Колийн Хувър
Най-доброто в теб (24)

Глава 24
Сега

— Цервикална извънматочна бременност — казва тя. — Много рядко срещана. Всъщност вероятността за извънматочна бременност е по-малка от един процент.

Греъм стиска ръката ми. Лежа в болничното легло и повече от всичко на света искам лекарката да излезе от стаята, за да мога отново да заспя. Лекарствата са ме упоили така, че ми е трудно да следя всичко, което тя казва. Знам обаче, че не е нужно, защото Греъм поглъща всяка дума, излизаща от устата и.

— Трябва да останете на легло в продължение на две седмици — е последното, което я чувам да казва, преди да затворя очи. Знам, че Греъм е този, който обича математиката, но имам чувството, че аз съм тази, която ще мисли до полуда за този по-малко от един процент. Шансът да забременея след толкова години на опити бе по-голям от шанса за извънматочна бременност, завършила с кръвоизлив.

— Каква е била причината? — пита Греъм.

— По всяка вероятност — ендометриоза — отвръща тя. Навлиза в малко повече подробности, но аз преставам да слушам. Накланям глава към Греъм и отварям очи. Вперил е поглед в лекарката и слуша отговора й. Виждам обаче тревогата му. Дясната му ръка е затиснала устата му, лявата стиска моята.

— Възможно ли е… — Хвърля поглед към мен и в очите му има толкова тревога. — Възможно ли е абортът да е причинен от стрес?

— Спонтанният аборт е неизбежен с този тип бременност — отвръща тя. — Нищо не би могло да я удължи. Извънматочните бременности не могат да бъдат износени.

Пометнах преди деветнайсет часа. Едва в този момент осъзнавам, че Греъм е прекарал последните деветнайсет часа, мислейки, че по някакъв начин е отговорен за станалото. Страхувал се е, че стресът от скарването ни е довел до това.

След като лекарката си тръгва, аз прокарвам палец по ръката му. Малък жест, който ми е трудно да направя, заради гнева, който все още изпитвам към него, но той го забелязва мигновено.

— Имаш много неща, за които да се чувстваш виновен, но абортът ми не е едно от тях.

За миг Греъм се взира в мен с празни очи и разбита душа. След това пуска ръката ми и излиза от стаята. Връща се чак след половин час, изглежда така, сякаш е плакал.

Плакал е няколко пъти, откакто сме женени. Никога не го бях виждала да плаче до вчера, но съм виждала как изглежда след това.

Прекарва следващите няколко часа, грижейки се да ми е удобно. Майка ми идва на посещение, но аз се преструвам, че спя. Ейва се обажда, но аз моля Греъм да й каже, че спя. Прекарвам по-голямата част от деня и нощта, мъчейки се да не мисля за всичко, което се случва, но всеки път щом затворя очи, ми се иска да бях знаела. Въпреки че бременността щеше да завърши по същия начин, ме е яд на себе си, задето не обърнах повече внимание на тялото си, за да мога да му се насладя, докато трае. Ако бях обърнала повече внимание, щях да заподозра, че съм бременна. Щях да си направя тест. Той щеше да е положителен. И тогава, макар и само за малко, с Греъм щяхме да знаем какво е да бъдем родители. Дори ако чувството беше съвсем мимолетно.

Мъничко зловещо е, че отново бих преживяла всичко това, само за да можех, дори и за един-единствен ден, да знам, че съм бременна. Струва ми се жестоко, че след като опитвахме толкова дълги години, единственото, което получихме, бе спонтанен аборт, последван от хистеректомия, без ударът да е поне малко омекотен от това да се почувстваме като родители, дори и само за миг.

Цялото това изпитание е несправедливо и болезнено. Повече, отколкото ще бъде възстановяването ми. Заради разкъсването и кръвоизлива, лекарите са били принудени да извършат спешна абдоминална, вместо вагинална хистеректомия. Което означава по-дълъг период на възстановяване. Вероятно ще остана в болницата още ден-два, преди да ме изпишат. А след това ще трябва да остана на легло вкъщи в продължение на две седмици.

