Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (24)

Глава двайсет и трета

Джарет я зяпна. Какви, за бога, ги приказва тя?

Имам син.

Незнайно откъде изплуваха думите й, когато се любиха за пръв път.

Близо тринайсет години откакто легнах с мъж. Близо тринайсет години…

Истината му подейства като удар в гърдите.

— Джордж е твой син?

Тя преглътна и кимна.

— Затова никога не си се омъжила.

— Да.

— И затова толкова настояваше да вземаме предпазни мерки. — Всичко започваше да си идва на мястото. — Затова брат ти изпитва вина. Смята, че не те е опазил от Рупърт. А ти изпитваш вина, задето той се чувства виновен. И затова се държиш към Джордж като майка, както не прави дори… госпожа Лейк.

— Точно така — прошепна тя.

Джарет остана потресен, че тя успя да опази такава грандиозна тайна от него.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Ами не знам… Според теб защо трябваше да ти го съобщя? Ти даде да се разбере, че не се интересуваш от брак и възнамеряваш да се занимаваш с хазарт, докато попаднеш в гроба. — Тя се отдръпна. Очите й проблясваха гневно. — Пък и се похвали, че си точно такъв нехранимайко, за какъвто те обявявам.

— Не съм се хвалил…

— А, сетих се. Най-добре щеше да е да ти го призная, когато предложи да ме отведеш в Лондон като твоя любовница, когато…

— Достатъчно! — прекъсна я той видимо отрезвял. — Разбрах те!

Гневът й бързо премина в мъка.

Съвестта го загложди. И още нещо: изпита силно желание да я предпази от всякаква угроза. Това пък какво значеше?

Сега върху лицето й се изписа тревожно изражение.

— Цял живот съм пазила Джорди да не го наричат копеле, а майка му лека жена зад гърба й. — Очите й се насълзиха. — Бях свидетел как нарича друга жена „мамо“ и всеки път сърцето ми се късаше. Не възнамерявах да застраша бъдещето му, като издам тайната пред мъж, който не споделя нищо с мен за своя живот.

Сега вече сълзите се лееха по лицето й.

— Недей да плачеш, скъпа — промълви Джарет и я взе в обятията си.

Отприщи този поток и сега не знаеше как да го спре.

Нищо чудно, че винаги беше нащрек, станеше ли въпрос за Джордж. И нищо чудно, че госпожа Лейк приемаше охотно нейните решения относно момчето. Сега вече всичко бе съвсем логично.

Но защо той не го прозря по-рано? Защото тя бе разполагала с дванайсет години, за да се научи как да се прикрива. И защото той бе прекалено зает да я желае похотливо, а не да види в нейно лице майката с разбито сърце.

Изчака хлипанията й да поутихнат, преди да се реши да попита:

— Джордж знае ли?

Тя поклати глава.

— Не знам… как да му го кажа. Страх ме е да не ме намрази. Не съм наясно дали ще разбере. — Вдигна насълзеното си лице към Джарет. — Не бих издържала, ако ме изключи от живота си. По-скоро ще умра.

Болката й наистина бе огромна. Изискваше от него да прояви загриженост. Не желаеше да се обвързва, а не можеше да устои. Тя тъгуваше, а той страдаше да я гледа такава.

— Как би могъл да те намрази? — попита той, като същевременно изпита известна завист към момчето, за което две жени бяха готови да се грижат майчински. — Посветила си целия си живот на него. Той трябва да проумее колко възхитително е това.

— Дано си прав. — Всяка нейна дума издаваше колко е съсипана, а той мечтаеше да има сили да я утеши. — Съвсем скоро ще се наложи да му съобщя истината. Колкото повече отлагам, толкова по-лошо става.

Не знаеше какво да й отговори. Как щеше да постъпи, ако майка му бе дошла и обявила, че целият му живот е бил лъжа? Щеше ли да го понесе, без да изпита гняв към нея?

Анабел се отдръпна и изправи рамене.

— Сега поне разбираш защо е невъзможно да се омъжа за теб.

От думата „невъзможно“ сърцето му се сви.

— Не виждам какво общо има едното с другото.

