Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (14)

Глава тринайсета

Джарет се събуди преди зазоряване с махмурлук, пресъхнала уста и тревожно усещане за самоненавист.

Предишната вечер загуби двайсет паунда дори след като изкушението в лицето на дамата, която го интересуваше, излезе от помещението, за да си легне. Някога нищо не бе в състояние да го разсее по време на игра на карти — и определено не жена — колкото и да я желаеше. Кога се промени това положение? Защо се промени?

И защо пи цяла вечер — за да удави думите й за комарджиите и кредиторите?

Та нали точно това го спираше да се ожени досега? Не му трябва съпруга, която да го упреква как живее. Не иска да се интересува какво мисли тя по въпроса; не иска!

Същевременно — искаше. Бог да му е на помощ. В какво го превърна Анабел?

Е, няма смисъл да се опитва да спи още. Тя го лиши и от тази възможност. Освен това колкото по-рано стане, толкова по-рано ще потеглят и той ще приключи веднъж завинаги с нея, с пивоварната на брат й и с цялата й фамилия. Стигнат ли Бъртън, ще разговаря с брат й, ще обиколи „Лейк ейл“ и ще отпътува за Лондон още утре. Време е да се върне в „Пивоварна Плъмтри“, за да придвижи нещата там.

Закусиха набързо. Младият Джордж не престана да се оплаква на висок глас от ранния час.

 

 

— Джордж — обърна се той към него, докато хапваше предпазливо от препечената филийка и наливаше кафе в разбунтувалия си стомах, — защо не говориш малко по-тихо?

Анабел мажеше филийката си с мармалад. За момент спря и го погледна.

— Снощи май си го откарал до късно.

— До доста късно — уточни той.

Тя няма никакво право да го съди.

— Напълно разбираемо, милорд — обади се госпожа Лейк. — Джентълмените обичат забавленията.

— Определено — съгласи се Анабел.

Нахалница!

Госпожа Лейк не спираше да бъбри.

— Нямам търпение да видя децата, милорд. При майка ми са и са в безопасност, знам, но човек никога не е спокоен, когато децата не са край него.

Той нямаше какво да каже — майка му се самоуби и остави друг да отгледа децата й.

— Колко са? — поинтересува се той.

— Момче и две момичета. И Джорди, естествено.

Тя сведе поглед.

Четири деца? Мили боже. Значи Анабел не лъже, че брат й не е смъртно болен. Ако беше, тя няма да е толкова незаинтересувана от брака. Всеки брак е за предпочитане пред това да си бедна роднина на вдовица с четири деца. Дори брак с безотговорен нехранимайко като него, който, вместо да предприеме нещо смислено в живота си, се е посветил да играе на карти из Лондон.

Свъси вежди.

— Нямате търпение, предполагам, да видите и съпруга си — подметна той, за да откъсне мислите си от Анабел. — Съпругата е най-добрата болногледачка според мен.

— Точно така, сър. Няма да съм спокойна, докато не се уверя, че всичко е наред.

За пръв път коментираше състоянието на мъжа си, което също потвърждаваше твърдението на Анабел, че болестта на господин Лейк не е сериозна.

Навън, до каретата, Джордж се обърна към него.

— Бих искал да пътувам до кочияша, милорд, ако не възразявате.

— Джорди, вече го обсъдихме. Прекалено опасно е.

Анабел обаче се обади тихо:

— По-добре да му разрешим, Сиси. — Хвърли бърз поглед към Джарет и той се досети, че си е припомнила вчерашния им разговор. — Джорди се държа много добре през последните няколко дни и заслужава награда.

— Наистина ли не възразяваш? — попита снаха й.

— Не.

— Добре тогава. — Джордж нададе радостен възглас и тръгна да се катери. Госпожа Лейк добави: — Но да слушаш кочияша и да седиш здраво на мястото си, чу ли?

— Да, мамо! — извика той, а лицето му сияеше от възбуда.

Джарет се запита защо госпожа Лейк винаги приема преценките на Анабел относно Джордж. От друга страна госпожа Лейк не бе от типа жени, които се налагат и вероятно това обясняваше поведението й.

