Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (9)

Глава седма

Джайлс се изсмя, а тя се намръщи. Той не успя да се въздържи, особено като се има предвид какво очакваше да чуе от нея.

— Крадец? Смяташ ме за крадец? И то само въз основа на умението ми да проникна в стаята на братовчед ти.

— И защото преди години те видях как задигаш нещо. Явно ти се отдава да се промъкваш в къщите на хората. Незаинтересоваността към моето богатство също е показателна. Очевидно имаш други източници на доходи.

Тези думи сложиха край на моментното му развеселяване. Пристъпи към нея гневно.

— Наистина ли ти е толкова трудно да повярваш, че изкарвам прилични доходи благодарение на моята професия? Защо не ме приемаш като добър адвокат, който взема високи хонорари?

Погледна го невъзмутимо:

— Е, все пак се налага да признаеш…

— Защо аз да признавам нещо, когато ти с твоето живо въображение и склонност да пишеш го правиш вместо мен? — Притисна я към вратата. — Значи това правиш с пъргавия си ум: превръщаш ме в престъпник.

— Не е вяр…

— Напротив.

Опря длани от двете й страни.

Тя го погледна спокойно в очите; по нищо не личеше да е изплашена.

— Какво да си мисля, когато гледам как лесно нахълтваш в чужди стаи и с каква лекота лъжеш?

— Не само на мен лъжите ми идват отръки — парира я той. — Ти всекидневно лъжеш с перодръжката си и въобще не се замисляш.

— Не е същото. Аз разказвам измислици. Хората го знаят.

— Нима? Всички предполагат, че Роктон е брат ти. — Наведе се към нея. — Само преди малко влезе в ролята на лейди Мандерлей без никакви угризения, но това не е причина аз да те провъзглася за престъпник. Не подлагам на съмнение твоя характер.

Тя изсумтя.

— Просто се опитвах да ти помогна да разбереш истината за Дезмънд.

— Което правя в интерес на твоето семейство. А за благодарност какво получавам? Обвинения и инсинуации. — Изгледа я свирепо. — Знаеш ли за какво всъщност става дума? Неприятно ти е, че те привличам. Затова ми приписваш нови и нови обвинения с надеждата така да не те привличам толкова.

Тя изправи рамене и се изпъчи.

— Не съм чувала по-глупаво нещо! Разсейваш ме, с цел да не ти задавам напълно разумни въпроси.

Той я целуна. Какво друго му оставаше да направи? Наистина се опитваше да й попречи да задава въпроси, но тя бе прекалено умна, за да се хване на въдицата му. В думите му обаче имаше известна доза истина, независимо дали тя го признаваше, или не.

Забеляза пламъчето на желанието й, когато я докосваше преди малко; усети промяната в дишането й. Тя определено го желаеше; а и той — нея. Вече преживя половин ден в копнеж по нея, изкушен до безумие от плътните й устни, деликатните китки и стройния глезен, който зърна, докато тя се качваше в каретата му. Въртенето й в скута му бе последната сламка.

Боже, толкова бе хубаво да я целува. За жена с репутация, че съсича мъжете с език, тя притежаваше най-меките устни, които бе докосвал. Толкова лесно му бе да потъне в тях и да се изгуби в блаженство.

Можеше да се потопи в нея и пак да се изгуби, но това щеше да бъде грешка. Последния път, когато позволи членът му да диктува поведението му, почти унищожи живота на двама души завинаги. Затова ще потиска желанията си и няма да им позволява да го обсебят.

Но как ще го постигне, когато Минерва е пред него? С извивките на красивото си тяло тя разбиваше на пух и прах целия му самоконтрол. Сега ръцете й бяха около врата му; бутнаха шапката му и тя падна на пода. Усещаше как плъзга пръсти през косата му. Прииска му се двамата да са на друго място, да правят други неща… Господ да му е на помощ…

— Колкото и да е интригуващо всичко това — промърмори тя с устни върху неговите — няма да престана да задавам въпроси.

— Сигурна ли си? — Той плъзна устни надолу по шията й.

