Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (27)

Глава двайсет и шеста

Няколко часа по-късно Джарет чу познат пронизващ глас в предния офис. Въпреки всичко на лицето му се появи усмивка. Секунди по-късно баба му нахлу, следвана от Крофт по петите.

— Наистина е най-добре да седнете, мадам — увещаваше я Крофт. — Знаете разпорежданията на доктор Райт. — Посочи кушетката. — Тук ще ви е добре и ще отпуснете глава…

— Крофт, веднага престани да се суетиш около мен! — възнегодува Хестър Плъмтри. — Добре съм. Чувствам се отлично.

— Но…

— Вън! — Тя посочи вратата. — Искам да говоря с внука си!

Крофт се оттегли с обидено изражение.

— Редно е да се държиш по-мило с човека — отбеляза Джарет в опит да скрие усмивката си. — Той боготвори земята, върху която стъпваш. От устата му постоянно излиза: „Госпожа Плъмтри каза това“, „Госпожа Плъмтри каза онова“…

— Според него съм се запътила към гроба — промърмори тя и седна на кушетката. — И вие, всички останали, смятате така.

— Не и аз. Е, как се чувстваш напоследък?

— Много, много по-добре. Според доктор Райт се възстановявам.

Определено изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди две седмици. Джарет не я бе чувал да кашля, а по страните й имаше руменина. Фактът, че е тук, също беше показателен.

— Източниците ти са невероятни, ако вече си узнала за договора — подхвърли той.

— Договор ли? — престори се на неразбрала тя. — Какъв договор?

— Бабо, вече не съм дете. Чула си за споразумението ни с капитаните, нали?

Тя сви рамене.

— До мен достигнаха някои слухове…

— И дойде да провериш дали е така. Всичко е вярно. — Взе копие от договора и й го подаде. — Виж сама.

Тя се нахвърли върху документа. Отне й няколко минути да прочете основните точки, но когато стигна до размера на договореното количество, очите й се отвориха широко.

— Накарал си ги да се съгласят да купят две хиляди бурета? Как успя?

— Бирата е хубава и е на приемлива цена. Те не са глупаци.

— Но това е количество колкото за една четвърт от пазара!

— Звучиш изненадана — отбеляза той суховато. — Какво мислиш, че правя през цялото време тук? Въртя палци ли?

Явно усети огорчението в тона му, защото бързо подхвана:

— Джарет, винаги съм била готова да призная грешките си. Явно съм допуснала такава, когато отказах да поемеш пивоварната на по-млади години.

Думите й определено го зарадваха.

— Радвам се, че го признаваш. От мен нямаше да излезе адвокат, бабо. Но когато си се озовала с петима внуци, за които да се грижиш, едва ли си искала всички да се мотаят наоколо…

— Боже, не затова ти отказах. — Сините й очи се натъжиха. — Не разбираш ли, момчето ми? Принудих дъщеря си да се омъжи за баща ви. Това приключи катастрофално и си дадох сметка, че не ти оставихме никакъв избор. Дядо ти и аз те довлякохме в пивоварната и ти обяснихме, че тя е твоето бъдеще.

— Това беше бъдещето, което исках.

— Беше тринайсетгодишен. Още не беше наясно с нищо. Исках да опознаеш света, преди да влезеш в този бизнес. Исках да получиш добро образование, шанс да постигнеш нещо по-голямо.

Само преди месец щеше да възрази рязко. Щеше да й обясни, че „Итън“ не е място да пратиш скърбящо момче, чието семейство е забъркано в скандал.

Но това бе преди да срещне Анабел. Сега разбираше, че майките — и бабите — понякога правят погрешни саможертви за децата си. Просто защото се страхуват.

Това не означава, че ги обичат по-малко.

— Постъпила си както си смятала за правилно — промълви той тихо, без неприязънта, която бе изпитвал към нея в миналото. — Не те виня.

Тя премигна, за да прогони сълзите и отново се зачете в договора.

— Клаузите са справедливи и има доста преимущества за нас — отбеляза тя след малко.

— Знам.

— Много си самонадеян — засмя се Хестър.

— Така са ми казвали. — Тя продължи да чете, а той се престраши да каже онова, което му се въртеше в главата от известно време. — Бабо, възнамерявам да ръководя пивоварната и след като изтече годината.

Тя не спря да чете, но ръцете й леко потрепериха.

— Все някак ще се уреди — промърмори тя.

— А ти ще се оттеглиш.

Това вече прикова цялото й внимание.