Въпреки всичко му правеше впечатление прекалената ангажираност на Анабел с възпитанието на момчето. Нужни й бяха собствени деца, които да отглежда, за да не е толкова посветена на детето на брат си.

Като се изключи потребността й да задушава момчето с вниманието си, от нея би излязло чудесна майка. Представяше си я с бебе на ръце, на което гука, както правеше майка му.

Отдавна забравен спомен изплува в съзнанието му: майка им пее и весело танцува със Силия, Гейб и Минерва в детската стая. По онова време той се смяташе за прекалено голям и се мусеше на детинското им развлечение.

Какъв идиот само. Месец по-късно майка им беше мъртва. Щеше му се да има начин да върне обратно всички високомерни коментари, които направи в детската стая през онзи ден. Сърцето му още се свиваше от мъка.

Намръщи се. Точно затова всеки мъж, който се довери напълно на друг човек, е глупак. Баща му вярваше на майка му — всички вярваха на майка му, — а родителите му умряха. Джарет се довери на баба си и какво получи? Нищо освен тъга.

Един мъж трябва да разчита единствено на себе си.

Поеха към Бъртън малко след осем часа. Госпожа Лейк отново се разбъбри. Постоянно го обсипваше с въпроси за висшето лондонско общество. Никога не бе срещал толкова жадна за клюки жена и съжаляваше, че не знае достатъчно, за да задоволи любопитството й.

Анабел седеше мълчалива, явно запленена от стелещите се край тях ливади и израсналите тук-там дъбове и брястове. Щом стигнаха обаче Тамуърт — последната им спирка за смяна на конете преди Бъртън, — тя се обърна към него:

— Защо не кажеш на кочияша да спре пред странноприемницата „Пауна“ като стигнем в Бъртън? Ще ти хареса, сигурна съм, а ханджийката е отлична готвачка. „Лейк ейл“ естествено, ще плати за престоя ти.

Напрежението зад усмивката й го накара да се замисли.

— Няма нужда — отвърна той. Не искаше да обременява финансите им, защото го смятат за прекалено високопоставен да го приемат в дома си. — У вас ще ми е съвсем удобно. Изключено е да нямате някаква малка стая, където да се настаня през краткото време, докато съм тук.

— Не е подходящо — възрази Анабел. — Знаеш как е, когато някой в семейството е болен. Цялото домакинство страда. Ще ти бъде по-удобно в странноприемницата, уверявам те.

Той присви очи.

— Нали в момента на пивоварната ви не й достигат пари?

Анабел пребледня и госпожа Лейк бързо се намеси:

— Да, но имаме уговорка с „Пауна“. „Лейк ейл“ ги снабдява с бира, а те осигуряват подслон за гостите ни, ако се наложи.

— Звучи ми едностранчиво — отбеляза Джарет. — Та колко често ви трябва подслон за гости? Нали не ги снабдявате с всичката им нужна бира?

— Не, разбира се — обади се отново Анабел. — Сиси имаше предвид, че когато странноприемницата ни потрябва за нещо — подслон, място за делова среща, храна, — те приемат да им платим с бира.

— Но това стопява парите ви — продължи да настоява Джарет. — Ако раздавате бирата си, няма да ви остане какво да продавате.

При нормални обстоятелства щеше да е невъзпитано да отседне у хора, които очевидно не го желаят за гост, но досега го оставиха с впечатлението, че са простодушни хора и нямат нищо против още едно гърло на масата си. Желанието им да го настанят в странноприемница му се струваше странно.

— Независимо от това — обяви Анабел решително — наистина ще е най-добре да си там.

В очите й се четеше упорита неотстъпчивост.

И тогава му хрумна защо тя не го желае в къщата им: опасяваше се да не направи опит да я съблазни.

— Добре — предаде се той. — Ще отседна в „Пауна“, но сам ще си платя престоя. В края на краищата става въпрос за една вечер.

— Само една вечер ли? — възкликна госпожа Лейк, видимо разочарована.

