Лорета Чейс
Коприна за съблазън (12)

Единадесета глава

Подобно на настоящия си собственик, имението Кливдън изглеждаше строго, дори старомодно с тежката орнаментирана украса по фасадите и входните врати. Арката, през която преминаха по алеята за карети, бе увенчана с лъв, ревящ към небето, прозорците бяха накичени с причудливи комбинации от зверове и растения и Марселина се зачуди дали и интериорът ще бъде така тежък и потискащ, колкото и фасадата.

За нейна приятна изненада вътрешността на имението бе просторна и много по-светла, отколкото предполагаше фасадата. Мраморен вестибюл преливаше в огромно преддверие, а в далечния му край, сякаш няколко мили навътре, се забелязваше червен килим, изкачващ широко мраморно стълбище към горния край на къщата. Стените и таваните бяха в същия стил, но украсата бе по-пестелива, решена в златисти и бронзови цветове.

Докато Марселина и семейството й следваха неловко херцога през стаите, съпровождани от изумените и любопитни погледи на членове от домакинството му, към тях, сякаш от нищото, се присъедини спретнат мъж в цивилно облекло.

— А, ето го и Халидей — зарадва се Кливдън. — Той е моят иконом.

Халидей, очевидно привикнал с ексцентричните навици на господаря си, позволи само за миг на любопитството и изненадата да преминат през погледа му, докато обхождаше с очи опушения и опърпан вид на херцога, комбиниран със също толкова невзрачно изглеждащото дете в ръцете му.

— Имаше пожар — заяви лаконично Кливдън. — Тези дами останаха без покрив над главата си.

— Разбирам, Ваша светлост.

Без да пуска Луси, Кливдън дръпна настрана иконома си. Заговориха шепнешком, така че Марселина не можеше да долови дори по устните им какво точно обсъждаха. Все още твърде вцепенена, за да мисли логично и ясно, тя предпочете да не се напряга излишно и да ги остави да изгладят детайлите около нощуването им тази вечер.

Междувременно Леони бе пристъпила няколко крачки встрани, за да разгледа огромния свещник, поставен върху мраморен постамент в коридора. Когато се приближи отново до тях, докладва шепнешком:

— Всеки свещник струва поне хиляда паунда. Така ли изглеждаше и имението Уарфорд?

— Не. В сравнение с тук, Уарфорд изглежда като барака за инструменти — отвърна Марселина. — Пищността тук може да се конкурира с Бъкингамския дворец.

— Не се учудвам, че лейди Уарфорд е пожелала Негова светлост да се прибере от Париж възможно по-скоро — намеси се и Софи. — Вероятно се е опасявала дъщеря й да не пристане на някой далеч по-недостоен кандидат. Какъв ужас!

С крайчеца на очите си Марселина забеляза как Халидей се оттегля, веднага привика най-близко стоящия лакей и му даде нареждания. След по-малко от две минути помещението около тях се изпълни с домашни помощници, нетърпеливи да помогнат на изпадналите в беда гостенки.

Кливдън се приближи до тях.

— Имението ви очаква — съобщи той. — Халидей и мис Майкълс, моята икономка, ще се погрижат за вас. Аз обаче, се налага да се оттегля в покоите си, както вероятно разбирате. — Много внимателно подаде отново задрямалата Луси на майка й, кимна любезно на трите жени пред себе си и изчезна в една от стаите надолу по коридора.

Марселина нямаше време да се почуди на ненадейното му изчезване, не че имаше нещо ненадейно или неочаквано в него. Тя разбираше, че той трябва да се разграничи от тях. Херцогът им предлагаше единствено убежище. Държеше се като филантроп и в действията му нямаше нищо лично.

Вероятно това обясняваше защо прислужниците се отнасяха толкова любезно с тях, макар да не успяваха напълно да прикрият любопитството си.

Помещението, в което я настаниха, бе голямо колкото целия първи етаж на ателието й. Но когато Марселина запротестира, че отредената й спалня е достатъчно голяма да побере и четирите, мис Майкълс се стъписа.

