Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (17)

Глава шестнайсета

Вече час Джарет се подготвяше за срещата си с Анабел. Преоблече се в по-подходящи дрехи за тайна среща с лъжлива, макар и привлекателна жена и се опита да пропъди разнежването, което от няколко дни насам бе започнал да изпитва към нея. Искаше да заличи от съзнанието си всички спомени, които предизвикваха възхищението му — търпението й към госпожа Лейк и Джорди, огромната й преданост към семейството… нейната безспорна уязвимост онзи ден в обора.

Именно в това бе проблемът: изглеждаше уязвима, но всъщност не беше. След вечерята възстановяваше събитията по време на пътуването им и си даде сметка колко далеч е отишла в хитрините си. Не само го излъга, но убеди и останалата част от семейството да лъже. Придума го да повярва, че планът й ще проработи, а през цялото време е заела, че зависи от несигурното състояние на брат й, пияницата. Дори разигра онази фалшива сценка с лекаря в дома им.

Накара го да й повярва. Дори още по-лошо: изкара го недостоен негодник, а през цялото време именно тя не е заслужавала капчица доверие. Колкото повече мислеше за това, толкова повече изстиваше сърцето му и накрая стигна до убеждението, че е имунизиран срещу усмивките и полуистините й.

Ала ето я сега пред него: крехка и уморена, сгушена под тежка вълнена пелерина, с широко отворени озадачени очи пред неизвестността, която я очаква. Видът й заплашваше да унищожи така внимателно изградената от него стена, за да се предпази.

Дяволите да я вземат! Защо му въздейства така? Защо най-после не разбере, че всяка нейна дума и всяко нейно действие цели едно: да спаси проклетата им семейна пивоварна?

— Подранил си — отбеляза тя тихо и мина край него, за да застане пред вратата.

— Нямам търпение нощното развлечение да започне — отвърна той. — Искам да разполагам с достатъчно време, за да се насладя… на наградата си.

Плъзна поглед по тялото й, за да й напомни как възнамерява да се възмезди. В отговор по страните й плъзна руменина, а в очите й се появиха гневни пламъчета.

— Стига да спечелиш, което не е напълно сигурно.

Вечно бе готова да се бори, а това дяволски го възбуждаше.

Застана съвсем близо зад гърба й и изпита задоволство, когато видя как ръката й с ключа потреперва.

— Сигурен съм, че ще победя — заяви той тихо.

— Един път вече те бих — напомни тя. — Защо да не се повтори?

Той изсумтя.

— Знаеш ли как ме наричат в лондонските игрални салони?

— Нахакан?

Той потисна напушилия го смях.

— Принца на пикета. Почти никога не губя.

Тя отключи и отвори вратата.

— Излиза, че имаш нечестно предимство. Не е джентълменско.

— Не, не е — съгласи се той без капка разкаяние.

Тя затвори вратата и запали свещ. После свали пелерината, а той сепнато си пое дъх. Все още беше облечена във вечерната рокля; онази, която той мечтаеше да разкъса със зъби, за да разголи Анабел пред себе си.

Изгледа го с нахакано изражение, а на него му се прииска да я притисне към стената и да я задуши с целувки.

— Трябва да стоплим малко тук — подхвърли тя. — Нямах време да се преоблека.

— Чудесно. И без това цяла вечер си представям как ще я смъкна от теб.

— Доста си самоуверен — отбеляза тя.

— Винаги съм такъв.

Тя обърна глава, вероятно за да го укори и улови погледа му, вторачен в дупето й.

— Мислиш ме за лека жена, нали?

Той се стресна.

— Защо да мисля подобно нещо?

— Заради онова, което съм направила с Рупърт.

— Една страстна нощ с „истинската ти любов“ не те прави лека жена.

— Тогава защо се държиш така хладно, защо си ми ядосан?

— Нямаш право да ме виниш. Излъга ме.

— Ако не го бях направила, нямаше да дойдеш. Постъпих, както смятах за правилно.

— Именно затова съм ядосан! Мислех те за…

— … невинно провинциално момиче? — довърши тя с горчивина.

— Почтена — поправи я той.

— Почтена съм, дяволите да те вземат!

— Затова ли залагаш тялото си, само и само да опазиш пивоварната на брат ти?

— Ти предложи залога, не аз! — изгледа го тя бясна.

— Но ти го прие. И тази вечер предложи същия. — Пристъпи по-близо до нея. — Което ме кара да се запитам дали всички целувки и милувки между нас не са били, за да ме подведеш.

Погледна го ужасена.

— Смяташ… Наистина ли мислиш… Ти си глупак! Няма начин да не си разбрал, че те желая. Жена не е в състояние да прикрие подобно нещо!

— Аз съм тук, защото те желая. Това желание замъглява здравия ми разсъдък. А ти си готова да продадеш тялото си, само и само да ви помогна.

Тя пребледня.

— Не продавам тялото си! Залогът е такъв. Надявам се да спечеля.

— А ако не успееш?

— Пресметнат риск е.

Тя сви рамене, пристъпи към писалището и запали още свещи.

