Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (3)

Глава първа

Лондон, 1825 година

Малко след зазоряване Джайлс наблюдаваше иззад дърветата как виконт Рейвънсуд, помощник-секретар в Министерството на вътрешните работи, влиза в хангара за лодки при езерото „Сърпентайн“ в Хайд Парк. Минаха петнайсет минути и понеже никой не се появи Джайлс отиде до хангара за лодки и влезе.

Размениха си сърдечни поздрави с Рейвънсуд и виконтът подхвърли:

— Чух името ти да се спряга за Кралски адвокат.

Джайлс се напрегна. Трябваше да се досети, че Рейвънсуд ще научи. Този човек имаше очи и на гърба.

— Ако те изберат, ще преустановиш работата си за мен, предполагам.

— Длъжността Кралски адвокат изисква много енергия — отвърна Джайлс предпазливо. Не бе очаквал да води този разговор толкова скоро.

— И е доста престижен пост. Приравнява те с политиците. Затова да се правиш на пройдоха, докато събираш информация за мен, вече няма да е удобно.

— Точно така. — Впи поглед в лицето на Рейвънсуд с надеждата да разчете изражението му. — Честно казано, независимо дали ще ме направят Кралски адвокат, реших да преустановя работата за теб. Сега нещата са по-спокойни и се съмнявам…

— Излишно е да обясняваш, Мастърс. Изненадан съм, че продължи да го правиш толкова дълго. Служи вярно на страната си без особени облаги и оскъдно възнаграждение, докато се съсредоточаваше върху далеч по-доходната си позиция на юрист. Не те виня, че си се замислил да градиш кариера. Сега на колко си? На трийсет и седем? Определено си прав да искаш повече от живота. Ще подкрепя решението ти, доколкото ми е възможно.

Джайлс въздъхна облекчено. Със свито сърце очакваше този разговор, но трябваше да се досети, че Рейвънсуд ще остане негов приятел при всякакви обстоятелства.

С виконта се срещнаха за пръв път в Итън. Макар другият да бе три години по-голям от Джайлс, между тях се породи необичайно приятелство, като се има предвид, че Рейвънсуд бе трезв и старателен, а Джайлс се впускаше в лудории и приключения.

Затова преди девет години Джайлс се обърна именно към Рейвънсуд, в търсене да възтържествува справедливостта. Рейвънсуд, вече заловил се с политика, взе от Джайлс документите, които той беше откраднал от Нюмарш, и добре се възползва от тях. Така започна ролята на Джайлс като таен сътрудник на Вътрешното министерство и умиротворител.

Оказа се изгодно и за двамата. От време на време Джайлс даваше на помощник-секретаря информация, с каквато Рейвънсуд не би се сдобил по друг начин. В присъствието на разпуснатия Джайлс Мастърс хората разправяха какви ли не подробности. След войната Вътрешното министерство бе залято с всевъзможни случаи на измама, фалшифициране и дори на предателства, и понеже части на страната се намираха пред прага на революция, служителите се нуждаеха от цялата възможна помощ.

Понякога Джайлс събираше активно информация дори от събратята си благородници. Рейвънсуд го въоръжи с основание да живее след самоубийството на баща му; да изкупи греховете от младостта си. Но вече от доста време той плащаше за тези грехове.

— Не се налага, предполагам, да те предупреждавам, че досегашните ти занимания трябва да останат в тайна дори след като… се оттеглиш, нали? — попита Рейвънсуд предпазливо.

— Наясно съм със задълженията си — прекъсна го Джайлс.

В това се състоеше проблемът му: беше му трудно да води истински живот, когато пази тайни от всичките си познати. Умори се да крие тайни; да се прави на непоправим нехранимайко — някога го устройваше, но сега му пречеше. Ако в този момент преустанови работата си за правителството, никой няма да разбере за миналото му и пред него се разкриваше перспективата да се държи както му е на сърце. Хората щяха да сметнат, че най-после е пораснал. Време бе да остави зад гърба си дните като информатор на правителството.

— Това ще бъде последният ми доклад — обяви Джайлс. — Ще те затрудни ли?

— Ще съжаляваме, задето те губим, но ще се справим. А и както казваш ти, нещата вече са по-спокойни.

— Точно затова нямам какво много да докладвам — уведоми го Джайлс.

