Лорета Чейс
Коприна за съблазън (16)

Петнадесета глава

Кливдън я изведе в градината. Виждаха се от всички прозорци на имението и той знаеше, че прислугата ще ги наблюдава. Това бе най-доброто възможно място за поверителен разговор, защото любопитството на служителите му щеше да го предпази от необмислени постъпки.

Така нямаше да се приближи достатъчно, за да се опияни от аромата на тялото й и да изгуби напълно волята си.

Намираха се в центъра на градината, където се пресичаха няколко алеи.

— Не трябваше да се съгласявам, че повече никога няма да те видя — заговори първи той. — Трябваше да помисля за Луси.

— Луси не е твоя отговорност — възрази Марселина.

— Тя преживя нещо ужасно.

— Децата са издръжливи. Ще направи няколко сцени, както обикновено се случва, когато не получава на мига онова, което иска, но след това ще се съвземе.

— Бягала ли е и преди?

— Не, но и няма да се случи отново.

— Не може да си сигурна — изтъкна очевидното херцогът. — Това бе отчаяна постъпка. Не смятам, че би го направила, ако не е била много разстроена.

— Бе много разстроена, защото не я напердаших — не се сдържа Ноаро. — И прекалено инатлива и самонадеяна, за да премисли действията си. Сега вече знае какви опасности я дебнат в града и можеш да бъдеш сигурен, че сестрите ми и аз ще се погрижим да й обясним всичко. Ще предупредим и Сара за неприятните черти на характера на Луси.

Тя бе напрегната като струна на пренавита цигулка. Очевидно бе изморена, лицето й бе изпито и пребледняло почти като вечерта на кораба с ужасния пристъп на морска болест. Освободена от страха за дъщеря си, тя вероятно започваше да чувства умората и затова той предпочете да бъде кратък. Тя очевидно искаше да бъде някъде другаде, приключила с него и с този разговор веднъж и завинаги. Изключваше го изцяло от живота си и от този на Луси.

Вярно, Марселина бе майката на Луси, но майките невинаги взимаха най-правилните решения и той знаеше, че погрешно го изключва от живота на детето.

— Не смятам, че това е достатъчно.

— Смятам, че трябва да ме оставиш аз да преценя.

Наложи се да го каже. Тя нямаше друг избор.

— Когато майка ми и сестра ми бяха убити — заговори той. — Аз исках баща си. — Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да продължи. Никога досега не бе споделял детското си нещастие с никого, дори с Клара, и се оказа по-трудно да говори за това, отколкото бе предполагал. — Бе инцидент с каретата. Той е бил пиян и ги е преобърнал през моста. Само той оживя. Аз… аз не знаех как да се справя. Бях почти на девет по това време. Бях разкъсван от мъка, както можеш да предположиш, но бях и ужасен, без да мога да кажа от какво. Дори сега. Единственото, което ясно си спомням, е колко отчаяно исках той да бъде с мен. Но той ме изпрати да живея с лелите си, за да пропълзи до бутилката и да се пропие до смърт. Всички знаеха, че е пияница. Всички знаеха, че той е убил майка ми и сестра ми. Но аз бях твърде малък, за да разбера друго, освен нуждата си той да бъде до мен, а той ме изостави.

Пое си отново дъх, за да се успокои.

— Луси преживя нещо ужасяващо и аз не искам да се чувства така, все едно съм я изоставил. Мисля, че трябва да направим изключение за нея. Мисля, че имам правото да я посещавам веднъж седмично, например в неделя.

Последва дълго, прекалено дълго мълчание, а след това:

— Не — отвърна Ноаро съвсем спокойно. Погледна го с непроницаемо изражение.

Това бе маската й за игра на карти. В гърдите му се надигна гняв. Беше й доверил емоции, които не бе споделил с никого досега, а тя го отрязваше.

— Напълно си прав — продължи тя за негова изненада. — Луси има нужда от теб. Тя преживя нещо ужасно за дете на нейните години. Все още е силно изплашена. Но е моя работа да се справя с това. Казваш, че ще я посещаваш в неделите, така ли? И колко време смяташ, че ще продължи това? Не можеш да го правиш вечно. Колкото повече те вижда, толкова повече ще вярва, че й принадлежиш. И ако оставим настрана Луси и нейните илюзии, колко още болка смяташ да причиниш на лейди Клара? Колко още публично унижение? Нищо от това нямаше да се случи, Ваше благородие, ако се бяхте придържали към собствената си класа.

