Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (8)

Глава седма

Рано сутринта на следващото утро Анабел наблюдаваше как снаха й крачи нервно напред-назад в общото помещение на странноприемницата. Накрая застана на пътя й.

— Как изглеждам? — попита Сиси, облечена в най-хубавата си дневна рокля от лилаво кадифе.

Беше сложила и аметистовата си огърлица, предназначена само за специални случаи. Страните й бяха поруменели, сините й очи сияеха.

— Прекрасна, както винаги — отвърна Анабел.

— А ти приличаш на перачка! — Сиси направи гримаса. — Не е за вярване, че си облякла кафявата рокля! Та ние ще пътуваме със сина на маркиз!

— Ще влизаме и излизаме от странноприемници и има изгледи да завали. Аз няма да си сложа най-хубавата рокля само защото Джарет е лорд.

И определено не, задето я целуна в коридора така, че тя загуби ума и дума. И я накара да изпита забравени вълнения…

Престани да мислиш за това!

Днес вероятно ще разпитва защо „Лейк ейл“ има проблеми и е редно тя да е подготвена. Не е подходящо да се унася в романтични мечти всеки път щом види образувалата се от усмивката му трапчинка.

Сиси въздъхна и погледна часовника.

— Дано не се е случило нещо ужасно. Вече трябваше да е тук.

Лорд Джарет изпрати бележка, че ще пристигне в десет и половина, а вече бе единайсет.

— Закъснява, както е обичайно за лордовете — отбеляза Анабел суховато.

— Идва! — възкликна Джорди, заел позиция до прозореца.

Анабел усети как пулсът й се ускорява и свъси вежди.

— Откъде знаеш, че е той?

— На вратата на каретата има герб. — Джорди изпъчи гърди.

— Чакай само Тоби Моиер да ме види да пристигам с карета на маркиз. Ще позеленее от завист!

Анабел едва успя да се овладее, преди лорд Джарет да влезе самоуверено и наперено в общото помещение. Беше облечен в добре скроен син жакет и с лъснати до блясък хусарски ботуши. Коленете на всяка жена щяха да се размекнат при вида му.

Не и нейните, разбира се. Нейните колене я държаха здраво на земята, слава богу.

Изправи се, а той я погледна право в очите.

— Госпожице Лейк — поздрави той с плътния си глас, който от снощи звънтеше в ушите й. — Извинявай за закъснението. Възникна проблем с конете.

— Нямаме право да се оплакваме, милорд — протегна му ръка, — като вземем предвид щедростта ти да ни откараш в Бъртън.

Той стисна леко пръстите й и плъзна свойски очи по нея, от което тя потрепери. Нещо проблесна в погледа му, преди устните му да се извият в приятелска усмивка.

Сега вече коленете й омекнаха.

Сиси си прочисти гърлото и Анабел се сепна.

— Лорд Джарет, да ти представя снаха ми Сесилия Лейк. Сиси, лорд Джарет Шарп.

Докато правеха изисканите поклони и реверанси, придружени с подходящите любезности, Джорди побърза да застане до Сиси.

Сиси сложи ръка на рамото му.

— Това е синът ми, Джорди — представи го тя.

— Джордж — поправи я момчето. Подаде ръка. — Джордж Лейк на вашите услуги. Много мило, задето ни предоставяте възможност да използваме каретата ви, сър. Дано не ви затрудняваме прекомерно.

От овладения като на възрастен тон на Джорди в гърлото на Анабел заседна буца. Явно през последния половин час младежът бе репетирал какво ще каже при запознанството.

— Ни най-малко — увери го Джарет с известна снизходителна нотка. — Радвам се да помогна на теб и на близките ти.

Горд, че се отнасят към него като с мъж, Джорди изправи рамене. На Анабел й идеше да разцелува Джарет.

— Е, да вървим — предложи Джарет и подаде ръка на Анабел, оставяйки Джорди и Сиси да ги последват.

