Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (3)

Глава втора

Анабел Лейк въобще не си представяше „Пивоварна Плъмтри“ по този начин. Пивоварните в нейното градче Бъртън бяха малки, уютни места, където ухаеше на хмел и печен ечемик. В „Пивоварна Плъмтри“ миришеше предимно на въглища, с каквито задвижваха парната машина, която в момента тя зяпаше с отворена уста. Машината, от своя страна, задвижваше огромни гребла, а те разбъркваха малца в триметрови казани. Пивоварната на брат й — „Лейк ейл“ — бе миниатюрна в сравнение с тази. Вероятно, ако не беше…

Не, не оборудването бе причина за сегашната криза в „Лейк ейл“. Пиенето на Хю доведе нещата дотук.

— Ей, ти? Какво правиш? — стресна я работник с яки мишци, тръгнал да товари буре върху количка.

Тя вдигна внимателно кутията, като внимаваше да не повреди съдържанието.

— Търся госпожа Хестър Плъмтри.

— Насам — кимна той по посока на стълбище към работните помещения, разположени на втория етаж.

Докато изкачваше стъпалата, тя поглъщаше всичко наоколо. Мястото бе мечта за всеки пивовар. Покритите с метални плоскости подове и тухлените стени правеха почти невъзможно избухването и разпространението на пожар. Медните казани наистина впечатляваха. Как ли насипваха хмела вътре? Определено ставаше въпрос за грандиозни мащаби.

Рано следобед тя пристигна в града заедно със снаха си Сиси и Джорди и веднага опита производството на „Пивоварна Плъмтри“ в местната странноприемница. Трябваше да признае: бирата я впечатли — почти напомняше на нейната рецепта.

Самодоволна усмивка се появи на устните й. Почти бе точната дума.

Стигна до офиса на площадката, отвори вратата и попадна в един различен свят. Определено жена ръководеше тази пивоварна. Влезе в помещение обзаведено с модни кушетки, удобни столове и красиви, но здрави килими. Анабел не си представяше кой мъж би обърнал внимание на подобни неща.

Зад орехово писалище в средата на стаята седеше рус чиновник. Погълнат от работата си, той не забеляза появата й. Тя приближи, но той продължи заниманието си.

Тя си прочисти гърлото.

Мъжът се сепна, чак подскочи, а столът му се преобърна.

— Кой… Какво… — забеляза я и се усмихна, от което лицето му заприлича на ухилен череп. — Как да ви помогна?

— Извинете. Не възнамерявах да ви стресна. Казвам се Анабел Лейк. Бих искала да видя госпожа Хестър Плъмтри, ако обичате.

На лицето му се изписа тревога.

— Боже, не бива. Тоест — не може. Невъзможно е. Тя не е на разположение.

— Как така не е на разположение?

На Анабел й бе ясно, че иска да я отклони. Зад него имаше само една врата. Очевидно водеше към кабинета на госпожа Плъмтри. Чиновникът не каза, че тя отсъства, значи жената се бе затворила там и отказваше да приема посетители.

— Тя прекарва тук всеки ден от зори до здрач, доколкото ми е известно, а още няма три.

Той премигна неподготвен.

— Да, така е… Но не и днес. Трябва да си вървите. Никой няма право да влиза. Никой. Оставете визитка и адрес къде да ви намерим, и когато е на разположение, ще ви свържем…

— Кога ще стане това?

Той видимо се паникьоса.

— Откъде да знам?

Започна да кърши ръце и да поглежда нервно вратата. Какъв странен човек.

Тя смекчи тона, за да го поуспокои.

— Моля ви. Страшно важно е да разговарям с нея.

— Не, не, не… Изключено. Напълно изключено. Не е позволено. Трябва да си вървите!

Стана и заобиколи писалището, готов да я съпроводи навън.

Анабел не бе изминала целия този път, за да я изхвърли някакъв чиновник. Преди мъжът да реагира, тя заобиколи писалището от другата страна и нахлу в помещението зад вратата.

Зад масивното махагоново бюро определено не седеше застаряваща жена. Там седеше мъж; млад мъж, неин връстник или малко по-възрастен, с черни коси и привлекателни черти.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изригна тя.

Той се облегна назад и се разсмя.

— Редно е по-скоро аз да ви попитам.

Зад гърба й се появи чиновникът, готов да я сграбчи за ръката.

