Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (26)

Глава двайсет и пета

Анабел спря пред вратата на Джорди. Той не слезе на закуска и тя силно се притесни. Снощи, по време на вечеря, се държа странно и не пророни дума. Изпадаше в подобно настроение понякога, но този път бе по-различно; сякаш е гневен и едва го потискаше.

Обикновено Джорди не постъпваше така. Беше ли ядосан, всички го разбираха.

Вероятно порастваше, учеше се да контролира чувствата си, но това само засилваше необходимостта да му каже истината. Крайно време беше.

Ако узнае за клюките по адрес на нея и лорд Джарет, ще бъде бесен и на двамата. Преди да се стигне дотам тя искаше той да е наясно защо лорд Джарет оставя така да я злепоставят и защо тя не възнамерява да се омъжи за негова светлост.

Отне й цяла нощ да събере смелост.

Почука на вратата. Никой не отговори. Тя се разтревожи. Натисна дръжката, но беше заключено. Не му позволяваха да се заключва.

— Джорди, отключи веднага! — нареди тя.

Отговор не последва.

Повтори молбата си, а после хукна надолу по стълбището, за да намери Хю. Молеше се да не е отишъл вече в пивоварната. След малко стояха пред вратата на Джорди и Хю, с треперещи ръце, отключваше с резервния ключ.

Влязоха, но завариха стаята празна. Празна! Къде, за бога, е изчезнал?

Тогава тя забеляза отворения прозорец и вързаното за таблата на леглото въже. Сърцето й подскочи. Изтича до прозореца. Очакваше да го види размазан на земята, но в калта се виждаха единствено отпечатъци от стъпки.

Хю застана до нея.

— По дяволите! Какво е намислило това момче?

— Избягал е. Хю, той е избягал!

— Глупости. Трябва да има друго обяснение. Защо ще бяга?

Докато Сиси викаше прислужниците, тя се извърна към брат си.

— Видя колко разстроен беше снощи. Нещо го тормози.

— Вероятно се е измъкнал, за да пали огън с приятелите си в гората посред нощ или да ловят змиорки в реката. — Хю се опитваше да говори спокойно, но лицето му бе угрижено. — Всеки момент ще влезе и ще се похвали как е правил нещо нередно. На неговата възраст всички момчета са такива.

— Ти излизал ли си през прозореца нощем? — обади се Сиси.

— Едва ли, Хю Лейк. Да повикаме стражаря да го потърси.

— Не преди да се убедим, че не е отскочил до баба си и дядо си.

С напредването на времето обаче се разбра, че не е било среднощно измъкване за някаква лудория и не е ходил при родителите на Сиси. Беше изчезнал. Прислужниците не знаеха нищо и никой не го бе виждал.

По обяд Анабел вече не беше на себе си, Хю беше бесен, а Сиси не спираше да плаче. Пратиха да повикат стражаря, но преди да се появи на вратата почука мъж — водеше хилав младеж, който очевидно предпочиташе да е навсякъде другаде, само не и тук.

— Добър ден, господин Лейк — поздрави мъжът. — Това е Тоби Моиер. Опита се да ми продаде часовник, но видях инкрустацията и разбрах, че е на вашето момче. Попитайте малкия Джордж дали наистина му го е дал.

Анабел се сети как Джорди се оплакваше от някой си Тоби Моиер. Изплаши се. Нима Тоби го бе наранил, за да се сдобие с часовника?

— Джордж го няма — обясни Хю и пусна двамата да влязат. Изгледа мрачно младежа. — Къде е той, Тоби?

— Не знам, сър. Просто ми даде часовника.

— Защо? — рязко попита Анабел. — Просто ти го е дал? Не вярвам.

— Мислете каквото желаете, госпожице — тросна се Тоби. — Даде ми го съвсем доброволно.

