Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (21)

Глава двайсета

През последвалите дни Джарет се надяваше Анабел да отстъпи. Очакваше да го издебне насаме и да му съобщи за промяната на решението си; да склони отново да се срещнат и да изкарат нощ, изпълнена с наслада и взаимно удоволствие. Всяка вечер в странноприемницата очакваше тя да се появи ненадейно на прага му.

Така и не се случи.

Рационалната част от ума му разбираше защо е така. Тя водеше живот на почтена жена. Обществото имаше високо мнение за нея, без да разбира докрай защо полага такива огромни усилия за пивоварната на брат си. И макар Хю Лейк да не се грижеше подобаващо за семейството си, те бяха близки и дълбоко привързани един към друг.

Натрапникът беше той. За пръв път през живота му това му беше неприятно. Никак не му харесваше Анабел да го третира като делови познат, след като помежду им се случи толкова много.

И отново щеше да се случи, ако тя не проявяваше такава упоритост. Добре, не биваше да й предлага да я отведе със себе си в Лондон. Тя не заслужава подобно отношение.

Но, по дяволите, адски му се искаше отново да е с нея! Колкото е възможно по-често. А и тя желае да е с него. В моменти, когато тя не подозираше, Джарет забелязваше как го гледа.

Тя се грижеше никога да не остават сами и нямаше никакви шансове да я съблазни, а и тя отхвърляше по-настоятелните му действия, ако той предприемаше такива. Ако докоснеше пръстите й, когато му подава документи, тя се отдръпваше. Ако под масата допираше крак до нейния, тя го настъпваше по ходилото.

Дните минаваха, а той я виждаше все по-рядко и по-рядко. Тя бе постоянно ангажирана да следи производството на светлата бира. Междувременно той, Лейк и Уолтърс продължаваха да умуват как да формулират договора, та да е взаимноизгоден и за двете компании, затова и той също бе доста зает.

Слава богу, виждаше я по време на вечерите, прекарвани със семейство Лейк. Отначало атмосферата беше тягостна и напрегната, защото Лейк негодуваше срещу присъствието му. Докато течаха преговорите обаче, постепенно се опознаха, Лейк се поуспокои и сега се отнасяше към него като към почетен гост.

След вечеря Джарет и Лейк се оттегляха, за да си изпият портото, но домакинът пиеше съвсем малко. Прекарваха известно време сами, но дамите скоро се присъединяваха към тях в салона и през остатъка от вечерта четяха или играеха познавателни игри. Джарет страдаше, защото виждаше Анабел, ала нямаше право да я докосне.

Тази вечер беше още по-ужасно. С Лейк постигнаха сериозен напредък в споразумението. На следващия ден им предстоеше да направят още няколко уточнения и после нямаше да има причина той да остава повече. Пък и получи писмо от баба си. Упрекваше го, задето е занемарил задълженията си в Лондон. Най-късно вдругиден щеше да е на път.

А не желаеше да си тръгне.

Свъси вежди. Така става, когато допуснеш жена да се вмъкне под кожата ти. Изкушаваше го да желае непостижими неща. Караше го да копнее.

Точно тази вечер тя бавно го побъркваше. Роклята й бе с разголени рамене, които му напомняха какво е да ги милва. Всеки път, когато се обръщаше към някое от децата, виждаше шията й, която бе обсипвал с целувки. Едва потискаше порива си да скочи и да я вземе в обятията си.

И не само това. Тази вечер и децата бяха с тях, защото бавачката имаше свободна вечер. Докато той и Лейк седяха настрана и играеха табланет, а госпожа Лейк бродираше, Анабел и децата скачаха весело из салона.

Те обожаваха леля им Анабел да им пее. И с право. Ясното й, сладко сопрано бе страшно подходящо за детски песнички. Постоянно настояваха да им пее, а те подскачаха и танцуваха. Дори Джорди, който твърдеше, че е прекалено голям за подобни „глупости“, се увличаше и се включваше охотно. Понякога дори вдигаше братчето си на рамене и заедно следваха ритъма.

