Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (19)

Глава осемнайсета

Джарет лежеше зашеметен и омагьосан. Никога не бе преживявал толкова прелестно любене. Още не вярваше колко охотно му се отдаде Анабел след всички грубости, които й наговори. Луд е бил, като си е въобразявал, че тя използва тялото си, за да го въвлече в плана си. Никога не бе срещал жена, която приема любовния акт с такава невинна радост.

Фактът, че я докара до оргазъм, го изпълваше с неописуемо задоволство. А какво щеше да предприеме сега? Наистина ли ще си замине завинаги на сутринта?

Мисълта накара нещо в гърдите му да трепне. Мили боже, кога го плени така тази производителка на бира с остър като бръснач език? Наистина ли не беше богиня, пратена на земята да го омае?

— Джарет… — промълви тя и постави ръка на гърдите му.

Сигурно я смазваше с тежестта си. Никога не бе стигал до подобна самозабрава с жена. Изтърколи се настрана.

— Настръхнала си — забеляза той и придърпа сгънатото в краката им одеяло върху тях. — Така по-добре ли е?

— Да, благодаря — прошепна свенливо тя.

Никога не я бе виждал плаха или свенлива. Това го очарова още повече. Очите й обаче бяха подозрително влажни, когато го погледна.

— Нараних ли те? — сепнато попита той.

Тя поклати глава.

— Не… Беше чудесно… Не съм си представяла… Миналия път…

— Първият път между двама неопитни любовници рядко е запомнящо се, доколкото ми е известно.

— И не само това… За теб вероятно не е било нищо специално, но за…

— Ш-ш-ш-т… — постави той пръст върху устните й. — Беше възхитително. Ти си възхитителна.

— По-скоро — ти — усмихна се тя. — Та аз дори не знаех какво да правя.

— Но се справи отлично — увери я Джарет.

Дълго щеше да помни изражението й, когато изживя оргазма.

Това го подтикна да зададе въпроси, чийто отговори отдавна копнееше да чуе.

— Разкажи ми за Рупърт.

— Какво точно те интересува?

— Как се срещнахте?

Тя въздъхна облекчено и веднага подхвана:

— Той и по-големият му брат бяха синовете на овдовелия управител на татковата пивоварна. Когато Рупърт бе на четиринайсет, а аз на единайсет, сърцето на баща им сдаде и те останаха сираци. Татко им даде работа в пивоварната. Често идваха на вечеря при нас.

— Значи често си го виждала.

Тя кимна.

— Към четиринайсетгодишна започнах да го виждам с други очи. На него му отне повече време. Бях на петнайсет, когато той започна да ухажва дъщерята на шивача и аз страшно ревнувах. Един ден изсипах кош с риба върху главата му, защото отиваше на среща с нея. Той ме подгони, като се заканваше да ме напляска. — Тя се усмихна. — Вместо това ме разцелува. С това свърши ухажването на дъщерята на шивача.

Историята за провинциалния романс го трогна повече, отколкото му допадаше. Представи си я на петнайсет — свежа, замечтана и увлечена по няколко години по-голям от нея хубавец. Изненада се, че мигом намрази момъка, отнел, макар и за кратко сърцето й.

— Навърших шестнайсет и Рупърт поиска ръката ми от татко. Той позволи да се сгодим, но настоя да изчакаме с женитбата, защото според него бях прекалено малка. После братът на Рупърт загина, а останалото го знаеш.

— Не всичко. Явно си се измъкнала да се срещнеш с него, преди да постъпи в армията. — Постави ръце върху скулите й.

— Не разбирам защо двамата не сте се оженили, след като ти е отнел невинността. Вече сте били сгодени. Защо да не се венчаете?

— Нямаше кога. Той заминаваше на следващия ден.

— Брат ти очевидно е смятал, че има време, след като е хукнал да го преследва.

Тя се размърда и постави глава върху гърдите му.

— Изискваше се родителска благословия.

— Баща ти нямаше да ти я откаже, особено след като Рупърт те е лишил от невинността ти. Не ми е ясно…

— Рупърт не ме искаше. Това е!

Джарет я зяпна.

— Как така?