— Ако се омъжа за теб, трябва или да призная Джорди за мое дете и да го клеймосам като копеле, като го изложа на безкрайни клюки, или да го оставя при Сиси и Хю. Невъзможен избор.

На него му се искаше тя да престане да употребява тази дума.

— Не е толкова невъзможно, колкото си го представяш — възрази той. — Той ще бъде част от семейство Шарп, а ние сме привикнали да сме забъркани в скандали. Още един няма да ни направи впечатление. Ще го предпазваме според силите си.

— О, баба ти ще бъде очарована да приеме новата ти съпруга, дъщеря на биропроизводител, и нейния незаконен син.

— Баба ми е дъщеря на ханджия, скъпа. Ако аз съм готов да приема сина ти, и тя ще трябва да го направи. Иначе да върви по дяволите.

— Не бива да я пращаш по дяволите. Ще ти отнеме пивоварната.

— С баба се споразумяхме. Тя няма да наруши дадената дума. Дори да го направи, няма да допусна ти и Джордж да умрете от глад. Не се притеснявай.

— Притеснявам се да не го нараня. Ще го откъсна от познатия му живот. А не съм в състояние и да го оставя. Изключено е.

— Не бих поискал подобно нещо от теб. — Постави длани върху насълзените й страни. — Не е ли най-добре да оставиш решението на него? Кажи му истината и виж какво ще предпочете: да се примири със скандала, задето ще живее с жената, която го е родила, или да остане тук, докато стане достатъчно голям, за да го е грижа.

— Ако избере второто, аз не мога да се махна оттук. Няма да се махна.

— А аз не мога да загърбя Лондон. Не и докато ръководя „Пивоварна Плъмтри“.

— Видя ли? Затова казвам: невъзможно е.

— Стига си го повтаряла! Наистина ли смяташ, че ще поиска да се откажеш от живота си заради него? Да зарежеш надеждата да имаш съпруг, свой дом, други деца…

Тя го погледна с ококорени очи.

— Ти… Ти искаш деца?

Не беше очаквал, че ще го изтърси така ненадейно. Устоите му се разклащаха след всяка нейна дума. Ако Джордж дойде да живее при него, ще има син, за когото да се грижи. Ще носи отговорност за двама души, а досега се грижеше само за себе си. Ами ако разочарова и двамата? Ако, недай си боже, „Пивоварна Плъмтри“ пропадне?

— Искаш ли? — настоя да узнае тя.

— Сигурен съм, че един ден… ще искам деца.

Върху лицето й се изписа съжаление.

— Джарет, признай, не си представяше това, когато ми предложи брак. Разбирам те. Наистина. Никой мъж не би взел съпруга с отраснал син, без да премисли. Особено ако до съвсем скоро въобще е отхвърлял идеята за женитба.

Джарет се ядоса, задето тя напипа така точно проблема.

— Престани да тикаш думи в устата ми! Разполагала си с дванайсет години, за да свикнеш с присъствието на Джордж. На мен не ми даваш и пет минути. Това не означава, че няма да се справя. Или, че не желая да се справя.

— Хайде, Джарет… — подхвана тя успокоително.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Страх те е да поемеш риск! Винаги предпочиташ безопасния подход. Прие залога само защото бе сигурна в победата. Ако се опасяваше, че ще загубиш, щеше да се отметнеш.

— Не е вярно!

— Не е ли? Не аз избягвам да кажа на сина си истината от страх да не се промени всичко. Защото тогава ще трябва да живееш за себе си, а не за всички около теб. По-скоро би прегърнала дявола, отколкото да рискуваш да се довериш…

— … на дявола, когото не познавам? Прав си. Ти си дявол, когото не познавам. Ако някога ми кажеш нещо за себе си, бих се решила. Но ти не ми предлагаш подобно нещо. Изброи куп практични причини, поради които да се оженим, но не ми разкри сърцето си.

Боже, наистина го грози опасност, ако започне да говори за чувства и емоции.

— Нямам сърце! — отсече той. — Не си ли го схванала досега?