— Милорд, простете. — Опита се да я издърпа навън. — Наистина нямам представа защо тази млада дама…

— Пусни я, Крофт. — Мъжът се изправи. В очите му проблясваха весели пламъчета. — Аз ще поема нещата оттук.

— Но, милорд, нали никой не бива да знае, че баба ви…

— Всичко е наред. Ще се справя.

— О… — Чиновникът се изчерви силно. — Разбира се — окопити се той. — Щом смятате, че е безопасно…

Мъжът се усмихна широко.

— Ако ме ухапе или подпали бюрото ми, Крофт, веднага ще те повикам.

Крофт я пусна.

— Добре. Готово, госпожице. Говорете с негова светлост. Той ще се погрижи за вас.

Изниза се от кабинета и я остави насаме с онзи, който можеше да е само един от внуците на Хестър Плъмтри.

Боже! Анабел бе чувала от Сиси за лошата слава на мъжката част от семейство Шарп. Мъжът отиде до вратата и я затвори решително. За момент младата жена се изплаши. Особено след като той отново застана зад бюрото и я изгледа изпитателно.

Щеше й се дневната й рокля да не е по миналогодишната мода, но нямаше какво да предприеме по въпроса. Лоши времена бяха настъпили за семейство Лейк. Предпочиташе да не харчи пари за дрехи, а да събира средства, за да прати Джорди в хубаво училище, доколкото Сиси и Хю не бяха в състояние да си го позволят.

Кой от братята Шарп беше този? Лудата глава и най-малък внук лорд Габриел, или както хората го наричаха Ангела на смъртта, заради безразсъдните му надбягвания с коне и колесници и неизменното му предпочитание да носи само черни дрехи? Не, не беше той, защото мъжът пред нея беше с кадифена жилетка под син жакет.

Възможно ли е да е най-големият, спечелил си славата на женкар? Не, не беше и той. Та нали сутринта ненаситната за клюки Сиси й спомена, че маркизът на Стоунвил е заминал на меден месец в Америка със съпругата си веднага след сватбата им?

Значи оставаше средният внук. Не помнеше името му, но беше известен комарджия и вероятно същият женкар от ранга на братята си. Няма начин мъж да притежава чертите на Микеланджеловия Давид и да не привлича вниманието на многобройни жени. И какви неземни очи; при всяка промяна на светлината цветът им преминаваше от прекрасно синьо в не по-малко прелестно зелено. Толкова привлекателни мъже бързо научават, че им е съдено да получават всичко от нежния пол благодарение на шеметната си външност. Затова и този пред нея се държеше така наперено.

— Моля да извините господин Крофт — подхвана той. — Баба го е обучила да прогонва всякакви натрапници, госпожо…

— Госпожица — поправи го тя по навик. Забеляза появилата се хищна усмивка върху плътните му устни и усети как я побиват тръпки. — Госпожица Анабел Лейк. Произвеждам бира, лорд…

— Джарет. Джарет Шарп — съобщи той високомерно.

Няма нищо необичайно, помисли си тя с известна неприязън. Мъжете, производители на бира, презират жените от техния бранш. Именно затова тя реши най-напред да се обърне към госпожа Плъмтри; старата дама едва ли щеше да я отпрати.

— Вероятно търсите работа — отбеляза той хладно. — Баба ми ли ви праща?

— Какво? Не! Защо да ме праща? Та аз дори не я познавам.

Той се вторачи в нея.

— Простете. В наше време рядко жени произвеждат бира, а когато са млади, неомъжени и хубави… Просто реших, че е поредният номер на баба.

— Номер?

— Няма значение. Не е важно.

— Прощавайте, сър, но бих желала да разговарям с госпожа Плъмтри…

— Не е възможно. В момента тя не е… на разположение.

Тази дума започваше да втръсва на Анабел.

— Няма ли да се появи скоро?

Доловил надеждата в тона й, той смекчи своя.

— Поне не още известно време. През настоящата година се е посветила на семейни проблеми.

Цяла година! Докато мине, кредиторите ще унищожат „Лейк ейл“ окончателно.

Той явно долови отчаянието й, защото добави:

— Но ме постави начело. Вероятно съм в състояние да ви помогна.

Той? Какво бе направила баба му? Как е възможно жена, всеизвестна със своята бизнес проницателност, да предаде управлението в ръцете на един нехранимайко?

