Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (28)

Глава вадесет и шеста

Седмица след конфликта с Дезмънд и Нед Минерва и Джайлс чакаха лорд Рейвънсуд в хангара за лодки в Хайд Парк. За разлика от съпруга си тя беше нервна.

Джайлс винаги бе пълен с подобни изненади. Макар да не биваше да й разказва подробности за работата си за Вътрешното министерство, той й описа по какъв начин го е правил: неговата изобретателност и находчивост направо я смаяха; да не говорим колко я забавляваха. Споделянето на тази част от живота му се превърна в тяхна шега; попиташе ли я някой как се чувства като омъжена за такъв всеизвестен негодник, тя отговаряше искрено — великолепно. Начинът, по който декларира любовта си към нея пред цялото семейство, още топлеше сърцето й.

Съвсем скоро откри, че съпругът й продължава да е негодник само на едно място — в спалнята.

Работеше усилено като адвокат, педантично си водеше бележки и четеше дебели книги по право. Часове наред изучаваше минали дела. А тя използваше тези часове, за да пише.

Но понякога го намираше за прекалено старателен. Например при днешната среща. Почти я влуди с цялата подготовка и взетите предпазни мерки да не ги проследят. Явно още негодуваше, задето Пинтър бе успял да го проследи на два пъти, без да се усети.

— Джайлс? — обади се тя, когато тишината стана нетърпима.

— Да, любов моя?

— Наистина ли нямаш представа защо лорд Рейвънсуд настоя за тази среща?

— Да. Миналата седмица, когато се видяхме, за да ми съобщи решението на висшестоящите, не загатна за нова среща.

— И си сигурен, че няма да удовлетворят желанието на Нюмарш?

— Да.

— Но във вестниците не са писали нищо за теб. Възможно ли е да са променили решението си?

— Не. Просто още не са уведомили Нюмарш.

Тя въздъхна.

— Ясно. Явно пощата за Франция не пътува бързо. — Взря се в милото му лице. — Да знаеш: ако искаш да продължиш да работиш за Рейвънсуд, ще те разбера.

Той я изгледа изучаващо.

— Нямаш нищо против да прекарвам нощите си край масите за залагане, да ухажвам прислужнички в странноприемниците и да се преструвам, че харча големи суми пари из целия град, за да прилъжа някой съмнителен тип да ми сподели тайните си?

— Не, но не желая вестниците да те разнищят и да те изключат от колегията. Знам колко обичаш правото.

— Знаеш ли кого обичам? — Хвана я за ръцете. — Теб. И съвместният ни живот. Не бих го заменил с нищо. — Повдигна брадичката й. — Не казвай, че освен на себе си е време да се доверя и на друг. Точно това правя — доверявам се на Рейвънсуд. Но те предупреждавам: начинанието едва ли ще се окаже приятно.

— От деня, в който се венчахме, знаех, че няма да ме очакват само приятни неща — въздъхна тя.

Той я целуна; така ги завари Рейвънсуд.

Отдръпна се от съпруга си силно поруменяла. Лорд Рейвънсуд изглеждаше не по-малко сконфузен. Тя се запита дали Джайлс е осведомил Рейвънсуд за присъствието й на срещата.

— Помниш съпругата ми Минерва, нали, Рейвънсуд? — заговори спокойно Джайлс, докато виконтът продължаваше да я наблюдава изненадан.

— Разбира се. — Поклони й се церемониално. — Как сте тази сутрин, госпожо Мастърс?

— Развълнувана за бъдещето на съпруга ми — отвърна тя и хвана Джайлс под ръка. — Надявам се вие и началниците ви да сте взели предвид колко усилено е работил през годините и какво е преживял.

— Значи все пак реши да й разкажеш всичко, така ли? — обърна се Рейвънсуд към Джайлс.

— Съвсем накратко.

— Той е много дискретен — включи се и Минерва. — Едва след години спомена няколко думи за Нюмарш, макар че видях как открадна документите.

Рейвънсуд се смая, а тя погледна Джайлс, с когото предварително се бяха разбрали тя да съобщи този факт. Джайлс я потупа по ръката, за да я успокои.

— Значи ти си Роктон! — възкликна Рейвънсуд.