Разказа за магистрат, заподозрян във вземането на подкупи и за евентуален проблем с вложения в мини в Южна Америка.

Рейвънсуд си водеше бележки и при необходимост задаваше въпроси.

— Това ли е всичко? — попита той накрая.

— Почти. Нали помниш, че те помолих за услуга миналия месец? — отвърна Джайлс.

— Да. За приятеля ти Джарет Шарп. — Рейвънсуд пъхна бележника в джоба. — До момента никой от моите информатори нямат интересни за теб данни относно Дезмънд Плъмтри. Възможно ли е приятелят ти да греши в подозренията си?

Откакто Джарет и Оливър се ожениха, двамата се захванаха с разследването на смъртта на родителите им. Джарет се обърна към Джайлс за правен съвет и ситуацията възбуди любопитството на юриста.

— Доколкото се убедих от завещанието на госпожа Плъмтри — уведоми го Мастърс, — Дезмънд Плъмтри не печели нищо, ако ги убие.

— Но въпреки това положението явно не те удовлетворява.

— Нямам обяснение, но никога не съм харесвал Плъмтри. Ако подозирам някого в убийството на господин и госпожа Шарп, това е той.

Джайлс израсна в кариерата си благодарение на инстинктите си.

— Ще те уведомя, ако някой открие нещо съществено. Съжалявам, но за момента не мога да ти помогна повече. — В очите на Рейвънсуд се появиха закачливи пламъчета. Той извади списание от джоба си. — Като имам предвид интереса ти към семейство Шарп, не се въздържах да не ти донеса това.

Джайлс взе списанието и хвърли озадачен поглед на приятеля си.

— „Дамски журнал“?

— Жена ми го чете. Броят е от вчера. Прочете ми нещо, което според мен ще ти се стори забавно. Виж тук.

Той прелисти списанието и сепнато си пое въздух; оказа се първата глава от последния готически роман на Минерва. Не знаеше, че ще го публикуват като подлистник.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. Аби го изчете. — Рейвънсуд го изгледа изпитателно. — Някога хвърлял ли си око на романите й?

— А ти? — Джайлс застана нащрек.

— Прочетох този откъс. Много е интересен. Един от героите доста ми напомня на теб.

— Нима? — опита се да прозвучи равнодушно той.

По дяволите! Щом дори Рейвънсуд е забелязал… Щом се прибере, ще го изчете дума по дума.

Неволно образ отпреди девет години изплува в съзнанието му: красива млада жена, облечена като Мария Антоанета; беше толкова сладка, че целият се изпълни с копнеж. На деветнайсет тя се бе превърнала в класическа красавица: извити закачливо устни, гъсти мигли, високи скули. Но като се изключи външният й вид, у Минерва нямаше нищо класическо.

Още не бе забравил как девойката го разпитваше настойчиво какво прави у Нюмарш, а после го изнуди да я целуне. Още не можеше да повярва какво се случи, след като я дари с целувка, която трябваше да й послужи за урок какви опасности крие да изкушаваш нехранимайко.

Тогава напълно забрави, че е сестра на най-добрия му приятел, че той не е първороден син в семейството и още е в началото на кариерата си — все пречки да има любима, а още по-малко — съпруга. Но целувката стана по-страстна, по-опасна и опияняваща. Тя го накара да желае и да копнее за немислимото.

И все още силно го привличаше.

Жалко, че сега тя го мразеше. В книгите си, където той бе прототип на един от героите й, а тя все повече се приближаваше до разгадаване на тайните му, тя открито даваше да се разбере какви са чувствата й.

За пръв път осъзна проблема преди няколко месеца, по време на бал по случай Свети Валентин, на който и двамата присъстваха. Дотогава не бе чел романите й. Достатъчно трудно му бе да забрави целувката, без гласът й да кънти в ушите му.

Но танцуваха и искрата отново се разпали. Разговаряха и кръвта му неволно закипя. Нейните приказки бяха пълни с намеци, от хапливи по-хапливи. Той страшно се изплаши, че ще направи нещо безразсъдно — например, ще я отведе на балкона и ще я задуши с целувки.

Танцът свърши, а той се чувстваше възбуден, разгневен и объркан. Смяташе, че го е забравила, а безсърдечните му думи са заличили всякакви чувства към него. Противно на очакванията му обаче той се бе появил в книгите й. Именно тогава схвана какво е намислила Минерва.