— Не искаме да причиняваме излишно неудобство или работа — опита се да обясни Марселина. — Оставаме само за тази вечер.

Леглото бе огромно, а и трите бяха спали заедно с Луси на далеч по-малко легло от това.

— Нарежданията на Негова светлост бяха съвсем конкретни — възрази мис Майкъл любезно, но категорично. — Стаите ви са почти готови, в момента просто палим камините в тях, за да се затопли. Негова светлост подчерта опасността от настинка след подобно шокиращо преживяване, което несъмнено отслабва вътрешния баланс и защитните сили на организма. Особено притеснен бе за малкото момиченце, но в момента гостната е достатъчно топла, така че ви предлагам да се настаните там. — Тя ги поведе към съседна, по-малка стая, свързана с врата със спалнята на Марселина.

— Негова светлост каза, че ще ви трябва бавачка за малката госпожица — продължи икономката.

Мили изчезна малко след като излязоха от къщата и явно бе решила, че щом тя е позволила Луси да се отскубне и да тича сама из пламъците, то услугите й няма да са необходими повече.

— Наистина, благодаря ви, но няма нужда — отвърна притеснено Марселина. — Мога да се справя и сама.

Мис Майкълс повдигна вежди учудено.

— Мадам, доколкото разбрах от Негова светлост последните няколко часа са били наистина изтощителни за вас. Това са Мери и Сара — тя повика с жест две млади, будни момичета, които направиха любезен реверанс и се изпънаха като струни пред Марселина. — И двете се справят прекрасно с деца, уверявам ви, а също така съм сигурна, че вие имате нужда да си отпочинете, докато те се погрижат за госпожица Ноаро. Негова светлост бе категоричен, че тя трябва да разгледа куклената къща на лейди Алис — по-малката сестра на херцога — довърши тя почти шепнешком. — Според него играта с кукленската къща ще откъсне мислите на детето от преживения ужас.

Тя се приближи до Луси, приведе се леко към нея и я попита поверително:

— Доколкото разбрах, Негова светлост ви е обещал къща за кукли?

— Да, така е — потвърди детето. Тя вдигна мръсната си кукла, която за малко не я уби, високо пред себе си, за да я огледа мис Майкълс. — А Сузана се нуждае от баня.

— Значи ще я изкъпем — съгласи се икономката, без нито за момент да се смути от необикновената молба. Изправи се и подаде ръка на детето, а двете млади момичета се приближиха към тях. — Искаш ли да изкъпем и теб? А след това да похапнеш нещо вкусно? Би ли искала Сара и Мери да се погрижат за теб?

Луси погледна Марселина.

— Може ли да отида с тях, мамо?

Марселина погледна момичетата. И двете не откъсваха очи от Луси, която се бе възстановила достатъчно от ужаса и объркването си, за да възвърне голяма част от вроденото си обаяние. Колкото и мръсна и опърпана да изглеждаше, сините й очи хипнотизираха и размекваха и най-коравите сърца.

— Да, можеш — позволи майка й.

Наистина бе преживяла ужасни няколко часа и малко обгрижване нямаше да й бъде излишно, нито да я разглези прекомерно. Куклената къща щеше да откъсне мислите й от случилото се, а и така или иначе всичко това бе само за тази вечер, напомни си Марселина, докато момичетата отвеждаха Луси, за да се погрижат за нея. Така самата тя щеше да има малко време на спокойствие, за да измисли план какво да правят оттук насетне.

Щеше да й бъде по-лесно, ако не бяха в дома на Кливдън, където всичко й напомняше кой е той и колко невъзможни са каквито и да било отношения между тях. Всеки друг на нейно място вероятно би приел единствената възможна роля на официална любовница и би се гордял с нея, но за Марселина това означаваше да пренебрегне и потъпче всичко, което бе постигнала с честен труд досега, това означаваше да се откаже от единственото нещо, което бе обичала през целия си съзнателен живот досега, и което винаги й доставяше единствено радост — работата й.

Бе приключила с Кливдън. Той принадлежеше на миналото й.

