Лорета Чейс
Коприна за съблазън (17)

Шестнадесета глава

Осем часът, събота сутринта

Макар да си бе легнала преди няколко часа, Софи слезе припряно за закуска веднага след сестрите си. В ръката си държеше екземпляр от последния брой на „Сутрешен спектакъл“ и се усмихваше широко.

— Казах ви, че ще успея — сияеше тя. — Три пълни колони с описания на роклята на лейди Клара, или Лейди К., както Фокс загадъчно я нарича. — Постави вестника на масата и посочи с пръст: — Започнете оттук, вие знаете по-добре от всеки какъв шедьовър сътворихме за нея.

Леони зачете на глас:

— Читателят вероятно ще се зачуди защо обръщаме толкова голямо внимание на облеклото на гостенката, но ние смятаме, че това е най-малкото, което можем да направи за дреха, вдъхнала на собственичката си увереността не просто да откаже предложението за брак на херцог, но и да го направи поетично, защото единствено така можем да опишем речта, с която тя толкова категорично и недвусмислено отказа брачната му клетва.

Следваше дословен цитат на отказа на Клара и така цялата публикация придобиваше сюжет като от романтичен роман, но без щастливия край.

Марселина остави чашата си с кафе и разтри чело с пръсти.

— Той е херцогът на Кливдън, а тя го обича. Той е най-известният прелъстител на света, а тя го отхвърли. Е, сбогом, херцогиньо на Кливдън.

— Може би се сбогуваме с херцогинята и вероятно ще му отнеме време да си намери нова, но погледни от добрата страна — лейди Клара ще се върне обратно в нашето ателие. Тя разбира какво правим за нея. Сама виждаш какво му каза: „Аз съм различна“.

— Приятелките й също ще дойдат — включи се и Леони. — Всяка жена, която е присъствала, ще иска да види дрехите, които дават такава увереност на жените, че да откажат предложението на един херцог. Софи, любов моя, надминала си себе си.

— Леони е права — съгласи се и Марселина. — Отлична работа, обич моя! Невероятна! На твое място вероятно щях просто да зяпам с отворена уста, без да знам какво да правя, но ти винаги знаеш как да представиш събитията в наша полза.

— Не ставай глупава, и трите имаме своите заслуги. Сега само трябва да решим каква примамка да оставим на витрината днес, защото очаквам денят ни да бъде много натоварен.

— Остави това на нас с Марселина — намеси се Леони. — Трябва да си починеш. До ранния следобед статията ще е публикувана във всички актуални издания и денят ни действително ще бъде много напрегнат, а ти си спала само няколко часа.

Марселина не бе спала изобщо, но не искаше да се обажда. Цяла нощ лежа будна в леглото си и не спря да си напомня, че направи единственото възможно правилно нещо, защото тя и сестрите й се посветиха на каузата да спечелят доверието на лейди Клара. Бяха дали всичко от себе си, за да я накарат да осъзнае и повярва, че е много повече, отколкото смята.

След речта, която бе изнесла пред всички, тя очевидно нямаше да бъде новата херцогиня на Кливдън, но благодарение на смелата идея на Софи, тя все още оставаше тяхна клиентка и Марселина все пак щеше да сбъдне мечтата си да я превърне в модна икона и да доминира модния подиум в Лондон.

Въпреки това не можеше да се зарадва на триумфа си. Чувствата й бяха истинска бъркотия.

— Не ме оставайте да спя дълго — помоли София, с ръка на вратата. — Ще си легна, но не искам да пропусна цялото забавление. О, и ако бях на ваше място, щях да изложа сивата рокля.

 

 

Ателието на Даунс, по-късно същия ден

Мис Даунс огледа намръщено роклята, оставена на работния плот.

— Колко стават с нея? — попита старшата си шивачка Оукс.

— Шест — отвърна й тя. — Лейди Горел буквално я хвърли в лицето ми.

— Шокиращо, мадам — съгласи се Оукс, която стана свидетелка на случилото се. Ако тя бе разбрала, че е платила баснословна цена за рокля, която приятелката й е видяла в Ковънт Гардън миналата година, вероятно щеше да реагира по същия начин.