Тежка въздишка се изтръгна от крехкото й тяло.

— Не биваше да се стига дотам да се любим. Той дойде на прощална вечеря, сбогувахме се. Хю даже ни остави за малко насаме, за да се целунем. — Гласът й се сниши до тъжен шепот.

— Сърцето ми беше разбито. Не бях в състояние да приема, че заминава. Затова събрах малко багаж и се измъкнах от вкъщи. Възнамерявах да го последвам. Умолявах го да ме вземе със себе си. Настоявах да се венчаем и аз да замина с него. Той отказваше да чуе.

— Естествено! — възкликна Джарет ужасен. — Никой мъж не иска да види любимата жена в опасност.

Тя извърна глава, за да го погледне.

— По-силна съм, отколкото предполагаш. Щях да се справя. Щях да го следвам, да го пера, да му готвя, както другите жени, последвали съпрузите си.

— Те не са били шестнайсетгодишни, отгледани от богати производители на бира! По-скоро са били дъщери или сестри на военни, или беднячки без друг избор. Трудно е да следваш мъж, тръгнал да воюва. Не го виня, задето не те е взел. Освен това на доброволците рядко им позволяват да вземат съпругите си. Най-вероятно щяха да му откажат.

— А ако не бе станало така? Може би щях да попреча да го убият. Кой знае колко е лежал на бойното поле, преди да го намерят. Щях да се грижа за него, да превързвам раните му, да…

— А той най-вероятно щеше да умре въпреки това, скъпа. — Погали я по косата. Сърцето му се свиваше от мисълта, че тя вини себе си за смъртта на годеника си. — Пет хиляди души загубиха живота си при Витория. Битката е била ожесточена. Имал е пълно право да не те вземе.

Тъмните й очи се изпълниха с тъга.

— Но трябваше да се венчае за мен, преди да замине. Така мислиш, нали?

Джарет съжали, задето подхвана темата. Подозираше, че зад нея се крие някаква история, но очакваше да е свързана с баща й или нейните опасения. Не си бе представял, че Рупърт е негодник.

— Сигурен съм, че те е желал — вметна той предпазливо.

— А аз не съм. След случилото се не спомена и дума да се оженим веднага. Обеща да се върне скоро. След като войната свърши сме щели да вдигнем голяма църковна сватба. Твърдеше, че ме обича. Обеща да сме заедно. А после побягна да се бие, без да го е грижа за мен. И всичко това, защото не ме е искал.

— Дълбоко се съмнявам — възрази Джарет, озовал се в положението да извинява поведението на проклетия й годеник. — Мъжете реагират по различен начин на заплахите от война. Вероятно се е притеснявал, че едва ли ще има възможност да те издържа с войнишката си заплата. Смятал е да се върне и затова не се е оженил веднага за теб. Или ти е предоставил възможност да се омъжиш за друг, ако го ранят или…

— … убият? Тогава щях да съм почтена вдовица. Щях да съм свободна да се омъжа, за когото поискам, вместо да крия…

Сведе глава, за да не види сълзите й.

Той отметна кичур от лицето й.

— Готвех се да кажа: „или непоправимо ранен“. Мъжете често се връщат осакатени от войната. Имат мозъчни травми, откъснати крайници. Вероятно не е желаел да преживееш подобно нещастие.

— Лесно е да се каже. Но много по-вероятно е да не е искал… да бъде обременен със съпруга и да се отдаде изцяло на вълнуващото си приключение.

— Ако е истина, значи е бил глупак! Пълен и непоправим глупак. Всеки мъж, очакван от теб, е бил истински щастливец.

— Не всеки — възрази тя.

Той застина. Тя имаше право. Не беше негова работа да говори такива неща, след като той например не би искал тя да го чака. Наистина ли беше така?

Преди да измисли какво да отговори, тя подхвърли с пресилена безгрижност:

— Както и да е. Беше много отдавна. Каквито и да са причините му, те са в миналото. Аз постъпих глупаво и сега животът ми е такъв. — Успя да се усмихне леко. — Не е кой знае колко лош живот. Имам племенници и племеннички, които обичам, идвам в пивоварната, когато поискам…

— Анабел… — почувства необходимост да я прекъсне, да й каже нещо, от което тя да осъзнае своята стойност.