Тази семейна сцена болезнено напомни на Джарет за неговото семейство и светът, който се бе сринал. Не успяваше да откъсне поглед от лудориите им. Дотолкова го привличаха, че почти не обръщаше внимание на картите. Странно му бе да наблюдава жената, която желае така пламенно, да се забавлява с деца, заливащи се от смях. Не бива да го омайва така силно, но точно това ставаше.

Думите й отпреди няколко дни изплуваха в главата му.

А иначе чии деца ще гледам? Твоите ли?

До този момент дори не се бе замислял за свои деца. Не се нуждаеше от наследник, не желаеше съпруга, докато има склонни към лудории прислужнички по кръчмите, които не му правят забележки за безразсъдните комарджийски облози.

Мисълта да има деца от Анабел обаче го накара да затаи дъх.

Същевременно го изпълни с ужас. Децата щяха да разчитат на него, да очакват напътствията му, да го идеализират като герой. Не бе в състояние да посрещне подобни надежди!

— Достатъчно! — възкликна Анабел, седна и постави ръка на гърдите си. — Нямам повече сили да пея.

— Моля те, лельо Анабел — заумилква се най-малката, петгодишната Кати. — Само още една.

— На вас все една не ви достига — засмя се госпожа Лейк. — Оставете леля Анабел на мира. Ще прегракне.

— Опитайте се да склоните лорд Джарет да ви попее — предложи Анабел със закачливи пламъчета в очите. — Стига да знае песни, подходящи за детски уши.

— Знам няколко — веднага се обади Джарет. — Но ще ви пощадя. Повярвайте, пея ужасно.

— Едва ли — възрази Анабел. — Гласът ти е доста приятен, когато говориш.

Не му остана време да осмисли факта, че тя намира гласа му за приятен, защото децата се втурнаха към него и го наобиколиха. Той се съпротивляваше, доколкото бе възможно, ала Кати налапа палец, готова да се разплаче, и той се предаде.

— Добре. Но ще съжалявате.

Изправи се и театрално започна да прочиства гърло, както правят професионалните певци. И запя.

Още след първите звуци децата го зяпнаха, а Анабел премигна. Госпожа Лейк изглеждаше потресена. Той по-скоро грачеше, а не пееше. За щастие песента бе кратка.

Млъкна, а в салона се възцари напрегнато мълчание.

По едно време, с развеселени очи, Анабел се обади:

— Не съм чувала по-ужасно изпълнение!

— Анабел! — възмути се госпожа Лейк.

— Не се чувствам засегнат, уверявам ви — засмя се той. — Наясно съм с недостатъците си.

— Грачехте като гарга — престраши се да изкоментира Джорди.

— И при това я скубят — добави Джарет. — Предупредих ви. Брат ми Гейб твърди, че звуча като премазана цигулка.

— Или като отдавна неакордирано пиано — уточни друго от децата.

— Хайде пак! — подкани Кати. — На мен ми хареса.

Джарет я погледна смаяно.

— Хареса ти?! — Извърна поглед към госпожа Лейк. — Пропуснали сте да ми кажете, мадам, че в семейството ви има зачатъци на лудост!

Всички се засмяха, но Кати не бе готова да се предаде така лесно.

— Не знам какво значи „лудост“, господине, но пеенето ви ми напомня на квичането на прасенцата. Аз го обичам. Ще ни изпеете ли още една песен?

Джарет се засмя и я хвана за брадичката.

— Съжалявам, мила, но родителите ти ще ме залеят с катран и ще ме облепят с пера.

Момиченцето изръкопляска.

— И това звучи забавно!

Той хвърли развеселен поглед към Анабел.

— Леля ти сигурно ще се зарадва. — Сниши глас и прошепна: — Тя обича да ми причинява страдания.

Анабел поруменя, а кръвта му закипя.

