Лорета Чейс
Коприна за съблазън (18)

Седемнадесета глава

Неделя, 10 май, ранен следобед

Херцогът на Кливдън премигна от ярката слънчева светлина. Сандерс, садистът, стоеше до леглото му и го наблюдаваше отвисоко. Той бе отворил завесите и пропуснал слънцето, ослепително като хиляди светкавици наведнъж. Когато Кливдън мръдна главата си, мълнията падна точно над очите му и гръмотевицата отекна в ушите му.

— Много съжалявам, че ви безпокоя, Ваша светлост.

— Не, не съжаляваш — изграчи Кливдън.

— Мистър Халидей настоя — обясни Сандерс. — Каза, че ще поискате да ви събудят. Мис Ноаро е тук.

Кливдън рязко седна в леглото си. Мозъкът му пулсираше болезнено в нещо твърдо и остро. Явно от вътрешната страна на черепа му бяха пораснали бодли.

— Луси? — попита. — Болна ли е? Изгубена? По дяволите, казах й, че това дете има нужда от… — Изречението остана недовършено, когато отровеният му от алкохола мозък настигна препускащия му без мисъл език.

— Мис Ноаро ме помоли да ви успокоим, че принцеса Ерол от Албания е добре и на сигурно място у дома, където се учи на математика с леля си. Мистър Халидей си позволи да помоли мадам Ноаро да ви изчака в библиотеката. Предвид факта, че ще ви трябва време да се събудите и освежите, той се погрижи да й занесе освежителни напитки и храна. Аз ви донесох кафе, сър.

Сега и сърцето на Кливдън пулсираше ожесточено, макар и не в същото темпо като мозъка му.

Не скочи от леглото, но въпреки това стана по-бързо, отколкото бе комфортно за мъж в неговото състояние. Изпи кафето си на една глътка, изми се и се облече за рекордно кратно време, макар да му се стори твърде дълго, въпреки че реши, да не се бави излишно с бръснене.

Поглед в огледалото потвърди опасението му, че бръсненето не би подобрило особено външния му вид. Изглеждаше като малко по-жизнен труп. Завърза шала си на припряна панделка, вмъкна се в сакото си и излезе набързо от стаята, докато още се закопчаваше.

 

 

Ноаро бе приведена над писалищната му маса, когато той влезе в библиотеката, оправяйки шала си като нервен ученик.

Тя бе съвършено облечена, както винаги, в едно от своите по-ексцентрични творения — разкроена рокля от бяла коприна с ярки червени и жълти цветя, избродирани по нея.

Той определено не изглеждаше толкова впечатляващо, което се потвърди от реакцията й, когато вдигна глава от писалището му:

— О, мили боже! — ахна Марселина и покри устни с ръце. После се окопити и продължи с по-спокоен тон: — Чух за сбиването.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — опита се да я успокои, макар да знаеше, че е дори по-зле. — Знам как да избягвам ударите в лицето. Трябва да видиш Лонгмор. Във всеки случай обикновено изглеждам така след особено бурна нощ с мъж, който се е опитал да ме убие. Какво правиш ти тук?

Внимаваше да не допусне някаква надежда в гласа или в изражението си, но му бе трудно да опази сърцето си. Не искаше да се надява, че тя е променила решението си. Чувстваше се прекален буден и трезвен и му се искаше отново да посегне към бутилката.

Тя посочи към писалището.

— Разглеждах списанията — обясни. — Безскрупулна съм, така че разгледах и бележките ти, но не мога да разчета нищо от почерка ти. Каза, че имаш идеи за бизнеса ми.

— Заради това ли дойде? — попита я сухо. — Заради идеите за твоето ателие? Идеите, които да те направят най-великата модистка в света.

— Аз съм най-великата модистка на света — отвърна простичко.

Господи, колко много я обичаше! Самоувереността й, липсата й на скрупули, решителността й, силата и гения й. Страстта й.

Позволи си да се усмихне и се надяваше, че не изглежда напълно като оглупял от любов хлапак.

— Моля да ме извиниш, как можах да забравя. Ти си най-великата модистка на света.

Тя се отдалечи от писалището, пристъпи към прозореца и погледна към градината.

Той чакаше. Нима имаше друг избор?

