Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (8)

Глава шеста

Минерва не го чу заради виковете, докато Гейб пресичаше финалната линия. Облекчена, че брат й е оцелял в състезанието, тя се обърна към Джайлс усмихната.

— Какво каза?

— Дезмънд Плъмтри е тук. Редовно ли гледа надбягванията на Гейб?

Тя проследи погледа му, обърнат към петдесетинагодишен мъж, поел по пътя за Търнхам. Да, беше братовчед й. Навсякъде щеше да разпознае обезцветената му шапка от боброва кожа с тясна периферия. До него вървеше синът му Нед.

— Нямам представа защо е дошъл — повдигна рамене тя. — Той не одобрява „възмутителното ни поведение“, както се изразява. Мелницата им е в Рочестър. Там живеят, а това е поне на половин ден път. Какво ли правят с Нед тук?

— И аз се питам същото — отвърна Джайлс. — Не за пръв път е в Търнхам.

— Боже, прав си. — Побиха я студени тръпки.

Хвърли й кос поглед.

— Ти знаеш, така ли?

— За подозренията на Джарет дали Дезмънд няма нещо общо със смъртта на родителите ни? Знам, естествено. В нашата къща никога нищо не остава тайна.

Той я погледна подозрително.

— Джарет не би ти казал.

— Не — отвърна тя леко сконфузена. — Но случайно го чух да го обсъжда с Оливър. Според Джарет в деня на смъртта на родителите ни Дезмънд е бил в Търнхам, а конярят, погрижил се за коня му, твърди, че по стремето имало кръв, когато се върнал в странноприемницата, където бил отседнал.

Джайлс я хвана за ръка и я поведе обратно към каретата.

— Какво правиш? — смая се тя.

— Ще те оставя при кочияша, а аз ще проследя Плъмтри, за да разбера защо са тук. Присъствието на Дезмънд тук без видима причина е странно. Нищо чудно да открия защо е бил тук в деня на смъртта на родителите ти.

Тя си издърпа ръката.

— Ако ще го следиш, идвам и аз! — Пое към пътя и се сля с хората, тръгнали да се разотиват след състезанието. — Все пак става въпрос за моето семейство!

Погледна я раздразнен и се изравни с нея.

— Нали искаше братята ти да те видят на състезанието?

— Проследяването е много по-важно. Присъствието на Дезмънд тук наистина е странно. Какво имаше предвид с думите: „Двама от нас имаха по-голям шанс да разкрият истината“?

— Добре, но ме следвай. Не бива да ни забележи. Ще стане опасно, ако се досети, че го подозираме.

— Сега вече звучиш съвсем като шпионин — пошегува се тя.

— Само защо гледаш на всички как биха се вписали в художествените ти интерпретации — усмихна се леко той.

— „Художествени интерпретации“? — Тя се засмя. — Харесва ми. Ще го използвам в някоя книга. Защо например, да не пъхна репликата в устата на Роктон?

— Няма повече да пишеш за Роктон, забрави ли? — Загледа се в нещо пред тях. — Влизат в „Черния бик“.

— Преди деветнайсет години, когато беше в Търнхам, Дезмънд отседна на същото място. — Говореше тихо, защото и мъжете наоколо явно се бяха отправили към „Черния бик“.

— Няма нищо странно. Това е единствената странноприемница в Търнхам. И може да се отбиват за по бира.

— Лесно ще разберем дали са гости — прецени тя. — Ще проверим дали каретата на Дезмънд е в конюшнята.

— Права си, скъпа — похвали я той и зави към конюшнята. — Нищо чудно, че така умело заплиташ интригите в романите си.

Комплиментът много й допадна. Несравнимо повече, отколкото споменаването на млечната й кожа.

— Ще разпознаеш ли каретата му? — попита той.

— Разбира се. Най-много харесва една боядисана в отвратително синьо. — Надникна в конюшнята. — Тук е, Джайлс! Отседнал е в странноприемницата. Но защо?

— Нямам представа. Но явно не е отскочил дотук, за да гледа как се състезава Гейб. — Погледна към хана. — Ако успеем да разберем… — Простена. — Внимавай. Пак излизат.