— Напълно — отвърна тя, макар да потрепери от ласката му. — Вече не съм вятърничава ученичка.

Отдръпна се, за да погледне красивите й зелени очи.

— Нито за миг през живота си не си била вятърничава.

— Тогава да кажем, че се държах глупаво. — Вирна брадичка. — Проявих глупост, като си въобразих, че вечерта на маскарада съм нещо повече от мимолетно развлечение за теб.

От болката в очите й той трепна. Беше я наранил повече, отколкото предполагаше.

— И глупава не си била. — Целуна я по слепоочието. — Просто прекалено млада. И на неподходящото място в неподходящ момент от живота ми.

— Доста неправдоподобно извинение. Отдавна не съм „прекалено млада“, а ти трябваха цели девет години, за да ме целунеш отново. С подобно темпо ще предприемеш стъпки да ме обладаеш едва когато стана на четирийсет.

Той искрено се надяваше да я обладава, когато е на четирийсет; и на трийсет и пет; и на двайсет и девет; както и вдругиден.

Или още днес.

— Ако искаш да те обладая.

Вдигна я на ръце, отнесе я до леглото и я сложи да легне.

— Какво, по дяволите правиш?! — възкликна тя. — Ще смачкаш любимата ми шапка!

Надигна се да стане, но той я бутна назад и легна отгоре й, хващайки я през талията. Краката му обгърнаха един от нейните.

— Не възнамерявам да смачкам само шапката ти, лудетино.

В очите й се мярнаха предупредителни пламъчета.

— Внимавай, Джайлс. Мога да се разпищя.

Едната му вежда се стрелна въпросително нагоре.

— И как ще обясниш, че се съпротивляваш на ласките на „съпруга“ си?

Започна да развързва панделките на роклята й.

Гърдите й се оголиха и тя неволно си пое дълбоко въздух.

— А защо да не им кажа истината? — попита тя с треперещ глас, но не направи опит да се загърне.

Пулсът му заби учестено.

— Готова си да признаеш, че всъщност не си ми съпруга? Ще кажеш, че си излъгала? Остави ме да наема стая за двама ни. Ще ми бъде любопитно как ще се измъкнеш.

Тя усещаше как зърната й щръкват под вторачения му взор. Той докосна едното и цялото й тяло пламна.

— Колко находчиво… да обърнеш нещата така… сякаш аз съм виновна — изрече на пресекулки Минерва.

Той само наведе глава и засмука едното й зърно.

Тя си пое сепнато дъх, но не го спря.

— Аз ли да поема ваната? — попита той дрезгаво, обзет от копнеж по нея. — Нямам търпение да те вкуся, да те обладая. Докарваше ме до полуда.

Тя простена, впи пръсти в косите му и отново притегли главата му към гърдите си.

— Наистина ли те влудявам? — прошепна тя.

— Така е, знаеш.

Защо му позволява да прави това? Защо не възразява?

Няма значение. От бала по случай деня на Свети Валентин той прекалено често бе мечтал тя да лежи под него; да е готова да му се отдаде изцяло. Сега, когато мечтата му се сбъдваше, не възнамеряваше да спира.

Отмести се, за да вдигне полите й.

— Единственото, за което мисля, откакто танцувахме — прошепна той, — е как да те милвам. — Плъзна ръка надолу и я погали по прасеца. — Искам да те прегръщам и докосвам, докато започнеш да стенеш от удоволствие. — Стигна до жартиерите й, но ръката му не се спря, а продължи да се плъзга нагоре. — Искам да обладавам тялото ти, както дори въображението ти не си представя.

Гърдите й се повдигаха и смъкваха при всяко вдишване; в очите й, широко отворени, нямаше и следа от страх.

А беше редно да се страхува. Той бе на предела на силите си да се въздържа. Тялото й така го съблазняваше.

Намери процеп между топлите й бедра, пъхна ръка под бельото й и докосна косъмчетата по венериния й хълм. Усети влагата между краката й и готовността й да го поеме.