Това бе напълно неочаквано. Макар да изрече думите тихо, това бе студената тишина на потиснат гняв и думите го зашлевиха по-силно от шамар през лицето. Заболя го, сякаш действително го бе ударила.

Попарен, той нападна слепешката в отговор.

— Изведнъж стана много загрижена за чувствата на лейди Клара.

Тя се дръпна от него и се изсмя.

— Загрижена съм за гардероба й, Ваша светлост. Кога ще си го набиете в твърдата глава?

Какви ги говореше тя, какви ги говореше? Та нали тя го повика, когато Луси изчезна, и я търсиха заедно, споделяйки надеждата и тревогата си? Той се бе привързал към това дете, беше се привързал и към нея и тя го знаеше.

— Преди две вечери ми каза, че ме обичаш — припомни й огорчено.

— И какво от това? — отвърна му, обърна се обратно към него, вирна брадичка и го погледна в очите. — Аз все още имам ателие, за което да се грижа. Ако не си съберете акъла и не започнете да се държите подобаващо, ще ме принудите да напусна Англия. Няма да стигна доникъде заради скандалите, които предизвиквате в обществото, подкопавайки доброто ми име при всяка възможност — вие, и вашето егоистично пренебрежение към всичко, освен към собствените ви желания и капризи. Помислете какво точно правите, може ли? Помислете какво вече причинихте от момента, в който ме последвахте в Лондон, досега и какви са последиците от действията ви. И помислете, поне веднъж, Ваша светлост, за някой друг, освен за себе си.

Обърна се и го остави, а той не я последва.

Едва гледаше през черния гняв, спуснал се пред очите му. Никога преди не бе изпитвал по-силна омраза и по-силно желание да отвърне също толкова безмилостно и брутално. Думите й го бяха поразили.

Спря го възпитанието му. Един джентълмен никога не обиждаше една дама с дела или с думи.

Той просто стоеше и я мразеше сляпо.

Дълго време остана сам в градината, докато гневът му се уталожи и когато това стана, той се почувства измръзнал, защото от лъжите, с които се топлеше и самозаблуждаваше, не бе останало нищо — истините, които тя изрече, ги бяха изпепелили.

По-късно същия понеделник херцогът на Кливдън посети кралския бижутериен магазин и купи най-големия диамант, който предлагаха, както го посъветва Лонгмор.

Прекара остатъка от деня в съчиняване на формалното си предложение за брак. Писа го и го пренаписва няколко пъти, защото искаше да е съвършено. Трябваше да изразява всичко, което той изпитваше към Клара. Трябваше да става ясно, че сърцето му не принадлежи на никоя друга и той е надживял бохемските си увлечения, загърбвайки миналото, за да се превърне в мъжа, който тя заслужаваше.

За разлика от всеки друг път, когато писането му вървеше леко и мисълта му се подреждаше гладко и ясно на листа пред него, предложението за брак напредваше бавно и мъчно. Стана много късно, когато най-сетне го приключи и запамети, така че нямаше възможност още същия ден да отиде в имението Уарфорд. Клара най-вероятно бе отишла на бал, на соаре или на нещо подобно.

Щеше да й предложи утре.

 

 

Херцогът на Кливдън отиде в именито Уарфорд във вторник следобед, както винаги, макар да знаеше, че тогава семейството не приема посетители. За първи път лейди Клара бе изкушена да го отпрати, преструвайки се, че не си е у дома.

Когато каза на майка си, че има главоболие, лейди Уарфорд избухна:

— Вчера лейди Горел го е видяла да излиза от кралския магазин за бижута и ето че той идва днес, когато може да се види насаме с теб, без да трябва да си проправя път през отрепките и нищожествата, които обикновено ти се лепят като мухи на мед. Със сигурност можеш да предположиш какви са намеренията му и със сигурност можеш да отложиш главоболието си за момента, след като си изслушала какво има да ти каже.

Пръстен и предложение бе единственото, което интересуваше майка й и тя вероятно е права в предположението си, но Клара не бе в настроение нито за Кливдън, нито за нея. Майка й бе имала три изблика само от сутринта досега, оплаквайки се как всички говорят за херцога на Кливдън и тези „дяволски изчадия, които наричат себе си шивачки, заедно с дяволското им дете“, заради които той едва не изгуби живота си вече втори път.

Разбира се, всичко това щеше да бъде простено и забравено, щом поставеше пръстен на ръката на Клара, а майка й щеше да се хвали пред другите дами, че дъщеря й е омъжена не за какъв да е дребен благородник или търговец, а за херцог.