— Не ми напомняй — въздъхна Джайлс.

— О, боже! — извика Минерва. — Как се досетихте?

— Само защото знаех подробности около кражбата — поясни лорд Рейвънсуд. — На ваше място, госпожо Мастърс, не бих използвал миналото на съпруга ви в сюжетите на романите ви.

— Ще го имам предвид — отвърна тя леко смутена, задето той я е разкрил.

— Е, няма да ви държа в напрежение — продължи Рейвънсуд.

— Излишно е да се притеснявате повече за Нюмарш.

— О! — възкликна Джайлс и стисна ръката й.

— Посетих го във Франция. Обясних му, че ако направи фактите около себе си и Съли публично достояние, правителството ще анулира помилването му. В замяна му предложих позволение да стъпи на остров Ман.

— На остров Ман ли? — попита Минерва.

Лицето на Джайлс засия.

— Островът има специфичен статут на политическа зависимост от Британската корона, но формално не е част от Обединеното кралство. Така на практика той всъщност не се връща в Англия. Ще продължи да се възползва от помилването, а правителството няма да клекне пред шантажа му.

— Майка му живее до Ливърпул — продължи лорд Рейвънсуд.

— Оттам до острова се пътува кратко с параход. Обърнах му внимание, че ако иска да ти отмъсти, това ще съсипе майка му и — ще ускори кончината й. — Лорд Рейвънсуд се усмихна. — Осъзна мъдростта на предложението и го прие.

Минерва погледна Джайлс и видя насълзените му очи. Едва тогава осъзна колко дълбоко се е страхувал какво ще последва от заплахите на Нюмарш. Досега не се бе издавал, но такъв си беше Джайлс.

— Благодаря — промълви той сподавено, хвана ръката на виконта и я стисна. — Нямаш представа какво направи за мен.

— Напротив — отвърна Рейвънсуд. — Така подсигурявам отличен Кралски адвокат на държавата. И началниците ми са на същото мнение.

Джайлс едва изчака виконта да си тръгне, вдигна я във въздуха и я завъртя.

— Свободни сме, скъпа! Миналото вече наистина е зад нас.

Тя се смееше, докато той я оставяше на земята. — Виждаш ли какво става, когато се доверяваш на хората?

— Длъжен съм да благодаря за това на теб.

— В какъв смисъл?

— Заради теб бях готов да променя живота си и в резултат получавам всичко, което искам.

Тя обгърна врата му с ръце и му се усмихна.

— Радвам се. Така наистина е честно, защото аз вече получих всичко, което искам.

— Включително и принудата да се омъжиш за негодник, за да изпълниш условието на баба си ли?

Тя вирна брадичка.

— Не бях принудена да се омъжа. От деветгодишна искам да съм с теб. Просто ми отне известно време да го постигна.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Относно романите ти си помислих, че не си ги писала само защото си ми била сърдита. Май дълбоко в себе си открай време си се надявала да ги прочета и да се държа, както ме описваш.

Тя се замисли и се наложи да признае, че той има право. Романите за Роктон всъщност бяха нейният вик: виж ме, забележи ме, обичай ме.

— Значи разкри подлия ми план. О, боже…

Притегли я в обятията си.

— Възможно е да има и още нещо. Вероятно не ти казах истината онази вечер, защото исках да се питаш каква ли е и да продължиш да мислиш за мен през всичките тези години. Защо това да не е бил моят подъл план да ухажвам една опърничава жена.

— Леле, леле — ухили се тя. — Сюжетът си го бива. От теб би излязъл чудесен писател.

— Не, благодаря. Стига ми да съм женен за писател. — Ухили й се. — Но го използвай в някой роман, ако искаш.

Взе я в прегръдките си и отново я целуна. Тя се усмихна от радост, но и заради това, което той не знаеше.

Тя щеше да използва всичко това в бъдещ роман. Никой нямаше да се досети кой стои зад героите, но всичко щеше да е описано — опасностите, битките, налудничавото й семейство, любовта. Защото най-хубавите неща в живота винаги заслужават да бъдат отпразнувани.

А какъв по-хубав начин да ги отпразнуваш, ако не с книга?