Непрекъснато отлагаше да вземе мерки, с надеждата поставеното наскоро условие от баба й да я ангажира достатъчно и да не й остава време да пише вече.

А ето че се появи нов роман. Не можеше да пренебрегва повече проблема. Ами ако тя започне да загатва какво бе видяла в дома на Нюмарш онази вечер? Всеки от правната общност, който имаше подозрения за кражбата, щеше да разпознае в негово лице човека, издал Нюмарш и партньора му, сър Джон Съли. А не след дълго щяха да го свържат и с други разкрития на Вътрешното министерство и уличените от него ще се захванат с унищожаването му. Като начало ще му попречат да стане Кралски адвокат.

— Още не си стигнал до най-същественото — обади се Рейвънсуд и го изтръгна от мислите му. — Погледни страницата, която ти споменах.

Джайлс я намери и забеляза двата абзаца с различен шрифт. Първият бе за лейди Минерва и връзката й със семейство Шарп — само тя би дръзнала да публикува подобно нещо. Проклетата жена отказваше да пише под псевдоним — повод за постоянни кавги между нея и баба й.

Но следващият абзац вече го накара да зяпне шокиран.

Драги читатели,

Ако желаете да продължите да четете откъси от романа, трябва да ми помогнете с досадна домашна ситуация, появила се в живота ми. Спешно се нуждая от съпруг, за предпочитане да прояви търпимост към авторка на готически романи. За целта ви моля да изпратите неженени братя, братовчеди или познати в Халстед Хол на 20 юни, където ще проведа интервюта, с цел да си намеря съпруг. Благодаря за подкрепата ви.

С уважение, лейди Минерва Шарп

Двайсети юни ли? По дяволите, това е днес!

— Забавно, нали? — обади се Рейвънсуд. — Жена ми се смя цели десет минути. Остроумна шега.

— Не е шега — възрази Джайлс. — Преди няколко месеца баба й постави ултиматум. Всички братя и сестри от семейство Шарп или ще се оженят, или ще изгубят наследството си. Доколкото познавам лейди Минерва, това е начин да вбеси баба си.

Рейвънсуд го погледна смаян.

— Твърдиш, че тази жена наистина ще проведе интервюта за позицията на съпруг?

— Не знам как ще процедира после, но интервютата определено ще се състоят.

Младата жена беше луда, ако си въобразяваше, че ще постигне нещо. Представяше си реакциите на Оливър и Джарет, да не говорим за госпожа Плъмтри. Възрастната дама бе непоклатима; нямаше да търпи глупостите на Минерва нито секунда. И няма да се откаже от плановете си. Взе списанието.

— Трябва да вървя.

— Ще се явиш на интервю, така ли? — шеговито попита Рейвънсуд.

— Не е изключено — отвърна Джайлс суховато.

— Ти и лейди Минерва? Интересно.

— При това — доста.

Час по-късно беше прочел първата глава на Минерва. И беше бесен. Дяволите да я вземат. Този път бе отишла прекалено далеч.

Значи иска да интервюира мъже за съпруг, така ли? Чудесно. Предстоеше й страхотно интервю.

* * *

Минерва крачеше из китайския салон на Халстед Хол; с всяка измината секунда настроението й се понижаваше. Как ще накара баба си да отмени ултиматума, като никой не се появява?

Представяше си как десетки млади глупаци и златотърсачи ще обсадят Халстед Хол и бурно ще се състезават за вниманието й. После ще вдигнат вой до бога в пресата и баба й ще се принуди да се откаже. Или ще я изхвърли от завещанието завинаги. Минерва не допускаше баба й да накаже братята и сестра й заради недискретността на една внучка и затова се бе надявала на подобен развой. Тогава щеше да си намери някъде малка къща и да пише на воля, необременявана от съпруг.

Трудно й бе да повярва, че някога гледаше на женитбата като на добра идея. Бракът на родителите й се оказа бедствие. Освен това през годините се убеди до каква степен мъжете не уважават тази институция. Сблъска се с издатели, към които се обръщаше да отпечатат книгите й, а те й правеха първо многозначителни намеци какво да предприеме, за да спечели благоразположението им; срещна и легиони от златотърсачи, които постоянно се навъртаха пред вратата й. Почтени джентълмени не биха я удостоили с внимание, защото пишеше под свое име.

