както са правили предците ни. Освен това е абсурдно точно вие, от всички мъже, които познавам, да отричате значението и важността на дрехите. Само се погледнете в огледалото, за бога.

Господи, тази жена успяваше да го вбеси за по-малко от няколко секунди. Как си позволяваше да говори за Клара по такъв начин? Как се осмеляваше, да го покровителства? Искаше да я хване здраво и… и…

Дяволите да я вземат, дано!

Не можеше да си спомни кога за последен път жена — при това обикновена магазинерка — бе успявала да го изкара извън нерви.

— Огледайте се. Та аз съм в Париж. В самото сърце на модата, както се изразихте вие — опита се да парира любезно атаката й.

— Нима в Лондон носите само старите си дрехи? — не му позволи да се измъкне толкова лесно.

Беше толкова съсредоточен да не я удуши с двете си ръце насред парка, че не можа да измисли подходящ отговор и само я зяпна гневно.

— Няма смисъл да ми се блещите — не му остана длъжна тя. — Ако се плашех толкова лесно, никога нямаше да се захвана с този бизнес.

— Мадам Ноаро — заговори бавно той, — явно ме бъркате с някой друг. С някой глупак, ако смея да предположа. Приятен ден.

Обърна се, за да си тръгне.

— Да, точно така! — не се спираше тази проклета жена. — Сега ще си тръгнете демонстративно. Ами давайте! Ще се видим във Фраскати, смея да твърдя.