Тя обаче бързо се окопити и протегна ръце към децата.

— Хайде. Времето за лягане наближава. Да оставим негова светлост и баща ви да си довършат спокойно играта на карти.

— Но аз искам да видя негова светлост залят с катран! — изхленчи Кати.

Възрастните се засмяха. Анабел и госпожа Лейк поведоха децата към стълбището, а Джарет седна отново до игралната маса. Забеляза обаче, че Лейк го гледа странно.

— Нещо тревожи ли ви, сър?

— Простете прямотата ми, милорд, но защо решихте да дойдете да ни помогнете? Дори замисълът да даде резултат, изгодата за „Пивоварна Плъмтри“ не е голяма.

— Не е така. Запознат съм какви успехи пожъна Алсоп и ще е добре да последваме примера му.

— Ако произвеждам нужното количество — отбеляза Лейк притеснено. — Не съм сигурен дали ще успея.

Джарет внимателно премисли следващите си думи.

— Прекарах доста време в пивоварната тази седмица. Сестра ви е права: притежавате добри бизнес инстинкти, но не сте достатъчно самоуверен.

— „Лейк ейл“ е на път да загине — възрази Хю. — Това едва ли е атестат за добри бизнес инстинкти.

— Не инстинктите ви са проблем, а склонността ви да ги удавяте в бутилката.

За чест на Лейк, макар в очите му да се мярнаха гневни пламъчета, той не отрече оценката. Все пак промърмори:

— Не моето пиене предизвика проблемите с руския пазар. Пиенето ми едва ли е виновно за повишаването на цената на хмела.

— Така е. Но силата на мъжа се измерва с това как реагира на предизвикателствата в живота. До този момент не реагирате особено добре.

— Вие ли го казвате? — наежи се Хю. — Известно ми е, че „реагирате“ на житейските предизвикателства, като ги избягвате напълно и предпочитате да играете хазарт.

Джарет стисна зъби, но нямаше как да отрече обвинението. Вярно, не издържаше семейство; пое пивоварната, едва когато баба му спря да дърпа юздите, но защо поне не опита?

Дали животът му щеше да е по-различен, ако преди десетина години бе помолил баба си да му даде още един шанс? Вероятно. Но по онова време не искаше нищо друго, освен да живее безгрижно.

Сега започваше да се пита дали не е било глупаво. Не опита и не спечели нищо, но сега, десет години по-късно, така или иначе ръководи пивоварната. Ако бе започнал навремето обаче, вероятно щеше да избегне проблема с руснаците. Щеше да предотврати и тревогите на баба му. Тя нямаше да се ядоса дотам, че да постави пъклен ултиматум на внуците си.

Тази мисъл го отрезви.

— Прав сте. Нямам право да давам съвет как човек да разиграва картите, поднесени му от Съдбата. Все пак гледам да се уча от грешките си и вече съм наясно, че като се криеш, не разрешаваш нищо. Само отлагаш неизбежното. По-добре опитай и се провали, вместо въобще да не опиташ.

Беше искрен. През изминалата седмица, докато обмисляше бъдещето на двете компании, откри повече надежда и се забавляваше несравнимо повече, отколкото през всичките години, прекарани в хазартни игри. С картите, попаднали в ръцете му, дори и непредвидими, човек би могъл да промени всичко.

Гневното изражение на Лейк бе изчезнало, но той продължаваше да наблюдава Джарет бдително, както лисица гледа ловец.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо пристигнахте тук? Ани как ви убеди да дойдете?

— Сестра ви е доста настойчива — отвърна той лаконично.

Лейк кимна.

— Също е и много хубава. Според мен не ви е убягнало.

— Човек трябва да е сляп, за да не го забележи.

Не смееше да каже повече, преди да разбере накъде бие Лейк.

— Аз забелязах, че се задържахте в Бъртън по-дълго от необходимото да проведем преговорите. Има ли причина за това?

Джарет се раздразни от тази игра на котка и мишка.