Бързо я придърпа зад ъгъла на конюшнята. Загледаха се как Дезмънд и Нед пресичат двора. Дезмънд размени няколко думи с коняря, после двамата се качиха в каретата и потеглиха към Илинг.

Джайлс присви очи и се обърна към Минерва.

— Имам идея как да разберем защо е тук. Хайде.

Хвана я за ръка и тръгнаха към странноприемницата. Докато вървяха, си свали ръкавиците и ги пъхна в джоба. После извади пръстен от другия джоб и го сложи на безименния пръст на лявата си ръка.

— Включи се в играта, Минерва.

Хвана я за ръка, а тя погледна пръстена — беше с герб, каквито носят титулуваните джентълмени.

Преди да успее да го попита откъде го има, той влезе наперено и се насочи право към съдържателя, който подканваше слугите да се погрижат за нахлулите жадни мъже.

— Добри човече — подхвана Джайлс, — имаш ли свободна стая, или тази тълпа е ангажирала всичките?

Съдържателят им хвърли преценяващ поглед и се усмихна широко.

— Не, сър. Те са тук да пийнат след надбягването. До довечера ще се разотидат. За през нощта ли искате стая?

— Всъщност, за няколко нощи. — Минерва го изгледа изумено, но той стисна ръката й. После продължи съвсем убедително: — Аз съм лорд Мандерлей от Дърам, а това е съпругата ми.

Очите на ханджията светнаха. Очевидно повярва на Джайлс, а и кой би се усъмнил? Както винаги Джайлс беше облечен изискано, като всеки титулуван лорд — тъмнокафявият копринен жакет подчертаваше широките му рамене, белите бричове прилепваха към добре оформените му бедра и прасци, а кожените ботуши бяха безупречно лъснати.

Към всичко това се прибавяше и подобаващото високомерно поведение.

— Странноприемницата ни задоволява. Търсим да купим имение в района. Ще останем поне седмица, но преди да взема окончателно решение, имам един въпрос.

— Питайте каквото желаете, милорд — ентусиазирано го насърчи собственикът.

Минерва буквално го виждаше как пресмята колко пари ще изкара от лорда за една седмица подслон и храна, да не говорим за обслужването на впряга.

— Докато идвахме насам — продължи Джайлс, — видяхме джентълмен, когото май познаваме. Господин Дезмънд Плъмтри.

— Да, милорд. Господин Плъмтри е отседнал тук със сина си.

Джайлс се обърна към нея със свъсени вежди.

— Казах ти, че е той, скъпа. Няма да издържа да го гледам ден след ден, като знам как постъпи с брат ми.

Минерва се включи и добави с успокоителен тон:

— Сигурна съм, че всичко ще е наред, скъпи. — Усмихна се на съдържателя. — Няма да остане дълго, нали?

— О, не, милейди. Само още една нощ — побърза да отговори ханджията. — Дори в момента не е тук. Тръгна да пообиколи наоколо.

— Да пообиколи! — възкликна Джайлс. — Значи често е в района?

— Не, милорд. Определено — не. Не е идвал от близо двайсет години… като изключим появата му преди няколко месеца.

— Но ще е тук тази вечер. — Джайлс въздъхна и я погледна.

— Да потърсим друга странноприемница, по-близо до Илинг. Честна дума, сладкишчето ми, там има повече имения по наш вкус, отколкото тук.

Сладкишчето ми? Тя се постара да не се засмее.

— Но аз съм толкова уморена. Защо не останем тук?

— Не знам. Ако се срещна с господин Плъмтри, едва ли ще се въздържа.

— Милорд — намеси се съдържателят, — обещавам пътищата ви да не се кръстосат. Ще се погрижа да ви настаня в другия край на странноприемницата.

— Той вече е наел най-хубавата стая, предполагам — възнегодува Джайлс.

— О, не, милорд. Най-хубавата е отзад, а той е отпред, с изглед към двора. Няма да има никакви проблеми, уверявам ви.

— Стига, гълъбче. Все ще намерим начин да го избегнем за една вечер, сигурна съм — подхвърли Минерва.

Джайлс погледна съдържателя навъсено.

— Ако ни уверите…

— Няма да се наложи да търпите присъствието на господин Плъмтри и една секунда. Ще ви покажа стаята. Положително ще ви хареса.