— Вчера бях изморена — заговори тя след малко, без да го погледне. — Много изморена. Беше изумително натоварен ден и никоя от нас не бе подвивала крак, а аз бях в такова състояние, че буквално опитвах да не се разпадна. — Извърна се от прозореца и срещна погледа му. — Бях толкова напрегната от това усилие, че бях груба и неблагодарна с теб.

— Напротив. Ти отказа предложението ми много нежно — възрази тихо. — Каза ми, че съм мил и щедър. — Не можа да скрие горчивината в гласа си. Беше се почувствал, все едно му бе подложила да си останат просто приятели. Не можеше да бъде неин приятел. Това не му бе достатъчно. Сега вече разбираше, не просто логически, а с всяка клетка от съществото си, защо Клара му каза, че това не е достатъчно.

— Ти бе достатъчно мил и щедър, за да заслужаваш истината — продължи Марселина. — Истината за мен.

Той си спомни мимолетната мисъл, преминала през съзнанието му, когато видя Луси за първи път.

— Да върви по дяволите всичко, Ноаро, вече си омъжена! Помислих си за това, но забравих. Луси трябва да има баща, но той така и не се появяваше, ти беше сама с нея.

— Той е мъртъв.

Облекчението го зашемети. Пристъпи към камината, за да се опре на нея. Искаше да спре треперенето на тялото си. Чувстваше се много зле.

— Изглеждаш много зле, моля те, седни — пристъпи към него Марселина.

— Не, добре съм.

— Не, моля те, седни. Самата аз съм с опънати като струни нерви и не ми става по-леко, докато чакам да видя дали няма да припаднеш.

— Никога не съм припадал! — обяви той бодро, но завлече изтерзаното си тяло до дивана и седна.

Тя се приближи до писалището и взе от него чаша, която му подаде.

— Изстинало е, но ще те ободри. Изпий го.

Взе кафето от нея и го изпи. Беше студено, но наистина се почувства по-добре.

Тя седна на най-близкия стол на една крачка от него, а сякаш ги разделяха цели светове.

Скръсти ръце в скута си.

— Съпругът ми се казваше Чарлс Ноаро — започна да разказва тя. — Беше далечен братовчед и почина във Франция по време на епидемията от холера преди няколко години. Повечето от роднините ми починаха тогава, а Луси се разболя тежко.

Опита се да си представи какво ли й е било с починали съпруг и роднини и болно дете на ръце. Двамата с Лонгмор бяха вече на континента, когато болестта се развилия, но оцеляха, което си бе истинско чудо. Въображението му отказваше да работи в друга посока.

— Съжалявам — успя да каже. — Нямах представа.

— Няма причина да имаш, нито да съжаляваш — усмихна му се притеснено. — Смисълът на всичко това е моето семейство, коя съм аз в действителност.

Разказа му за дядо си Ноаро, избягал от Франция по време на Революцията под това ново име, след като наследил титлата граф от вече екзекутирания си брат, но решил, че не иска да сподели неговата мрачна съдба. Вместо това се отдал на бохемски живот в либертариански стил, избирайки според случая дали предпочита да е аристократ, или обикновен заможен мъж от обществото.

Кливдън я слушаше внимателно, сякаш подреждаше отдавна оплетен пъзел в главата си. Парченцата сами се подредиха по местата си: начинът, по който тя говореше, съвършеният й френски, аристократичния акцент… но тя му бе казала, че е англичанка. Е, явно бе излъгала за това.

— Знаех, че не си точно такава, каквато изглеждаш — призна той. — Прислужниците ми те помислиха за благородна дама, а те рядко могат да бъдат заблудени.

— О, ние можем да заблудим всички за всичко — това е в кръвта ни. Семейството ми никога не е забравило, че са аристократи, и никога не се е отказало от екстравагантния си начин на живот. Често се налагало да напускаме страната за броени часове, затова от ранна детска възраст сме обучени как да фалшифицираме документи и както вероятно вече се досещаш, това умение се оказа доста полезно в Париж. Бяхме добре образовани и в конвенционалния смисъл на думата. Учехме литература и история, заедно с математика и география. Каквото и да бяха Ноаро, а то често не бе красиво, те бяха преди всичко аристократи и това бе най-ценното ни преимущество.