— Каквото сте наумили да ми кажете, сър, обявете го направо.

— Отлично. — Отказвайки да се преструва, че продължава играта, Лейк се облегна и кръстоса ръце пред гърдите си. — Ако имате почтени намерения спрямо сестра ми, заявете ги. В противен случай най-добре забравете за нея.

Предупреждението не го изненада напълно, но все пак го стресна.

— И защо смятате, че имам намерения, било то почтени или не, спрямо сестра ви?

— Успявате постоянно да я накарате да се изчервява. Преди да се появите тук не съм я виждал да поруменява толкова.

Джарет се насили да се усмихне.

— Карам много жени да се изчервяват, Лейк. Това не означава нищо.

— Точно за това говоря. Няма да гледам как един нехранимайко разбива сърцето на Ани.

Джарет присви очи.

— Сестра ви е в състояние да се брани от всеки.

— Веднъж един негодник вече разби сърцето й.

Джарет не очакваше подобно откровение.

— Нали не намеквате за героичния Рупърт?

Лейк изсумтя.

— Герой не ухажва дама с по-високо обществено положение, ако е наясно, че семейството й не одобрява.

— Баща ви не е харесвал Рупърт ли?

По лицето на Хю пробягна раздразнение.

— И татко, и аз, бяхме наясно, че Рупърт е по-скоро пламенен млад човек, а не разсъдлив. Нямаше пари, за да издържа съпруга и едва ли някога щеше да има. Баща му не остави нищо на него и на брат му и макар двамата да работеха здравата, липсваше им амбиция. С времето Ани щеше да го проумее и любовното увлечение щеше да се стопи от само себе си.

— Значи затова баща ви е поискал да изчакат с женитбата?

Лейк кимна.

— Ако татко й бе забранил открито да се вижда с Рупърт, своенравната ми сестра щеше да направи точно обратното. Затова подходи по-завоалирано. С отлагането на сватбата се надяваше тя да възвърне здравия си разум.

— Но подходът не е дал резултат.

— Все пак се оказа по-подходящ от моя. Аз се опитах да ги разделя. — Той придоби разкаяно изражение. — Оказа се гибелно.

— Как?

Джарет бе любопитен колко ще сподели Хю за случилото се между Анабел и Рупърт.

— Рупърт отиде да воюва и отнесе сърцето й, ето как. А после загина. Оттогава тя не е същата.

Мисълта, че тя още копнее за Рупърт, го прободе като нож в сърцето. Беше говорила за смъртта на Рупърт, за болката, че може да не я е искал. Но не спомена дали го обича още. Това го разяждаше.

— Е, ако сърцето й още е отдадено на Рупърт, не се притеснявайте. Няма да го даде на мен.

— Вие искате ли сърцето й? — попита направо Лейк.

Такъв прям въпрос заслужаваше прям отговор.

— Не знам.

Лейк видимо не се изненада.

— Докато не разберете, предлагам да я оставите на мира.

На Джарет му се стори смешно. Преди седмица каза нещо в този дух на Мастърс.

Лейк имаше пълно основание да му говори така — по този начин доказваше колко дълбоко е привързан към сестра си. Джарет нямаше как да не му се възхити.

Това обаче нямаше да повлияе на начина, по който смята да се държи с Анабел. След като седмица бе лишен от възможността да е близо до нея, още повече гореше от желание да е негова. Непременно трябва да я види отново насаме.

След като вече я люби се очакваше страстта му да бъде потушена донякъде. Винаги преди ставаше така с жени, с които се заиграваше. Ала Анабел не бе като другите жени. Той я желаеше непрекъснато.

Неочакван шум от преддверието накара двамата да се обърнат към вратата. В следващия миг чу познат женски глас.

— Разбрах, че ще намеря лорд Джарет Шарп тук. Вярно ли е?

Джарет се надигна от стола с въздишка. Проклятие! Явно бе настъпил краят на престоя му в Бъртън.