Анабел, от своя страна, изглеждаше силно облекчена, което изостри още повече неговата подозрителност. Тя определено искаше той да си върви възможно по-скоро. Дали заради онова, което правиха в обора вчера? Или поради друга причина?

— Негова светлост е зает човек, Сиси. Ръководи пивоварна в Лондон и не бива да го отклоняваме задълго от работата му.

— Имаш право — усмихна му се ласкаво госпожа Лейк. — Но поне заповядайте при нас тази вечер, милорд. Придружете ни на вечерята на Асоциацията на биропроизводителите. Храната винаги е хубава, бирата се лее и има танци…

— Ние няма да ходим, Сиси! — прекъсна я Анабел. — Забрави ли?

— Защо няма да ходим? Хю винаги… — Госпожа Лейк пребледня. — Разбира се. Тя е права, милорд. Няма да ходим.

— Което означава и ти да не отидеш — уточни Анабел. — Допускат се само членове на Асоциацията или семействата им.

Джарет я зяпна, питайки се защо тя отново стана толкова официална. Правеше го само когато е нервна. Нещо не беше наред и се налагаше да разбере какво точно е то. Щом тя толкова категорично не желае той да присъства на вечерята на Асоциацията на биропроизводителите, значи непременно трябва да отиде.

— Не е никакъв проблем. Баба ми познава и Бас, и Алсоп много добре. — Бяха двама от най-изтъкнатите производители в Бъртън. — Все ще успеят да осигурят покана за внука й. Професионална куртоазия, така да се каже.

Постигна целта си. Анабел изглеждаше напълно паникьосана.

Той се усмихна на госпожа Лейк.

— Мадам, за мен ще бъде удоволствие да ме придружите, особено щом съпругът ви не е в състояние да дойде.

— Да, тогава става — съгласи се госпожа Лейк притеснено. — Нали, Анабел?

— Първо да видим какво ще каже Хю — отвърна тя. — Ще те уведомим за решението ни, милорд.

— Ще ми отговорите, когато навестя брат ти следобед, след като се настаня в странноприемницата.

— Не бива да… — веднага тръгна да възразява тя.

— Налага се да уточня условията на предстоящото споразумение с него — напомни той. — В крайна сметка той ще подпише документите.

— Господин Уолтърс, управителят на пивоварната, ще преговаря за условията и ще даде на Хю само да се подпише. — Гласът на Анабел определено потреперваше. — Не бива да ангажираме Хю за нищо повече.

— Не преговарям с управители! — отсече Джарет. — Ако брат ти не е на смъртен одър, желая да говоря с него, макар и за кратко.

— Добре — въздъхна тя.

— После ще огледам пивоварната.

— Лесно ще се уреди — отвърна тя приглушено.

— Чудесно. — Той се облегна удобно назад. — Разбрахме се и това ме радва.

Крайно време бе да види какво точно крие семейство Лейк.

Анабел и Сиси оставиха Джарет в странноприемница „Пауна“, като, преди да влезе, той нареди на кочияша да ги откара до дома им. Докато потегляха, отчаяние обзе Анабел. Съвсем скоро той щеше да се появи в къщата им. Какво щяха да правят тогава?

— Съжалявам, задето споменах вечерята на Асоциацията — обади се Сиси тихо. — Не исках да правя нещата по-сложни, отколкото са.

— Не помисли ли преди това?

Сиси въздъхна.

— Помислих, но по-скоро как вие двамата ще танцувате, а негова светлост…

— … като по чудо ще реши да се ожени за мен, унесен от звуците на кадрила? — Анабел се засмя горчиво. — Обясних ти: бяга от женитба. А ако отиде на вечерята и Хю е там, ще бъдем обречени!

— Глупости. Просто ще настоявам Хю да не пие.

— Той не бива да присъства! Надлъж и нашир оповестихме за неразположението му. Не само пред лорд Джарет, но и пред съгражданите ни. Всички ще проявят подозрителност, ако Хю се появи след всичките ни приказки.

