Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (1)

Пролог

Колеж „Итън“

1806 година

Тринайсетгодишният лорд Джарет Шарп не искаше да прекара нощта в ада. Погледна към луната през прозореца на каретата и потрепери. Наближаваше осем вечерта; щяха да пристигнат в Итън точно когато момчетата са събрани в големия салон и адът щеше да се отприщи.

Оправи си нервно черната вратовръзка и погледна баба си. Какво да каже, та тя да промени решението си? Преди шест месеца ги откъсна от Халстед Хол — най-прекрасното място на света — и ги отведе да живеят при нея в Лондон. Вече не само не го водеше със себе си в пивоварната, но и го записа в отвратителното училище. И всичко, защото родителите му починаха по нелеп начин.

Студ обви душата му и изпита чувството, че и нещо в него е умряло безвъзвратно. Не можеше да яде, да спи… дори да плаче.

Що за чудовище беше? Даже по-големият му брат Оливър плака на погребението. Джарет искаше да заплаче, но сълзите така и не дойдоха. Не идваха и късно нощем, докато сънуваше кошмари как баща му лежи в ковчега.

Чете вестникарски описания как куршумът бил „раздробил до неузнаваемост лицето на негова светлост“ и не успяваше да се отърси от този образ. Не стигаше ли, че още вижда майка си — вдървена и бледа — в ковчега, където светлата й рокля покриваше раната от куршума? Всеки път, когато си представяше какво означава затворения ковчег на баща му, чувстваше как се задушава.

— Кажи на Оливър да ми пише всяка седмица, чу ли? — заръча баба му.

— Да, госпожо.

Остра болка сви гърдите му. Винаги тайно бе вярвал, че той е любимецът на баба им. Явно вече не.

— Същото важи и за теб, разбира се — добави тя с по-мек тон.

— Не желая да посещавам това училище! — изригна той. Баба му вирна вежди и той побърза да добави: — Предпочитам да остана вкъщи и всеки ден да ходя с теб в пивоварната.

— Джарет, момчето ми…

— Не. Слушай! — Продължи припряно: — Дядо каза, че аз ще наследя пивоварната и вече знам всичко за занаята. Наясно съм как се прави малца, колко дълго да пека ечемика. И ме бива в сметките. И ти го призна. Ще се науча да водя счетоводството.

— Съжалявам, момко, но не е разумно. С дядо ти сбъркахме, когато те насърчихме да се заинтересуваш от пивоварната. Майка ти не одобряваше и се оказа права. Омъжи се за маркиз точно защото имаше по-големи планове за децата си, а не да се цапат в пивоварната.

— Ти се цапаш там!

— Само защото се налага. Тя е основният източник на доходи за вас, децата, докато се уреди въпросът с имението на родителите ви.

— Но аз съм в състояние да помагам!

Копнееше да е от полза за семейството си. Да е в „Пивоварна Плъмтри“ беше несравнимо по-добре, отколкото да учи кой е плавал по Нил или как се спрягат латински глаголи; за какво му бяха такива знания?

— Ще си далеч по-полезен, ако се захванеш с почтена професия, за каквато ще те подготвят в „Итън“. Роден си за нещо по-голямо, например адвокат или епископ. Дори бих се съгласила да постъпиш в армията или флота, стига да го желаеш.

— Не искам да съм войник — възрази той ужасен.

От самата мисъл да държи пистолет стомахът му се свиваше. Майка му по погрешка застреля баща му с пистолет. После се самоуби.

Тази част от историята беше объркана. За вестниците баба им обясни, че когато майка му видяла баща му прострелян от собствената й ръка, я обзела дълбока тъга и се простреляла. За него нямаше логика, но баба им нареди да не говорят за това и той не го спомена повече. Забрани им дори да задават въпроси.

Страшно болно му ставаше, като си представяше как майка им се е самоубила. Защо ги остави тях петимата сами? Ако беше останала жива, вероятно щеше да го задържи вкъщи и да му наеме частни учители. Така той щеше да продължи да ходи в пивоварната с баба им.

Гърлото му се сви. Не беше честно!

— Добре, няма да ставаш войник. Но защо не адвокат? — заговори баба му нежно. — С острия ти ум от теб ще излезе чудесен адвокат.

— Не желая да съм адвокат! Искам да управлявам пивоварната с теб!

Никой там не му говореше грозни неща; работниците се отнасяха към него като към голям. Не наричаха майка му „убийцата от Халстед Хол“. Не говореха ужасни лъжи по адрес на Оливър.

Даде си сметка, че баба му го наблюдава и смени угриженото си изражение.

— Всичко това има ли общо със сбиванията ти в училище? — поинтересува се баба му разтревожено. — Директорът сподели, че те наказвал почти всяка седмица заради побоища. Защо така?

— Не знам — смотолеви той.

Изражението й стана напрегнато.

— Ако момчетата разправят гадни неща за родителите ти, ще говоря с директора…

— Не, по дяволите! — извика той.

Паникьоса се, защото тя така добре чете мислите му. Не бива да говори с директора! Това само ще влоши нещата!

— Недей да ругаеш. Хайде, сподели с баба. Затова ли не ти се връща в училище?

— Просто не ми харесва да уча, това е всичко — отвърна нацупено той.

Тя го изгледа изпитателно.

— Значи си мързелив, така ли?