— Добре — намеси се Хю. — Понеже момчето не би се разделило с подаръка си за рождения ден, а ти твърдиш, че го е направил, ще оставим стражарят да разнищи случая. Ще пристигне всеки момент и ще те предадем в неговите ръце. — Гласът на Хю стана зловещ. — Ако открият Джордж мъртъв, ще обвиним теб, естествено. Но поне ще имаш златен часовник, преди да те обесят.

— Ще ме обесят?! — Тоби се ококори от страх. — Никого не съм убивал, сър. Беше жив, когато го видях за последен път. Кълна се!

— И къде беше това? — попита Хю.

Тоби преглътна и погледна притеснен вратата зад гърба си.

— Не биваше да помагам на това мамино синче. Знаех си аз. Планът му беше глупав, но не искаше да ме чуе.

— И какъв беше планът му? — намеси се Анабел.

— Искаше да иде да види някакъв важен джентълмен в Лондон. Онзи, дето беше тук миналата седмица. Накара ме да се престоря, че съм негов по-голям брат, за да го кача на дилижанса. На кочияша казах, че отива да види чичо си. Джордж плати за билета и ми даде часовника, защото му помогнах.

Сърцето на Анабел замря. Нима Джорди е тръгнал за Лондон сам?

— Защо ще иска да види лорд Джарет? — недоумяваше Сиси.

— Не знам, госпожо. Нищичко не ми каза. Но все питаше какво е да си копеле и накрая почти щях да откажа да му помогна.

Копеле?

Анабел погледна Хю. Пребледнялото му лице й подсказа, че мисли същото като нея.

— Благодаря, задето ни каза истината — изрече Хю с измъчен глас. — Хайде, сега си върви.

Тоби се намръщи.

— А часовникът? Той си е мой, честно и почтено.

— Радвай се, че не те предаваме на стражаря — сопна се Хю. — Няма да получиш часовника!

— Но ще те почерпим торта — смили се Сиси, — защото ни помогна.

Видимо окопитен, Тоби изправи рамене.

— Не ща торта. Виж, ако имате печено говеждо…

— Все ще намерим нещо, което ти харесва — увери го Сиси и го поведе към кухнята.

Хю благодари на мъжа и го отпрати.

Анабел заговори припряно:

— Вчера Джорди ни е чул да говорим за него. Знаеш изкушението му да подслушва.

Хю кимна мрачно.

— Ще наредя да приготвят каретата. Веднага тръгваме за Лондон. Сиси ще остане тук с децата, ако му дойде акълът и се върне.

Сърцето на Анабел се бе свило от страх. По пътя всичко можеше да се случи на момчето.

Хю я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред, Ани. Той е изобретателен момък.

— Как ще намери Джарет? Ами ако попадне в беда, докато се скита из града сам?

— Вярно, но не мисли най-лошото, защото ще се побъркаш. Да се надяваме, че бързо ще открие лорд Джарет. — Целуна сестра си по челото. — Имай му вяра. Той е умен.

— Трябваше да му кажа — прошепна тя. — Трябваше…

— Стореното — сторено. Ще го открием, дори да се наложи да претърсим цял Лондон.

Непоколебимата решителност в тона на Хю я утеши донякъде. С едно обаче бе наясно: ако намери Джорди жив и здрав, никога повече няма да го изпусне от поглед.

 

 

След пладне Джарет влезе в офиса на „Пивоварна Плъмтри“ с бодра стъпка. Капитаните от Източно индийската компания се съгласиха да сключат договор с „Пивоварна Плъмтри“ и да продават бирата на „Лейк ейл“. Останаха силно впечатлени от качеството на бирата на Анабел и поръчаха две хиляди бурета! Това осигуряваше работа на „Лейк ейл“ поне за година и Анабел щеше да се замае от щастие.

Защо не й съобщи новината лично? Ще отскочи до Бъртън да отпразнуват успеха.

И ще я види.

Простена и се отпусна на стола зад писалището. Нали реши да я забрави? Откакто се върна от Бъртън, се потопи в работа и всячески се стараеше да я прогони от мислите си.