Не че продължаваше да иска почтен джентълмен; те бяха от най-лошия вид. Неколцина я бяха ухажвали и дори целуна двама. Но щом разбраха каква е всъщност, побързаха да избягат. Мъжете не харесват особено жени, които говорят каквото мислят.

Дори братята й с техния бурен начин на живот и деспотично отношение към сестрите си не представляваха олицетворение на почтени джентълмени. Е, Оливър и Джарет, да речем, се поукротиха, след като се ожениха, но докога щеше да продължи? Съпругите им щяха да се озоват в капан.

Жените вечно се озовават в капан. Минерва никога няма да прости на баба си заради проклетото й изискване всичките внуци да се венчаят. А и Оливър и Джарет как посмяха да минат на страната на баба и да предадат брат си и сестрите си? Преди шест месеца те първи щяха да възроптаят. Сега, ако знаеха какво е намислила Минерва, щяха да осуетят плановете й.

Присви очи и погледна вратата. Затова ли никой не се появява? Да не би братята й — или баба й — да са разбрали за поредната й безобразна постъпка?

Не. Как биха могли? Нарочно пусна обявата в „Дамски журнал“, защото го доставяха вечер и никой от семейството й не го четеше. Силия бе прекалено голяма мъжкарана, за да му обърне внимание, баба й четеше само „Таймс“, братята й за нищо на света няма да посегнат към подобно четиво, а…

Съпругите им! По дяволите. Сега те имат съпруги. И докато Анабел, жената на Джарет, не бе сред читателите на женски списания, Мария, жената на Оливър, живо се интересуваше от книгите на Минерва. Не би пропуснала първия откъс от най-новия й роман.

Минерва тихичко изруга и тръгна към вратата. Как забрави за Мария? Бог да й е на помощ, ако Мария е предприела нещо.

В стаята влезе Джайлс Мастърс. Той бе причината да не се омъжи, нейната слабост. И обектът на нездрав интерес. Колко жалко, че все още го намира за неустоимо привлекателен дори след толкова много години. И далеч по-интересен от всички други мъже.

Не че някога би го признала пред него!

— Добро утро, господин Мастърс — поздрави тя ледено.

— И на теб, милейди. — Огледа я от главата до петите доста предизвикателно. — Добре изглеждаш днес.

Той също, за жалост. Джайлс винаги се обличаше изискано. Днес бе избрал добре скроено сако за езда в кобалтов цвят, жилетка от небесносин сатен, бели бричове и лъснати черни ботуши. Изглеждаше съвсем естествено пред вазите от династията Мин и позлатените дракони, предназначени да сплашват появилите се ухажори и да ги принудят да си чакат реда.

Тя някак се досещаше, че китайските страшилища няма да го сплашат, а и Джайлс никога за нищо не чакаше, ако той не реши.

Престори се на равнодушна.

— Ако си дошъл да видиш Джарет…

— Дойдох да видя теб. — Хвърли нещо върху тапицирания със златиста коприна стол до нея. — И да бъда интервюиран.

При вида на последния брой на „Дамски журнал“ сърцето й заби лудо. Какво бе прочел той? Само обявата ли? Или и откъса от романа й?

— Абониран си за списанието? — престори се на изненадана тя. — Колко забавно.

— Очевидно не съм единствен, ако съдя от тълпата в предния двор.

Тя премигна.

— Каква тълпа?

— Не знаеш ли? — Той се изсмя. — Явно не подозираш. Иначе вече щеше да си отвън и да навикваш Оливър и Гейб, задето незабавно отпращат прииждащите джентълмени.

— Те са арогантни, бъркат се в. Ами Джарет? Той не е ли с тях?

— Тръгнал бил към пивоварната, преди господата да започнат да прииждат. Но братята ти са пратили да го повикат и съвсем скоро той ще се появи. — Джайлс се облегна на касата на вратата с насмешливо изражение. — Няма да проведеш друго интервю днес.

Тя го изгледа свирепо.

— Но теб са пуснали да влезеш.

— Предположиха, че идвам да видя Джарет. Не ги извадих от заблуждението им. Мислят, че го чакам в кабинета.

Тя се отправи към вратата.