Анабел пое ръката му и се опита да успокои разтуптяното си сърце. Така хванати под ръка вървяха и снощи, а не й беше въздействало по този начин. Да, но беше преди да я целуне. Сега усещаше стегнатите му мускули, аромата на розмарин от одеколона му…

— Много добре изглеждаш днес, госпожице Лейк — подхвърли той.

Зад тях Сиси изсумтя.

Джарет погледна Анабел въпросително и тя обясни:

— Снаха ми искаше да се облека по-екстравагантно, щом ще пътуваме в каретата на маркиз.

Очите му заиграха с весели пламъчета.

— А ти, напълно невпечатлена от общественото ми положение, си отказала.

— Очевидно ще вали — опита се да се защити тя.

Той само вдигна многозначително вежди.

Стигнаха до каретата и, докато й помагаше да се настани, тя зърна изражението на Сиси и тихо простена. Снаха й я изучаваше с поглед, следователно бе забелязала колко свойски се чувства Анабел в присъствието на Джарет.

Боже, ще се наложи да внимава повече, когато е близо до него.

Джорди застана до Джарет и вместо да се качи попита:

— Позволявате ли да се возя до кочияша?

— В никакъв случай! — възкликнаха едновременно Сиси и Анабел от вътрешността на каретата.

Джарет ги погледна въпросително.

— Аз нямам нищо против, дами — увери ги той.

— Прекалено опасно е — намеси се Сиси.

— Ами ако възникне злополука? — добави Анабел. — Мястото не е подходящо за момче. Влизай, Джорди. Няма да пътуваш там.

Мърморейки, задето се отнасят с него като към дете, Джорди се качи и седна срещу тях. Дори след като Джарет нареди на кочияша да потегли, той остана нацупен, със скръстени на гърдите ръце.

Но момчето не остана дълго време безразлично към Лондон. Скоро залепи нос за прозореца, наблюдаваше лодките по реката, сградите, край които минават.

Въпреки калдъръмената настилка каретата возеше гладко.

— Каретата си я бива — отбеляза Джорди по едно време. — Вози много меко. Сигурно струва цяло състояние.

— Джорди! — смъмри го Сиси. — Дръж се прилично!

— Всъщност, нямам представа колко струва — призна Джарет. — Тя е на брат ми.

— А, ясно — промърмори Джорди. — Маркизът, нали? — Огледа внимателно Джарет. — Вие не приличате на лорд.

— Как изглежда един лорд — премигна Джарет.

— Носят монокли и имат бастуни, украсени със сребро.

— Ясно — отвърна домакинът им и се постара да не се разсмее. — Аз явно съм забравил моите в другата карета.

Лицето на Джорди засия.

— Имате и друга карета? Каква? Открит файтон ли е?

— Всъщност двуколка.

— Двуколка?! — Джорди го погледна с възторг. — Чувал съм за тях, но никога не съм виждал такава. Състезавате ли се с нея?

— Не. Оставил съм това занимание на по-малкия ми брат. Може да си чувал за него. Лорд Габриел Шарп.

Джорди бе като главозамаян.

— Брат ви е Ангела на смъртта?

— Това пък къде си го чувал? — намеси се строго Анабел.

— От мама. Беше в един от жълтите й вестници.

Сиси поруменя.

— Милорд, моля да извините сина ми. Много се интересува от карети, но е склонен да говори, преди да помисли.

Джарет се засмя и хвърли кос поглед към Анабел.

— Май е характерна семейна черта — отбеляза той. Тя го изгледа свирепо и той побърза да добави: — Няма нищо. Знам, така наричат брат ми.

После се умълчаха.

Едва след известно време Сиси се обади:

— Много сме ви благодарни, задето откликвате и идвате да помогнете на „Лейк ейл“, сър.

Върху лицето му се появи скептично изражение.

— Дано после двете да не съжалявате. Отскоро се занимавам с бизнеса с бира и за мен сферата е нова. Ако не беше облогът ни, нямаше…

Усети какво щеше да каже и спря.