— По-скоро не желаеш да имаш! Така е най-лесно то да не бъде разбито. — Пристъпи към него и постави длан върху гърдите му. — Но не го вярвам. Изключено е да съм се влюбила в мъж без сърце.

Той застина. Влюбила се е? Не, не е възможно. Любовта е капанът, който проваля мъжа.

— Не говори така. — Усетил обземащата го паника, той отмести ръката й. — Желая те в леглото си. Искам да се оженя за теб. Искрено вярвам, че ще имаме добър брак и ще преодолеем всякакви трудности, свързани с Джордж. Но не искай повече. Не съм в състояние да ти го дам.

Появилата се болка в изражението й обзе и него. По дяволите, той не искаше да е така! Не искаше да го е грижа толкова силно и дълбоко за когото и да било!

— Кой се страхува да рискува сега? — попита тя тихо. — Очаквам от комарджия да държи картите близо до гърдите си, за да не ги видят другите, но рано или късно той трябва да ги постави на масата, Джарет. Човек рискува да загуби дори в живота. Аз съм склонна да рискувам много, дори евентуално Джорди, ако сърцето ти ми принадлежи. За нищо по-малко няма да се съглася. Не бива да го правиш и ти.

Той започна да си събира дрехите.

— Права си. Невъзможно е да се получи между нас двамата.

Настъпи дълга тишина. Част от него искаше тя да възрази, да заяви, че е променила решението си: не, не е невъзможно, ще се омъжи за него и ще споделя леглото му, дори сърцето му да не й принадлежи.

Друга част от него обаче съзнаваше, че тя няма да го направи. Защото Анабел беше такава: реши ли нещо, не се отмята. Именно това обичаше в нея. Харесваше у нея, поправи се той.

Боже, заразяваше го с приказките си за любов и сърца. Не бива да го допуска.

Облякоха се мълчаливо. Той беше готов пръв и й помогна с корсета и роклята, макар да го измъчваше да е толкова близо до нея, а същевременно — така далеч. С тъга си мислеше как за последен път вдишва сладкия й аромат с дъх на мед и докосва копринената й коса. Няма да е повече с нея насаме.

Мина му през ум да я целуне, да се опита да я съблазни и увещае да се омъжи за него. Но как да го направи, когато тя се бе влюбила в него? Как да я обладава, когато му е дала нещо толкова скъпоценно за нея?

Свърши със закопчаването и бързо се отдръпна.

В този миг го осени тревожна мисъл. Бързо отиде до бюрото и написа няколко адреса. Тя подреждаше косите си, които той обичаше толкова много; харесваше толкова много.

— Ако клюките стигнат дотук, ако промениш решението си и приемеш да се омъжиш за мен, ще ме намериш на някое от тези места. Първото е ергенската ми квартира, второто — градската къща на баба, а накрая е Халстед Хол. В момента обаче в имението няма никой.

Пъхна листа в ръката й.

— Благодаря — погледна го тя с непроницаемо изражение.

— Ще бъдеш ли тук, в пивоварната, утре?

— Излишно е.

— Тогава значи сега се сбогуваме.

— Предполагам.

Искаше да я целуне, да я държи в обятията си. Не го направи обаче. Обърна се и тръгна към вратата.

— Джарет? — чу той гласът й.

В гърдите му се надигна надежда.

— Да?

— Благодаря.

— За какво?

— Задето дойде и помогна на брат ми. Задето направи живота ми по-хубав, макар и за кратко. Задето ми напомни колко е прекрасно да си жена.

— Няма защо — отвърна той с буца в гърлото.

Тръгна към странноприемницата, но през цялото време се питаше дали не прави огромна грешка. Нима тя бе права в оценката си за него? Наистина ли е страхливец? Би ли дръзнал да й даде каквото иска тя и да рискува да изпита болката, която би последвала?

Не. Сигурен е. Постъпва правилно. Щом го боли толкова много след като се разделя с жена, която е била само негова любовница, колко ли ще го боли, ако й даде сърцето си и някой му я отнеме?

Според нея той се страхува да поеме риск. Не знае обаче известното на всеки комарджия: някои рискове са прекалено големи, за да се предприемат. Сегашният е такъв.