— Какво?! Да не смяташ да ме изхвърлиш напълно, Джарет Шарп?

— В никакъв случай. Прекалено ценна си. Ще се възползвам от опита ти при всеки удобен случай.

Тя видимо се поуспокои.

— Производството на бира обаче е за по-млади хора. Наясно си, иначе нямаше да ме поставиш начело. — Изгледа я лукаво. — Освен това, ако дяволският ти план се осъществи и всички се задомят, скоро ще имаш да дундуркаш правнуци. Няма да разполагаш с време за „Пивоварна Плъмтри“.

— Явно продължаваш да не одобряваш методите ми.

— Точно така. Неминуемо ще последват непредвидени разочарования.

Тя подсмъркна и отново зачете договора. Стигна до края, остави го настрана и попита:

— „Лейк ейл“ ще успеят ли да изпълнят своя ангажимент?

— Не се съмнявам. Анабел ще се погрижи.

— Анабел? — вдигна въпросително вежди баба му.

Той се поколеба, но само за секунда. Та нали вече реши да направи нов опит да спечели Анабел? Тя е всичко, което той желае.

— Тя би ти харесала. Доста си приличате всъщност. Упорита е, напориста. И с огромно сърце.

— Тогава защо не се ожениш за нея?

— Предложих й, но тя отказа.

— Какво?! — Хестър свъси вежди. — Тогава не е подходяща за теб. Явно е глупачка, а няма да допусна да вземеш такава съпруга.

— Не е глупачка, повярвай. Просто е предпазлива. А и животът й е… бъркотия.

— Тогава оправи тази бъркотия! — Постави пръст върху договора. — След като си се справил с това все ще успееш да убедиш някаква си провинциална производителка на бира, която си прекарва времето в отглеждането на децата на брат си и не е виждала мъж, откакто е загубила годеника си във войната…

— Откъде знаеш всичко това? — премигна Джарет.

— Имам си източници, забрави ли?

Господ да му е на помощ. Бог знае до какви други тайни се бе добрала.

Готвеше се да разпита баба си по-подробно, но шум от предния офис привлече вниманието им. Крофт извика, а момче с възбудено изражение връхлетя в офиса.

— Джордж? — не повярва на очите си Джарет.

Скочи от стола. Сърцето му биеше лудо. Какво прави момчето тук? Нима и Анабел е дошла?

Крофт влезе и хвана момчето за яката на ризата.

— Извинете, сър. Малкият негодник ме ритна в глезена и ме заобиколи. Кълна се…

— Пусни го, Крофт. Познавам го. Остави ни.

Крофт вдигна безпомощно ръце и се оттегли.

Джордж изглеждаше неугледно в измачканите си дрехи, разчорлената коса и калните обувки. А това по предницата на жакета му трохи от торта ли са?

Щом Крофт затвори вратата, Джордж заяви без никакво предисловие:

— Знаел си, че съм копеле, а не ми каза!

Огорчението от предателството, изписано по лицето на момчето, накара гърлото на Джарет да се свие.

— Самият аз не знаех до нощта, преди да си тръгна. Тогава леля ти…

— Имаш предвид майка ми! Кажи го! Тя ми е майка.

Хестър Плъмтри си прочисти гърлото. Джордж погледна ужасен към нея и почервеня.

— Джордж, това е баба ми, госпожа Хестър Плъмтри. Бабо, това е Джордж Лейк, на Анабел…

— … синът — довърши Джордж войнствено. — Нейният незаконен син.

Хестър премигна, после се изправи. Пристъпи към Джордж и му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Джордж. Чувала съм доста неща за майка ти.

Момчето я гледаше. Видимо се поколеба какво да предприеме. Най-после пое ръката й и малко смутено я стисна.

— Бабо, ще ни оставиш ли за малко? — обади се Джарет. — Налага се да си поприказваме с Джордж.

— Разбира се. — Тя го погледна изпитателно. — Това ли е една от бъркотиите, които спомена?

— Да кажем…

Напълно съзнаваше как баба му ще настоява за всички подробности по-късно.

Останали сами Джарет подхвана:

— Радвам се да те видя, Джордж, но къде е семейството ти?

— В Бъртън. — Брадичката му трепереше. — Дойдох в Лондон сам. Измъкнах се.

— Боже, ти луд ли си? Побъркали са се от притеснение.

— Едва ли. — Тонът му издаваше горчивина. — Аз съм копеле и позор за семейството.

— О, Джордж, не са ти казали такова нещо.