— Не се безпокойте, милорд. Известно ми е, че Анабел ви е била на вист на две ръце. Тя ми споделя всичко.

— Всичко ли? — Извърна поглед към Анабел. — Каза ли ви какви бяха залозите?

— Естествено. — Сиси потупа Анабел по ръката. — Но наистина е рискувала доста. Пръстенът на майка й означава много за нея. Не е било редно да го предлага като залог при игра на карти.

В очите му се появиха коварни пламъчета и Анабел застина. Нали той не се готви да… Боже, това не бива да я сполети…

— Но ако не беше го направила, нямаше да приема предизвикателството. Трябваше ми нещо много изкусително, за да приема да се обвържа с пивоварната на съпруга ви. — Тук той прояви нахалството да й намигне. — За щастие госпожица Лейк бе напълно готова да ми предложи подходящо… изкушение.

Анабел го погледна навъсено. Нехранимайко! Той се наслаждаваше на играта, която играе.

— Вечно повтаря как пръстенът й носи късмет — продължи Сиси.

— Така ли?

Появилата се на устните му усмивка опъна нервите на Анабел.

— Аз обаче не го вярвам — добави Сиси. — Ако й носеше късмет, Рупърт нямаше да… — Прехапа си езика и хвърли бърз поглед на Анабел. — Извинявай, скъпа. Минаха толкова години, но още те боли, знам.

Думите на Сиси поне заличиха самодоволната усмивка от лицето на Джарет.

— Кой е Рупърт? — побърза да се осведоми той.

— Годеникът на леля Анабел — обади се Джорди. — Умрял е във войната малко след като мама и татко се оженили. Бил е голям герой, нали, мамо?

— Да, Джорди. Смел и достоен мъж — потвърди Сиси. — Но за леля ти е болезнено да говори по въпроса. Не биваше да подхващам темата.

— Глупости — възрази Анабел, като се стараеше тонът й да е спокоен. — Беше отдавна. Бях на шестнайсет. Годежът продължи кратко. Татко смяташе, че сме прекалено млади да се венчаем и настоя да изчакам да стана на осемнайсет. Станах на седемнайсет, а междувременно братът на Рупърт загина във Франция и завладян от чувство за мъст, Рупърт пожела да постъпи в армията. Загина в битката при Витория, малко след като неговата част отпътува от Англия.

Тя бе спряла да скърби за младежката си любов, ала не й беше приятно да говори за това пред Джарет след разменените целувки снощи.

За Джарет това, естествено, нямаше значение. За него тя бе жена, подвела го да предприеме нещо, мимо волята му и така бе нарушила спокойния му живот. Какво значение има, че някога е страдала?

Същевременно усещаше погледа му върху себе си: изучаващ, любопитен.

— И никога не си се омъжила — отбеляза той. — Явно много си го обичала.

— Да.

Беше го обичала както всяко момиче обича първия си възлюбен — с чиста, водеща до забрава страст, която не взема предвид последствията.

Понякога се питаше дали баща й не е бил прав, като твърдеше, че е прекалено млада. Освен опиянението от младежкото влечение, какво общо имаше между нея и Рупърт? Тя обичаше да чете и да играе карти; той — да лови пъдпъдъци и да залага на състезанията в Бъртън. Ами ако не бяха консумирали любовта си? След смъртта му щеше ли да намери друг мъж, с когото да имат повече общи интереси?

Няма значение. Стореното — сторено.

Насили се да се усмихне приветливо.

— Както и да е. Всичко е в миналото. — Срещна погледа на Джарет. — Имаше въпроси за пивоварната. Сега е подходящо да ги обсъдим, не смяташ ли?

Той кимна леко.

— Да. Защо не?

Потънаха в разговор за „Лейк ейл“ и проблемите там. Тя изпитваше благодарност, задето изоставиха болезнената тема за Рупърт. Надяваше се повече да не се повдига. Не желаеше Джарет да научи прекалено много от нейните тайни.