Съдържателят, напълно забравил за другите си посетители, тръгна по стълбите.

Докато Минерва и Джайлс го следваха, тя прошепна:

— Дано това не е номер да останеш насаме с мен.

— Боже, сладкишчето ми, бих ли постъпил така? — усмихна се той.

— Всичко очаквам от теб, гълъбче.

Приближавайки стаята, Джайлс попита:

— Къде каза, че са неговите покои?

— Ще ви покажа, милорд. — Съдържателят ги отведе до дъното на коридора и посочи. — Там. Последната врата, вляво. Ще се върне късно, а дотогава вие ще сте си легнали.

Джайлс въздъхна.

— Добре. След като скъпата ми съпруга така реши, ще наемем стаята.

Пусна няколко златни монети в ръката на ханджията.

Очите на мъжа се разшириха.

— О, милорд, благодаря. — Отведе ги до тяхната стая и отвори вратата. — Да пратя ли някого да донесе багажа ви?

— Прислужникът ми ще го донесе. Пътува след нас, в друга карета. Съобщи ми, когато пристигне, чу ли?

— Разбира се. — Подаде ключа на Джайлс. — Ако желаете нещо друго…

— Засега сме добре. Милата ми съпруга иска да си почине.

— Да, милорд.

Щом мъжът си тръгна, Минерва отсъди:

— Лъжеш прекалено умело за вкуса ми, сър.

— Мога да кажа същото за теб, сладкишче — ухили се той.

— Наречи ме пак така и ще те лиша от важна част от анатомията ти!

— Умееш, да разваляш удоволствието на другите, признавам — престорено разстроен изрече той. После, вече нормално, продължи: — Хайде.

Излезе в коридора и се огледа в двете посоки. Беше пуст. Тръгна към стаята на Дезмънд.

Минерва го последва, любопитна какво е намислил.

Джайлс стигна до вратата и натисна дръжката. Беше заключено.

— Дай ми една от фибите си.

Тя извади една от косата си и му я подаде.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Той се захвана за работа.

— Ще огледам стаята му, това е.

— Джайлс Мастърс, къде, за бога, се научи…

— Работя с престъпници, забрави ли? Научиха ме на някой и друг номер. Полезно е, когато се прибирам вкъщи пиян и се окаже, че съм без ключ.

Тя го изгледа скептично. След секунди той отвори вратата. Бързо я въведе вътре и затвори. Тръгна право към отворения сандък в единия ъгъл.

Минерва огледа помещението. Беше доста сносно за провинциална странноприемница: шкаф с чекмеджета; голямо легло; красив параван; прекрасен леген от син порцелан и кана с вода за миене.

— Какво търсим? — поинтересува се тя.

— Всичко, което ще ни подскаже защо той и синът му са тук.

— Е, не е по здравословни причини — отбеляза тя и посочи празните винени бутилки върху дъбовата маса и калните ботуши близо до леглото. — Някой се е разхождал по мочурливи терени. Нищо чудно да са ходили на лов.

— Не е ловен сезон — възрази Джайлс, докато претърсваше сандъка.

— Преди деветнайсет години казал на коняря в странноприемницата, че кръвта била от ловуване.

— Знам. Но и тогава не беше ловен сезон.

— Зависи за какво си излязъл на лов — отбеляза Минерва хладно. — Или за кого.

Джайлс се изправи и с мрачно изражение й подаде нещо.

— Точно така.

Тя видя, че държи груба, нахвърляна на ръка карта. Един поглед й бе достатъчен, за да настръхне.

— Това май е нашето имение.

— Съгласен съм, прилича. Но е трудно да се определи, защото са отбелязани само ниви, гори и хълмове. А и някои дори не са точните места. — Разгледа по-внимателно картата. — Ако наистина е карта на имението, за какво му е била на Плъмтри?

— Не знам. Джайлс, нали не мислиш, че наистина той ги е убил?

— Засега не разполагаме с достатъчно информация, за да сме сигурни. Но ако все пак е той, каква е причината? И защо се връща след толкова години, ако наистина е тръгнал натам? — Върна се при сандъка и я подкани: — Виж в онези чекмеджета, ей там. Дано откриеш някакъв дневник, писма или нещо друго.

Шум откъм коридора накара и двамата да подскочат.