— Нищо не са ми казали! Никой никога нищо не ми казва. Чух ги да говорят как… леля Анабел отказала да се омъжи за теб заради мен. Затова веднага поех насам. — Върху лицето му се изписа отчаяние. — Трябва да се ожениш за нея!

Веждите на Джарет се стрелнаха във въздуха.

— Вече й предложих, момко, но тя отказа.

— Само защото се притеснява хората да не разберат за мен! Това няма да се случи, защото няма да й позволя да каже на когото и да било. Ще се ожениш за нея, ще я доведеш в Лондон и всичко… ще бъде каквото беше… преди.

При вида на решително вирнатата брадичка и свитите юмруци нещо в гърдите на Джарет трепна.

— Съжалявам, Джордж, но нищо няма да е както преди. Дори никой друг да не узнае, ти ще знаеш. Няма да ти излиза от ума.

— Напротив. Ожени се за нея и всичко ще си остане постарому. — Изправи рамене. — Ако трябва, ще те принудя да се ожениш за нея!

Джарет премигна.

— О? И как ще го постигнеш?

— Ще те предизвикам на дуел!

Тук Джарет едва не прихна.

— И с какво оръжие? — поинтересува се той.

— Надявам се да имаш допълнителен пистолет, който да ми заемеш.

— Ясно. Умееш ли да стреляш?

Джордж изпъчи гърди.

— Веднъж, когато бяхме на лов с дядо, застрелях птица. — Лицето му придоби угрижено изражение. — Всъщност не ми е дядо, защото не е баща на леля Анабел…

— Виждаш ли, Джордж? Нещата няма да са такива, каквито са били. Вече знаеш прекалено много.

— Но не желая да го знам! — извика момчето. — Не искам да нямам баща, сестри и брат, както баба и дядо…

Джарет бързо приближи Джордж и го прегърна.

— Всичко е наред, момко. И ще бъде наред, кълна се. Не веднага, вероятно, но след време.

— Вече никога нищо няма да е наред… Аз съм копеле и нищо няма да промени това!

— Така е. — Придърпа момчето към кушетката и му помогна да седне. Настани се до него и постави ръка на рамото му. — Това обаче няма да влияе на живота ти, ако не позволиш. — По начина, по който той допусна гневът и болката от смъртта на родителите му да повлияят на неговия живот. — Освен това знам, че майка ти не се интересува дали си копеле, или не.

— Не я наричай така! Тя не ми е майка. Няма да допусна да ми е майка!

— Изборът е твой. Би могъл да продължаваш да живееш с тази лъжа. Но не е изключено и дълбоко да я нараниш.

Долната устна на момчето затрепери.

— Тя заслужава да бъде наранена… Тя ме е лъгала. Всички са ме лъгали.

— Да. И разбирам защо си така разгневен. Но те са се опитвали да те предпазят от глупави и невежи хора. Не са се срамували от теб. Просто не са искали ти да се почувстваш засрамен. — Притисна го по-силно към себе си. — Майка ти те обича страшно много. Знам го. Повечето жени, когато имат дете, без да са омъжени, го дават за отглеждане на друг. Така могат да живеят както поискат, да се омъжат, за когото искат. Тя не е постъпила така. Отказала се е да има свое семейство и дом, за да бъде близо до теб, да наблюдава как растеш, да те обсипва с грижи.

Джордж преглътна.

— Но все пак трябваше да ми каже. Или мама и татко да го направят…

— Да, вероятно си прав. Но понякога, също като децата, възрастните не знаят как да постъпят. Погледни го от тази страна: повечето деца имат само една майка. Аз загубих моята, когато бях на твоята възраст. Знаеш ли колко ти завиждам, че имаш две майки, които бдят над теб и те хвалят колко си умен? Наистина си голям късметлия. В момента, предполагам, не се чувстваш такъв, но и този момент ще настъпи.

— Означава ли това, че… няма да се ожениш за леля… за майка ми?

Джарет се усмихна.

— Да се договорим така: ако се откажеш да ме извикаш на дуел, пак ще поискам ръката на майка ти. Ако ми откаже, няма какво да направя. Ще трябва да приемеш решението й. Можеш ли да постъпиш така?

— Предполагам… — Започна да мачка краищата на жакета си. — Означава ли това, че ще ме върнеш в Бъртън?

— По-скоро семейството ти вече е на път насам.

— Не знаят къде съм. Не оставих бележка.

— Това едва ли ще ги спре — подхвърли небрежно Джарет. — Доколкото познавам майка ти, вече е разпитала всички в Бъртън, за да разбере накъде си потеглил.