Но не успяваше. Усетеше ли аромат на хмел, образът й изникваше в съзнанието му; виждаше ли течността в котела, си представяше красивата й лъскава коса; угасваха ли светлините нощем, си представяше как я люби в стаичката до офиса в „Лейк ейл“.

Боже, отново се размеква. Напоследък става все по-сантиментален и по-сантиментален. Тя страшно му липсва. Въобще не очакваше, че ще му липсва толкова много.

На вратата се появи Крофт.

— Господин Пинтър е тук, сър. Ще го приемете ли?

— Разбира се.

Така поне няма да мисли за Анабел.

Пинтър влезе, седна и пристъпи направо към темата.

— Открих коняря, оседлал коня на майка ти през онзи ден. Нито е видял Дезмънд, нито е чул да се навърта наоколо. Но майка ти казала нещо на коняря, което може да е важно.

— Какво?

— Помолила… да не се споменава пред баща ти накъде е тръгнала.

За секунда дъхът на Джарет секна. Това го потвърждаваше! Майка им не е отишла да се разправя с баща им. Искала е да го избегне. Но тогава откъде баща им е разбрал накъде е тръгнала? Защо я бе последвал, като почти от дни не си бяха говорили?

— А Дезмънд? Научи ли нещо ново за него? Мастърс продължава да търси начин да погледне по-ранни варианти на завещанието на баба.

— Знам само, че по онова време мелницата на Дезмънд е имала сериозни затруднения.

— Което му дава сериозен мотив.

— Да.

— Възможно ли е мама да е отивала да се срещне с него? Ако е била достатъчно сърдита на татко, може да е била готова да преговаря с братовчед си? Тя не го е мразила така силно, колкото нас, останалите.

— Има известна логика, но…

— Да, да, знам. Трябва ти още информация. Добре, продължавай да разследваш.

Пинтър кимна и добави:

— Дезмънд все още разпространява зловредните си клюки, но никой не му обръща внимание. Всички са впечатлени как се справяш с пивоварната. Говори се за голям стабилен договор с капитаните.

— Съвършено вярно — потвърди Джарет гордо.

— Тогава приеми поздравленията ми. Семейство Лейк ще останат доволни.

Джарет въздъхна.

— Впрочем, предложих брак на госпожица Лейк — сподели той. — Тя ми отказа.

— Така ли?

— Не ме смята за приемлив съпруг.

Пинтър го изгледа замислено.

— Сегашният развой на нещата вероятно ще промени мнението й.

— Съмнявам се. Досега оплетох доста неща в живота си. Трябва да е луда, за да се омъжи за мен.

— Виждал съм и по-причудливи бракове. Този на брат ти, например. Засега не бих губил надежда. От опит съм наясно, че за подобни решения на интелигентните жени им трябва повече време, отколкото мъжете очакват. Не бива да ги виним за тяхната предпазливост. Все пак, когато се омъжи, една жена се отказва от много повече неща.

Пинтър си тръгна, но думите му продължиха да звучат в главата на Джарет. Той наистина поиска прекалено много от нея: да остави сина си заради него. В замяна той й предложи само името си и обещание да се промени, но така и не й показа, че би могъл да е друг човек. Поиска тя да му се довери сляпо, а Анабел вече се бе парила от мъже.

Не бе склонен да я допусне до онази част от себе си, която старателно криеше; онази част, за която се ужасяваше, че ще започне да държи прекалено много на някого. Същевременно се питаше дали си струва да изживее живота си без нея.

През последния месец се превърна в човек, който дълбоко се интересува какво ще се случи с нея; с тях двамата. Това го ужасяваше. Ако допусне да се влюби в нея, а Съдбата му я отнеме, както му взе майка му и баща му…

Светът обаче има нужда от хора като Анабел. Той, Джарет, има нужда от хора като нея. Не. Той има нужда от Анабел! Да бъде в живота му, да е до него. И колкото и да се потапя в работата, това положение няма да се промени.