А Клара също щеше да бъде опростена от всичките разочарования, които бе причинила като дъщеря. Нейна бе вината, че Кливдън преследваше шивачки, че бе започнал да забравя обещанията и ангажиментите си като уговорката им за вечеря в събота вечер, която не спази, без да предупреди, и отново тя бе виновна, че не може да привлече и задържи интереса му.

Не бе учудващо, че когато той влезе в дневната, където двете с майка й го очакваха, усмивката на Клара бе насилена и неискрена.

След като стана дума, че Лонгмор им е споменал за неделните „приключения“, майка й започна да го разпитва като полицай за детето и връзката му с него, на което той отговаряше едносрично с нежелание. Едва когато Клара не успя да потисне любопитството си и го попита действително ли малката хитруша се е представила за принцеса и е пожелала да говори с принцеса Виктория, той се отпусна и им разказа всичко живо, в детайли и с искрено увлечение.

Той обича това дете, помисли си Клара, когато го чу да се смее отново на духовитостта на малкото момиченце.

Какво ще правя? — запита се веднага след това.

— Изглежда детето е извор на големи главоболия — чу майка й да отбелязва.

— Късметлийка сте, че никоя от дъщерите ви никога не ви е карала да се страхувате за нея — изтъкна любезно Кливдън.

— Ако мислите така, много грешите — възрази майка й театрално. — Заклевам се, че с годините ми дават много повече поводи за притеснение, отколкото преди.

— Да, мама се притеснява дали няма да останем стари моми или по-лошо, да се омъжим за неподходящи кандидати.

— Клара има леко главоболие — коментира майка й, като й хвърли предупредителен поглед. — Не е съвсем във форма.

Кливдън я погледна за първи път, откакто бе дошъл.

— Болна ли си, скъпа? Трябваше да предположа. Не си в обичайното си приповдигнато настроение.

— Няма проблем, ще й мине скоро — настоя майка й, като продължаваше да я гледа строго.

— Незначително или не, изглеждаш пребледняла, Клара — отбеляза Кливдън. Изправи се. — Не искам да те изтощавам. Ще дойда отново друг път.

Минутка по-късно вече си бе тръгнал, а малко след това Клара си легна със съвсем истинско главоболие благодарение на поредния емоционален изблик на неконтролируемата си майка.

 

 

Сряда следобед

Грийн Парк

— И ти избяга — каза Марселина.

Марселина бе извела Луси в парка и момиченцето буташе детската си количка, един от безбройните подаръци, с които Кливдън бе изпълнил стаята. В нея бе повита Сузана, все още любимата й кукла, пременена с нова рокля от златиста коприна.

Марселина бе направила всичко възможно да го накара да я намрази завинаги, но ето че той отново се бе появил в живота й.

Бе отишъл в ателието и когато не я откри там, пожела да говори със Сара. Софи и Леони не можаха да му откажат, защото технически тя все още бе негова камериерка, а Сара, прекалено смутена от ситуацията, му разказа, че Марселина е завела Луси в парка.

Кливдън веднага се насочи натам и ги намери, за да разкаже на Марселина сърдечните си проблеми — що за ирония!

Той бе интелигентен, грижовен и чувствителен, а също така и ужасно страстен любовник.

Освен това бе твърдоглав и разсеян.

Напомни си, че херцозите не бяха като обикновените хора. Получавали цял живот всичко на тепсия, те определено страдаха от увредени мозъци.

Тя също чувстваше мозъка си увреден, вероятно от твърде многото време, прекарано с него. Не, сърцето й бе онова, което бе наранено. Тя се усещаше някак облекчена, че двамата с лейди Клара все още не са сгодени.

Но скоро ще се сгодят и ти ще трябва да се примириш и да заживееш с този факт.

— Възползвал си се от първото възможно извинение, за да не й предложиш — констатира Марселина. — Ако беше останал, гарантирам ти, че главоболието й щеше да изчезне. Твоето поведение е това, което я разболява, безчувствен мъж такъв!

— Знам, че сам си забърках тази каша — призна Кливдън. — И си напълно права за всичко, което каза онзи ден. Но всичко е толкова дяволски объркано, че сам не мога да разбера какво се случва и защо.

— Присъствието ти тук не оправя нещата — отбеляза тя спокойно.

— Ти си експерт във всичко, което правя не както трябва — отвърна й. — Ти си една авторитарна жена, която знае точно какво трябва да прави всеки.