Трябваше да мисли за бъдещето.

Трябваше да намерят ново помещение за ателие и работна стая. Трябваше им място, на което да работят. Софи трябваше веднага да се заеме с пресата, защото историята им бе по-скандална от обичайното чудо за три дни. Господи, как щяха да обяснят героичното дело на херцога, без да предизвикат спекулации за присъствието му в ателието в толкова късен час и да обърнат нещата в своя полза? За, бога, какво щеше да си помисли бъдещата му съпруга за всичко това?!

— О, Господи! — възкликна тя и се хвана за главата!

— Какво? — присламчи се до нея загрижена Софи. — Не ми казвай, че се притесняваш за Луси! Тя е в добри ръце.

— Не, не се притеснявам за нея. Очевидно Негова светлост е дал нареждане тя да бъде разглезена до безобразие. Но лейди Клара! Роклята й! Какво, за бога, ще правим?!

 

 

Причет влетя в стаята си, опакова багажа си тичешком, разказа на хазяйката си измислена история за починал роднина и все първия файтон до странноприемницата „Златен кръст“ на Чаринг крос. Оттам изпрати бележка, с която информира мис Даунс, че възнамерява да хване следващия влак за Дувър и ако мис Даунс иска да получи нещо от нея, ще трябва да се придвижи бързо до странноприемницата.

Мис Даунс се бе появила скоро след това. Бе дала да се разбере, че не й е приятно да бъде привиквана в толкова късен час, при това в общодостъпна странноприемница, където да говори за работа в двора при каретите.

Без да се впечатлява от капризниченето на модистката, Причет мина директно на същината на въпроса:

— Получих повече от очакваното. Взех цялото й портфолио, което обикновено държи под ключ. — Извади една рисунка от папката в ръцете си, за да го докаже.

Мис Даунс се престори, че дори не иска да я погледне.

— Чух за пожара — съобщи тя с повдигане на рамената. — С нея е свършено. Тези вече не струват нищо.

Причет прибра скицата в портфолиото.

— Тя има застраховка и пари в банка и ще се върне в бизнеса само след няколко седмици. Тя е най-решителната жена в Лондон. Ако не искате тези, ще ги взема с мен. Едва ли ще имам проблем да ги продам в провинцията. Освен това само аз знам как се изработват голяма част от елементите, а дори само това ще ме позлати до живот. Определено ще изкарам повече от двадесет гвинеи, права сте. За мен те са много по ценни, отколкото за вас.

— Ти поиска двадесет гвинеи — напомни й Даунс.

— Това беше само за книгата с моделите — отвърна Причет.

— Понеже тази вечер бързам, щях да поискам още двадесет за портфолиото, но вие ме ядосахте.

— Трябва да те докладвам. Доколкото ми е известно бесят хората, причинили пожар.

— Чудя се какво ли ще стане, когато кажа, че вие сте ме накарали — не се стресна Причет. — Предполагам, че никога няма да разберем. А, ето го и влакът ми. — Тя кимна към локомотива, задаващ се в далечината. — Сега или никога.

— Не нося толкова много пари със себе си.

Причет мушна портфолиото под мишница, взе чантите си в ръка и започна да се отдалечава. Наум обаче броеше: Едно. Две. Три. Четири. Пе…

— Чакай!

Причет спря, без да се обръща.

Даунс се приближи бързо до нея. По-малко от минутка голяма кесия с пари смени собственичката си, а малко след това Причет се качи във влака за Дувър.

 

 

Макар да съставиха подробен план за следващите няколко седмици, преди да легнат да спят, Марселина спа лошо.

Детето й бе в безопасност, вероятно дори по-защитено, отколкото някога е било, но въпреки това тя сънува кошмари.

Когато на следващата сутрин камериерката влезе в стаята й с чаша горещ шоколад, Марселина откри, че се е успала много. Минаваше девет часа, както я уведомиха, а Луси вече закусваше с херцога в трапезарията.

Тя скочи от леглото си и отказа шоколада.