Марселина замълча и стана рязко от стола си, отстъпи с прошумоляване на тежката си рокля и направи полукръг из стаята около писалището, пред прозореца и покрай библиотеките с книги, преди да седне обратно на мястото си. Кливдън едва имаше сили да проследи движението й, без да му се прииска да припадне за първи път.

— Така и не ти разказах за роднините ми по майчина линия.

— Английски аристократи, или?

Тя се засмя горчиво.

— И двете.

От погледа й разбра, че следващите й думи съдържаха причината за отказа й и вероятно основата причина тя така ожесточено да брани малкия остров на стабилност и щастие, които бе изградила за семейството си.

— Майка ми бе Катерина Де Лейси — вдигна поглед към него тя. Цветът се отля от лицето й и тя отново скръсти ръце в скута си. Изчакваше думите й да достигнат до замъгленото му съзнание. — И не от добрите Де Лейси с красивите имоти близо до Бристол. Тя бе от другите.

 

 

Той се бе привел към нея, изпълнен с интерес, така че тя успя да види надеждата и несигурността в очите му.

След това видя как спомените и истината изплуват. Главата му се отдръпна назад, застана някак сковано и отмести погледа си, неспособен повече да я гледа в очите.

Софи и Леони й казаха, че той няма нужда да знае и тя няма защо да си посипва главата с пепел, като някоя неразбрана мъченица.

Но те не знаеха какво е да обичаш някого и нямаше как да знаят колко боли, когато го нараниш. Той бе отворил сърцето си за нея, беше й предложил луната и звездите, без да знае нищо за нея. А тя не бе имала смелостта да му предложи единственото честно нещо в замяна: истината.

Но да му каже коя е в действителност и да наблюдава как той се отчуждава от нея… Това болеше повече, отколкото можеше да понесе.

Пое си дъх и продължи да говори. Разказа му за номадския живот на родителите си и липсата на майчинско чувство у майка си, за която трите деца се бяха оказали по-скоро бреме. Разказа му как са научили шивашкия занаят от леля си Ема, която се е погрижила да продължи всестранното им образование и преди всичко да ги научи на добри обноски.

През цялото време търсеше и най-малък признак на реакция към думите й, но Кливдън изглеждаше напълно погълнат от килима в краката си. Почувства се изгубена и тъгата я връхлетя като пристъп на гадене, прилоша й. Въпреки това си пое въздух и сподели с него кратката си и бурна любов с бащата на Луси, а след това и трудното начало на ателието им в Англия, след като се преместили без пукната пара от Париж. През цялото време тя бе играла карти и бе печелила, за да издържа дъщеря си, сестрите си и себе си.

Изправи се.

— Не би могъл да се сродиш с по-лошо семейство. Ние прелъстяваме, използваме и захвърляме, лъжем и изневеряваме, мамим. Нямаме скрупули, морал или етични норми. Дори не разбираме какви са тези неща. Направих ти най-голямата възможна услуга, когато ти отказах и никой в семейството ми не би разбрал защо го направих.

С тези думи тя пристъпи към вратата, без да спира да говори, защото това вероятно бе последният път, в който го виждаше и говореха така открито.

— Роднините ми биха те видели като поредния балама, който да оберат до шушка — призна тя с горчивина и преглътна нарастващата буца в гърлото си. — Но не вярвай, че съм била благородна или себеотрицателна в отказа си към теб. Мотивът ми бе чисто егоистичен. Твърде горда съм, за да търпя твоите благородни приятели да ме третират с презрение, както без съмнение ще се случи.

— Можеш да го понесеш — долетя зад нея плътният му глас. — Можеш и преживяваш твърдоглавите жени и техните капризи, да те третират като робиня — отбеляза Кливдън. — Справяш се с тях без проблеми. Опитомяваш ги. Превръщаш ги в свои домашни любимци.

Надеждата започна да се поражда обратно от тъмното местенце, в което я бе изтикала. Тя я потисна отново.

— Това е работа — отвърна, без да се обръща. — Това е част от заблудата и манипулациите. Ателието ми е моят замък. Висшето общество е нещо съвсем друго.

— Опитваш се да предпазиш Луси, не себе си — не се предаваше той. — Настояваш, че нямаш достойни за уважение качества, но ти обичаш дъщеря си. Ти не си като майка си. Детето ти не е неудобство за теб.

Тя се спря с ръка на дръжката на вратата. Гърдите й се бяха стегнали и в тях се зараждаше хлип.

