Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (2)

Глава първа

Лондон

Март, 1825 година

През деветнайсетте години от онази паметна нощ Джарет порасна с още трийсет сантиметра, научи се да се бие и продължаваше да залага на игри на карти. Сега вече за прехрана.

Днес обаче картите му служеха само за да го разсейват. Седнал до масата в кабинета на градската къща на баба им той подреди нови седем реда.

— Как е възможно да играеш карти в такъв момент?! — сопна се седналата на кушетката сестра му Силия.

— Не играя отвърна той спокойно. — Редя пасианс.

— Знаеш го Джарет — обади се брат им Гейб. — Не се чувства пълноценен без тесте карти в ръка.

— По-скоро не се чувства добре, ако не печели — намеси се сестра им Минерва.

— Значи никак не е добре напоследък, защото постоянно губи — отбеляза Гейб.

Джарет се напрегна. Отговаряше на истината. И като се има предвид, че поддържаше луксозния си начин на живот с печалбите си, това се превръщаше в проблем.

И затова Гейб, естествено, се заяждаше. Двайсет и шест годишният Гейб беше с шест години по-малък от Джарет и страшно досаден. И той, подобно на Минерва, имаше златисто кестеняви коси и зелени очи с нюанса на очите на майка им. Но единствено това бе общото между Гейб и строгата им майка.

— Няма начин пасиансите ти постоянно да излизат, ако не мамиш — отбеляза Минерва.

— Никога не мамя на карти.

Така беше. Всъщност те пренебрегваха невероятната му способност да следи всяка карта в тестето. Малцина го умееха.

— Не каза ли току-що, че пасиансът не е като игра на карти? — поинтересува се Гейб.

Проклето магаре! И за да направи нещата още по-неприятни, Гейб преплете пръсти, та кокалчетата му да изпукат, с което вбеси още повече Джарет.

— За бога, престани да го правиш! — сряза го Джарет.

— Това ли? — попита Гейб и нарочно отново изпука с кокалчета.

— Ако не внимаваш, малкия, ще те фрасна с моите кокалчета по лицето! — предупреди го Джарет.

— Стига сте се препирали! — скастри ги Силия. Погледна вратата към спалнята на баба им и лешниковите й очи се изпълниха със сълзи. — Как може да се карате, докато баба вероятно умира?!

— Баба не умира — възрази веднага практично настроената Минерва.

Четири години по-малка от Джарет, тя не притежаваше увлечението на Силия по драматизма, освен когато… ставаше въпрос за готическите романи, които пишеше.

Освен това, подобно на Джарет, Минерва познаваше баба им много по-добре от малката им сестричка. Хестър Плъмтри беше неразрушима. Сегашното „заболяване“ без съмнение бе поредният й кроеж да ги накара да й се подчинят.

Баба им даде ултиматум — петимата трябваше да се задомят в рамките на една година, иначе ще ги остави без наследство. Джарет би се опълчил на заплахата й, но не бе готов да обрече братята и сестрите си на живот без средства.

Оливър се опита да се противопостави на намерението й, а после изненада всички, като се ожени за американка. Това обаче не задоволи баба им. Тя настояваше и другите да последват примера му, а оставаха по-малко от десет месеца.

Опитът на баба им да го задоми за първата жена, която не би се стреснала от скандалната репутация, обгърнала семейство Шарп и тяхната безпътност, разсейваше и дори пречеше на Джарет при играта му на карти напоследък. Затова отчаяно искаше да спечели голяма сума, та да започне да издържа братята и сестрите си и да ги измъкне от хватката на баба им.

Отчаянието обаче е пагубно, седнеш ли на игралната маса. Досега успехът му се дължеше на способността да запазва хладнокръвие и да не се тревожи за изхода на играта. Само тогава изиграваше умело падналите му се при раздаването карти. Отчаянието кара човек да поема рискове, обзет от емоции, а не да разчита на уменията си. А напоследък прекалено често му се случваше да губи.

Какво, за бога, се надяваше да постигне баба им, като ги принуди да се задомят? Само щеше да увеличи броя на нещастните бракове, като този на родителите им.

Но Оливър не беше нещастен.

Оливър обаче извади късмет. Намери жена, която прие неразумните му постъпки и лошата му слава. Шансът да се повтори в семейството им бе малък. А цели четири пъти? Направо — нищожен. Нейно величество Съдбата е толкова променлива в живота, колкото и при хазарта.

Джарет изруга под нос, стана и закрачи напред-назад. За разлика от кабинета в Халстед Хол този на баба му бе просторен и светъл, с модерни мебели и голям макет на „Пивоварна Плъмтри“ върху масичка от палисандрово дърво.