— Къде са сестрите ми? — попита.

Бяха се разбрали да станат в шест и половина, за да посрещнат шивачките, които трябваше да дойдат в ателието в осем, а сега щяха да заварят само изгоряло петно насред сградите.

— Мис Майкълс ни каза да не ви безпокоим, мис Ноаро — обясни камериерката. — Но госпожица Луси пита за вас и ми позволиха да ви събудя.

 

 

Ноаро не връхлетя в трапезарията, нито изглеждаше по-развълнувана или объркана от обичайното. Косата й бе в обичайната за нея небрежно-елегантна прическа, което според Кливдън бе напълно умишлен ефект, а не признак за липса на внимание към детайлите. Познаваше я вече достатъчно добре, за да знае, че каквото и да се случи тя няма да изневери на естетическите си норми.

Лицето й бе необичайно бледо, а под очите й имаше дълбоки сенки. Едва ли бе спала добре, а и самият той бе спал зле, като се събуди в лошо настроение.

След това обаче слезе на закуска и откри Луси, която тъкмо се запознаваше с менюто за закуска с помощта на лакея Джоузеф. Присъствието й го накара да се усмихне и сякаш на душата му олекна.

Сега тя седеше на стола отдясно на него, върху висока купчина възглавници. Мажеше енергично филия със сладко и поглеждаше с обич към куклата си — изкъпана и пременена като нея, която седеше върху аналогична купчина възглавници на съседния стол.

— А, ето я и майка ти — обърна се към нея Кливдън, а сърцето му прескочи удар. Глупак! Държеше се като влюбен ученик, който вижда първата си любов.

Ноаро отиде до дъщеря си, целуна я по челото и я погали по косичката.

— Добро утро, мамо — поздрави Луси. — След закуска ще се разходим с каретата. На страничните маси има много богат избор за закуска, Джоузеф ще ти помогне да вдигнеш похлупаците. Има яйца и бекон и различни хлебчета и сладкиши.

— Нямам време за закуска — отвърна Ноаро. — Трябва да тръгваме, веднага щом лелите ти слязат.

Сините очи на Луси се присвиха и тя придоби познатото вече на Кливдън решително изражение.

— А ти няма да капризничиш — изпревари я майка й. — Ще благодариш на Негова светлост за добрината и щедростта му…

— Тя няма да прави нищо подобно — прекъсна я спокойно Кливдън. — Точно в момента разговаряхме увлекателно за куклената къща, която тя почти не е успяла да разгледа, защото много й се е спяло снощи. Освен това й обещах да я разходя с каретата, а и не виждам защо е цялото това бързане.

В този момент слязоха и другите две сестри, гледайки начумерено. Без съмнение и те бяха събудени по-рано от желаното и бяха гладни.

— Трябва бързо да стигнем до ателието и да видим какво може да се възстанови — заяви Ноаро вместо добро утро. — Някой трябва да бъде там, за да посрещне шивачките, ако са дошли. Вчера не се сетих да изпратим телеграми, но те ще ни трябват. Трябва да си намерим място, където да работим. Трябва да изработим роклята на лейди Клара.

Трябваше да се засрами при споменаването на Клара. Трябваше да се чувства виновен и беше точно така, но това не бе достатъчно, за да спре да мисли за случилото се предишната нощ в работната стая на Ноаро, за начина, по който се почувства, за удоволствието да получи онова, което желае и невъзможността да му се наслади така, както му се искаше.

— По-рано тази сутрин изпратих Варли, моята дясна ръка в бизнес начинанията, до ателието ви заедно с група помощници — намери за подходящо да им съобщи Кливдън. — Докладваха ми, че основите са оцелели, макар и силно повредени, а стените, които не са изгорели изцяло, са черни, влажни и смърдят, както очаквах. Успяхме да спасим няколко комплекта стоманени шевни машини, които ще бъдат пренеси в стаите ви, веднага щом ги почистим.

— Пренесени…

— Варли е успял да спаси и някои от счетоводните книги или нещо подобно от скривалищата им. — Направи подканващ жест към страничните маси. — Всичко необходимо е вече под ръка. Моля, закусете спокойно.