Докосна устните му с пръст.

— Да се насладим на това, което ни се предлага в момента, докато имаме възможност — предложи тя и се сгуши в него. — А и нещо около теб ме озадачава. Защо си станал комарджия, след като те бива в пивоварния бизнес, а и работата определено ти харесва? Баба ти положително би те взела под крилото си с удоволствие.

Той застина. Не му се говореше за този период от живота му пред нея. Допусне ли я близо до себе си, няма начин да не разбие сърцето му. Тя ще го обгърне с нежното си състрадание и той ще се привърже към нея. После неминуемо ще й поднесе сърцето си на поднос.

Не, тя не би го наранила съзнателно. В това е сигурен. Но дълго време се бе пазил да не го е грижа за никого. Нямаше да се поддаде и сега, и то пред жена, която смята да изостави на сутринта.

— Добър комарджия съм — защити се той. — Затова успях да те вкарам в леглото си.

Тя не се усмихна, а продължи да го гледа с широко отворени очи.

— След като не ти се говори точно за това, просто кажи нещо — подтикна го Анабел.

Той се стъписа и си припомни думите й, изречени неотдавна.

Ти какво си споделил с мен за себе си? Почти нищо. Не ме вини, задето съдя за теб по малкото, което си казал.

— Няма много за казване — отвърна той сдържано. — Баба искаше да стана адвокат, както подхожда на социалното ми положение. Изпрати ме в „Итън“, ала аз открих, че предпочитам хазарта пред учебниците. През цялото време ме наричаш нехранимайко и си права. Не се интересувам от никого, освен от себе си и предпочитам да съм с тесте карти в ръката, вместо да правя нещо смислено в живота.

— Не е вярно — обади се тя тихо. — В сърцето ти, знам…

— Нищо не знаеш! — сряза я той, но видя как тя трепна. — Извинявай. Остават ни само няколко часа, преди да замина за Лондон, и не желая да ги прекараме в обсъждане какви са моите недостатъци. — Прокара ръка по съблазнителните й форми. — Предпочитам да изпълня обещанието си.

— Какво обещание? — озадачи се Анабел и свъси вежди.

— Че ще те накарам да умоляваш за още, преди нощта да е свършила.

Тя искаше да възрази, но той я накара да млъкне с дълга, разгорещена целувка, от която всякакви мисли изчезнаха от главата й. По едно време обгърна врата му с ръце и той разбра, че е спечелил. Кръвта му закипя.

Откъсна устни от нейните, за да ги плъзне по прелестните й гърди. Едва поемайки си дъх, тя промълви:

— Казах ти: аз не умолявам.

— Този път ще го направиш, моя Венеро, повярвай.

И се впусна да й го доказва.

Започна да обхожда с език чувствените й места и съвсем скоро тя го умоляваше да проникне в нея. Нещо, което той с радост направи.

Двамата достигнаха до втори оргазъм и останаха отпуснати омаломощено с преплетени крайници. Той дори задряма, което рядко правеше в присъствието на жена, но с Анабел се чувстваше така спокоен, удовлетворен…

— Джарет! — разбуди го острият й тон.

Бавно отвори очи. Анабел стоеше пред него вече по бельо, фуста и долна риза.

— Помогни ми да се облека. Станало е почти четири. Трябва да се прибера, преди някой да е открил отсъствието ми.

— Разбира се — промърмори той с все още замаяна от съня глава. — Дай ми минутка.

Колко дълго беше спал? Поне два часа. Достатъчно, за да се чувства като мъртвец.

И тя вероятно изпитва същата отпадналост, но това не й попречи да го погледне съчувствено.

— Нали ще успееш да поспиш още малко в странноприемницата? Пък и после, на път за Лондон, ще имаш възможност да се отпуснеш в каретата.

Подаде му дрехите и се захвана да оправя стаята. Той не успяваше да откъсне поглед от нея: изглеждаше толкова нежна и крехка в долна риза, която не оставяше почти нищо на въображението.