Всичко между нас ми се струва толкова недовършено. Не разрешихме нищо, преди да пометна, и сега като че ли сме поставили вземането на решение на режим изчакване. Защото аз не съм в състояние да обсъждам бъдещето на брака ни точно сега. Вероятно ще минат седмици, докато нещата отново станат нормални.

Толкова нормални, колкото могат да бъдат без матка.

— Не можеш ли да заспиш? — пита Греъм. Цял ден не е напуснал болницата. По-рано излезе от стаята за половин час, но след това се върна и оттогава редува дивана и стола до леглото ми. Точно сега е в стола, приседнал на ръба му, и ме чака да кажа нещо. Изглежда изтощен, но знам, че няма да отиде никъде, докато аз съм тук. — Искаш ли нещо за пиене?

Поклащам глава.

— Не съм жадна.

Единствената светлина в стаята идва иззад леглото ми и изглежда така, сякаш Греъм е под прожектора насред самотна сцена.

Нуждата му да ме утеши се бори с осъзнаването на напрежението, съществуващо между нас от толкова дълго. Той обаче го надвива и посяга към пречката на леглото.

— Имаш ли нещо против да легна при теб?

Вече е свалил пречката и се пъхва в леглото, когато аз поклащам глава. Обръща ме внимателно, така че да не извади системата от ръката ми. Намества се в по-малко от половината от леглото и слага ръка под главата ми, жертвайки своето удобство в името на моето. Целува ме по тила. Част от мен не е сигурна дали го искам в леглото до себе си, но скоро си давам сметка, че да заспя в споделената ни скръб е по-успокояващо от това да заспя сама.

* * *

— Идвам си в Америка — избъбря Ейва, преди дори да успея да кажа здравей.

— Не, няма да го направиш. Добре съм.

— Куин, аз съм ти сестра. Искам да бъда до теб.

— Не — повтарям. — Ще се оправя. Ти си бременна. Последното, от което се нуждаеш, е да прекараш цял ден в самолета.

Тя въздъхва тежко.

— Освен това — добавям, — обмислям да ти дойда на гости.

Това е лъжа. Изобщо не ми е минавала подобна мисъл, до този момент. Ала двете седмици на легло, които ме очакват, ме карат да осъзная колко много се нуждая да бъда далеч от къщата ни, когато най-сетне се възстановя.

— Наистина ли? Можеш ли? Кога мислиш, че ще ти позволят да летиш?

— Ще попитам лекарката, когато ме изпише.

— Моля те, не го казвай, ако не говориш сериозно.

— Сериозно говоря. Смятам, че ще ми се отрази добре.

— Ами Греъм? Няма ли да използва цялата си отпуска, докато се възстановяваш?

Не говоря за проблемите в брака си с никого. Нито дори с Ейва.

— Искам да дойда сама — отвръщам, без да навлизам в подробности. Не съм й казала, че Греъм напусна работата си, не съм й казала и че е целунал друга жена. Ала по паузата, която Ейва прави, разбирам, че се досеща, че нещо не е наред. Ще и разкажа всичко, когато се видим на живо.

— Добре. Говори с лекарката си и ми кажи кога пристигаш.

— Добре. Обичам те.

— Аз също те обичам.

След като затварям, вдигам очи от болничното легло и виждам Греъм да стои на прага. Чакам го да каже, че не е добра идея да планирам пътуване, след като току-що са ме оперирали. Вместо това той просто се взира в чашата кафе в ръката си.

— Ще гостуваш на Ейва?

Не казва гостуваме. Част от мен се чувства виновна, ала несъмнено разбира, че се нуждая от малко лично пространство.

— Не и докато не ми разрешат да летя. Но да. Трябва да я видя.

Не вдига очи от чашата си. Просто кима лекичко и пита:

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се.

Разбира се.

Не го казвам кой знае колко убедително, но е достатъчно, за да го уверя, че това не е раздяла. Само кратка почивка.

Греъм преглъща с усилие.

— Колко дълго няма да те има?

— Не знам. Може би две-три седмици.

Той кима и отпива от кафето, докато затваря вратата с крак. — Имаме бонус мили на картата. Кажи ми кога искаш да заминеш и ще ти резервирам полет.