— Под ръка? — повтори Ноаро и сякаш за момент се поколеба, но това не бе възможно, просто умът му си правеше шеги с него. Ноаро никога не се колебаеше за нищо.

Все пак тя седна тежко на стола от лявата му страна, точно срещу Луси.

— Да ти донеса ли чиния, мамо? — попита Луси подозрително любезно. — Джоузеф ще ми помогне. — Тя внимателно остави приборите до чинията си, избърса ръцете си прилежно със салфетката и слезе бавно от трона си. Лакеят Джоузеф послушно се приближи, помогна й да слезе безопасно и напълни чиния за майка й според нейните разпоредби.

— Оказва се, че живея в имение, което е достатъчно голямо да приюти целия ви бизнес, без да ме безпокои — реши да сподели една от среднощните си мисли с тях Кливдън, докато малката бе заета да избира закуска за майка си. — Имам голям брой помощници, голяма част от които ще се зарадват да научат нови умения, ако имат тази възможност. Освен това имам ресурсите да ви помогна да вдигнете бизнеса си отново на крака, при това без ни най-малко неудобство за мен самия.

Джоузеф остави пълната чиния пред мис Ноаро и се върна при Луси, която се бе заела да приготви закуски и за лелите си.

— Да ни приютите? — повтори Ноаро с почуда. — Не говорите сериозно.

— Разбирам, че времето е жизненоважно за вас — започна отдалеч Кливдън. — Не искате да губите повече клиенти, отколкото може да си позволите, а аз се консултирах с Варли по този въпрос. Според него подходящо ново място може да бъде намерено за няколко дни, но междувременно и той се съгласи, че може да посрещнете първоначалните си нужди и най-належащите си поръчки бързо и ефективно и оттук.

— Оттук — повтори, сякаш не го бе чула добре. — Нима предлагате да отворим ателието си в имението Кливдън?

— Това е най-простото решение — съгласи се херцогът.

Знаеше, че е прав. Бе обмислял проблема през цялата изминала нощ, като фокусирането върху нейните бизнес нужди му помагаше да държи ума си настрана от далеч по-опасни мисли.

— Не съм свикнал с много драма в живота си, така че бях твърде превъзбуден след изминалата нощ, за да заспя лесно и имах време да обмисля добре вашата дилема.

— Нима не ви мина през ума, че може да се заслепите от всичкото… въодушевление?

— Напротив, смятам, че то изостри сетивата ми подобно на желязото, което само става по-остро, след като е изложено на безмилостните пламъци на огъня.

Буреносният му поглед срещна нейния и спомените за припрения им любовен акт нахлуха живи и възбуждащи в съзнанието му.

Концентрирай се върху работата! — напомни си отново тя.

— Мис Майкълс може да ви помогне да организирате бързо новото си работно пространство, а със сестрите ви може да използвате моите карети и прислужници, за да си набавите всички необходими неща и да изпълните най-належащите поръчки. Шивачките ви могат да дойдат тук, когато пожелаете, и да започнат работа. Ако ви трябва допълнителна помощ, мис Майкълс ще ви препоръча с удоволствие някои от по-сръчните и оправни с иглата момичета от домакинството.

Лицето й действително бе много бледо. Сестрите й я наблюдаваха внимателно, но той не можеше да разбере дали са притеснени, или просто загрижени. Подобно на нея и те не разкриваха лесно емоциите си, но явно бяха доловили, че тя ще има нужда от помощ, защото Русокоската заговори.

— Това ми допада повече от нашия план — заяви тя. — Марселина възнамеряваше да играе на карти и така да спечели сумата, която ни е необходима, за да започнем на чисто отначало.

Кливдън почувства как кръвта му кипва и го завладява необуздано и абсурдно въодушевление заради една толкова дребна победа като тази — да узнае рожденото й име. Марселина.

Марселина. Звучеше като тайна, като шепот в тъмното.