Стисна зъби. Проклетата пивоварна! Баба им я управлява откакто той се помнеше. Вероятно затова си въобразява, че има право да управлява и живота им. Държеше да контролира всичко. Бегъл поглед към натрупаните върху писалището документи даваше ясно да се разбере, че ръководството на семейния бизнес й идва в повече на нейните седемдесет и една години. Същевременно упоритата старица отказваше да наеме управител, въпреки настояванията на Оливър.

— Джарет, написа ли онова писмо до Оливър? — попита Минерва.

— Да, докато ти беше в аптеката. Слуга го отнесе до пощата.

Оливър замина с новопридобитата си съпруга за Америка, за да се запознае с нейните роднини. Джарет и Минерва обаче държаха да е осведомен за състоянието на баба им, в случай че се окаже сериозно.

— Дано с Мария се забавляват в Масачузетс — подметна Минерва. — Той изглеждаше много разстроен онзи ден в библиотеката.

— И ти щеше да си разстроена, ако смяташе, че си причинила смъртта на родителите ни — отбеляза Гейб.

Това бе втората изненада, поднесена им от Оливър. Разказа как в деня на трагедията се е скарал с майка им, което станало причина бясна да тръгне да търси баща им.

— Дали Оливър е прав? — обади се Силия. — По негова вина ли мама е застреляла татко?

По време на трагедията Силия бе едва четиригодишна, затова имаше съвсем смътни спомени.

Джарет определено не смяташе така.

— Не! — отсече той.

— Защо не? — полюбопитства Минерва.

Какво да й отговори? Добре помнеше как… Не, не бива да отправя безпочвени обвинения, независимо за кого се отнасят. Но можеше да сподели другото си опасение.

— Добре помня как по време на пикника татко промърмори: „Тя пък къде отива?“, когато видя мама на кон да поема към ловната хижа. Не успявам да си го избия от главата.

Гейб продължи да разсъждава на глас върху думите на Джарет:

— Значи, ако е тръгнала да търси татко, както смята Оливър, щеше да го завари на пикника. Защо тогава ще ходи да го търси другаде?

— Точно така — съгласи се Джарет.

Минерва стисна устни, преди да обяви:

— Следователно версията на баба за случилото се отговаря на истината. Мама е отишла в ловната хижа, защото е била разстроена и е искала да бъде далеч от всички. После е заспала, стреснала се е от пристигането на татко, застреляла го е…

— … и щом го е видяла мъртъв, е застреляла и себе си — довърши вместо нея Силия. — Не, не го вярвам. Няма логика.

Гейб я погледна снизходително.

— Защото не допускаш жена да постъпи така безразсъдно и да застреля мъж, без да се замисли.

— Определено не бих направила подобно нещо! — нацупи се Силия.

— Защото те бива да стреляш и знаеш какво причиняват пушките — обърна й внимание Минерва. — Мама не беше наясно нито с едното, нито с другото.

— За това говоря! — не се предаваше Силия. — Нима е вдигнала пушката спонтанно и през онзи ден е стреляла за пръв път? Това са глупости! Та как я е заредила? — Всички се вторачиха в нея. — Не сте се замисляли за това, нали? — погледна тя победоносно.

— Възможно е да се е научила — предположи Гейб плахо. — Баба знае да стреля. Само защото мама никога не е стреляла в наше присъствие не означава, че майка й не я е научила.

Силия свъси вежди и се замисли.

— От друга страна — подхвана тя след малко, — ако мама е тръгнала с намерението съзнателно да застреля татко, както твърди Оливър, някой може да й е помогнал да зареди пушката… Например коняр… Така е имала възможност да простреля татко в ловната хижа… Има логика.

— Странно, че споменаваш коняр — обади се Джарет. — Именно някой от тях е оседлал коня й. Вероятно е разбрал накъде е тръгнала. Може дори да е споделила защо поема към ловната хижа. Ако говорим с конярите…

— Почти никой от тях не е останал в Халстед Хол, откакто Оливър затвори имението — напомни Минерва.

— Затова възнамерявам да наема Джаксън Пинтър и да му платя да ги открие — обясни Джарет.

Силия изсумтя.

— Може и да не го харесваш — побърза да добави брат й, но той е сред най-уважаваните тайни полицейски агенти от Боу Стрийт.

Предполагаше се, че Пинтър е ангажиран да им помага да проучат миналото на евентуалните им партньори и партньорки, но нямаше причина да не бъде натоварен и с друга задача.

Вратата на спалнята на баба им се отвори и доктор Райт влезе в кабинета.

— Е? — попита Джарет рязко. — Как е тя?

— Може ли да я видим? — поинтересува се Минерва.

— Настоява да види лорд Джарет — отвърна лекарят.