Оукс бе предупредила работодателката си, че ръкавите са с миналогодишен дизайн, още когато видя скицата, изпратена на мадам от приятелите й в Париж. Мис Даунс бе решила, че или Оукс не разбира нищо, или клиентките й няма да забележат. Много от тях, свикнали да й се доверяват сляпо, наистина не реагираха. Отначало. Но скоро откриха грешката си.

Три от роклите бяха наистина запомнящи се, защото само една модистка в Лондон използваше толкова оригинални и дръзки кройки и това не бе мис Даунс. Клиентките й може и да не бяха в крак с модата, но всичките им приятели и роднини бяха. Те обикновено си спомняха, че са видели същата рокля на банкет, в театъра или в парка през изминалия Сезон. От дузината поръчки досега, шест клиентки бяха върнали роклите си, гневни, че не просто са платили за копия на оригинали, а дори за миналогодишни модели. Мадам бе измамена, без съмнение, при това много красиво и умело.

Оукс се чудеше колко ли е платила господарката й за старите модели и колко ли клиентки ще изгуби заради тях.

Беше време да си потърси нова работа.

 

 

Ателието, както очакваше Кливдън, преливаше от хора.

Мина покрай него на път за клуба си, после на път за обущаря, за шапкаря, винопродавеца и други. Целия ден пазарува неща, от които нямаше реална нужда, за да може да се движи из квартала, без да се набива на очи. Чакаше ателието да се опразни от хора.

Бе прочел „Сутрешен спектакъл“, както и по-голямата част от елита, очевидно, и не бе изненадан, че Фокс се е добрал до историята първи. Мъжът имаше талант за тази работа. Изобилието от детайли обаче бе друга работа. Очевидно репортерът бе имал шпионин от мястото на събитието.

Изворът, заключи Кливдън след първите две колонки описание, не можеше да бъде никой друг, освен мис София, защото само тя имаше този изящно изчерпателен стил, око за детайла и страст към драмата, без която нито една нейна история не бе завършена. За да напише толкова много при това за сутрешното издание, тя трябваше да е присъствала лично.

Това го успокои донякъде.

Основното му притеснение бе снощният скандал да не се превърне в причина за фалита на ателието. Обществото лесно можеше да обвини мис Ноаро като причина за неслучилия се брак, да я заклейми като прелъстителка и лека жена, а дамите да откажат да имат каквото и да било общо с нея.

Но ето че жените се редяха на опашка, за да влязат, всяка от тях нетърпелива да види създателката на роклята, вдъхнала на собственичката си увереността не просто да откаже предложението за брак на херцог, но и да го направи поетично…

Дързостта на твърдението преминаваше всички граници.

Типично. Дързостта на сестрите от семейство Ноаро действително минаваше всякакви граници и като всичко, което те правеха, статията бе безупречно написана за целите си. Би искал да прегърне София от благодарност, но не около София кръжаха мислите му през целия ден.

Не София го държа буден цяла нощ.

Не заради София стана, закрачи из стаята си и започна да спори със себе си. Безрезултатно.

За първи път, откакто си тръгна от бала треперещ, той виждаше само един начин да сложи край на този фарс.

Затова той чака до късния следобед, когато дамите се разотидоха по домовете си, за да се облекат за традиционната разходка из Хайд Парк.

Пресече улицата и влезе в ателието на Ноаро.

 

 

Звънчето над вратата издрънча и Марселина си помисли: Няма ли най-сетне да престане това нашествие?

Тя бе щастлива, разбира се. Денят нямаше равен на себе си — бяха по-заети дори от деня след завръщането й от Париж, когато всички искаха да видят прословутата й бална рокля от пусиер. Днес жените не спираха да прииждат. Старото им ателие никога нямаше да може да събере всички и както изглеждаше съвсем скоро щеше да й се наложи да наеме и обучи шест нови шивачки, ако искаше да смогва навреме с поръчките.

Всичко това премина през ума й за секунди, преди да вдигне глава от купата с панделките, които подреждаше, и да погледне към вратата.

Сърцето й заби болезнено.

Джентълменът пристъпи вътре, спря и се огледа. Направи го точно по начина, по който постъпваха всички мъже — оглеждаха се незаинтересовано наоколо, преценяваха всичко, което видеха, и оценяваха дали си струва да му обърнат внимание, или не.

Но той не за първи път влизаше тук, а и той не бе кой да е джентълмен.