 

 

За Джарет разговора за пивоварната с Анабел беше интригуващ. Тя знаеше несравнимо повече, отколкото той подозираше. Той например нямаше представа, че ечемикът е поскъпнал толкова, нито че производителите на бурета са вдигнали цената.

Но най-важното: планът, който бе разработила, за да спаси пивоварната на брат си, беше не само подходящ, но и най-вероятно щеше да се увенчае с успех. След като сутринта остави баба си, се срещна с капитан от Източно индийската компания за превоз, негов познат от игралните зали. Човекът потвърди изцяло думите на Анабел. Капитанът дори се похвали колко пари е изкарал от първата доставка на бирата от „Алсоп“.

С всеки изминал момент проектът изглеждаше все по-малко рискован. Съществуваше обаче проблемът с болния брат, а това бе тревожно.

Жалко, че тя не можеше да движи нещата сама. Но докато брат й е собственик, никой мъж няма да води бизнес преговори с нея. Жените нямаха право да се занимават с делови въпроси. Баба му оцеля само защото съпругът й почина и й остави бизнеса и въпреки това се бе наложило тя да се бори със зъби и нокти за всяка печалба.

Анабел определено бе готова да се бори, но единствен Хю Лейк щеше да взема решенията. От разказите на Анабел се потвърждаваше, че именно той има думата. Тя просто вършеше ежедневната работа заедно с управителя на пивоварната.

Положението изглеждаше доста странно. И още по-лошо: не го напускате усещането, че тя не му казва всичко. Избягваше определени въпроси, омаловажаваше някои проблеми. Дали го правеше, защото не разполага с отговорите? Или защото не иска да сподели с него отговорите?

А и странното поведение на младия Джорди. Щом започнаха да говорят за „Лейк ейл“, момчето млъкна, сякаш му бяха наредили да не си отваря устата. От своя страна госпожа Лейк определено се изнервяше, спомене ли се съпругът й. Това го озадачаваше, особено като се има предвид овладяното поведение на Анабел.

Напълно се различаваше от държанието й, когато стана въпрос за годеника й.

Хвърли й бърз поглед. Дори старомодната й делнична рокля с кален кафяв цвят не заличаваше свежия й тен или оживлението в очите й, докато говореше за бизнеса. Не бе трудно да се повярва, че някога е била сгодена. Май мъжете в Бъртън не бяха чак толкова безмозъчни.

Тя не отрече някогашните си дълбоки чувства към Рупърт. Явно са били налице, щом му е останала вярна дори след смъртта му. Рупърт очевидно е бил галантен, млад, представителен и не на последно място смел. Умрял като герой значи? Точно от типа мъже, по които жените си падат.

Свъси вежди. На този фон неговият живот изглеждаше безполезен, макар той да не изпитваше никакво желание да бъде войник.

А нейният погубен живот? Затворила се е като стара мома, държи всички мъже настрана, защото е загубила истинската си любов на седемнайсет. Такъв път би избрала романтичка, а тя не му правеше впечатление на отнесена романтичка.

Беше привлекателна, жизнена жена. Чувствена жена, която посреща целувките на мъж с подобаващ ентусиазъм. Анабел не витаеше във въображаеми светове. Грабваше момента, часа, деня с жажда за живот. Тогава защо пилее енергията си с грижи за децата на брат си и пивоварната на баща си? Редно е да е задомена за почтен джентълмен или богат търговец, да краси масата му с присъствието си и да споделя леглото му със страст.

Тази мисъл също не му допадна. Не бе сигурен обаче защо не. Едва познаваше тази жена. Няма защо да го е грижа дали е омъжена за друг.

И все пак не му беше безразлично.

— Неприятно ми е да те прекъсна, Анабел — обади се госпожа Лейк, — но наближаваме Дънстейбъл. Негова светлост вероятно би искал да спре, за да се подкрепи.

Анабел се засмя.

— Ти искаш да се отбием, за да се видиш с приятелката си госпожа Кранли в странноприемницата „Мечката“. — Погледна Джарет съзаклятнически. — Познават се от момичета. Жената знае всички възможни клюки, а Сиси попива всяка нейна дума.

