Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (29)

Епилог

Накрая вдигнаха скромна сватба в параклиса на семейство Шарп две седмици след пристигането на Анабел в Лондон. Искаше им се да изчакат брата на Джарет — Оливър — да се върне в Англия, но се налагаше да се венчаят бързо, за да запишат Джордж в „Хароу“ още за следващия срок, а не бе редно да живее с „леля и чичо“, ако не са женени.

Сега, шест седмици след сватбата, Джарет тръгна по основното стълбище на Халстед Хол. Не възнамеряваха да живеят вечно тук. Щом Джордж свърши учебната година, планираха да намерят къща в града, по-близо до пивоварната. Засега обаче му беше приятно да е в дома, където прекара детството си.

Само Анабел да се пооправи. Тогава животът му ще бъде съвършен. Неразположението й го притесняваше. Продължаваше вече доста дълго. Добре, че въпреки настояванията й, не й позволи да придружи останалите, когато отидоха да посрещнат Оливър и Мария на кея.

Открехна вратата. Завари Анабел да дреме. Късното следобедно слънце огряваше великолепната й лъскава коса, която не се насищаше да гали. Нещо в гърдите му се стегна. Все още не вярваше, че тя е негова. Защо се бе съпротивлявал така упорито срещу брака? Та Анабел бе радостта на живота му.

Беше не само чудесна компаньонка и в леглото, и извън него, но и великолепен бизнес партньор. Докато не настъпиха сутрешните неразположения, всеки ден го придружаваше до пивоварната, съставяше различни рецепти и се съветваше с Харпър за новости, които Джарет искаше да въведе. Допадаше му, че може да говори с нея по делови въпроси, да споделя какви трудности среща. Тя правеше разумни предложения и с нейна помощ повечето проблеми се разрешаваха.

Тя се размърда и пулсът му се учести.

— Как се чувстваш? — попита той и приближи леглото.

Изгледа го с негодувание.

— Ужасно и ти си виновен!

— Защо? Предупредих те да не ядеш от туршията, защото явно не ти понася. Но ти налиташ на всякакви странни храни…

— Не са виновни храните! — Надигна се, за да седне. — Не съм болна, а бременна!

Отне му секунда да осмисли думите, а после гръмко се засмя.

— Не е смешно! — извика тя и стана. — Уверяваше ме, че презервативите вършат работа. Обеща ми, а ето ме сега, в същото положение, в което бях преди тринайсет години…

— Не е същото. Сега си омъжена — уточни той развеселен.

— Да, но ако не бях? Ако беше заминал за Лондон и ме беше оставил с дете, след като се кълнеше как нямало начин…

— Винаги може да се случи. Дори с презерватив. Ако е имало дупчица, или не е бил завързан правилно…

Тя го замери с възглавница.

— По думите ти винаги действал! Откъде да знам, че в Лондон няма десетина твои деца след бурния ти живот?

Той всячески се стараеше да не се усмихне, но му беше трудно. Тя носеше неговото дете. Първото му дете!

— Уверявам те, скъпа, ако съм направил деца, майките им отдавна щяха да са потропали на вратата. Все пак, както знаеш, съм син на маркиз. Хайде, стига. Нали не се гневиш, че ще имаш дете от мен?

— Не — призна тя.

Чертите й омекнаха и очите й се напълниха със сълзи.

Джарет я прегърна и й предложи една от кърпичките, които вече имаше навика да държи под ръка.

— Значи плачеш и когато си бременна — обобщи той.

— Да, но този път е от радост. Даваш ли си сметка: за пръв път ще имам възможност да държа детето си в ръце и няма да се притеснявам дали хората ще разберат истината? Ще го глезя колкото си искам. Това бебе ще е истински мое!

— И мое — напомни й той.

Усмихна му се през сълзи.

— Разбира се.

— Хайде, ела да се запознаеш с брат ми и снаха ми.

— Сега? Но аз не приличам на нищо! — простена тя.

— Напротив. Възхитителна си, както винаги — увери я той напълно искрено.

— Ласкател! — нацупи се тя, ала на устните й се появи усмивка.

Въведе я в салона.

— Оливър, Мария, съпругата ми Анабел — представи я Джарет.

Анабел направи реверанс. Оливър се наведе, взе ръката й и я стисна сърдечно.

— Значи ти си производителката на бира, за която брат ми не спря да говори по пътя от Лондон насам? Разбрах, че споделяш неговата страст към картите.

Тя се изчерви.

— Джарет, нали не си…

— Гейб ме издаде. Умира да разказва как жена ми ме е била на карти, когато сме се видели за пръв път и сме седнали да играем.

— Поне не се е опитала да те прободе в гърлото със сабя — отбеляза Оливър.