Това бе Кливдън — висок и арогантен, с небрежно килната на една страна шапка. Черните му къдрици се подаваха хлапашки под периферията. Носеше позлатено декоративно бастунче и се подпря с две ръце на него, когато спря в средата на ателието, за да го разгледа. Ръкавиците му пасваха като втора кожа. Можеше да види очертанията на кокалчетата му.

Ръцете му, ах тези ръце.

Помнеше как я галеха по гърба, как нежно милваха лицето й, галеха гърдите й и изследваха жадно най-интимните кътчета на тялото й.

Вместо да отиде да го посрещне, както би направила всяка собственичка на магазин с кой да е джентълмен, дошъл да го разгледа, Марселина остана на мястото си и подпря ръце на плота пред себе си.

— Добър следобед, Ваша светлост — поздрави тя.

— Добър следобед, мис Ноаро — отвърна също толкова любезно. Свали шапката си и се поклони.

Тя направи реверанс.

Той остави шапката си на близкия стол, приближи се до манекена на витрината и разгледа роклята.

Беше направена от тъмносив тюл, в цвят, наречен „Лондонска мъгла“, с яркорозова копринена основа, която му придаваше загадъчност. Полите бяха украсени с богато избродирани рози и сложно преплетени листа.

— Изглежда много… френска — констатира той.

— Винаги обличам манекена по-предизвикателно, отколкото бих облякла клиентите си — сподели тя. — След като видят колко екстравагантен е изложеният модел, те са много по-склонни да приемат нещо по-вълнуващо от дрехите, с които обичайно са свикнали.

Той се усмихна леко и се приближи към плота.

— Колко подходящо — забеляза. — Вие сте нещо много по-вълнуващо от онова, с което някои от нас са свикнали.

— Не някои — поправи го. — Всички вие. Ателие Ноаро не е нещо обичайно.

— Не мога да съм по-съгласен с вас — потвърди той. — Зарадвах се да видя, че мис Софи е успяла да превърне снощното фиаско в отлична реклама за ателието. Разбира се, не бях очаквал нищо по-малко.

— Очаквах много повече от вас — призна Марселина. — Вие се изложихте.

— Така е — призна херцогът. — Но какво можех да направя? Предложих брак на неправилната жена.

Сърцето й сякаш престана да бие изобщо. Почувства, че й прималява.

Той пристъпи към вратата и окачи на нея табелката „Затворено“.

— Не сме затворили — опита се да възрази, но гласът й прозвуча чужд в ушите й.

— За днес работихте достатъчно — заяви той.

— Не ти определяш колко да работим — сопна му се.

Той застана пред плота.

— Ела при мен — помоли я.

— За нищо на света.

Той се усмихна. Направи само това. Но да кажем, че просто се усмихна, би било нищожно. Всеки можеше да се усмихне. Това, което той направи — само Софи можеше да намери думи за него.

Прекрасните му устни се извиха нагоре леко несиметрично, а очите му я погледнаха с такава топла привързаност, че сърцето й спря да бие, краката й се подкосиха и тя се почувства нестабилна, обезоръжена, слаба и нуждаеща се.

— Имам нужда от всички клиентки, които успея да привлека — каза му. — Не съм сигурна, че лейди Клара ще се върне.

— Знаеш, че ще го направи. За още рокли, които да й дадат силите да се справя с глупави мъже.

— И понеже в близкото бъдеще едва ли ще има херцогиня на Кливдън, ще трябва да се задоволя с обикновени простосмъртни.

— Мислех си — прекъсна я той, — че ти трябва да си херцогинята на Кливдън.

За момент застина неподвижна, изгубила ума и дума за първи път в живота си, макар да долавяше, че се задава проблем. Дори и така, колкото и да бяха изострени сетивата й, тя сякаш не можеше да възприеме случващото се. Явно й се причуваше или той се шегуваше.

Беше уморена. Зад себе си имаше дълъг, напрегнат ден след дълга, безсънна нощ, а след новините на Софи не знаеше дали да плаче, или да се смее заради иронията в пропиляването на налудничавите й схеми. Бе дала най-доброто от себе си и бе платила по-висока цена от очакваното, но след случилото се през изминалата нощ всичките им мечти и надежди можеха да се окажат разбити на парченца.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Не й помогна. Трябваше да седне и да си налее силно питие.