Госпожа Лейк вирна брадичка.

— Какво лошо има да знаеш какво става по света? Особено ако негова светлост не възразява. А и аз наистина съм гладна.

— Тогава ще спрем — отсече Джарет. — И аз бих хапнал нещо с удоволствие.

Макар Анабел да забели очи, той даде нужните инструкции на кочияша. Госпожа Лейк изглеждаше доста доволна, а младият Джорди вече не бе така напрегнат.

Стигнаха до „Мечката“. Джарет помогна на дамите да слязат. Госпожа Лейк, придружена от Джорди, се отправи бързо към вратата и остави зълва си с Джарет. Анабел позабави малко крачка и прошепна:

— Благодаря, задето не спомена какви всъщност бяха залозите ни.

— Останах с впечатлението, че снаха ти не би ги одобрила.

— Направо щеше да се шокира.

— Но не толкова, колкото ти шокира мен — подхвърли той.

С което го заинтригува. И му се прииска да я завлече в някой тъмен ъгъл за още няколко страстни целувки.

Свъси вежди. Ето, отново оставя членът му да командва положението.

Отвътре изскочи жена и се втурна да прегърне госпожа Лейк.

— Колко се радвам да те видя отново, скъпа. Мисията ви в Лондон успешна ли се оказа?

Това вероятно бе госпожа Кранли. Приличаше на типична ханджийска съпруга: с червендалести бузи, закръглена и готова да клюкарства.

— Всичко мина несравнимо по-добре, отколкото очаквахме — изчурулика госпожа Лейк. — Негова светлост бе така мил да предложи каретата на брат си, за да пътуваме удобно до Бъртън.

— Негова светлост ли? — Госпожа Кранли му хвърли изучаващ поглед. — Нали възнамерявахте да се обърнете към госпожа Плъмтри за помощ?

— За жалост тя не успя да се отзове, но вместо нея внукът й се съгласи да ни помогне. Лорд Джарет Шарп, позволете да ви представя госпожа Кранли. Тя и съпругът й са собственици на странноприемницата.

Като чу името му госпожа Кранли видимо се промени. Макар да направи вдървен реверанс и да промърмори поздрав, поведението й подсказваше, че смята Джарет за последовател на дявола; или за самия дявол. Очевидно репутацията му го изпреварваше.

Тя грабна ръцете на госпожа Лейк и на Анабел и ги подкани:

— Елате, мили мои. Трябва да поговорим.

— Остани с негова светлост, Джорди — нареди Сиси на момчето.

Чудесно! Сега му повериха да наглежда малкия, сякаш е надзирател в пансион!

— И да се отбиеш до едното място, Джорди — добави Анабел.

— Лельо Анабел! — изчерви се младежът до корените на косата си.

Докато майка му и леля му се отдалечаваха с госпожа Кранли, той се обърна към Джарет:

— Говорят ми сякаш съм малко дете. Постоянно ме засрамват, дявол да ги вземе!

Джарет се пребори с желанието да му обърне внимание, че с думи като „дявол да ги вземе“ едва ли ще умилостиви майка си и леля си.

— Съжалявам, Джордж, но за тях винаги ще си останеш малко дете, независимо на колко години си.

Тази мисъл направо ужаси Джорди.

— Вашата майка така ли се държи с вас?

— Не. — Наложи се Джарет да преглътне появилата се в гърлото му буца, за да продължи: — Тя почина, когато бях малко по-голям от теб.

— Да, вярно. Забравих. — Джорди пъхна ръце в джобовете. — Това е ужасно. Не бих искал мама или леля Анабел да починат, но понякога ми се ще да ме оставят на мира. Например, когато Тоби Моиер е наоколо.

— Кой е Тоби Моиер?

— Моят най-голям враг. На седемнайсет е и по-висок от мен. Постоянно виси с приятелите си на поляната зад къщата ни и дебне да ме тормози.

— И аз имах голям враг в училище. Казваше се Джон Прат. Постоянно ми вземаше нещата.