Сведе глава, за да целуне отново гърдите й.

Тя ахна тихо, но все пак успя да попита:

— Кажи ми истината, крадец ли си? Или… нещо по-лошо…

Първоначално не чу въпроса й, прекалено зает с устни и ръце да докосва прекрасната й кожа. Най-после думите й стигнаха до съзнанието му и той изпита огромно разочарование. Значи затова му позволява да я докосва. Използва тялото си да го разсее и чака отговор на въпросите си.

Поколеба се дали да простене, или да се засмее. Тя явно не съзнаваше за какво става въпрос; е, тази игра се играеше от двама.

Преднамерено постави длан върху интимните й части; очите й се разшириха от шока, а той изпита огромно удоволствие.

— Какво те интересува? — едва промълви той. — И без това не възнамеряваш да се омъжиш за мен. Няма никакво значение дали съм крадец, или не.

Тя започваше да диша неравномерно. Чудесно. Искаше тя да изпадне в същата самозабрава като него.

— Приеми го като интелектуално любопитство — с усилие изрече тя.

Ръката му напипа деликатната пъпка на нейната страст и нежно я погали.

— О-о-о-о. Джайлс.

— Или си склонна да премислиш и да се омъжиш за мен? Затова ли е толкова важно да знаеш каква е истинската ми същност?

Тя се извиваше под него, а лицето й поруменяваше все повече и повече.

— Искам само да ме оставят на мира, за да си пиша книгите.

— Тогава не е редно да правиш такива неща. Защо допускаш да те докосвам да те вкусвам.

Той обаче съзнаваше, че е време да се спре. Тя не бе склонна да го съблазнява и той щеше да е истински негодник, ако продължи. Но беше така трудно да забрави, че вече не е негодник. Тя ухаеше прекалено сладко, беше толкова съблазнителна. Едва се въздържаше да не я обладае.

Почти без да съзнава какво прави той отърка члена си в бедрото й; търсеше облекчение за набъбналата си до неузнаваемост мъжественост.

В този момент тя премигна и грабна ръката му.

— Какво е това в джоба ти? Пистолет е, нали? Знаех, че действията ти са подозрителни!

Той прихна и насочи ръката й към „пистолета“ си.

— Не е пистолет, лудетино. Така става, когато една жена възбуди мъж до забрава. Разбираш ли ме?

Плъзналата по страните й руменина му даде отговора.

— Не знаех…

В същия миг на вратата се почука.

— Всичко да върви по дяволите — изруга той тихо, а после се провикна: — Какво има?

Тонът му вероятно бе прекалено остър, защото последва дълга пауза.

— Милорд, ако е удобно за секунда.

Джайлс въздъхна, погледна Минерва и отбеляза:

— Май щастливата ти звезда те опази този път, сладкишче. Стана от леглото и бавно отиде до вратата, за да се съвземе. Сложи си шапката и изчака Минерва да стане от леглото, преди да отвори вратата.

— Да?

— Исках да ви осведомя, че господин Плъмтри си тръгна, милорд. Няма опасност да го срещнете: по коридорите.

— Всъщност и ние решихме да напуснем странноприемницата — заяви Джайлс.

— Защо?! — смая се ханджията.

— Съпругата ми не харесва стаята.

Минерва бързо се включи в играта. Вдиша театрално.

— Има неприятен мирис, сър. И се кълна, че под леглото притича плъх.

— Невъзможно, милейди. Нямаме плъхове. А ако има някаква миризма, ще ви дам друга стая.

— Съжалявам, добри ми човече, но си тръгваме. — Джайлс подаде на мъжа няколко едри монети. — Дано компенсират всякакви неудобства, ако сме ти причинили такива.

Съдържателят погледна парите и очите му засияха.

— Да, милорд. Повече от достатъчно е. Благодаря.

— Хайде, скъпа — подкани я Джайлс и й подаде ръка.

Тя я пое, а той я погледна крадешком. Някои от цветята по шапката й бяха леко прекършени, а дрехите — малко измачкани, но не дотолкова, че да направят впечатление на някого. Тя дори не подозираше какъв голям късмет извади.