— Умът ли си загуби? — попита го вместо това.

— Не знам за ума си, но сърцето си — да — отвърна й.

Опита се да бъде остроумна.

— Знам какво е това. Все още си под въздействието на шока от снощи. Красивото момиче, което си обичал през целия си живот…

— … като сестра — прекъсна я. — Тя беше права. Клара беше права.

— Все още си в шок — продължи да упорства Марселина. — Ядосан си, смея да кажа. Тя те унижи пред всички. Разбирам, че хората дори са я аплодирали.

— София ли ти каза това? От стила на статията в днешния вестник оставам с впечатлението, че е присъствала лично. Стилът й е много специфичен.

Е, можеше да го остави да я разсее.

— Мисълта ми е, че сега си го връщаш.

— Да си го връщам на Клара? Не ставай глупава. Та тя бе напълно права. Знаеше, че не го правя със сърцето си. Знаеше, че играя рокля. Аз следвах съвсем точно съветите ти. Както се следват инструкции. Не трябваше да става така. Подобно нещо трябва да се случи спонтанно, защото само така е истинско.

— Спри се — помоли го. — Спри се веднага. — Искаше да избяга много далеч, като бяха правили предците й в подобни ситуации.

Трябваше да избяга, защото всяка клетка на тялото й копнееше да приеме предложението му. А това щеше да бъде много кратък път към самоунищожението й.

— Когато си тръгнах от онзи бал, целият треперех — започна да разказва Кливдън. Погледна към ръцете си и ги постави пред себе си на плота, само на няколко сантиметра от нейните. Почувства как желанието да го докосне я пронизва болезнено, но не направи нищо.

— Осъзнах, че това е защото бях на ръба на най-ужасната грешка в живота си — призна той. — Грешка, която щеше да съсипе два живота. Осъзнах, че Клара ме е спасила, тя спаси и двама ни. Тя беше права. Аз никога нямаше да мога да бъда съпругът, който тя заслужава. За мен не може да съществува никоя друга жена, освен теб.

Не прави това, не прави това, моля те, не прави това.

Гърдите й се стегнаха и не можеше да си поеме въздух.

— Не бъди глупак.

— Изслушай ме — помоли я в отговор.

— Не, защото ти не мислиш.

— Мислих достатъчно — сряза я. — Миналата нощ, през целия ден днес, докато кръстосвах улицата и чаках тълпите да се отлеят от ателието, за да мога да говоря с теб. Имах предостатъчно време за размисъл, но нямам нито една задна мисъл. Дори напротив. Колкото повече време мислих, толкова по-сигурен се чувствах по отношение на онова, което изпитвам. Обичам те, Марселина. — Замълча. — Ти също каза, че ме обичаш.

Той нямаше да спре. Нямаше да се предаде. Той бе твърдо решил да постигне целта си. Нима тя не бе научила това досега? Когато той искаше нещо, започваше да го преследва толкова целеустремено, че не подбираше методите и начините си.

Беше съвсем като нея, ако трябваше да го каже по-просто.

Иронията бе прекалено голяма.

Тя дръпна ръце от плота и ги скръсти пред себе си, сякаш за да се защити.

— Казах ти, че това няма значение — опита се да му обясни. — Не може да се ожениш за мен. Аз съм магазинерка. Ти не можеш да се ожениш за магазинерка.

— Благородници са се женили за куртизанки, за икономките си и дори за домашни помощници — възрази той.

— И нещата никога не са завършвали добре — настоя Марселина. Когато джентълмените се женеха за жени без потекло, децата и съпругите им си плащаха за това. Ставаха аутсайдери. Живееха в преддверието на ада — без да могат да се върнат назад, но и недопуснати в новата си среда. — Не мога да повярвам, че смяташ това за разумна постъпка.

— Знаеш, че това е единственото разумно нещо — настоя Кливдън. — Обичам те. Искам да ти дам всичко. Искам да дам всичко на Луси — не просто кукли, дрехи и образование, но да й бъда баща. Знам, че ателието е твоята страст и ще бъде убийствено за теб, ако трябва да се откажеш от него, но не се налага. Мислих и за това. Всъщност мисля за ателието ти от седмици. Имам идеи — продължи той въодушевено. — Можем да го управляваме заедно. Други благородници също имат бизнес интереси. Железниците, каналите отвъд океана. Мога да пиша и имам ресурсите да създам списание. Ще бъде като дамски журнал, но по-добро. Имам и други идеи как да разширим бизнеса. Ти каза, че си най-великата модистка на света. Мога да ти помогна светът да осъзнае това. Омъжи се за мен, Марселина.