Джарет се напрегна. В отсъствието на Оливър, той беше

най-възрастният. Никой не знаеше какво е намислила да му възложи баба им сега, когато е „болна“.

— Тя добре ли е? — намеси се и Силия, видимо разтревожена.

— В момента се оплаква само от леки болки в гърдите. Не е нещо сериозно. — Доктор Райт погледна строго Джарет. — Нуждае се обаче от тишина и почивка, докато не се почувства по-добре, а твърди, че няма да стане, докато не говори с вас, милорд. — Понеже всички се изправиха на крака, той побърза да добави: — Насаме.

Джарет кимна суховато и го последва към стаята на баба им.

— Не казвайте нищо, което би я разстроило — нареди лекарят, затвори вратата и ги остави сами.

При вида на баба си Джарет затаи дъх. Баба му определено не изглеждаше както обикновено. Да, седеше в леглото, облегната на възглавници — сигурен знак, че не умира, — но бе далеч по-бледа от обичайното.

Реши да не обръща внимание на страха, който скова сърцето му. Баба му просто е малко неразположена, това е всичко. За пореден път се опитва да контролира живота им. Чака я обаче изненада, ако си въобразява, че приложената спрямо Оливър тактика ще даде резултат и при него.

Тя посочи стол до леглото и Джарет се настани. Целият беше нащрек.

— Онзи стар глупак Райт настоява да не ставам от леглото поне месец! — възнегодува тя. — Цял месец! Изключено е толкова дълго да не стъпя в пивоварната.

— Ще лежиш толкова, колкото е необходимо, за да се възстановиш — промърмори Джарет уклончиво в изчакване да разбере какво е намислила.

— Ще се търкалям в леглото един месец само ако има на кого да разчитам да движи нещата в пивоварната. Човек, на когото имам доверие. Някой, който ще се погрижи всичко да тече по мед и масло.

Впери изучаващ поглед в него и той застина. Значи това е намислила!

— Изключено! — скочи Джарет. — Дори не си го помисляй!

Въобще не възнамеряваше да се подчини на баба си. Не стига, че му диктува кога да се ожени, ами сега се опитва да направлява целия му живот.

Тя задиша с усилие. Едва събра сили да промълви:

— Някога ме молеше да ти дам тази възможност.

— Беше много, много отдавна.

Тогава отчаяно се мъчеше да си намери място под слънцето. Научи обаче, че каквото и място да си намериш, Съдбата ти го отнема внезапно. Надеждите ти за бъдещето се разбиват с една дума, родителите ти изчезват за секунди, а доброто име на семейството ти е опозорено завинаги.

В живота няма нищо сигурно. Затова е по-добре да преминеш през него фриволно, без ангажименти или мечти. Само така ще си спестиш разочарованията.

— Един ден ти ще наследиш пивоварната — напомни му тя.

— Само ако всичките се задомим в рамките на година — парира я той. — И дори да приемем, че я наследя, ще наема управител. Нещо, което ти трябваше да направиш преди години.

Думите му я накараха да свъси вежди.

— Не желая непознат човек да ръководи пивоварната. — Отдавна водеха този спор. — Ако ти не се захванеш, ще поставя Дезмънд начело — отсече тя.

Той побесня. Дезмънд Плъмтри беше първи братовчед на майка им; човек, когото всички те презираха; особено Джарет. Баба им и преди бе заплашвала да остави пивоварната на този негодник и знаеше всички възражения на внука си. Сега използваше чувствата му против самия него.

— Добре, дай я в ръцете на Дезмънд — процеди той през зъби, макар да се наложи да призове цялата си воля, за да не стане жертва на манипулацията на баба си.

— Той знае за нея дори по-малко от теб — подметна тя свадливо. — Освен това е зает с най-новото си начинание.

Джарет успя да прикрие облекчението си.

— Все трябва някой да познава бизнеса достатъчно добре, та да го поеме.

— Не и човек, на когото вярвам!

— И би доверила на мен да ръководя бизнеса? — Изсмя се цинично. — Доколкото си спомням само преди няколко години ми обяви, че комарджиите са паразитите на обществото. Ами ако изцедя всичките ти средства от скъпоценната ти пивоварна? Не те ли е страх?

Леко се зарадва, когато видя баба си да се изчервява.

— Казах го, защото не издържах да гледам как пилееш острия си ум по хазартните клубове. Това не е подходящ начин на живот за интелигентен млад мъж като теб, особено когато съм наясно, че си способен на много повече. Постигна известен успех с направените инвестиции. Няма да ти отнеме много време да навлезеш в делата на пивоварната. А и аз ще съм тук да те съветвам, при необходимост.

Умолителните нотки в тона й го накараха да се замисли. Тя звучеше почти… отчаяно. Той присви очи. Май има начин да обърне нещата в своя полза.