Тръгнаха към стълбището, а той промърмори:

— Никога повече не го прави.

— Кое? — погледна го тя невинно.

— Не ме карай да губя контрол, когато съм с теб.

— Това ли направих? Всъщност само исках да ти обърна внимание колко малко грижи полагаш за мъж, който твърди, че иска да се ожени за мен не заради богатството ми, а заради нещо друго.

— Настояваш да съм по-грижлив ли? — попита той сериозно.

Вървяха към каретата и Минерва въобще не го погледна.

— Откровено казано, не. Прави каквото искаш. За мен няма значение.

Ала нещо помежду им се бе променило. Между тях витаеше чувствена енергия. До днес тя отричаше, че го желае. Вече нямаше как да го твърди.

В тона й прозвуча неприкрит укор.

— Даде на ханджията ужасно много пари. Освен това носиш пръстен с герб. Откъде се взе всичко това?

— Отново ли загатваш за абсурдните си подозрения? — изръмжа той. — Не ти ли е хрумвало, че ще ми е трудно да укривам плячката си, след като съм служител на закона? Рискувам някой явил се в съда престъпник да ме разпознае и да ме издаде.

— Тогава какво точно…

— Не знам дали да се чувствам поласкан, задето ме смяташ за умен мошеник, или да се обидя, защото се съмняваш в мен. — Насочи я към хората, стълпени край трасето на състезанието. — С изключение на случая, когато взех онези листове, не съм крадец, Минерва. Кълна се в честта си. — Изгледа я продължително. — Или ме смяташ за прекалено голям негодник, за да имам чест?

Тя се смути.

— Не. Но не ми обясни…

— Налага се този разговор да почака — прекъсна я той, щом зърна каретата — Имаме да решаваме по-важен проблем.

— О? — възкликна тя сприхаво.

— Братята ти очевидно са ни открили.

Тя проследи погледа му и простена.

Стоунвил седеше в каретата, без да обръща внимание на паникьосания кочияш, който държеше конете. Джарет и Гейб стояха от двете страни на каретата. Израженията им красноречиво говореха, че един хубав бой вече няма да му се размине.

— Я виж кой бил тук — подхвърли Гейб.

— Зърнахме каретата ти и решихме, че си наоколо — обади се и Джарет.

Гледаше го убийствено.

Минерва се притисна към Джайлс сякаш чакаше закрила от него.

— А защото спомена, че сутринта ще се отбиеш при Минерва… — продължи Гейб със заплашителен тон.

Стоунвил скочи от каретата.

— Шапката й стои накриво. Не ти ли се струва поизмачкана, Джарет?

— Не е ваша работа — сряза ги Минерва, — но роклята и шапката ми са поизмачкани, защото се криехме от Дезмънд.

Братята й се стъписаха.

— Дезмънд е тук? — поиска да уточни Оливър.

— Да. С господин Мастърс го видяхме и го проследихме, за да разберем защо. Така се озовахме скрити в стаята му в странноприемницата и за малко да ни залови.

Погледът на Джарет се премести от Джайлс върху сестра му.

— Най-добре започни отначало, Минерва.

Тя разказа набързо какво са преживели в странноприемницата, но пропусна да обясни как са влезли в стаята на Дезмънд. Между другото спомена, че вратата е била отключена.

Колко любопитно. Тя лъжеше, за да го защити. В главата й се въртеше глупавата мисъл, че е крадец, но явно не искаше да го заловят.

Стигна до момента, когато се скриха зад паравана в стаята на Дезмънд.

Джарет погледна Джайлс навъсено.

— Защо й разреши да дойде с теб, докато си го следял?

— Да съм й разрешил? — попита Джайлс войнствено. — Очевидно не познаваш добре сестра си. Нищо не е в състояние да я спре, ако си науми нещо.

— Въобще не биваше да я водиш тук — възнегодува на свой ред Гейб. — За бога, човече, нямаш ли.