Анабел го изгледа и се опита да прецени доколко може да му се разчита. Кой идва на работа в пивоварната така елегантно облечен? Мъж, абсолютно незапознат с тънкостите на занаята, ето кой. По-вероятно гледа на нещата тук като на развлечение, нещо, което да го разсейва и забавлява, а в такъв случай няма да й е от голяма полза. Ала има ли избор? Той се представи като човека начело, а със Сиси дойдоха чак дотук.

Пое дълбоко въздух и вдигна кутията.

— Тук съм по заръка на моя болен брат и имам бизнес предложение.

Той вдигна изящната си вежда.

— Какво бизнес предложение? И кой е брат ви?

— Хю Лейк. Собственик на „Лейк ейл“ в…

— Бъртън-на-Трент. Да, чувал съм.

Тя премигна.

— Така ли?

Той започна да рови в купчина хартии и документи, докато не намери лист с гъсто изписани бележки и цифри.

— Баща ви, Алоишъс Лейк я е основал през 1794 година, а брат ви я е наследил преди няколко години, след смъртта на баща ви. Специализирали сте се в тъмна бира, ейл и нискоалкохолна бира. — Вдигна очи и улови смаяния й поглед. Затова обясни: — Старая се да знам какво правят конкурентите ни.

Значи не е празноглав красавец, мина й през ума.

— Всъщност съм тук, защото от „Лейк ейл“ искаме да ви бъдем бизнес съдружници, а не конкуренти.

На лицето му се появи неопределено изражение, а той скръсти ръце пред доста внушителните си гърди.

— Според информацията ми „Лейк ейл“ произвежда петдесет хиляди бурета годишно в сравнение с двеста и петдесетте хиляди на „Пивоварна Плъмтри“. Не ми е ясно с какво ще привлечете вниманието ни.

Тя не разбра кое я шокира повече — фактът, че е наясно колко произвежда „Лейк ейл“, или задето й говори като на равноправна. Стана й приятно, защото не я отпрати и не поиска да преговаря с брат й. Но като се има предвид коя е баба му, вероятно бе свикнал жени да разбират от такива неща.

— Преди да ви обясня по-подробно, искам да опитате нещо.

Постави кутията върху бюрото и извади скъпоценното съдържание — бутилка ейл и чаша. Отвори бутилката и напълни чашата до половина, като внимаваше да не се образува много пяна.

Предложи му я, а той я погледна въпросително.

— Решили сте да отровите конкуренцията си ли?

Тя се засмя.

— Нищо подобно. Но, ако ще се почувствате по-добре, ще отпия първа.

Вдигна чашата към устните си. Не пропусна появилия се блясък в очите му, когато той проследи как плъзна език по устата си, за да оближе пяната.

— Ваш ред е — подкани го тя хладно и му подаде чашата. Очакваше да чуе закачлив коментар за устните си, но вместо това той вдигна чашата и се загледа в кехлибарената течност.

— Светъл ейл — отбеляза Джарет.

— Да. Правен е през октомври.

— Има хубав златист цвят. — Завъртя течността в чашата, пъхна нос вътре и вдиша дълбоко. — Силен дъх на хмел и известни плодови аромати.

Докато той отпиваше, тя въртеше пръстена на майка си на безименния си пръст. Винаги й носеше късмет.

Очите му придобиха по-тъмносин нюанс, когато остави напитката да докосне небцето му, преди да преглътне. Отпи втори път, сякаш за да затвърди впечатлението си.

След това пресуши чашата.

— Доста е добро. Плътен вкус и завършва с лека горчивина. Усеща се и малца. В „Лейк ейл“ ли го правите?

Тя въздъхна облекчено.

— Да. Лично аз го сварих.

Той се изправи в цял ръст — твърде внушителен в сравнение с нейните сто и шейсет сантиметра.

— Продължавам да не схващам каква е ролята на „Пивоварна Плъмтри“.

— Искам да ми помогнете да я продавам.

Той отново доби напълно делови вид и й връчи чашата.

— Ще бъда напълно откровен с вас, госпожице Лейк. Не е моментът за нови начинания в бирения бизнес. С промените на руския пазар…

— Точно затова съм тук. Заради болестта на брат ми ние също преживяваме трудни моменти. Знам обаче как да помогна на нашите две компании да преодолеем загубите от руснаците. — Прибра чашата в кутията, но остави бутилката върху бюрото. — Чували ли сте за „Пивоварна Ходжсънс“?