— Не, аз знам само точно как трябва да се облича всеки — поправи го.

— Готов съм да се обзаложа, че тя знаеше защо съм там и ако все още я познавам, тя изглеждаше облекчена, когато предложих да си тръгна.

— А ти нямаш никаква представа защо тя би предпочела да си тръгнеш? — попита го Марселина. — Та ти я пренебрегваш от седмици. Направи панаир с участието на група шивачки, а след това отиде, купи пръстен и се появи на вратата й, готов да се обвържеш до живот.

— Не беше точно така.

— Както и да е било, е било погрешно — сряза го тя. — Та ти не прекара дори седмица да я ухажваш.

— Та аз я познавам от петгодишна!

— Жените обичаме да ни обръщат внимание. Знаеш го много добре. Какво ти става? Нима си сляп и глух, когато става въпрос за лейди Клара?

Той спря и се обърна към нея със смешно изкривено от истински ужас лице.

— Нима ми казваш, че трябва да започна да тичам след нея с изплезен език, както правят половината от безмозъчните й ухажори?

— Не бъди идиот! — скастри го. — Точно ти от всички мъже знаеш най-добре как да омагьосаш една жена. Проблемът е, че се отнасяш към нея като към сестра.

Кливдън трябваше да се ожени за Клара. Всички планове за бъдещето на Марселина се въртяха около това херцогинята на Кливдън да бъде нейна клиентка. Ако този брак не се състоеше, откъде да знае колко време щеше да му отнеме да си намери съпруга? Можеше да чака с месеци, а можеше и да са години. Без значение колко време отнемеше, колко от лондонските благороднички можеха да се мерят по красота с творенията на Марселина и да ги носят достойно, както лейди Клара?

Така или иначе младата жена вече бе запленена от съветите й и Марселина скоро щеше да я превърне в модна икона на сивото лондонско общество. Доверието й бе спечелено въпреки слуховете и скандалите. Въпреки майка й.

Всъщност лейди Клара имаше проба при тях още този следобед. Каква по-добра възможност?!

— Лейди Клара ще дойде на проба по-късно днес — смени темата тя. — Шием й рокля за петък вечер. Ако разбирам правилно, тогава ще бъде един от най-важните балове за Сезона.

— Петък? — Кливдън се намръщи. — По дяволите. Това трябва да е бала на лейди Браунлоу и предполагам ще трябва да присъствам.

— Разбира се, че ще присъстваш — съгласи се Марселина. — Това е една от кулминациите на сезона.

— Това не говори много добре за Сезона.

— Какво ти става? — спря и го изгледа изненадано. — Знам, че обичаш да танцуваш.

— В Париж — съгласи се той. — Във Виена и Венеция.

— Ти ще отидеш на бала — смени тона си Марселина. — И няма да закъсняваш. Ще дадеш ясно да се разбере, че си там заради лейди Клара и искаш да прекараш цялото време с нея. Ще се държиш така, сякаш не съществува друга жена около теб и не я познаваш от години, а едва сега я откриваш истински. Трябва да изглежда така, сякаш тя току-що се е явила пред теб като видение, като Венера, която изплува от пяната на океана.

Искаше й се Софи да бе тук, за да предложи по-малко клиширано и драматично представяне.

— Ще подкосиш краката й с галантност и финес — продължи Марселина. — Ако времето позволява, ще я изведеш на терасата или на друго усамотено място, ще измислиш нещо романтично и ще направиш всичко възможно тя да няма друг избор, освен да приеме предложението ти. Трябва да я съблазниш, Кливдън. Съсредоточи се върху това. Това не е твоята най-близка приятелка, нито твоя сестра. Тя е жена, красива, желана жена, която ти ще съблазниш да стане твоя херцогиня.

 

 

Балът на лейди Браунлоу

Петък вечер

Херцогът на Кливдън бе решен да постъпи точно така, както го посъветва Ноаро. Отказа да се замисля какво точно прави, защото нямаше какво да се обмисля, каза си. Искаше Клара да се омъжи за него. Тя бе предопределена за него и той винаги я бе обичал.

Като сестра.

Потисна мисълта в секундата, в която тя се появи в съзнанието му и отиде на бала на лейди Браунлоу точно навреме, както го посъветва Ноаро. Издири лейди Клара в тълпата като хищник, внимателно дебнещ и подбиращ своята плячка.

Постара се да я забавлява и глези, като шепнеше духовити забележки в ушите й всеки път, когато имаше възможност да се приближи достатъчно. Тя изглеждаше много красива тази вечер и досадните нахалници не я оставяха на мира.