— Стой тук, ако искаш, а аз ще дам на братята ми да се разберат.

— Не толкова бързо, скъпа. — Препречи пътя й. — Ти и аз имаме да довършим нещо.

Без да откъсва очи от нея той затвори вратата зад гърба си.

Обзе я неспокойство, но се опита да го прикрие.

— Отлично знаеш, че не е прилично да си с мен, ако вратата е затворена.

— Откога държиш на приличието, Минерва? — попита той провлачено.

— Не съм ти позволила да ме наричаш по име!

Ледената му усмивка я стресна.

— И аз не съм ти позволил да ме описваш в книгите си, но ти го правиш.

Боже! Спокойно, Минерва, Възможно е само да опипва почвата.

— Да не би да четеш романите ми?

— Толкова ли е трудно да се повярва?

— Откровено казано — да. Дори братята ми не си дават труда.

— Те не са очернени там.

Неспокойството й прерасна в тревога, но тя се насили да се усмихне.

— Ако загатваш…

— Нищо не загатвам! Излагам факти. — Обиколи я, както акула обикаля жертвата си. — Превърнала си ме в злодей, маркизът на Роктон.

По дяволите! Наистина е чел романите й.

Опита се да омаловажи обвинението.

— Объркал си се. Прототипът на Роктон е Оливър, както всички добре знаят.

— И затова Роктон е със сини очи и тъмнокестенява коса.

— Нямаше как да го направя съвсем да прилича на Оливър, за бога. Наложи се да променя някои подробности.

— Затова ли се самоубива майката, а не бащата на Роктон? — продължи той с блеснали сини очи. — Много находчиво решение — хората ще предположат, че си променила и тази подробност. Твоят шеговит малък принос.

Тя се изчерви. Никога не би повярвала, че той чете нейните романите.

— Допускаш абсурдни предположения.

— Нима? А описанието в „Странникът при езерото“, където злочестата лейди Виктория се влюбва в Роктон и му се нахвърля? — Застана пред нея. — Какво точно казва той? А, да. „Внимавай, скъпа, когато следващия път решиш да се държиш като палавница. Някои мъже не обичат да ги шантажират“. Звучи ли ти познато?

Този път наистина нямаше как да се измъкне.

— А и абзацът, в потвърждение на думите ми, го прочетох сутринта. — С увереност, която я накара да изтръпне, той взе списанието, плъзна поглед по написаното и прочете на глас: — „Лейди Анна си проби път през тълпата, като се молеше костюмът й на Мария Антоанета да не привлече вниманието на противните приятели на лорд Роктон. Щастлива нахлу в кабинета — беше избягнала всякакви премеждия. Ала за своя изненада откри, че не е сама. Лорд Роктон стоеше до камината в костюм на свещеник“. — Хвърли списанието върху стола. — Откъсът свършва така. Какво ще следва? Роктон ще вземе папките от писалището ли?

Тя махна пренебрежително.

— Добре, де. Описах донякъде… срещата ни в дома на лорд Нюмарш. Не виждам как…

— Тогава обеща да мълчиш за случилото се! — Пристъпи към нея. — Определи цена, доколкото си спомням, и аз я платих.

— Наистина не съм казала на никого. Поне за кражбата. Трябва да си доволен. Да не говорим, че някакво обяснение щеше да задоволи любопитството ми още в началото.

— Или да те накара да опишеш и него. Вероятно дори би придала повече значение на случилото се, за да задържиш читателския интерес. За бога, та ти описваш Роктон като шпионин на французите! Защо въобще си подхванала тази тема?

— Защото съм писателка. Съчинявам сюжети! Нарича се художествена измислица.

Той я погледна през присвити очи.

— Не и когато използваш живи хора за героите си.

— Разминаваш се със същината. Първо — Роктон не си нито ти, нито Оливър, нито някой друг. Само защото описвам малко от случилото се помежду ни.

— Малко ли? — Впи очи в нея. — Разказваш за целувката ни още в първия роман, когато се появява Роктон. Той приближава героинята и я целува. Тя го зашлевява, защото не е постъпил хубаво, а той казва: „Защо мислиш, че целувка от мен ще е хубава?“. — Сведе поглед към устните й. — Отлично знаеш откъде си взела това изречение.

— И онази книга ли си чел? — възкликна тя неволно. — Откога четеш какво пиша?