— Аз го накарах да ме доведе — сопна се Минерва. — Щом разбрах за надпреварата ти с господин Четуин.

— Това пък откъде го научи?

— Не гледай мен — защити се Джайлс. — Дори не знаех за състезанието.

— Фреди ми каза — изтърси Минерва.

Оливър изруга тихо.

— Разбрах, че пак се готвиш да се състезаваш по това ужасно трасе и исках да те спра. Страшно съжалявам, задето не пристигнахме навреме.

— Ако искаш да знаеш, спечелих — обяви Гейб със самодоволна усмивка.

Джайлс забели очи. Не по този начин щеше да се оневини в очите на Минерва.

Тя пристъпи към Гейб и заби пръст в гърдите му; той наистина се стресна.

— Имаш късмет, че не загина, глупако! Защо го направи? Не допусках след инцидента да рискуваш отново, но не! Пристигнахме точно когато се шмугваше между скалите. — Гласът й изневери и тя изхлипа.

Самодоволното изражение на Гейб премина в тревога.

— Стига, Минерва. Нищо ми няма!

— Можеше да загинеш!

Тя извади кърпичка, за да си избърше очите, а Джайлс цинично се запита дали сълзите й са истински. Достатъчно често бе виждал своите сестри да леят крокодилски сълзи.

Дори да беше така, оказа се умел начин да смекчи гнева на братята си и да отвлече вниманието им. Притеснени, братята си размениха погледи.

— Ами ти, Джарет? — Тирадата й привличаше погледите на хората наоколо, но това не я интересуваше. — Оставил си го да се надбягва, след като миналия път едва не загина! Засрами се!

— Чакай, чакай — възрази Джарет. — Опитах се да му попреча…

— Не си се постарал достатъчно. Вероятно повече са те интересували залозите, отколкото безопасността на брат ти.

— Нищо подобно — заоправдава се Джарет. — Не съм. Никога не бих…

— А и ти, Оливър! — погледна тя с укор най-големия си брат. — Знаеш колко сериозно пострада миналия път. Сега можеше да си счупи врата. Да не искаш да умре?

— Не, естествено!

— Тогава защо не го задържа вкъщи? Защо го придружи дотук?

— Някой трябваше да се погрижи Четуин да не мами и да следим дали…

— … няма да пострада отново? — прекъсна го тя. — Затова ли дойдохте? Ами ако пак се беше изпотрошил?

— Просто… — За огромна радост на Джайлс Оливър му хвърли безпомощен поглед. — Ще обясниш ли на сестра ми, че човек винаги застава до брат си? Какво трябваше да направя? Да го вържа и никога да не го пусна да излезе от вкъщи? Той вече е голям, за бога.

Някои от свидетелите на семейната разправия започнаха да кимат в знак на съгласие.

Минерва се обърна с блеснали от гняв очи към Джайлс.

— Да не би и ти да си на това мнение?!

Той вдигна ръце все едно се предава.

— Няма да се меся в караницата ви. Докарах те дотук, изпълних си задачата.

— Пък и нещата се подредиха чудесно — обади се раздразнено Гейб. — Не разбирам защо вдигаш такава врява. Не само не загинах, ами спечелих състезанието. Това е най-важното.

В разправията им се включи нов глас.

— Да, това винаги е най-важното за вас, нали, лорд Гилбърт? Все някой трябва да спечели.

Всички се обърнаха и видяха млада жена, придружена от джентълмен, който очевидно предпочита да е навсякъде другаде, но не и тук. Джайлс се опита да се сети коя е жената, защото му се стори позната.

Гейб обаче явно не я познаваше, защото попита:

— Вие пък коя сте?!

— Някой, който не е забравил последната жертва на вашето безразсъдство — заяви жената невъзмутимо. — Но вие, естествено, сте забравили напълно защо започнаха да ви наричат Ангела на смъртта.

Джайлс схвана подтекста и простена, а Гейб пребледня.

— Вие сте госпожица Уейвърли — промълви Гейб.

— Точно така. Госпожица Вирджиния Уейвърли, а вие убихте брат ми.