Ноаро я бе облякла в бледорозов креп, който подчертаваше руменината на страните й и млечната белота на кожата й. Сложната кройка едновременно приличаше погледите към деколтето й, без да разкрива почти нищо, и акцентираше върху съвършено оформената й висока фигура.

Мъжете определено я зяпаха, а жените до една бяха позеленели от завист.

Когато я поведе към дансинга, знаеше, че с най-големият късметлия в залата.

Защото я обичаше.

Като сестра.

Отхвърли мисълта, докато танцуваха, но тя остана загнездена в най-далечното кътче на съзнанието му през следващите няколко часа, докато най-накрая според инструкциите на Марселина той я поведе към терасата. Вечерта бе мека, луната тъкмо изгряваше и рехавите облаци не можеха да помрачат сиянието на звездите в небето. Бе приятно романтично.

Накара я да я смее и да се изчерви и тогава, точно когато почувства, че моментът е подходящ, реши да започне с предложението си.

— Искам да те попитам нещо много важно, скъпа моя.

— Така ли, наистина? — усмихна му се тя мило.

— Щастието и животът ми зависят от отговора ти — отвърна той. Това саркастична усмивка ли беше? Да не би да му се подиграваше? Не, по-скоро бе притеснена, той със сигурност се чувстваше неловко.

Бе време да я прегърне.

Направи го и тя не го отблъсна.

Добре. Това беше добре.

Но нещо не беше наред.

Не, всичко бе съвършено.

Наведе се да я целуне, но тя вдигна ръка и го спря.

Той вдигна глава и почувства как нещо в гърдите му въздъхва от облекчение…

Но не, това бе невъзможно.

Тя все още го гледаше с усмивка, но в очите й играеше дяволито пламъче. Опита се да си спомни кога преди го бе виждал. Сети се — очите й сияеха по същия начин, когато се готвеше да възрази остроумно на майка си.

Прииска му се Ноаро да бе тук, за да го посъветва какво да направи, защото усещаше, че ситуацията е излязла извън неговия контрол, а той не знаеше как да си го върне. Искаше Ноаро да оправи нещата.

Осъзна какво всъщност трябваше да направи.

Идиот!

Трябваше най-напред да я попита.

Отдръпна се и й се извини.

— Прости ми. Това бе глупаво от моя страна. Преднамерено.

Тя повдигна въпросително съвършено извитите си вежди.

Речта, която бе репетирал часове наред, се изплъзна от съзнанието му и той премина директно на въпроса.

— Най-напред бих искал да те попитам дали ще ми окажеш огромната чест да станеш моя съпруга. — Той посегна към вътрешния джоб на сакото си за пръстена. — Мислех си, всъщност не знам какво точно си мислех… — Къде, по дяволите, бе пръстенът?

— Замълчи — прекъсна го Клара. — Спри. За колко глупава ме имаш?

Престана да търси пръстена.

— Глупава? Със сигурност не… Двамата с теб винаги сме се разбирали, споделяхме шегите си. — Отдръпна ръка от сакото си. — Ти си най-прелестното създание тук тази вечер. Най-съвършеното момиче в цял Лондон.

— Аз съм различна! — повиши глас Клара. — Напълно различна съм, но ти не забелязваш. Промених се, помъдрях, всички други мъже забелязват, но не и ти. За теб аз все още съм малката Клара. Аз съм твоя приятелка. За теб аз не съм жена.

— Това е абсурдно. Цяла вечер…

— Цяла вечер се преструваш! Изнасяш постановка, която си репетирал, признай! Мога да позная. В действията ти няма страст!

Гласът й повишаваше октавите си и той почувства как другите хора на терасата постепенно се приближават към тях.

— Клара, може би ние…

— Аз заслужавам страст — не бе приключила тя. — Заслужавам да бъда обичана по всички начини. Заслужавам мъж, който ще ми отдаде цялото си сърце, а не онази част, която не използва в момента и може да отдели за приятели.

— Това не е вярно — възрази Кливдън. — Обичам те през целия си живот.

— Като сестра!

Потиснатата мисъл изскочи обратно в съзнанието му, но той я отпъди.

— Повече от това е — запротестира. — Знаеш, че е повече от това.