— Не мога да повярвам, че си го оставил тук, глупако — изкънтя гласът на Дезмънд. — Доникъде няма да стигнем без картата!

Джайлс й хвърли предупредителен поглед, метна картата в сандъка и посочи с глава към паравана. Двамата се пъхнаха зад него секунди, преди вратата да се отвори.

За щастие отзад имаше стол. Той седна и я притегли в скута си, та главите им да не стърчат над паравана. Нейният пулс се бе учестил, ала Мастърс изглеждаше съвсем спокоен. Когато гласът на Дезмънд отново изкънтя съвсем близо до тях, той дори не трепна, но тя едва не подскочи.

— Кълна се в бога, Нед — нареждаше Дезмънд, — как е възможно да си такъв безумник? На всичкото отгоре си оставил и вратата отключена!

— Не е вярно! Защо вечно ме обвиняваш?

Джайлс я обгърна през талията и я притисна към себе си. Тя умираше от страх Дезмънд да не чуе ударите на сърцето й. Ако ги открие, какво ли щеше да предприеме? Като се има предвид какво може да е сторил на майка й и баща й…

Не. Беше абсурд. Дори да имаше нещо общо със смъртта на родителите й, щеше да е пълен глупак, ако нарани нея или Джайлс на обществено място, и то — пред сина си. Освен това, щом Джайлс успя с приказки да стигне дотук, с приказки щеше да съумее и да ги измъкне.

— Виня те, защото когато нещо се обърка, обикновено ти си виновен — обясни Дезмънд на Нед. — Ти забрави картата.

— Сега поне си смени ботушите. Нали не искаш да съсипеш най-добрия си чифт?

— Прав си. Ето я картата. Най-отгоре в сандъка. Как не си я видял?

— Кълна се: не беше там, когато излязохме.

— Как да не е била? — сряза го Дезмънд. Леглото изскърца, когато седна на него. — Никога нищо не търсиш. Чудя се защо ли те взех с мен.

— Защото умея да боравя с нож, затова!

Студени тръпки полазиха Минерва. Боже, откъде вторият й братовчед бе придобил това умение?

— То много ни помага, няма що — възнегодува Дезмънд. — Ела й ми помогни с ботушите.

На Минерва й идеше да изпищи. Колко дълго възнамеряваха да останат тук? Извърна глава да погледне Джайлс: той бе вперил спокойно поглед в паравана. Нима въобще не се притесняваше, че могат да ги разкрият? И Нед да използва ножа, с който така умело борави?

Кръвта й изстина. Ами ако това е причината Джайлс да знае толкова странни неща. Ами ако участва в таен комплот? Възможно е дори да е шпионин на французите като Роктон!

Точно така. Джайлс е шпионин. Въображението й се развихряше, но я подвеждаше! Той никога не би станал предател. А и Англия никога не би наела негодник като него за подобна работа. Освен това войната с Франция приключи преди десет години. Кого да шпионира? Посетителите на хазартните свърталища ли? Или кръчмаря в любимата му кръчма?

Той улови погледа й, вторачен в него, и очите му притъмняха. После ги плъзна по тялото й, сякаш я докосваше. Изведнъж тя осъзна, че седи в скута му, а това бе доста… интимно. Особено когато ръката му започна да гали корема й с фамилиарност, от която кръвта й закипя.

Очите му, впити в устните й, я приканваха да съгреши. Извърна поглед, но беше прекалено късно. Усещаше го; вдишваше аромата на сапуна му за бръснене; на потта му, толкова мъжка. Бедрата му се стегнаха под дупето й; усещаше дъха му. А най-лошото бе, че ръката му продължаваше да милва корема й и да праща горещи, вълни по цялото й тяло.

Какво прави той? Да не би да е полудял? Всеки момент можеше да ги открият, а той…

Боже! Бавно развърза шапката й и й я подаде. После зарови лице в косата й и я целуна. Наистина беше лудост!

Същевременно беше опияняващо мъж да я държи така; бяха толкова близо, така интимни. Трябваше да го смъмри с поглед, ако не с друго. Но продължаваше да седи в скута му и да се вълнува от всеки негов допир. Беше такава тръпка да се намира на ръба на опасността.