— Трябва да извикаме Белчър — адвокатът ни. Двамата с вашия… съветник Варли могат да изготвят договор за заем.

— Глупости — възрази бурно Кливдън. — Каквото и да струват материалите ви, то е едва една стотна от онова, което даваме за благотворителност всеки месец.

— Да, но ние не приемаме подаяния — заяви гордо и категорично Ноаро, Марселина. Приведе се към него така, че само той да я чуе, и добави с пресипнал глас: — Дължа ви живота на дъщеря си. Не ме карайте да ви дължа повече.

Сърцето му се сви на топка, която заблъска сърдито в гърдите му. За момент почувства толкова силна болка, че трябваше да отмести поглед и да прехапе бузата си отвътре, за да не извика.

Погледът му инстинктивно се премести към Луси. Детето бе спасено.

Ноаро си мислеше, че това е дълг, който никога няма да може да изплати, но за него това бе безценен подарък.

Той не бе могъл да спаси Алис. Бе твърде далеч, когато се случи инцидентът и знаеше, че никога няма да може да я върне обратно. Знаеше, че спасяването на това дете няма да я върне обратно.

Но също така знаеше, че докато носеше на ръце Луси, жива и ненаранена, извън горящата сграда, той се чувстваше толкова облекчен и щастлив, колкото никога не би си помислил, че изобщо е възможно да се чувства човек.

С помощта на Джоузеф Луси отново се настани на трона си.

— Не е същото — прошепна й той в отговор. Да видим какво щяха да си помислят за това прислужниците. — Поне веднъж оставете гордостта си настрани, спрете да искате да контролирате всичко и направете разумното нещо.

— Вие сте този, който се държи неразумно — възрази тя. — Помислете за слуховете.

— Не можем да приемаме подаръци от вас, Ваша светлост — намеси се и Червенокоската. — Изгубихме ателието си, но още не сме изгубили гордостта си.

Кливдън погледна към Луси.

— Ти какво ще кажеш, Ерол?

— Мога ли да си поиграя с къщата за кукли?

— Разбира се, съкровище. — Обърна се към Ноаро. — Трите знаете как да се пазарите добре. Хубаво, нека бъде заем.

— Благодарим ви — отвърна Ноаро. Само с едно споглеждане трите сестри станаха едновременно. — Може ли да оставя Луси на грижата на бавачките ви, Ваша светлост? — попита го. — Виждам, че сте твърдо решени да я разглезите до безобразие, като й позволите да се качи върху главите ви и да ви направи на маймуни, но точно в момента нямам време за сблъсък на воли, и нито минута за губене. Трябва задължително да ушием роклята на лейди Клара до седем часа тази вечер.

Той я зяпна.

— Сигурно се шегувате — възкликна на глас. — Ателието ви е изгоряло до основи. Със сигурност клиентите ви няма да очакват да предавате готови поръчки днес.

— Вие не разбирате — възрази твърдо Марселина. — Лейди Клара няма какво да облече за Алмак тази вечер, защото изхвърлих всичките й рокли. Тя трябва да има своята рокля. Дала съм обещание.

 

 

По-късно същия следобед

Имението Кливдън се намираше в състояние на контролиран хаос.

Прислужници внасяха и изнасяха покупките, направени от трите жени по-рано през деня, които приличаха на Кливдън на топове плат, заедно с мистериозни кутии с неизвестно съдържание и цели снопове панделки и финтифлюшки от най-различно естество.

Малко след закуска бе пристигнала голяма група шивачки, които мигновено потънаха в стаите на първия етаж, определени за временна работилница, и сякаш мигновено се захванаха за работа.

Целият организационен хаос сякаш се ръководеше от Червенокоската, която многократно благодари на херцога за спасените счетоводни книги, не че той имаше нещо общо с тях, докато Русокоската се бе оттеглила в кабинета му, за да напише официално изявление за пресата.

Зачетен в едно от женските списания, които лелите му бяха оставили в библиотеката при последното си посещение, Кливдън се сепна, когато вратата на стаята се отвари, за да пропусне само една глава с ексцентрична шапка.