— Вероятно не си служиш с обичайните морални норми и не страдаш от скрупулите на повечето хора — продължи той, — но ти не мамиш клиентите си.

— Манипулирам ги — възрази бурно. — Искам парите им.

— И в замяна им даваш най-доброто от себе си. Правиш ги по-добри, по-красиви, отколкото си мислят, че могат да бъдат. Даде на Клара куража да се противопостави на майка си и на мен.

— О, Кливдън, ти си голям глупак! Заслепен си от любовта си. — Обърна се с лице към него. — Смяташ, че само защото ти откриваш добри качества в черното ми сърце, целият свят ще ги припознае като такива? Няма да го направят. Ще виждат само, че си се оженил за една омразна Де Лейси… Не можеш да накараш твоя свят да ме приеме. Не можеш да ги накара да приемат и обикнат Луси като теб.

— Ако ти не си добре дошла в моя свят — заговори отчетливо той, — то аз бих предпочел да не живея в него.

Плачът напираше да се излее от нея.

— Обичам те — каза й простичко. — Мисля, че те обикнах от момента, в който те видях в операта… или не! От момента, в който взе диамантената ми игла…

Гледаше го в очите и в тези опасни зелени дълбини виждаше единствено обич. Прекрасните му устни разцъфнаха в усмивка, която с лекота би стоплила всяко женско сърце, а и не само.

Той наистина я обичаше. След всичко, което му разказа, той наистина вярваше, че тя може да постигне всичко.

— Ами ако не успея? Ако неодобрението им се окаже твърде силно дори за мен…

— Тогава ще живеем с него — прие той философски нещата. — Животът не е съвършен, но аз предпочитам да го изживея несъвършено, стига да бъда с теб.

— Това е много искрено признание — изхлипа тя на ръба на сълзите.

— Не съм го репетирал — пошегува се с нея.

— О, Кливдън!

Той разтвори ръце за прегръдка и тя се отпусна в обятията му. Нямаше избор, нямаше никакъв избор. Ръцете му я притиснаха към гърдите му и тя плака глупаво и ненаситно, докато не изля всички нощи на потискани страхове, гняв и надежди.

Надяваше се. Въпреки всичко тя се надяваше, защото бе мечтателка, а никой не мечтае истински, ако не се надява.

 

 

— Това означава ли, че аз печеля — попита Кливдън. Сълзите бяха изплакани и той искаше да бъде напълно сигурен в отговора й.

— Да — потвърди тя, а гласът й се изгуби в реверите на сакото му. — Макар че може да поспорим дали не си изгубил.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Последва продължителна тишина.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Марселина?

— Да! Просто не съм достатъчно благородна, за да откажа.

— Не бъди благородна, моля те — засмя се облекчено той. — Мисля, че благородството на духа, на делата изобщо, моралът, етиката и скрупулите са много полезни, но с мярка и само в определени моменти.

Вдигна поглед нагоре към него. В очите й все още проблясваха сълзи, но се пораждаше и смях и устните й започнаха да се извиват нагоре.

Кливдън се засмя отново и звукът на искрената му радост бе като музика за нейните уши. Той бе щастлив и тя също. Щеше да се осмели да се надява и да мечтае, както правеше винаги. Смееше да вярва, че накрая всичко щеше да се нареди както трябва, по някакъв начин.

Той я завъртя в обятията си, мачкайки роклята й.

Не я интересуваше.

— Имаме план — каза й.

— Добре — съгласи се тя.

— Хайде да се оженим — предложи й.

— Добре — съгласи се отново.

— Хайде да завладеем света — предизвика я.

— Разбира се — прие с радост. Членовете на семейството й винаги мечтаеха с размах.

— Хайде да покорим висшето общество и да го поставим в краката си.

— Веднага!

— Ще ги накараме да молят за твоите творения.

— Да! — извика тя. — Да! Да! Да!

— Утре твърде скоро ли е? — попита я.

— Не — отвърна му. — Имаме много за вършене, двамата с теб, по завладяването на света. Трябва да започнем ударно, нямаме нито минута за губене.

— Обичам, когато говориш така пламенно.

Целуна я дълго и зашеметяващо.

Двамата щяха да бъдат заедно поне цял един живот, в това тя бе напълно сигурна. На това би заложила наистина всичко.