— Естествено. Те държат търговията с Индия.

— Не и откакто се обединиха с Томас Дрейн. Решиха да изключат Източно индийската компания и сами да осъществяват превоза.

Той се ококори и промърмори:

— Идиоти.

— Точно така. Никой, загърбил компанията, не би спечелил. Тя се радваше на големи приходи от стоките — внос в Англия от Индия. Капитаните, от своя страна, печелеха, като превозват към Индия стоки, за да ги продават на англичаните. Предимно бира, особено октомврийската, която варят в „Ходжсънс“. Сега обаче, когато отрязаха капитаните, търпят загуби. Освен това „Ходжсънс“ вдигнаха цената — продължи тя. — Затова капитаните решиха да се обърнат към друга пивоварна. Спряха се на „Алсоп“ от Бъртън. Първата пратка беше преди две години и я посрещнаха възторжено. Индия е огромен пазар, където „Лейк ейл“ желае да стъпи. Но се нуждаем от помощ.

— Баба се опита да стъпи на индийския пазар преди години, но не успя.

— Продавала е бирата на „Пивоварна Плъмтри“, нали?

Той се поколеба, но кимна.

— Установихме, че октомврийската бира става по-хубава с вода от Бъртън, отколкото с лондонска вода. „Алсоп“ пренасочиха половината си производство към светла бира за индийския пазар. Бих направила същото, ако капитаните от Източно индийската компания за превоз се захванат с „Лейк ейл“, но те не искат, защото брат ми е… — на езика й бе да каже „непредвидим“, но бързо се поправи: — … болен. И защото съм жена. Не смятат, че ще се справя, а не смея да променя производството, ако те няма да го купят. Затова сте ми необходими вие.

Той присви очи.

— Искате аз да продавам бирата ви на капитаните на компанията ли?

Тя му се усмихна широко.

— Точно така! Ще бъде изгодно и за двете страни и ще ни компенсира загубите, откакто руснаците увеличиха митата за английската бира.

— Защо мислите, че ние сме претърпели загуби? — попита той спокойно.

— Всички пивоварни претърпяха загуби, както ви е добре известно.

Той отмести поглед и си разтърка брадичката.

— Предложението ви е интригуващо…

— Значи ще го обмислите?

Погледна я в очите. В неговите се четеше съжаление.

— Не.

Сърцето й се сви. „Пивоварна Плъмтри“ беше единствената й надежда.

— Защо не?

— Като начало: тук съм едва от седмица. Още оценявам ситуацията. Не възнамерявам да се хвърлям в необмислен експеримент, особено предложен от млада производителка на бира и налудничавият й план…

— Планът не е налудничав! — Освен това, тя е почти на трийсет и въобще не се чувства толкова млада. Това е проблемът да си нисък. Хората се лъжат във възрастта ти. — Всеки ще ви разкаже какъв успех пожъна „Алсоп“. Няма начин и другите пивовари в Лондон да не са чули за него. А аз правя отлична октомврийска бира. Сам го признахте!

— Не е само това — обяви той със снизходителен тон, добре познат й от преговори с мъжете, собственици на пивоварни в Бъртън.

Вирна брадичка.

— Защото съм жена ли? — тросна се тя.

— Защото сте пивовар. Пивоварите не виждат по-далеч от носа си. Успяват да създадат превъзходна бира и си въобразяват, че това е всичко. Има обаче фактори извън качеството на бирата. Брат ви, вероятно, си дава сметка, и именно затова не е дошъл лично.

— Не дойде, защото е болен!

— Тогава защо не изпрати препоръчително писмо, с което да ви обяви за свой представител?

Тя преглътна. Е, с подобно писмо, естествено, не разполагаше. Според Хю тя и Сиси бяха в Лондон, за да търсят подходящо училище за Джорди.

— Защото е много, много болен.

Лорд Джарет само вирна вежди.

Раздразнена, тя реши да подходи към нещата от друг ъгъл.

— За мъж, който посвещава доста време на комара, определено проявявате предпазливост при инвестирането.

Крайчетата на устните му се извиха в лека усмивка.

— Репутацията ми, виждам, ме е изпреварила.

— Когато си прекарвате времето да скандализирате обществеността, трябва да очаквате да говорят за вас. Но явно е незаслужено. Щом се въздържате от сигурна инвестиция, каквато е предлаганата от мен, явно не сте нито смел, нито находчив комарджия.