Предполагаше се, че днес ще замине. Никога повече няма да я види, проблемите на „Лейк ейл“ няма да са негови. Ще се върне и ще докладва на баба си, че е била права — бирата от Бъртън не заслужава риска „Пивоварна Плъмтри“ да се намеси.

От тази мисъл гърлото му се сви.

— Какво ще кажеш на брат си? — поинтересува се Джарет. — За сутрешната ни среща, имам предвид.

— Истината, предполагам.

— Мили боже!

Тя се извърна. Страните й пламтяха.

— Нямам предвид случилото се между нас. Ще обясня, че след като си огледал пивоварната и си се върнал в Лондон си променил решението си. — Усмихна му се тъжно. — И без това бе малко вероятно да ни помогнеш, нали?

Изведнъж на Джарет не му хареса идеята да го смятат за мъж, на когото не може да се разчита; и никак не му се нравеше да се нареди сред мнозината разочаровали я мъже — баща й, брат й, годеника й.

Ако не помогне на семейство Лейк, докъде ще стигнат те? Тя ще успее ли да убеди брат си да продаде компанията? В момента нямаше да им донесе големи приходи. Дори да получат повече от очакваното, скоро ще затънат без доходите от пивоварната. Особено ако брат й не зареже бутилката.

Анабел вероятно ще се обърне към друг производител за помощ. Например проклетия Алсоп!

Госпожица Лейк е готова почти на всичко, за да спаси пивоварната на баща си.

Кръвта му замръзна. Не защото Анабел би искала да се отдаде на пиявица като Алсоп, а защото ще смята, че няма друг избор. Прилошаваше му само от мисълта за подобен развой.

Стана от леглото, отиде до гаснещия огън и хвърли вътре двата презерватива. Много жени са били принуждавани да правят какво ли не, за да спасят любими хора. Мисълта Анабел да се окаже една от тях…

— Днес няма да пътувам за Лондон.

Нямаше начин! Пияница или не, брат й бе ключът към спасението на „Лейк ейл“ и, ако Джарет я остави сама да се справи с Хю, значи той няма да е с нищо по-добър от Рупърт, с празните му думи и още по-празните обещания.

— Защо? — погледна го тя слисана.

Той направи няколко крачки, вдигна корсета й и й помогна да го сложи.

— Ще остана тук, за да направя каквото мога планът ти да проработи.

Тя се извърна с лице към него.

— Ти… Ти ще говориш с капитаните от Източно индийската компания за превоз? Ще сключиш договор за нашата бира?

Надеждата в очите й го омагьоса.

— Нали това искаше?

— Да! — Широка усмивка озари лицето й. Хвърли се на врата му. — Да, да, да! — засмя се жизнерадостно. Възгласите й подействаха като балсам за ушите му. Покри лицето му с целувки. Едва след секунди се окопити. — Но защо? Няма нужда. Залогът…

— Не ме интересува проклетият залог! — изръмжа той. — Имаш нужда от помощ, а аз съм склонен да ти подам ръка. Ще отделя още ден-два, да видя дали ще успея да уредя нещата.

— О, Джарет, това е най-хубавото, което можеш да направиш за мен!

Без дума повече тя се разплака.

Типично по мъжки, в гърдите му се надигна паника.

— Хайде, скъпа — притисна я той към себе си. — Мислех, че ще си щастлива.

— Щастлива съм! — изхлипа тя. — Така се държа, когато съм щастлива.

— Не бих искал да видя какво правиш, когато си тъжна.

— И тогава плача — промърмори тя. — Доста плача.

Сърцето му се сви. Колко ли пъти бе плакала за мъжа, който я бе изоставил и загинал? Колко ли пъти брат й я е разплаквал?

— Не плача само, когато съм ядосана — продължи тя, докато се опитваше да се овладее. — Тогава крещя.

— Помня — кимна той. За да спре сълзите й, добави: — Аз не плача никога. Много е… неугледно.

— Никога ли? — вдигна тя мокрите си очи към него.

— Никога.

— Това е ужасно. — Избърса сълзите с опакото на ръката си. — Не си представям, че няма да мога да плача. После се чувствам страшно облекчена. — Усмихна му се сконфузено. — Но изглеждам доста по-зле, знам.

