Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (26)

Глава вадесет и четвърта

Джайлс изгледа Минерва невярващо. Била влюбена в него?!

— Но. Но ти бе едва деветнайсетгодишна!

— Боже, Джайлс, бях влюбена в теб много преди онази първа целувка! Откакто се държа толкова мило с мен на погребението на мама и татко.

— Било е увлечение, не любов — възрази той.

— Не ми обяснявай какво е любов — промълви тя. — Знам дали съм била влюбена, или не.

В този момент му просветна. Тя каза: „Бях влюбена в теб“, не „Влюбена съм в теб“.

По дяволите, какво значение имаше? Той не искаше тя да е влюбена в него. Нали?

Тя отиде да си налее чай, макар и вече изстинал. Ръката й трепереше, докато поднасяше чашата към устните си. Отпи съвсем малка глътка и остави чашката върху чинийката.

Отново заговори, но някак колебливо, накъсано.

— През половината си живот те боготворя. Наблюдавах те, докато общуваше с братята ми, и се молех един ден да ме забележиш като жена.

Той наистина нямаше представа. Опита се да възкреси спомени от онези години, но в съзнанието му се мярнаха само картини как си пилее времето, непрестанно пие, играе карти и преследва жени. Впусна се в доста разгулен живот, след като баща му се самоуби.

В тона й прозвуча огорчение.

— Ти обаче ме виждаше единствено като глупавата сестра на приятелите ти. До онази нощ. — Тя се обърна към него. В очите й имаше сълзи и по неизвестна причина нещо в гърдите му се сви. — Толкова се зарадвах да те видя на събирането. Затова отидох. Надявах се да си там. Въобразявах си, че ако ме видиш в онази разголена рокля, ще ме пожелаеш и ще се влюбиш лудо в мен.

— Пожелах те — заяви той. Отчаяно искаше да заличи огорчението й. — Ти беше истинско откровение.

Едната й вежда се стрелна във въздуха.

— Но не откровението, което желаеше.

— Не. Животът ми бе пълен хаос. Татко току-що се бе самоубил и исках справедливост. Започвах да си давам сметка, че не бива да продължавам по същия начин, но не знаех какво да предприема. Нямаше как да прибавя и жена към цялата бъркотия.

— Трябваше да ми го кажеш, а не… — Махна с ръка. — Вече няма значение. В дълбокото минало е.

— По изражението ти ми е ясно, че има значение. — Тя не каза нищо и той добави: — Не желая да те наранявам. Нито тогава, нито сега.

— Продължава да не ми е ясно, защо не вярваш в способността ми да опазя тайните ти. Разбирам защо не си го правил преди, но след като се оженихме…

— Трудно ми е да вярвам в когото и да било — призна той. — Според Рейвънсуд е така, защото години наред водя двойствен живот. Станало ми е втора природа да съм тайнствен.

— Не е затова — възрази тя.

— Какво имаш предвид? — Погледна я озадачен.

По лицето й се изписа съжаление.

— Не вярваш на хората, защото не вярваш на себе си.

Той пое дълбоко дъх.

— Вярвам в себе си.

— В такъв случай нямаше да се упрекваш за стореното. Не наричай провал нещо, което не е вече под контрола ти.

— Не е изцяло извън контрола ми — възрази той. Отново си пое дълбоко въздух. Време бе да й съобщи най-лошото. — Вероятно ще се измъкна, ако приема да продължа да работя като информатор. Правителството не желае да се откажа и ако продължа, може и да приемат искането на Нюмарш.

— А ти искаш ли го?

— Не, по дяволите! Но не виждам как да се измъкна. Ако не се съглася, Нюмарш ще ме унищожи. Ще унищожи нас.

— А лорд Рейвънсуд какво казва?

Джайлс поклати глава.

— Глупаво настоява да приема, защото Нюмарш блъфирал. Да оставя на него и на началниците му да се погрижат нищо от заплахите му да не излезе наяве.

— Тогава го послушай. — Приближи се и го погали по бузата. — Убедена съм, че след маскарада досега си направил много добри неща за тях. И лично се убедих колко си бляскав в съдебната зала. Всичко това навярно има по-голямо значение, отколкото предполагаш.

— Нима? Давам си сметка колко лесно може да бъде зачеркнато всичко това в името на политиката — отвърна той дрезгаво.

— Жънем, каквото сме засели, а ти от години сееш преданост, чест и справедливост. Време е да прибереш реколтата. — Отново го погали. — Рейвънсуд очевидно ти вярва, както и началниците му. Аз определено ти вярвам. Затова си помисли дали да не повярваш на нас поне малко. Ние не сме като баща ти. Няма да те изоставим, когато сме ти нужни. Обещавам ти.

В гърлото му заседна буца.

— Ще очаквам да изпълниш обещанието си, ако ме изритат като адвокат и не съм в състояние да те издържам.

— Ще получа голямо наследство, ако Гейб и Силия се задомят. А имам и зестра…

— Не желая парите на семейството ти — изръмжа той. — Не и след всичко, което наговориха за мотивите ми да се оженя за теб.

— Е, тогава ще разчитаме на книгите ми — отвърна тя усмихната. — С доходите от тях и от брат ти ще оцелеем. — Погледна го с блеснали очи. — Защо да не накарам Роктон да направи нещо впечатляващо, да го превърна в страховит герой в литературните кръгове?