За нейна огромна изненада по лицето му се разля широка усмивка, а на бузите му се появиха две трапчинки.

— Скъпа госпожице Лейк, подобна тактика може да въздейства на злочестия ви брат, но аз имам две сестри и не бихте ме предизвикали толкова лесно. Издръжлив съм.

Дяволите да го вземат, че е такъв… мъжкар.

— Баба ви би видяла предимствата на моето предложение. Тя би разбрала.

Усмивката му изчезна. Приближи се и се надвеси над нея с целия си ръст от един и деветдесет.

— В момента не баба ръководи тази пивоварна. Но дори и да не беше така, съмнявам се, че щеше да се съгласи.

Тя се настрои да не се стряска от него.

— Откъде знаете, без да сте я питали?

— Не се налага.

— Признахте, че сте тук едва от седмица и още опознавате обстановката. — Опита се да го погледне победоносно, но по-скоро се наложи да вдигне очи, за да го изгледа отдолу нагоре. — Ами ако грешите? Ще ми се да чуя от нея, че „Пивоварна Плъмтри“ не е заинтересувана.

— Това е невъзможно. В момента тя…

— … не е на разположение ли? Чух. Колко удобно. — Изгледа го изпепеляващо. — Пренебрегвате чудесна възможност да изкарате пари, защото не ви се занимава. Какво ли би си помислила баба ви, ако узнае?

— И заплахите не ми въздействат, госпожице Лейк. А сега, ако ме извините…

Той се отправи към вратата и Анабел се паникьоса.

— „Лейк ейл“ е в опасно положение! — извика тя. — От вас искам единствено да запознаете баба си с предложението ми. Толкова ли е трудно? Ако „Лейк ейл“ загине, четирийсет души ще си загубят работата. Семейството ми ще бедства и…

— О, за бога! — Извърна се към нея. — Ще останете ли доволна, ако запозная баба ми с предложението ви?

Обзе я надежда.

— Да. Но не е ли по-добре аз…

— Не. Ще я запозная с идеята довечера. Но щом откаже, както съм сигурен, че ще постъпи, ще го приемете за окончателен отговор. Ясен ли съм?

Анабел се поколеба, после кимна. Та той й оставяше толкова малък избор.

Джарет отвори вратата със замах.

— Елате утре сутрин и ще ви съобщя отговоря й. Хубав ден, госпожице Лейк.

Тя си прехапа долната устна, за да не възрази срещу привидно любезния начин, по който я изхвърляше. Нямаше да изтръгне нищо повече от него; сега й оставаше само да се надява, че той ще постъпи както обеща.

Но докато слизаше по стълбището, продължаваше да се колебае дали ще го направи. Очевидно бе изцяло против плана й. Та той дори не чу в какво трагично положение е изпаднала „Пивоварна Ходжсънс“. Най-вероятно смяташе, че тя силно преувеличава.

Но ако разговаря с баба си, ще научи…

Въздъхна. Съществуваше огромно ако.

Завари Сиси и Джорди да я чакат отвън, на стъпалата пред пивоварната. Още щом се появи, Сиси се завтече към нея. От рязкото движение качулката на пелерината й падна и изложи на показ красивите й руси къдрици.

— Е? — подхвана тя нетърпеливо. — Какво каза госпожа Плъмтри?

Анабел въздъхна.

— Нямаше я. Срещнах се с внука й.

— Запознала си се с един от „палавниците от Халстед Хол“?!

— Сините очи на Сиси се изпълниха с превъзбуда. — Кой от всичките?

— Лорд Джарет.

— Комарджията? Толкова ли е привлекателен, колкото разправят? Разгулно ли изглежда.

— Всъщност, не.

Наистина беше странно, като се има предвид какво се говори за него. Веднъж играл комар два дни и две нощи подред, без да мигне; друг път загубил хиляда паунда за час, без да му трепне окото. Освен това сменял жените толкова често, колкото и чорапите си.

Нищо чудно, когато очите му имат цвета на морската шир, а усмивката му би накарала всяка жена да потрепери. Не че на нея бе въздействала така. В никакъв случай.

— Лорд Джарет прилича по-скоро на нехранимайко — продължи Анабел суховато.

— Тогава защо, за бога, баба му го е оставила той да ръководи пивоварната?