— Щом искаш да ръководя пивоварната в продължение на година, искам нещо в замяна.

— Ще получаваш заплата и ще се разберем…

— Не говоря за пари. Искам да отмениш ултиматума. — Наведе се напред и впи очи в нейните. — Никакви заплахи повече, че ще ни лишиш от наследство, ако не се задомим. Нещата отново да станат каквито бяха.

Тя го изгледа изпепеляващо.

— Няма да стане!

— Тогава очевидно ще се наложи да наемеш управител.

Той се изправи и тръгна към вратата.

— Почакай! — спря го тя.

Той се обърна и вирна въпросително вежди.

— Ами ако го отменя само за теб?

Джарет се насили да не се усмихне. Явно беше отчаяна, щом е готова да се пазари.

— Слушам те — насърчи я той.

— Ще накарам господин Бог да промени завещанието ми и ти ще наследиш пивоварната каквото и да се случи. — В тона й се прокраднаха горчиви нотки. — Остани стар ерген до края на дните си.

Заслужаваше си да обмисли предложението. Стане ли собственик на пивоварната, ще бъде в състояние да помага на братята и сестрите си, ако до края на годината не изпълнят условието на баба им. Те, разбира се, ще трябва да се оправят сами, приживе на баба им, но после Джарет ще ги издържа. Така ще бъдат в по-добро положение, отколкото сега.

— Нямам нищо против — подхвърли той.

Тя си пое дълбоко въздух и заяви:

— Условието обаче е да останеш в пивоварната, докато изтече годината.

— Защо? — попита напрегнато той.

— Прекалено много хора разчитат на нея за поминъка си. Щом ще я оставям на теб, трябва да съм сигурна, че ще я запазиш печеливша, каквато е сега, дори да решиш да наемеш управител, след като мен вече ме няма. Наложително е да познаваш бизнеса достатъчно добре, за да наемеш подходящия човек, а и аз искам да се уверя, че няма да я занемариш.

— Да не би да нямаш доверие на собствения си внук, че ще я запазя?

Привидно се направи на възмутен, но тя имаше право. Не бе стъпвал там от деветнайсет години. Какво знаеше вече за занаята?

Но пък можеше да се научи. И щеше да го направи, ако това веднъж завинаги ще спре баба им да се бърка в живота им. Но той щеше да диктува условията.

— Добре. Ще поема ръководството до края на годината. — Забеляза усмивката й и побърза да добави: — Но настоявам за пълен контрол. Ще те държа в течение как върви бизнесът и ще имаш право да изразяваш мнение, но окончателните решения ще вземам аз. — Думите му заличиха усмивката й. — Ще ръководя „Пивоварна Плъмтри“ както смятам за правилно и ти няма да се намесваш. Ще подпишем писмено споразумение в този дух.

Леденият поглед, който му хвърли със сините си очи, му подсказа, че въобще не е толкова болна, на колкото се прави.

— За една година си в състояние да нанесеш доста вреди.

— Така е, но идеята не е моя, нали?

— Тогава обещай да не предприемаш драстични промени.

Той скръсти ръце пред гърдите си и невъзмутимо отказа:

— Не обещавам нищо подобно.

Изражението й стана тревожно.

— Поне обещай да не правиш рисковани инвестиции.

— Не! Или ще ми дадеш пълен контрол, или си намери управител.

Чувстваше се удовлетворен той да диктува правилата. Нямаше да допусне тя да му диша във врата, да оспорва всяко негово решение. Ако ще ръководи пивоварната, ще бъде по неговия начин. А изтече ли годината, ще е свободен да живее както иска… И ще е подсигурил братята и сестрите си да направят същото.

Баба му, естествено, едва ли щеше да приеме условията му. През нито един ден от живота си не бе изпускала контрол над нещата. За нищо на света нямаше да остави „паразита“, нейния внук, да прави каквото иска в продължение на цяла година.

Затова се изненада, когато я чу да казва:

— Добре, съгласна съм. Утре ще ти предоставя споразумението ни в писмен вид.

Стори му се, че в очите й се мярка лукаво пламъче, но то изчезна светкавично и не бе сигурен дали не си го е въобразил.

— Имам обаче едно-единствено изискване — продължи тя. — Да запазиш господин Крофт като твой секретар.

Джарет простена. Секретарят на баба му бе сред най-странните хора, които бе срещал.

— Налага ли се?

— Да, изглежда причудлив, но ти гарантирам, че до седмица ще си доволен, задето си се съгласил. Незаменим е за пивоварната.

Е, като цяло плащаше ниска цена, за да си възвърне начина на живот. В сделката той определено получаваше повече.