— Точно така. Тоби се опита да задигне часовника, който татко ми подари за Коледа, но се оказах по-бърз от него и избягах. — От възмущение говореше забързано. — Постоянно ми вика Джорди-Моржи. Веднъж видя мама да ме целува по бузата и ме нарече „мамино детенце“. А тя защо ме целува, когато момчетата са наоколо?

— Защото жените въобще не си дават сметка за тези неща. Аз изтръпвах целият, когато мама се суетеше около мен в присъствието на приятелите ми. Но сега, когато я няма…

Беше готов да сподели, че е готов да даде дясната си ръка, само и само майка му отново да се суети около него. Изпълваше се с глупаво негодувание, като виждаше как госпожа Лейк и Анабел се суетят около момчето. Същевременно Джордж нямаше представа колко е лесно да се лишиш от подобни грижи и внимание…

Боже, размекваше се. Така става, допуснеш ли хора в живота си. Започваш да копнееш за неща, за които не бива.

Потупа Джордж по рамото.

— Стига сме говорили за това. Защо не си намерим маса, докато дамите клюкарстват?

По това време на деня странноприемницата не бе пълна и лесно намериха места. Джарет се възползва от препоръката на Джордж и поръча каквото жените биха харесали, а после реши да се възползва пълноценно и от факта, че е насаме с младежа.

Баща ти откога е болен?

Джордж определено се затвори в себе си.

— Аз… Ами… От известно време. Всъщност — отдавна…

Отдавна? Не звучеше като неразположението, което Анабел описваше.

— Значи е сериозно — отбеляза той, съчувствайки на момчето.

— Не… Искам да кажа… Да… — Усмихна се плахо. — Не знам как да го определя.

Странно.

— Въобще ли не ходи в пивоварната?

— Понякога ходи, когато не… се чувства зле.

— А през останалото време ходи леля ти, така ли? Ти придружаваш ли я?

— Не.

Изражението му беше угрижено.

Джарет добре помнеше времето, когато го изпратиха на училище, вместо да го оставят вкъщи да помага на семейството.

— Защо не?

— Защото всички твърдят, че било прекалено опасно за мен.

Според майка му и леля му излизаше, че доста неща са прекалено опасни за горкия Джорди.

— А ти се питаш защо е прекалено опасно за теб, а не е прекалено опасно за една жена.

— Не съм казал подобно нещо.

Но долната му устна потреперваше и Джарет се досети, че му е минавало през ума. Самият Джарет щеше да се пита същото, ако беше на мястото на Джордж. Момчетата на дванайсет не обичаха да им се повтаря, че жена ще се справи по-добре от тях с нещо, дори да отговаря на истината.

— Според татко мястото на жената не е в пивоварната — престраши се да сподели Джордж.

— Аха…

Нищо чудно защо Анабел винаги застава нащрек, подхване ли се темата.

Независимо от всичко обаче, тя ходеше там. Дали брат й го позволява, защото няма друг избор заради болестта си? Или се налага Анабел да ходи поради други причини?

За пореден път изпита чувството, че не знае всичко.

— А ти какво мислиш за присъствието на жени в пивоварната?

Джордж премигна. Явно никой никога не го бе питал за мнението му.

— Не съм съвсем наясно, защото не ми е позволено да стъпвам там. На леля Анабел сякаш й харесва, а според мама — добре се справя.

— А баща ти? Той какво казва за нейната храброст?

Зад гърба му се разнесе гласът на Анабел:

— Според него трябва да си намеря съпруг и да оставя пивоварната в ръцете на управителя. — Анабел го погледна ледено.

— Не беше нужно да разпитваш племенника ми, за да го научиш, нали?

Джарет посрещна погледа й с вдигната вежда. Да, да, определено става дума за повече неща, отколкото изглежда на повърхността. Анабел крие някакви тайни. Въпросът е — какви? И как ще се отразят те върху него и плановете й?

Възнамеряваше да разбере по един или друг начин.