— Защото е мъж, естествено. Даде ми съвсем слаба надежда тя да се заинтересува от предложението ми, но все пак обеща да говори с нея.

— Дали ще го направи?

— Не знам. Той е арогантен тип. Не може да му се има доверие да направи каквото и да било. Държеше се сякаш му досаждам, а аз просто предлагах чудесен начин компанията му да спечели пари.

— Не е бивало да му казваш какво трябва да прави, лельо Анабел — обади се Джорди. — Както татко все повтаря: „Жените“…

— Знам какво казва баща ти!

Жените нямат място в пивоварните. Ако престане да ходи в тяхната, някой мъж може би ще се ожени за нея.

С цялото си сърце копнееше Хю да не говори такива неща пред Джорди. Сега момчето започваше да ги повтаря, а Хю отлично знаеше защо тя няма никакво желание да се омъжва — защото щеше да се наложи да остави Джорди. Как би могла да постъпи така?

Та той беше неин син.

Джорди, естествено, не го подозираше. Нямаше представа, че годеникът на Анабел — Рупърт — му е баща, а Анабел го роди малко след като Рупърт загина в битка. Джорди растеше с мисълта, че тя е негова леля. Анабел нямаше какво да направи по въпроса. Не и без да се наложи момчето да изживее живота си като копеле.

Но тя се грижеше той да е обичан и да се полагат грижи за него, макар жената, която наричаше „мамо“, да не бе такава.

В гърлото й заседна буца. Както винаги се насили да я преглътне. Синът й растеше толкова бързо. Щеше да се наложи един ден тя, Сиси и Хю да му кажат истината. Докато беше малък, тримата смятаха, че е най-добре да пазят тайната, да не би детето да се изпусне пред някого. Напоследък обаче Сиси настояваше да му кажат; било време.

Да, беше време, но тя не събираше сили да го направят. Толкова щеше да е огорчен, когато разбере, че целият му живот е бил една лъжа, че истинският му баща е мъртъв, а истинската му майка е водила разпътен живот. Вероятно справедливо щеше да я заклейми, а тя щеше да го загуби завинаги. Наистина не искаше да рискува да я сполети това. Поне не засега. Не и докато нещата с Хю не се оправят.

Свъси замислено вежди. Какво щяха да правят с Хю? С всеки изминал ден положението му ставаше все по-безнадеждно. Колкото по-меланхоличен ставаше, толкова повече пиеше и толкова по-малко се интересуваше какво се случва с пивоварната. Досега успяваха да го прикриват, но хората постепенно щяха да разберат как дни наред не се появява в офиса, или пропуска срещи с важни търговци, защото се е напил до припадък.

— Трябва да слушаш татко — обяви Джорди с надутия тон, придобит откакто навърши дванайсет. — Той се опитва само да ти намери съпруг, преди да остарееш, както знаеш.

— Джорди! — смъмри го Сиси. — Не се дръж невъзпитано!

— Аз и без това не желая съпруг — промълви Анабел уморено.

Беше пълна лъжа. Подобно на всяка жена и тя си мечтаеше за съпруг, деца и собствен дом. Но кой ще я вземе, като разбере, че не е непорочна? И дори някой да прояви разбиране към младежкото й увлечение по Рупърт, едва ли ще е склонен да приеме и копелето й. Ще се наложи да изостави Джорди, за да му спести тегобата да го жигосат като незаконороден.

Това тя няма да понесе.

Не желаеше да замесва Сиси и Хю в скандали; та те се отнесоха така добре с нея. Някои семейства щяха да я изоставят напълно, заради… грешката й.

— Какво ще предприемем сега? — попита Сиси.

— Нямаме избор, освен да изчакаме до утре и да видим дали лорд Джарет ще спази обещанието си. Ох, наистина многократно предпочитам лично да разговарям с госпожа Плъмтри.

— Ами направи го. Все ще разберем къде живее.

— Ех, де да можехме. — Премисли отново думите на лорд Джарет. — Дори не съм сигурна дали е вкъщи. Той спомена нещо за „семейни грижи“. Може да е навсякъде.

— Но щом той ще разговаря с нея, значи ще отиде там, където е тя, нали? Защо не го проследим?

Анабел зяпна Сиси, после я прегърна сърдечно.

— Брилянтна си! Да, така ще направим. Или по-точно — аз. Ще забележи, ако и тримата го следим, а на една жена няма да обърне внимание.