Момчето запази мълчание. По-добре да го смятат за лентяй, отколкото за порта.

Тя въздъхна дълбоко.

— Да не ти се учи не е достатъчна причина да останеш вкъщи. Момчетата по принцип не обичат да учат, но е полезно за тях. Ако се постараеш и работиш усилено, ще успееш в живота. Не искаш ли да успееш?

— Искам, госпожо — промърмори той.

— Тогава ще го постигнеш, убедена съм. — Погледна през прозореца. — Ето, пристигнахме.

Гърлото на Джарет се сви. Идеше му да я умолява да не го оставя, но вземеше ли решение баба им, нищо не бе в състояние да я накара да го промени. А и очевидно не го искаше в пивоварната. Вече никой никъде не го иска.

Слязоха от каретата и отидоха в кабинета на директора. Тя подписа документите за приемането му, а прислужник качи сандъка с багажа му горе.

— Обещай ми повече да не се биеш — настоя баба му.

— Обещавам — промълви той вяло.

Какво значение има, че лъже? Какво значение има каквото и да било?

— Ти си добро момче. Оливър ще пристигне утре. Ще се почувстваш по-добре с него тук.

Джарет си прехапа езика, за да не изтърси нещо троснато. Оливър се стараеше да се грижи за него, но нямаше как да е навсякъде непрекъснато. Освен това шестнайсетгодишният Оливър през цялото време скитосваше и пиеше с по-възрастните си приятели. А тази вечер дори нямаше да е тук.

Тръпки побиха Джарет.

— Хайде сега, целуни баба за довиждане — подкани го възрастната дама нежно.

Той се подчини и се отправи нагоре. С влизането в големия салон чу как вратата след него се заключва. Чудовището Джон Плат започна да се рови из багажа му.

— Какво си ни донесъл този път, Дребосък?

Джарет ненавиждаше измисления от Плат и приятелите му прякор заради неокосмената си брада и ниския ръст. Седемнайсетгодишният Плат бе поне с двайсет и пет сантиметра по-висок от него и далеч по-злобен.

Плат намери завитата в хартия ябълкова торта, която баба му разпореди да му приготвят, и отхапа голям залък — почти до средата. Стиснал зъби, Джарет го наблюдаваше.

— Няма ли да замахнеш да ме удариш? — попита Плат и отхапа ново парче.

Какъв смисъл имаше? Плат и приятелите му щяха да го ступат и той отново щеше да си навлече неприятности.

Държеше ли на нещо, винаги му го отнемаха. Покажеше ли отношението си, нещата само се влошаваха.

— Мразя ябълкова торта — излъга Джарет. — Готвачката ни я прави с кучешка урина.

Изпита задоволство как Плат погледна недоверчиво тортата и я подаде на един от глупавите си приятели. Джарет се надяваше натрапниците да се задавят със сладкиша.

Плат отново се залови да рови из багажа му.

— Я, какао намерих — вдигна той позлатена кутия за карти за игра, подарък за рождения ден на Джарет от баща му.

Кръвта му застина. Мислеше, че я е скрил добре. Донесе картите в училище спонтанно; искаше нещо да му напомня за родителите му.

Този път му бе по-трудно да запази спокойствие.

— Не виждам за какво са ти — изрече той провлачено. — И без това никак не те бива да играеш.

— Ах ти, дребна невестулко!

Плат го сграбчи за вратовръзката, дръпна я силно и го остави почти без въздух.

Джарет се вкопчи в пръстите на Плат в опит да се освободи и тогава Джайлс Мастърс, син на виконт и брат на един от най-добрите приятели на Оливър, дръпна Плат назад.

— Остави момъка — изкомандва Мастърс.

Мастърс беше осемнайсетгодишен, доста висок и известен със силното си ляво кроше.

— Или какво? — сопна му се Плат. — Ще ме застреля ли? Както брат му е застрелял баща им, за да получи наследството?

— Гнусна лъжа! — извика Джарет и сви ръце в юмруци.

Мастърс постави ръка върху рамото му, за да го спре.

— Престани да го провокираш, Плат. И му върни картите или ще направя лицето ти на пихтия.

— Не би рискувал да се забъркаш в подобна каша точно преди завършването — подметна Плат неспокойно. После погледна към Джарет. — Но ето какво. Щом Дребосъка си иска обратно картите, нека играе пикет за тях. Имаш ли пари, които да заложиш, Дребосък?

— Брат му не желае той да приема залози на карти — обяви Мастърс.

— Колко сладко — подсмихна се Плат. — Дребосъка прави каквото казва батко.

— За бога, Плат… — обади се Мастърс.

— Имам пари — отсече Джарет. Баща му го беше научил да играе карти от малък и той се справяше доста добре. Изпъчи гърди. — Ще играя с теб.

Плат вирна вежди, седна на пода и отдели трийсет и двете карти, необходими за пикет.

— Сигурен ли си? — обърна се Мастърс към Джарет, който се готвеше да седне срещу своя най-голям враг.

— Довери ми се — отвърна Джарет.

Час по-късно беше спечелил тестето си обратно. Два часа по-късно беше спечелил петнайсет шилинга от Плат. До сутринта беше спечелил вече пет паунда за огромно учудване на дебелоглавите приятели на Плат.

След това повече никой не го нарече Дребосък.