Мария се напрегна.

— Заслужаваше го, както ти е добре известно! — Обърна се към Анабел с широка усмивка. — Ти, предполагам, щеше да постъпиш по същия начин, ако Джарет бе решил да те предаде на властите да те арестуват.

— О, щях да се прицеля много по-ниско от гърлото.

Всички се засмяха.

— Прав си, Джарет — Оливър потупа брат си по рамото, — тя се вписва чудесно в нашето семейство.

Току-що върналият се от училище Джордж влезе в салона.

— Ето те, момчето ми — посрещна го Джарет. — Имам новина, която ще ти хареса. — Не обърна внимание на лакътя, който Анабел заби с ребрата му. — Излиза, че все пак ще имаш братче или сестриче.

— Фантастично! — зарадва се момчето искрено.

Джарет погледна случайно Минерва и забеляза лека завист да пробягва по лицето й. Това затвърди решението, което обмисляше от деня, когато предложи брак на Анабел: да успокои брат си и сестрите си да не се притесняват повече от ултиматума на баба им, защото възнамерява да ги издържа с приходите от пивоварната.

Едно нещо обаче го възпираше. Веднъж Оливър подхвърли, че след смъртта на родителите им са като в транс и понякога се питаше дали брат му не е прав. Минерва специално се бе затворила за света наоколо.

Ако, макар и за секунда, Джарет би повярвал истински, че тя ще бъде щастлива сама, отдадена на писането на романи, той щеше да я подкрепи и да се бори със зъби и нокти срещу баба им. Но се съмняваше, че сестра му иска точно това. Чрез романите си тя се криеше от света и от щастието, както той го правеше с хазарта.

Искаше нещо по-добро за нея; всъщност — за всички. Особено сега, когато той си уреди живота. Не би прибягнал до методите на баба им, за да постигне целта, а беше склонен да остави нещата да се развиват от само себе си и да наблюдава какво ще се случи. Сестра му не би се омъжила, без да е влюбена, знаеше го отлично. Щом тя и другите са склонни да рискуват и да загубят наследството на баба им, като останат незадомени, така да бъде; той ще ги издържа. Но засега не се налагаше да им го съобщава.

— Сигурен ли си, че съпругата ти носи дете, старче? — попита Гейб с весели пламъчета в очите. — Женени сте едва от шест седмици. Не е ли рано да знаете такова нещо?

По дяволите! Трябваше да пресметне, преди да си отвори устата. Анабел ще го убие.

— О, млъкни, калпазанино — смъмри го баба им. — Това е първото ми правнуче. Ни най-малко не ме интересува кога е било заченато.

Оливър се засмя.

— Всъщност не е първото ти правнуче. С Мария също чакаме дете. Ще изпревари бебето на Джарет, уверявам ви.

— О, Боже — забели очи Мария и погледна съзаклятнически Анабел. — Сега ще го превърнат в състезание!

— По-добре те, отколкото аз — обади се Гейб.

— И твоето време наближава — напомни му Джарет. — Баба няма да се откаже от намерението си.

— Не, няма — потвърди Хестър Плъмтри. — Но стига сме го обсъждали. Новините заслужават да вдигнем тост.

С Оливър се отдалечиха. Обсъждаха кое отлежало вино да поискат от избата. Силия въвлече Мария в разговор за ремонтиране на детската стая в Халстед Хол, а Джордж започна да разказва на Гейб каква нова карета е видял на връщане от училище.

Джарет наблюдаваше семейството си с гордост. Прегърна Анабел през кръста.

— Доста буйна група са, нали?

— Да — усмихна му се тя. — А аз грабнах най-добрия от всички.

Целуна я по косата.

— Извинявай, ако те смутих с обявата за бебето толкова рано.

— Няма нищо. Щяха да се досетят, когато детето се роди. — Направи пауза. — Радваш се за бебето, нали?

— Много се радвам.

Беше истина. Сигурно трябваше да се чувства ужасен. Още един човек щеше да разчита на него, още един човек, на когото да държи и който капризната Съдба би могла да му отнеме.

Но през последните няколко седмици с Анабел започна да разбира, че е гледал на нещата от неподходящ ъгъл. Не прекарваш живота в оплакване на някаква загуба. Животът е, за да се радваш на това, което имаш. Да, лошо е да загубиш нещо скъпо на сърцето ти, но е несравнимо по-ужасно да не притежаваш такова нещо.

Затова, докато семейството му се смееше, вдигаше тостове и споделяше тяхната радост, той благодари на Съдбата, задето му позволи да изживее този момент, с тези хора и тази жена до себе си. Най-после се чувстваше удовлетворен. И му бе невероятно приятно.