Чуваше как Дезмънд ругае Нед и го приканва да побърза, но усещаше единствено присъствието на Джайлс, който целуваше слепоочието й, бузата й, ухото.

Защо го бива толкова в ласките? И защо й е така приятно?

— Хайде. Тръгваме — отсече Дезмънд.

Тя едва не подскочи от страх.

— Размърдай се. Дневната светлина се топи — продължи Дезмънд. — Защо ли си загубих времето да гледам как братовчед ми се състезава?

Стъпки се отдалечиха по посока към вратата.

— По-добре щеше да е да не залагаш на другия — обади се Нед.

— Не ми напомняй. Наистина не биваше да залагам срещу Гилбърт. Нехранимайкото сигурно е нагласил някак резултата.

Минерва се напрегна. Дяволите да ги вземат братовчедите й и ненавистта им към нейното семейство. Защо винаги говорят лошо по техен адрес?

Вратата се отвори, после се затвори. Последва шума от завъртането на ключа в бравата.

Тя скочи на крака.

— Трябва да ги последваме.

Джайлс се изправи някак вдървено.

— Няма начин да стигнем до каретата ми, преди те да изчезнат по пътя. Но ако отиват в имението, ще ги потърсим там.

— Май си прав.

Сложи си шапката.

— При всяко положение трябва да излезем оттук, може да са забравили още нещо — отсъди Джайлс.

Тя кимна в знак на съгласие, а той отново се захвана да отключва вратата с фибата й. Излязоха и се насочиха към стълбите, но разгневеният глас на Дезмънд ги накара да застинат на място.

— Какво значи да си тръгна? Платих ти пребогато за стаята!

— Не искам такива като вас да са тук, когато имам важни гости — обясняваше съдържателят на странноприемницата.

— Като нас?! Ако искаш да знаеш…

— Открай време ми се струвате подозрителен. Разправяте за лов на яребици, а тук няма яребици! Тревогата на пристигналия милорд потвърди подозренията ми.

— На милорд?! — провикна се Дезмънд. — Сигурно някой братовчед ме е видял и създава проблеми. Ако тези от семейство Шарп.

— Името на мъжа не е Шарп. Опаковайте си багажа и напуснете.

— Кой е мъжът?

— Лорд Мандерлей. Прекрасен джентълмен.

— Мандерлей е тук?! — изпищя Дезмънд.

Минерва погледна Джайлс.

— Не си ли го измисли? — прошепна тя.

В очите на Джайлс се мярнаха дяволити пламъчета.

— Защо да си измислям, когато истината върши работа? Братовчед ти дължи доста пари на Мандерлей, а аз случайно го знам.

— Откъде?

Той се усмихна тайнствено.

— Брат ти ме помоли да прегледам финансовото състояние на Плъмтри и аз изпълних поръчката.

Тя смяташе, че Джарет го е помолил да прегледа какво е положението на Дезмънд във връзка със завещанието на баба й, но нямаше да спори в момента.

Отдолу долетя паникьосания глас на Дезмънд.

— Щом Мандерлей е тук, аз се изнасям!

Боже! Погледна към Джайлс, но той вече я теглеше към тяхната стая. Едва влязоха и затвориха врата и чуха тежките стъпки на Дезмънд и Нед по стълбите.

Макар да съзнаваше, че няма начин да ги видят, тя затаи дъх и изчака да преминат по коридора.

— Не бива да си тръгваме, преди да заминат — прецени Джайлс. — Рискуваме да се засечем.

Погледна го напълно изумена. Как успяваше да запази такова хладнокръвие?

— Аз стоя тук и цялата треперя, а ти си напълно невъзмутим, сякаш няма нищо страшно.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна невинно той.

По един или друг начин ще го накара да признае какви ги бе вършил онази нощ в дома на Нюмарш. Разполагаше с безотказен начин да го постигне: ще го обвини в нещо, за което е сигурна, че той не е. Нещо, за което той не обичаше да го обвиняват.

— Признай: имаше причина да си в кабинета на лорд Нюмарш онази вечер. Както и че има причина да умееш да отваряш заключени врати с фиба и да запазваш спокойствие в опасни ситуации.

— И каква е причината, според теб? — попита той неангажирано.

— За мен е съвършено ясно. Ти си професионален крадец.