— Най-добре оставете аз да свърша тази работа — изпъчи се Джорди.

— В никакъв случай! — възкликнаха едновременно Сиси и Анабел.

После прихнаха.

Винаги бяха в пълен синхрон, ставаше ли въпрос за Джорди. Анабел не можеше да мечтае за по-добра майка за Джорди. Сиси и Хю имаха свои деца, в момента бяха при майката на Сиси в Бъртън, но и снахата и братът на Анабел се отнасяха към Джорди като към свое дете.

Друга жена едва ли щеше да приеме чуждо дете само година след брака си, но не и Сиси. Именно тя измисли историята, че с Анабел заминават на север, за да помогнат на тежко болна братовчедка. Сиси дори си даде труда да пише писма до приятели и познати в Бъртън, за да им сподели за детето, което носи. След това прегърна бебето щастливо и радушно прие и Анабел в семейството си.

В замяна Анабел зае ролята на любящата леля и помагаше при отглеждането на децата, когато не е в пивоварната, за да прикрива гафовете на Хю.

— Джорди — Сиси разроши кестенявите коси на момчето, — да оставим Анабел да го свърши, какво ще кажеш?

— Мамо, престани! — Отблъсна енергично ръката на Сиси. — Вече не съм малък!

— О, вече си мъж, така ли? — намеси се Анабел.

— Да. — Погледна навъсено и двете. В такива моменти приличаше на Рупърт. — Татко казва така.

— Тогава се погрижи за майка си да се върне в странноприемницата. — За щастие беше наблизо. — Аз ще остана тук.

— Сама? Дори и след като се стъмни? — попита Сиси с лека тревога в гласа.

— Ще се оправя. Лорд Джарет ще си тръгне до час-два. Едва ли е най-отдаденият на работата. Отсреща има безброй магазини, а оттам пивоварната се вижда добре. Ще вляза да разгледам, докато чакам да се появи. — Тъй като тревожното изражение на Сиси не изчезваше, побърза да добави: — Спокойно. Ще бъда предпазлива, обещавам.

— Поне вземи пелерината ми — предложи Сиси. Свали дрехата и й я подаде. — Ако я закопчееш и вдигнеш качулката, никой няма да се досети, че си жена. Ще покрие полите ти.

Същевременно щеше да й осигури известна защита от хладния въздух, след като слънцето залезе.

— Вероятно ще се позабавя — предупреди Анабел, подаде шапката на Сиси и наметна пелерината. — Щом разбера къде е госпожа Плъмтри, ще опитам да вляза, за да говоря с нея.

— Когато приключиш, вземи карета, за да се прибереш — настоя Сиси. Пъхна пари и резервният ключ от стаята в ръката й. — Да не си и помисляш да се прибереш пеша.

Анабел се загледа в монетите; в гърлото й отново заседна буца.

— Съжалявам, задето те въвлякох в това, Сиси. Съжалявам, че Хю…

— Ш-ш-ш-т… — Вината не е твоя. Освен това Хю е добър човек, стига да не унива. — Хвърли бърз поглед към Джорди, който слушаше внимателно. — Все ще успееш да убедиш госпожа Плъмтри да ни помогне, сигурна съм. А ако пред „Лейк ейл“ възникнат нови предизвикателства, това навярно ще извади Хю от меланхолията му.

— Надявам се — отбеляза Анабел и пъхна монетите и ключа в джоба на пелерината.

Такъв бе планът им, макар и несъвършен.

Всеки път, когато тя го споменеше, Хю изглеждаше заинтересуван да излезе на пазара в Индия, но после потъваше в пиянството си и не предприемаше нищо, за да го осъществи. Затова със Сиси решиха да го поставят пред свършен факт, стига „Пивоварна Плъмтри“ да се съгласи да им сътрудничи. Освен това двете жени се надяваха тогава Хю да се мобилизира и да доведе нещата докрай. И не се съмняваха, че успехът щеше чувствително да повдигне духа му.

Управителят на тяхната пивоварна им даде благословията си, а Анабел все още се надяваше да спечели благоразположението на госпожа Плъмтри, независимо какво говори арогантният й внук.

Изправи рамене. Ще спечели госпожа Плъмтри на своя страна с или без одобрението на лорд Джарет. Защото това изглежда бе единственият начин да осигури оцеляването на семейството си.