Той измъкна тесте карти от джоба си и започна да ги разбърква.

— Кажи, скъпа, откога предприемаш всичко необходимо, за да спасиш „Лейк ейл“?

— Какво имаш предвид? — изгледа го тя изпитателно.

— Брат ти е наследил компанията преди три години. Оттогава ли криеш колко е безпомощен? Или още преди това?

— Всъщност… — Видимо се поколеба, после изправи рамене.

— Всъщност Хю не наследи пивоварната преди три години. Татко я остави на брат си, стар ерген. Според завещанието половината се падаше на нас, а другата половина — на чичо и именно той беше собственикът.

Джарет спря да разбърква картите. В Англия не се правеха такива неща. Правилото първородният син да наследи всичко действаше почти безотказно. Ако един баща не постъпи така, значи нещо бе дълбоко ненаред.

— Защо, за бога? — не успя той да скрие смайването си.

— По ред причини. Хю въобще не прилича на татко. Той е тих, кротък човек, обича спокойните занимания, не се откъсваше от книгите. Двамата с татко бяха в непрекъснати пререкания. Хю разбира от бизнес, но не се доверява на собствените си инстинкти, а татко… обичаше да се налага за всичко. Постоянно се подиграваше на Хю заради липсата му на смелост. Преценил е, предполагам, че е най-добре чичо да ръководи пивоварната, а ние да получаваме своя дял от приходите.

Постави картите на плота пред нея и попита.

— Хю беше ли съгласен?

— Не бих казала. Чувстваше се предаден.

Естествено. Не е лесно да приемеш фактът, че собственият ти баща няма достатъчно доверие в теб, за да ти отстъпи семейния бизнес. Нима и ти не се почувства така, когато разбра, че баба ти не е готова да предаде „Пивоварна Плъмтри“ в твои ръце?

Прониза го стара болка. Дори и сега баба му нямаше да му повери пивоварната, ако не се беше разболяла.

Свъси вежди, защото въобще не желаеше да се сравнява с Хю Лейк. Мъжът беше пияница. Джарет не беше.

Не. Той беше безскрупулен комарджия. Далеч по-подходяща подготовка, за да ръководиш семейния бизнес.

— Но сега брат ти е собственик, нали? — продължи да разпитва Джарет.

— Да, защото чичо почина и Хю го наследи.

Двамата теглиха по карта, за да видят кой ще раздава. Той спечели.

— Тогава ли започна да пие?

— Не. Справяше се много добре преди пазарът да се срине заради руснаците. А после, колкото повече се стараеше да опази „Лейк ейл“, толкова повече затъвахме. Хю реши, че се е провалил. Тогава започна да пие.

Джарет се запита как той би реагирал в подобна ситуация. Фактът, че подобна мисъл въобще минава през ума му, го вбеси.

— Разказваш ми всичко това, за да изпитам съчувствие към брат ти ли?

И към теб.

— Само отговарям на въпроса ти. — Анабел си взе картите. — Освен това Хю няма нищо общо с лъжите ми. Той наистина смяташе, че сме отишли в Лондон, за да търсим училище за Джорди.

Тази информация го смая.

— Не е знаел за плана ти?

— Идеята да се насочим към индийския пазар бе негова, но срещата му с капитаните от Източно индийската компания за превоз не мина добре. Повече не се обърна към тях. Смяташе, че ще се провали. Но Сиси и аз преценихме, че ако привлечем „Пивоварна Плъмтри“ на наша страна, това ще му вдъхне увереност и няма да се откаже от плановете си.

— Доста дръзко — изкоментира Джарет.

— Така е — въздъхна тя. — Но се налагаше да предприемем нещо. — Погледна го в очите. — Нямаше представа, че го описвам като болен. Все още не знае за първия залог и се надявам да не научи и за този. Ако разбере, ще те изхвърли от града. — Тонът й стана по-остър. — И определено няма да те завлече пред олтара с мен, както си въобразяваш. В това отношение няма от какво да се притесняваш.

— Не го и правя. Никой не е в състояние да ме накара насила да направя нещо.

— О, това ми е известно — отвърна тя жлъчно. — Постъпваш както искаш, независимо какво причиняваш на другите. По въпроса съм наясно от самото начало.

Фактът, че е права, не му помогна да приеме по-леко думите й.

— Краткото ни познанство не е повод да си въобразяваш, че знаеш нещо за мен. — Той също си взе картите. — Наясно си единствено с клюките по мой адрес.

— И чия е вината? — попита тя тихо. — Ти какво си споделил с мен за себе си? Почти нищо. Не ме вини, задето съдя за теб по малкото, което си казал.

Той се обърка. Тя имаше право. Тя му разказа и за себе си, и за годеника си, а той въобще не бе споделил нищо за живота си.

Но колкото повече знае един човек за теб, толкова повече и ти държиш на него, а той не желаеше подобно нещо. Тогава защо нейните приказки за брат й му въздействат както навярно тя иска да му се отразят?

Защото е идиот. И защото разбираше какво е изпитвал брат й. Никак не му беше чуждо.