Сърцето й бе разбито. Това не бе справедливо.

Бе невъзможно. Тя действително бе мечтателка, както всички от семейството й. Имаха невъзможни мечти и все пак тя и сестрите й бяха сбъднали някои от тях.

Предлагаше й невероятна мечта, но той виждаше само прекрасната част.

— Бизнес интересите на другите благородници са насочени към големи предприятия — заговори тя. — Те не отварят малки магазинчета за дамски капризи. Светът няма да ти прости подобна глупост, Кливдън. Времето се променя и това не са старите дни на Принц-регента и свободното общество. Обществото вече не е толкова толерантно, колкото беше преди.

— Това общество е много скучно — прекъсна я той. — Не ме интересува дали ще одобри включването ми в търговията. Вярвам в това, което правиш. Искам да бъда част от него.

Не разсъждаваше трезво. Не виждаше как ще изгуби обществената подкрепа и уважението на приятелите си. Дори и да го разбираше и да бе готов да го приеме, все още оставаше неприятната истина за действителния й произход.

Тя нямаше друг избор, трябваше да бъде по-разумната от двамата. Това бе мечта, която не можеше да си позволи да изживее. Той я наблюдаваше и чакаше.

Тя отпусна ръце и ги събра пред себе си като за молитва.

— Благодаря ти. Това е мило и щедро предложение и ти наистина ми оказваш огромна чест — не го казвам просто от любезност…

— Марселина, недей…

— Но не, Ваша светлост. Никога няма да мога да се омъжа за вас.

Видя как лицето му пребледнява и бързо се извърна назад, преди да се е разколебала. Пристъпи към вратата, която водеше към офисите им, излезе през нея и много, много внимателно я затвори зад себе си.

 

 

Кливдън излезе невиждащо от ателието. В края на улицата спря и се обърна да погледне назад към двореца в далечината. Главата му бучеше ужасно. Съзнаваше, че изпитва тъга, болка, гняв и един господ знае още какво. Нямаше сили да анализира как се чувства и защо. Знаеше, че се пържи в ада и това му бе достатъчно. Не чу вика. Не чуваше нищо заради шума в главата си.

— Какво, по дяволите не е в ред с теб, Кливдън? Викам като ненормален и тичам по улицата като идиот. Един глупак тича след друг, очевидно. Видях те да излизаш от ателието, нещастнико.

Кливдън се обърна и изгледа Лонгмор.

— Препоръчвам ти да не ме провокираш — заговори тихо. — В настроение съм да убия човек с голи ръце и не искам да си го отнесеш.

— Не ми казвай — прекъсна го Лонгмор. — Дизайнерката също не те иска. Мамка му, не ти е ден, а? По-скоро не е твоята седмица.

Поривът да блъсне Лонгмор в стълб, в ограда или на земята бе непреодолим. Пазачите вероятно щяха да се притекат от постовете си пред двореца и Кливдън отново щеше да бъде на първа страница на вестниците и в устите на безделниците.

По дяволите, какво е още един скандал за него?

Той пусна бастунчето си, хвана Лонгмор за раменете и го блъсна силно. С ругатня Лонгмор го блъсна обратно.

— Бий се с мен като мъж, свиня такава — изплю се в краката му. — Предизвиквам те.

Миг по-късно двамата събличаха саката си и в следващата минута юмруците им летяха безмилостно, докато методично и целенасочено двамата се опитваха да се пребият един друг до смърт.

 

 

Марселина помоли Софи да затвори ателието.

Макар да бе изморена до смърт и сърцето й да се разкъсваше от емоции, тя бе достатъчно разумна да не отиде да си легне, защото само щеше да изплаши излишно Луси и сестрите си, а и не искаше да дава ненужни обяснения.

Така или иначе нямаше да може да заспи, затова й трябваше да се занимава с нещо. Трябваше да се съсредоточи върху създаването на прелестни дрехи, за да се успокои.