— Откакто разбрах, че ме описваш в тях. Прочетох и десетте. Представи си изненадата ми, когато открих, че присъствам в последните три.

Беше прав, макар никога да нямаше да му го признае. Отхвърлянето му тогава накърни гордостта й и нарани сърцето й. Затова си изкара яда срещу него в романите. Но, честно казано, не очакваше той да прочете и ред от тях. Нито че някой би го разпознал.

И определено не очакваше той да се ядоса. Джайлс никога не се ядосваше. Той сякаш не изпитваше дълбоки чувства. Шегуваше се, играеше хазарт, флиртуваше и така безгрижно му минаваше животът. Сега се изненада, че показва толкова страст.

— Не разбирам кое точно те разстройва — подхвана тя. — Никой не подозира, че Роктон, отчасти си ти. И никой няма да се досети.

— Само защото намеците ти не са още по-недвусмислени — почти просъска той. — Много хитро си избрала точно мен да описваш. Всеки друг би те съдил за клевета, но знаеш, че не бих го направил, защото не желая хората да се вглеждат прекалено много в мен и да разберат тайните ми. Затова си въобразяваш, че макар да ме включваш в твоите романи, си недосегаема.

— Правиш от мухата слон, господин Мастърс.

— Така ли? А кога смяташ да опишеш в някоя от книгите си кражбата? Или ще я включиш още в следващата глава?

— Обещах ти да мълча по въпроса и ще го направя.

— Защо да ти вярвам? Не пазиш мълчание за всичко друго.

Тя го изгледа свирепо.

— Какво искаш от мен?

В поведението му настъпи коренна промяна. Гневът му премина в нещо много по-тревожещо. Явно я възприемаше като жена; жена-прелъстителка. Също като на бала по случай Свети Валентин, когато танцуваха. От флиртуването му кръвта й закипя, но той остана видимо невъзмутим. Дяволите да го вземат!

Погледна я изпитателно.

— Искам да знам защо. Защо реши да описваш мен като злодея в романите си? Защо точно мен направи главен герой в най-новия си роман?

— Ами… просто се случи. Когато Роктон се появи за пръв път, читатели ми писаха да продължа да пиша за него.

— Защото го описваш така мило до най-малката подробност. Но защо той е завладял въображението ти? И защо не преставаш да му приписваш мои постъпки и думи? Толкова ли ми се сърдиш заради онази вечер?

— Няма нищо общо с теб.

— Лъжкиня! — Приближи устни към ухото й. — Признай: описваш ме в книгите си, защото не си в състояние да ме забравиш.

Тя се отдръпна рязко.

— Ласкаеш се.

— Бог ми е свидетел, че и аз не съм в състояние да те забравя — продължи невъзмутимо той.

За момент тя му повярва и сърцето й трепна. После мислено се наруга за проявената слабост. Той едва ли говори искрено. По думите на братята й умелият му подход към жените беше легендарен.

Мина край него и отиде до прозореца с изглед към вътрешния двор.

— Защо си тук? Ако си дошъл да ме мъмриш, задето съм те използвала като прототип в романите си, постигна го. Най-добре е вече да си вървиш. Определено не си тук за интервю…

— Грешиш.

Тя се извърна към него.

Явно доволен от смаяното й изражение, той пристъпи към нея.

— Виж, Минерва. Очевидно е, че ще тормозиш баба си с безразсъдно поведение, докато не получиш от нея желаното. И какво би било по-възмутително от това да ме изобличиш като Роктон, за да предизвикаш скандал, равен на скандала на лейди Каролайн Ламб с романа й за лорд Байрон?

Тя се наежи.

— Никога не бих…

— Наистина не вярвам, че ще престанеш да пишеш за мен. Дори не мога да ти се доверя, че ще запазиш в тайна истинската самоличност на Роктон. Затова, ако искам да опазя тайните си, пред мен има два пътя. Единият е да те убия, за да те накарам да млъкнеш, но не ми се струва добър избор. Независимо какви мрачни случки описваш в романите си, убийствата винаги са кървави. А да не говорим, че са и незаконни.

Побиха я тръпки.

— А вторият начин? — попита тя.

В очите му пламнаха игриви пламъчета и сърцето й се разтуптя.

— Да се оженя за теб.