Джордж поклати енергично глава.

— Тоби Моиер няма да ме издаде. Дадох му часовника си.

— Тоби Моиер… Не ти ли беше враг?

— Да.

— Никога не се доверявай на врагове, момко. Най-добре да пратим телеграма в Бъртън и да им съобщим къде си. Ще бъде неприятно, ако се разминем по пътя. — Потупа момчето по рамото. — А и искам да те запозная с моето семейство. Кой знае? Може да стане и твое.

Лицето на Джордж засия.

— Ако се ожениш за… майка ми, ще ми бъдеш баща, нали?

— Пастрок. А брат ми Гейб, онзи, който се надбягва с коне, ще ти бъде чичо. Всъщност ще се сдобиеш с двама чичовци, с две лели и с прабаба. Не е толкова хубаво, колкото да имаш брат и сестри, но все пак е нещо. — Хвърли кос поглед към момчето.

— Разбира се, ако избереш да живееш в Лондон с майка ти и позволиш на всички да разберат, че си незаконно роден. Не бих те винил, ако възразиш.

Остави Джордж да премисли думите му и стана, за да повика Крофт. Секретарят се появи и той му нареди да прати телеграма до семейство Лейк в Бъртън.

Баба му отново влезе в офиса.

— Кога яде за последен път, Джордж? — поинтересува се тя.

Определено бе подслушвала целия разговор.

Джордж отпусна рамене.

— Сутринта някаква дама в дилижанса ми даде торта, защото свърших парите.

Сърцето на Джарет се сви, като си представи Джорди сам в дилижанса. Можело е да го сполетят всевъзможни беди.

— Ще отида да взема нещо за хапване от пекарната на ъгъла — предложи Хестър. — Така момчето ще издържи, докато го закараме вкъщи, за да вечеря подобаващо.

— Благодаря, бабо.

Тя тръгна, а Джарет се настани зад писалището.

— Е, как мина пътуването ти до Лондон? — попита той.

Джордж му разказа каква изобретателност е трябвало да проявява през цялото време, за да не го разкрият. Джарет го изслуша и поклати глава.

— Умен младеж си, Джордж Лейк. Понякога прекалено умен дори за твое добро. — Погледна го строго. — Нали си наясно: трябва да те накажа за предприетото опасно начинание. Не бива да постъпваш така и да плашиш близките си.

— Да ме накажеш?

— Нали това правят бащите?

На лицето на момчето се изписа първо объркване, после гняв, но премесен с известно облекчение. Джордж наистина беше умно хлапе, а умните хлапета очакваха да ги напътстват, постъпят ли неправилно.

Джарет прие мълчанието му за съгласие.

— Ще трябва да измислим нещо подходящо. Да кажем почистване на конюшните към пивоварната?

— Да, сър — отвърна Джордж ентусиазирано.

Джарет прикри усмивката си. Изненада очакваше Джордж, ако си въобразяваше, че ще обслужва чистокръвни коне. Там държаха товарните, които цапат обилно. Това наказание Джордж определено щеше да запомни.

— Имам въпрос.

— Слушам те.

— Как възнамеряваш да убедиш леля Анабел… майка ми, имам предвид, да се омъжи за теб?

— Нямам представа. Имаш ли предложения?

Джордж се замисли.

— Най-добре да започнеш с това колко е хубава. Татко… Вуйчо винаги прави така, когато иска да склони за нещо моята… моята…

— Чудесна идея — похвали го Джарет, забелязал затруднението му как да назове Сиси.

— Кажи й също колко е умна — продължи Джордж. — Тя не е като другите дами. Знае, че е умна и не обича да я подценяват.

Именно защото беше умна. Затова я обича Джарет.

Обича?

Да, това описва съвсем точно чувствата му, даде си сметка той. Обича я. Не иска да живее без нея. Прекалено болезнено му е.

Вече не се интересува дали ще запази сърцето си. Тя има право: някои рискове си заслужава да бъдат поети.

— Сигурно ще помогне, ако й кажа, че я обичам.

Джордж направи гримаса.

— Ако се налага. Много е блудкаво. Но пък жените обичат такива неща.

— А и вероятно го очакват, ако им предлагаш брак — усмихна се Джарет.

Джордж въздъхна.

— Жените са голямо бреме, не смяташ ли?

— Така е. — Загледа се в момчето: надяваше се съвсем скоро да започне да го отглежда. Странно, ала тази мисъл вече не го паникьосваше. — Но повярвай: заслужават го. Определено го заслужават.