— Няма как да убедим Хю да не отиде. Никога не пропуска събитието. Част от него все още държи да оставя прилично впечатление.

— Знам — въздъхна Анабел уморено. — Но пък едва ли има значение. Всичко ще се разпадне в мига, в който лорд Джарет дойде да се срещне с него следобед. Разполагаме с ужасно малко време да обясним на Хю защо сме ходили до Лондон и защо лорд Джарет е тук. Не се знае как ще реагира, а ако лордът пристигне в този момент…

Намираха се в истински кошмар. Защо Джарет е толкова упорит, а и подозрителен? Защо се оказва далеч по-компетентен да върти този бизнес, отколкото тя предполага? И прекалено лесно отгатва намеренията й!

— Дори някак да ни се размине днес следобед, довечера ще бъде истинско бедствие.

— Не, няма — потупа я Сиси по ръката. — Довечера остави Хю на мен. Ще съумея да го опазя да не пие една вечер. Ти се погрижи за лорд Джарет. Ако танцуваш и флиртуваш с него едва ли ще обръща голямо внимание на Хю.

— Прекалено много залагаш на способността ми да очаровам мъж — обърна й внимание Анабел. — А и това няма да реши проблема как ще протекат събитията следобед.

Пристигнаха си у дома. За щастие Хю не беше наоколо, докато кочияшът на Джарет им помагаше да слязат и даваше указания на прислужниците в каква последователност да свалят багажа. Анабел влезе в къщата и изпита странен копнеж да има свой дом. Никога нямаше да престане да се чувства като натрапник тук.

Не че не обичаше Сиси, Хю и децата им, но това винаги щеше да бъде техният дом. Бледорозовите и лавандуловите цветове по тапетите бяха прекалено безлични за нейния вкус. Тя предпочиташе яркочервено и златно — те съответстваха на бушуващите у нея страсти. Ако беше нейният дом, махагоновите маси щяха да бъдат лъснати до блясък. Всичко щеше да е богато украсено с пискюли — и завесите и дамаските. Обожаваше пискюли.

И никога няма да мирише на престоял меден восък или кисело вино. В никакъв случай.

Докато подаваха палтата си на иконома, той ги осведоми, че господарят спи. На Анабел й идеше да се развика. Спи бе думата за припаднал при прислугата. А едва бе минало пладне! Явно бе прекарал цялата нощ в пиене. Отново!

В следващия миг обаче й хрумна как да се справят с положението.

— Сиси — обърна се тя към снаха си, щом Джорди се качи в стаята си, а икономът се оттегли, — имам идея. Трябва само да се погрижим лорд Джарет да се срещне с Хю чак утре сутринта.

— И как това ще реши нещата?

— Не се ли сещаш? Лорд Джарет иска да разгледа пивоварната следобед. Ще го оставим да я посети. Ще се убеди, че всичко е наред, хората работят здраво и произвеждат хубава бира. Господин Уолтърс ще го впечатли с познанията си, а освен това няма да продума и дума срещу Хю.

— Продължавам да не разбирам…

— Докато лорд Джарет обикаля пивоварната, ти и аз ще убедим Хю да приеме нашия план. И без това ни предстои да го направим. Ако разполагаме с достатъчно време, постепенно ще запознаем Хю с намеренията ни. Така довечера няма да се налага да говорим делово и ще държим Хю далеч от пиенето. — Започна да крачи напред-назад в преддверието и да обмисля подробностите. — Сутрин Хю винаги е в по-добра форма. От нас се иска само да го опазим трезвен до сутринта. Тогава ще е готов да изиграе ролята си. После лорд Джарет ще си замине с каретата за Лондон, а ние ще се захванем с осъществяването на проекта! Какво мислиш?

— Изпускаш важна подробност. Как ще спреш лорд Джарет да не посети Хю днес следобед? Стори ми се твърдо решен да го направи.

— Доктор Пакстън все още ли е увлечен по нашата икономка?

— Да, доколкото ми е известно.

На устните на Анабел се появи усмивка.

— Тогава остави следобеда на мен.