Няма значение. Няма да допусне да има значение. От самото начало предложението й беше глупаво, а сега, когато знае истината, му се струваше още по-нереалистично.

Но Сиси и аз преценихме, че ако привлечем „Пивоварна Плъмтри“ на наша страна, това ще му вдъхне увереност и няма да се откаже от плановете си.

Изруга тихо. Липсата на увереност на Хю Лейк не е негов проблем, по дяволите!

— Лоши карти ли ти се паднаха? — полюбопитства тя.

— Не — отвърна той, но всъщност почти не ги виждаше. Друго занимаваше ума му. И трябваше да го знае. — Защо толкова те е грижа какво става с брат ти? Нали не е искал саможертви от теб? Защо го правиш?

Тя преглътна и сведе очи.

— Защото всички зависим от него.

— Би могла да се омъжиш — подхвърли той. — На вечерята няколко души споменаха, че си отхвърлила предложения за брак. За теб не е трудно да си намериш съпруг и тогава няма да зависиш повече от брат си. Нека той сам се грижи за себе си.

— Как да се омъжа? Не съм непорочна.

Срамът в тона й накара нещо в душата му да трепне.

— Почтен човек не би обърнал внимание. Особено като знае какви са били обстоятелствата. Не е необичайно сгодени двойки да… се увлекат и да прекрачат границите преди женитбата. — Видя пребледнялото й лице, треперещите й ръце. Съществуваше още нещо, което не му казва. — Защо правиш всичко това за него?

— Защото случилото се между него и татко отчасти е заради мен. — По лицето й се изписа болка. — Задължена съм му.

Той я зяпна.

— Защо да си виновна ти?

Тя подреди картите си с резки, отсечени движения, които издадоха нервността й.

— Гостувах на него и Сиси, когато Рупърт и аз… Знаеш за какво говоря. Хю ме хвана да се промъквам обратно, но беше прекалено късно. Той побесня и настоя Рупърт веднага да се ожени за мен. Рупърт обаче вече се бе записал доброволец. — Сниши глас до шепот. — Татко така и никога не прости на Хю, че не е внимавал повече за мен. Това съвсем влоши нещата между двамата. След това татко се държеше несравнимо по-лошо с Хю.

— Не е било честно нито спрямо него, нито спрямо теб — отсече Джарет. — Нима баща ви наистина е мислил, че брат ти е в състояние да те опази? Имам две сестри и те уверявам: ако искат да се срещнат тайно с мъж, с нищо не мога да го предотвратя. — Сети се за Мастърс и се намръщи. — Понякога ми се ще да не е така. Баща ти не е бил прав да вини брат ти за случилото се.

— Знам. Редно беше да вини мен.

— Не, по дяволите! Трябвало е да вини мъжа, който те е обезчестил, без да мисли какви ще бъдат последиците за теб!

Представи си колко тежки последици всъщност е трябвало да преживее и побесня. Наложило се е да живее като монахиня, да се грижи за близките си и да не създаде свой дом или семейство. И всичко заради една открадната нощ с мъж.

Сниши глас.

— Не бива да поемаш целия товар заради греховете на Рупърт, или на баща ти. Дори не и заради греховете на брат ти.

— Не го правя — увери го тя с кисела усмивка. — Всичко е заради мен.

— Ти нямаш грехове — възрази той бързо.

— До скоро не говореше така — напомни му тя.

Той трепна. Дяволите да я вземат. С научаването на всяка нова информация относно семейството й, представата му за нея се променяше. Както и посоката на гнева му. Все повече и повече започваше да изпитва гняв заради нея, а не към нея.

Защо отново започва да се държи като глупак? Или наистина я оправдаваше за действията й?

Загледа се в нея и се опита да я „разчете“. Ала с жена като Анабел това бе невъзможно. Та тя бе изтъкана от противоречия — хем невинна, хем светска; ту пряма, ту тайнствена. И във всичките си образи го очароваше.

Дяволите да я вземат!

Очевидно сконфузена от вторачения му взор, тя се обади:

— Е, ще играем ли пикет, или цяла нощ ще ми задаваш въпроси?

Изведнъж му се прииска да не бе приел залога й така прибързано. Имаше две възможности: или да й съобщи, че възнамерява да остане и да й помогне, или да я срази на карти.

Но вече не бе сигурен дали иска да я обладае, когато тя така саможертвено се предлага, за да помогне на глупавия си брат.

— Ще играем — отсече той.

Играта се разви динамично. Джарет извади късмет — идваха му хубави карти. Тя играеше добре, но той държеше силните карти.

— Ти победи — обяви тя, макар и силно пребледняла.

— Предупредих те, че така ще стане — отвърна той нахакано.

— Така е…

Изглеждаше съкрушена.

Той се смая от себе си, когато се чу да изрича:

— Няма да настоявам да изпълниш залога. Удовлетворен съм от развоя на нещата.

Обзе го непознато спокойствие. Беше правилно да постъпи така, както и двамата добре знаеха.

— Исках само да се измъкна от това проклето обвързване с брат ти и го постигнах. Не е нужно да споделяш леглото ми. Прибирай се.