Тъкмо бе отворила скицника си, когато София влезе при нея, последвана от Леони. Софи не бе казала нищо по-рано, но огледа изучаващо лицето на сестра си. Дори и с непроницаемата си маска Марселина трудно успяваше да прикрие емоциите си пред собствените си сестри.

— Какво се случи? — попита я Софи. — Какво не е наред?

— Кливдън — отговори Марселина и натисна молива към хартията пред себе си, докато не го счупи. — О, та това е нелепо. Трябва да се смея. Но не мога. Няма да повярвате.

— Напротив — отвърнаха двете едновременно.

— Предложи ми да се омъжа за него.

Последва кратка, изумена тишина.

— Явно е в настроение за брак — констатира Софи философски.

Марселина се изсмя, а после започна да хлипа.

Преди да успее да се разпадне напълно, Селина Джефрис почука на вратата, за да им съобщи, че по-надолу по улицата двама джентълмени се бият сякаш имат желанието да се убият един друг.

— Двама джентълмени? — повтори Леони невярващо. — Сигурна ли си, че не са обичайните безделници?

— Не, мис Леони. Единият е Негова светлост, херцогът на Кливдън, а другият е високият му смугъл приятел.

— Лонгмор? — възкликна София. — Та той намина оттук едва преди малко.

— Да, мис същият. Двамата сякаш се опиват да се убият един друг, а около тях се е събрала тълпа. Определено не е място за сама жена.

София и Леони не страдаха от скрупулите на служителката си и изтичаха навън, за да наблюдават боя. Не забелязаха, че най-голямата им сестра не ги последва.

 

 

Двете сестри се върнаха съвсем скоро, след като излязоха, разочаровани, че охраната на двореца се е намесила и бързо е разтървала двамата побойници.

След като известно време обсъждаха с благоговение мъжката им сила и безспорните им боксьорски умения, без да предизвикат ни най-малка реакция у Марселина, Софи ахна:

— О, Марселина, що за ужасни сестри сме ние двете. Чуваме, че има сбиване, и търчим да гледаме като малки кръвожадни котки, а ти седиш тук и сърцето ти се къса…

— Не ставай глупава — скастри я сестра й. — Спести си драматизациите за списанията.

— Но какво се случи, скъпа моя? — Софи остави чашата си и коленичи до Марселина, като взе ръцете й в своите. — Какво си казахте с Кливдън и защо се преструваш, че сърцето ти не е разбито?

 

 

Имението Кливдън

Неделя, 10 май, през нощта

Къщата бе тъмна и всички спяха, с едно изключение. В библиотеката пламъкът на една-единствена свещ трепкаше около тъмна фигура по халат, която пишеше нещо на лист хартия на бюрото.

Херцогът на Кливдън даде най-доброто от себе си, за да пребие Лонгмор до смърт. След това и двамата изпразниха няколко бутилки заедно. Въпреки това той се прибра у дома напълно трезвен. Изглежда на света нямаше достатъчно алкохол, за да потуши тъпата болка в сърцето му или да заглуши съвестта му, за да може да заспи.

Не можеше да направи нищо за болката, освен да я търпи.

Съвестта му бе друго нещо.

Тя го доведе до библиотеката, където още преди да е взел молив и хартия знаеше какво иска да напише на Клара.

„Моля ви да не се безпокоите, че получаването на това писмо означава повторение или подновяване на предложението, което миналата вечер бе толкова отблъскващо за вас.“

Така започваше писмото на мистър Дарси към Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“, която бе любимата книга на Клара. Можеше лесно да си представи плахата усмивка, която щеше да се появи на лицето й.

Продължи да пише, признавайки всяка своя необмислена, егоистична и неуважителна постъпка към нея, изтъквайки многократно правотата на нейния отказ и на думите й от изминалата вечер. Завърши с думите: „Съжалявам, скъпа моя, толкова много съжалявам. Надявам се, че с времето ще намериш сили да ми простиш, макар в този момент да не виждам причина защо да го правиш. С цялото си сърце ти желая щастието, което трябваше да мога да ти дам, и то умножено стократно.“

Подписа го по обичайния за него начин, сгъна го, запечата го с восък, адресира го и го остави в подноса, за да бъде изпратено със сутрешната поща.

Остана му да се справя само с болката.