— Не, не знам. Ако така ще бъде всеки път, когато почувстваш истинско желание към някоя жена — ще пропускаш уговорки, ще бъдеш дистанциран и в лошо настроение, то аз нямам намерението да го търпя. Няма да се примиря с подобно отношение дори и заради по-висока титла. Дори не и заради корона. Заслужавам повече от ролята на тиха, разбрана жена. Аз съм интересна личност, чета, имам свои възгледи, обичам поезията и притежавам чувство за хумор.

— Знам това и винаги съм те обичал заради тези твои качества.

— Заслужавам да ме обичат изцяло, Кливдън — духа, тялото и душата ми. И ако не си забелязал, има опашка от мъже, готови да ми предложат точно това. Защо, за бога, трябва да се задоволявам с мъж, който не може да ми предложи нищо друго, освен приятелство? Защо трябва да се задоволявам с теб?

Тя вирна брадичка, врътна се и си тръгна.

Едва тогава той почувства надвисналата отвсякъде около тях тишина.

Погледна в посоката, в която тръгна Клара. Всички гости, които се бяха осмелили да се приближат, се бяха натъпкали в тесния отвор на френските прозорци. Тълпата се разцепи, за да я пропусне, и тя мина без колебание с високо вдигната глава.

Чуха се аплодисменти.

В далечината долови гневен писък. Лейди Уарфорд, без съмнение.

Последва жуженето на тълпата, възбудена от скандала. Музиката отново засвири и хората започнаха да се прибират в балната зала.

Той не ги последва.

Прекоси терасата, слезе в градината, премина през нея към алеята за карети и излезе на улицата.

Едва тогава спря и се огледа. Осъзна, че трепери.

Вдигна ръце и ги изгледа учудено.

Мисълта, която се бореше да потисне цяла вечер, отново надигна глава и затанцува щастлива из съзнанието и душата му.

Херцогът на Кливдън вдигна глава, вдиша дълбоко хладния вечерен въздух и осъзна защо трепери.

Чувстваше се като мъж, изкачил стълбите към ешафода, почувствал как примката пада на раменете му, подръпването на възела под брадичката… и в последната минута — не, в последната секунда — въжето се бе скъсало.

 

 

Наближаваше изгрев-слънце, когато Софи се прибра у дома.

Марселина лежеше в леглото си и зяпаше в тавана, но стана, когато я чу да се качва нагоре по стълбите.

Софи бе отишла на бала. Кливдън щеше да предложи на Клара и светът трябваше да знае с какво е била облечена и кой е бил творецът. Софи знаеше това, разбира се, но в замяна на обещанието за рекламно пространство в „Сутрешен спектакъл“, Фокс бе пожелал да научи всеки детайл от случилото се от свидетел.

Не за първи път Софи се промъкваше така на светско събитие, възползвайки се от необходимостта на домакините да наемат допълнително персонал, за да се справят с огромното количество капризни гости. Вписана във всички уважавани агенции под различни псевдоними и особено сръчна с подносите, тя получаваше покана за всяко голямо светско събитие в града.

— Всичко е наред — побърза да я успокои Софи. — Не мина точно по план, но аз се погрижих за всичко.

— Не мина точно по план — повтори Марселина объркано.

— Тя му отказа.

— Мили Боже! — Марселина почувства как гърдите й се стягат. Не можеше да диша. Беше объркана. Чувстваше едновременно облекчение и отчаяние.

— Какво? — долетя гласът на Леони иззад нея.

— Лейди Клара отказа да се омъжи за херцога на Кливдън — повтори Софи. — Видях всичко. Той я съблазняваше толкова прекрасно, сякаш я виждаше за първи път и не можеше да откъсне очи от нея, сякаш тя бе единствената за него. Беше наистина много, много романтично.

— Какво се случи тогава? — избърза да попита винаги практичната Леони. — Звучи като предложението мечта.

— Така беше. Когато я чух да казва не, кълна се, устата ми увисна. Не знам откъде намери сили да му откаже, но го направи категорично и недвусмислено и всички я чуха. Точно в този момент и музикантите имаха пауза, така че всички, които бяха в близост до терасата, ги чуха добре и мълвата плъзна в залата.

— Господи, не — Марселина отпуска рамене разочаровано.

— Няма причина за безпокойство — побърза да я успокои Софи. — Веднага разбрах какво трябва да се направи и го направих. Всичко ще се подреди съвсем добре, моля ви, лягайте си. Няма причина да се притеснявате. Очаквам да имам доказателство за това сутринта и тогава и вие ще се убедите. Но сега, мили мои, трябва да поспя. Направо ще припадна, ако ме накарате да стоя будна дори и минута.