— Тръгвам — съобщи му Ноаро. Шапката се оттегли и тя понечи да затвори вратата.

— Чакай! — Той стана рязко от креслото си и пристъпи към вратата.

Тя отново подаде глава.

— Нямам време да те чакам — сопна му се. — Исках само да знаеш, че роклята е готова. — Говореше съвсем нормално, но той все пак долови нотката на гордост от постигнатото в гласа й.

Посегна към вратата и я отвори напълно.

Тя изглеждаше сякаш носи увито човешко тяло в ръцете си.

Явно това бе роклята, омотана в оризова хартия и катове муселин.

— Няма да я носиш лично — заяви той. — За тази работа има лакеи. Ето. Томас, ела тук — повика той най-близкия преминаващ прислужник.

— Не! — Тя махна на Томас да се връща обратно към обичайните си задачи. — Обещах да я доставя лично и тя няма да напусне ръцете ми.

Кливдън хвърли поглед към пакета в ръцете й.

— Може ли да я видя? — полюбопитства искрено. Господи, все още не можеше да повярва, че бяха успели да сътворят бална рокля само за няколко часа. Платовете пристигнаха малко след времето за обяд.

— Със сигурност не. Нямам време да я разопаковам и опаковам отново. Ще я видите тази вечер и ще бъдете изумен задно с всички други гости в Алмак.

Алмак. Почувства как на плещите му се стовари непосилен товар. Поредната вечер в компанията на същите скучни хора, които се събираха там всяка сряда по време на Сезона. Същите разговори, освежени от последните клюки, които тази вечер най-вероятно щяха да са свързани с него. В този момент се сети за краткото посещение на Лонгмор по-рано същия следобед. Според него майка им едва ли щеше да позволи на Клара да облече роклята.

— По-добре да дойда с вас — предложи той. — Лонгмор намина по-рано днес…

— Разбрах — потвърди Марселина. — Софи се е справила с него. А аз ще се справя с майката на Клара, ако се наложи. Съмнявам се, че ще се стигне до там. Когато лейди Клара види роклята си… няма значение, нямам време за това, а и вие ще се отегчите. Трябва да тръгвам.

— Не, няма да се отегча — възрази импулсивно. Допреди момент четеше женско списание. Бяха му хрумнали някои идеи.

— Аз четох…

— Минава шест, а аз все още не съм тръгнала за имението Уарфорд — прояви нетърпение тя.

— Вземете файтона — предложи й.

— Не знам с какво ще отида — призна Марселина. — Халидей ми обеща най-бързата ви кола и вече ме чакат.

Кливдън искаше да отиде с нея. Искаше да види роклята и най-вече лицето на Клара, когато я види. Искаше всички да видят, че отношенията му с Ноаро бяха просто работа, а тя бе не просто талантлива, но и принципна до лудост — когато станеше въпрос за работата й.

Но за негов срам това далеч не бе единствената причина, поради която искаше да отиде.

В каретата щеше да бъде достатъчно близо до нея, за да усеща аромата й, да наблюдава руменината да се прелива по лицето й, да се любува на перленото сияние на кожата й на слабата улична светлина и да изпива с очи тежкия водопад от къдрици, придържан едва-едва от шапката й. Искаше да помилва лицето й, а после да сведе устни към нея и да я целуне…

Глупак, глупак, пълен глупак!

Що за мисли, когато тя носеше роклята на Клара, а той обичаше Клара, винаги я бе обичал и не искаше да я наранява.

Беше причинил достатъчно проблеми. Лейди Уарфорд вероятно бе тормозила дъщеря си целия ден, обвинявайки нея за глупавото му поведение. Завистливите стари гарги, които им се пишеха приятелки, без съмнение също щяха да подострят клюновете си в Клара.

Кливдън отстъпи от вратата.

— Трябва да съм пълен идиот да ви задържам така след всичко, което постигнахте и което аз лично бих се заклел, че е невъзможно да се направи.

Тя също отстъпи от вратата.

— Нека се надяваме, че ще приемат доставката.