— За мен винаги приличаш на богиня. — Давайки си сметка колко сантиментално звучи, той я обърна и продължи да затяга корсета. Така същевременно избягваше да гледа надеждата в очите й. — Е, къде ще се състои срещата с брат ти?

— Където поискаш.

— Тогава нека бъде тук. И настоявам ти и господин Уолтърс да присъствате.

— Разбира се.

— Освен това ще прегледам счетоводните книги на „Лейк ейл“.

Тя застина.

— Всичките ли?

— Всичките. Няма да подпиша никакъв договор с компанията ви, докато не се убедя, че е във форма, и не съм сигурен, че ще има достатъчно бира да кача на корабите за Индия.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знам дали Хю ще се съгласи.

— Налага се, ако желае да му помогна.

Той приключи с пристягането на корсета. Тя изправи рамене.

— Тогава ще го накарам да го направи.

Джарет едва потисна усмивката си. Въпреки всичките си сълзи тя бе силна, готова да се хвърли във всяко начинание. Той продължи:

— Нужен ми е списък на всичките ви снабдители. Ако знаете нещо за намеренията на Алсоп и Бас, трябва да разполагам и с тази информация.

— Добре.

Докато се обличаха, той постави още изисквания — искаше да й даде да разбере, че няма да е никак лесно. Трябваше да поработят здравата, за да осъществят замисленото.

— Ще те изпратя — каза той, когато и двамата се облякоха.

— В никакъв случай! — отсече тя решително. — Никой не бива да ни вижда заедно.

— Анабел, не е безопасно.

Тя се засмя.

— По това време е толкова безопасно да вървя по улиците на Бъртън, колкото и ако съм си у дома. — Кимна към вратата. — Ти тръгни първи. Постарай се да влезеш в странноприемницата, без да те забележи някой. Аз ще изляза след малко.

Идеята не му хареса, но бе наясно с нейната неотстъпчивост.

— Добре. — При вратата обаче спря и се обърна. — Кога ще те видя отново?

— След няколко часа, на срещата.

Той свъси вежди.

— Не това имах предвид, както ти е известно.

По страните й плъзна руменина, но Анабел издържа на изпитателния му поглед.

— Оставането ти тук, за да ни помогнеш, включва ли… нова среща с мен?

— Не, по дяволите! Няма нищо общо!

Тя го погледна сякаш преценява доколко е искрен. После на устните й се появи нежна усмивка.

— Тогава можеш да ме видиш, когато пожелаеш.

Сърцето му се разтуптя диво.

— Довечера? По същото време? Тук?

В очите й заиграха палави пламъчета.

— След като така желаеш, милорд.

— Това, което желая — изръмжа той, върна се обратно и я взе в прегръдките си, — е да престанеш да ме наричаш милорд.

Впи устни в нейните и остана доволен колко охотно откликна тя. Никога нямаше да му омръзне да я целува. Тя му действаше като опиат, а той бързо се пристрастяваше.

Съвсем скоро обаче тя се отскубна.

— Достатъчно. Чака ни дълъг ден.

Погледна я въпросително.

— Ще бъдеш неумолима събеседничка, доколкото схващам, госпожице Лейк.

— Дори нямаш представа колко. — Вдигна ръка и отметна паднал на челото му кичур. — Благодаря ти.

— Моля.

Той си тръгна, но сърцето му ликуваше. Чувстваше се приповдигнато — същински рицар в лъскави доспехи. Боже, било чудесно да подадеш ръка на някого и да му помогнеш. Особено когато става въпрос за нея.

Лесно би привикнал с мисълта Анабел постоянно да е в обятията му. Ако не внимава, ще го завърти на малкото си пръстче, както Мария въртеше брат му.

Изсумтя. Беше чист абсурд. Проявява доброта към Анабел, това бе всичко. Дори не доброта, а бизнес начинание, заредено със здрав смисъл стига той да е нащрек и да избягва опасностите. Така определено ще нараснат и спадналите продажби на „Пивоварна Плъмтри“. Какво по-хубаво от това?

Докато стигна до странноприемницата, почти успя да се убеди, че става въпрос единствено за това.