Той успя да се усмихне, трогнат от готовността й да направи какво ли не, за да го спаси.

— Затова ли ме представи като злодей в романите си? Защото ти разбих сърцето?

Тя кимна.

Дали сърцето й се бе възстановило? Продължаваше ли да го обича? Страхуваше се да попита, защото не знаеше какво ще му отговори. Опасяваше се от отговора, който желаеше да чуе.

Вместо това й напомни:

— В Кале спомена, че си описала онази история, защото ти се е сторила подходящ сюжет.

— Така е — усмихна се Минерва. — Но не това е причината. Направих го, за да се отърся от гнева и обидата. Понякога постъпвам така. Както ти спомена в ловната хижа, дава ми чувството за власт над случилото се, дори когато съзнавам, че не упражнявам никаква власт.

— През онази нощ разполагаше с повече власт, отколкото предполагаш — прошепна той. — Така и никога не забравих онази целувка.

Тя дръпна ръка от лицето му.

— Не се отнасяй снизходително към мен — предупреди го тя.

— Говоря сериозно. Още помня златистата ти рокля. Нещо я придържаше отдолу…

— Обръчи — подсказа тя. — Наричат се обръчи.

— Бюстът ти беше доста открит и на шията имаше красива синя камея.

Тя го погледна смаяно.

— Нямах представа, че си го запомнил.

— Как няма да го запомня? Копнеех да целуна мястото, където лежеше камеята. — Притегли я в обятията си. — Винаги съм забелязвал с какво си облечена. На бала по случай Деня на свети Валентин носеше розова рокля, с бухнали ръкави, а вече ти казах как помня къдрицата, която се пускаше към шията ти на събирането в имението ни в Бъркшир.

— Когато изчезна с похотливата вдовица ли? — изгледа го тя кисело.

Целуна я по косата.

— Направих го заради Рейвънсуд. Трябваше да разбера какво знае за депутат от Долната камера. Получих информацията.

— В леглото, предполагам — вирна брадичка тя.

— Предпочитах да съм в леглото с теб — побърза да уточни той, безсилен да оспори предположението й. — Не те излъгах, когато признах как исках да отместя къдрицата и да видя как косата ти се разпилява по раменете. — Вдигна ръка и започна да вади фибите една по една. — Ето така.

Целуна я, защото изведнъж изпита потребност да се увери, че му е простила за онази далечна вечер. Искаше му се тя отново да се влюби в него. Силно го искаше, защото беше себичен дявол.

Точно обмисляше как да я отведе до кушетката и на вратата се почука.

Откъсна устни от нейните и тихо изруга.

— Наредих да не ме безпокоите! — провикна се той.

— Да, сър — обади се Финч, — но човек от „Черния бик“ в Търнхам настоява да ви види.

Джайлс си пое сепнато дъх, а Минерва възкликна:

— Капанът ти дава резултат! Дезмънд се е хванал!

— Така изглежда.

Но проклетникът избра страшно неподходящ момент.

Ала така щеше да разсее мислите му как да постъпи с Рейвънсуд и Нюмарш.

Отвори вратата. Пред него стояха Финч и коняря, на когото плати да го държи в течение за действията на Дезмънд.

— Благодаря, Финч. Оседлайте ми кон. Отивам в Търнхам.

— И моя — обади се Минерва, докато си прибираше косите.

Джайлс свъси вежди, но не намери с какво да й се противопостави. Същевременно искаше да чуе какво ще му каже човекът. Затова, когато Финч се отдалечи, попита:

— Плъмтри в странноприемницата ли е?

— Да, сър — отвърна конярят. — Но излезе почти веднага след като пристигна. Отивал да постреля по мишени.

— Малко е късно през деня за стрелба, не намираш ли?

— И аз така подметнах. Освен това не го видях да носи пушка. Стори ми се странно.

Джайлс се сети какво каза Рейвънсуд за картата и попита:

— А взе ли лопата?

Очите на госта се разшириха.

— Да, сър. Откъде знаете?

— Предположих. Синът му с него ли е?

— Пристигна с него, но не излязоха заедно.

— Благодаря за информацията. — Джайлс пъхна едра монета в ръката на човека. — Ако попита…

— Гроб съм, сър. Не се притеснявайте.

Конярят си тръгна, а Джайлс отиде до писалището.

— Защо питаше за лопата? — полюбопитства Минерва.

Джайлс отключи едно чекмедже и извади картата, която нарисува по памет.

— Рейвънсуд откри какво изобразява картата.

— Така ли? — попита тя превъзбудено.

— Копие е на карта от Британския музей, намерена сред документите на Хенри Мейнуорнинг.

— Адмиралът?

— И пират. Според някои показва къде е заровил съкровището си.

— Боже, карта на скрито съкровище ли е?

Тя извади лист хартия от джоба на престилката си и го разгъна до картата, която той бе поставил върху писалището.

— Какво е това? — полюбопитства на свой ред Джайлс.

— Съвременна карта на имението. Силия ми я даде сутринта, когато близките ми дойдоха на гости. — Погледна го лукаво. — Бях доста заета с тях и с разгорещения ми флирт с господин Пинтър.

— Внимавай, лудетино. Още не съм се успокоил напълно относно въпросния инцидент.

Тя се засмя и започна да изучава картите.

— Не виждам защо Дезмънд смята, че е карта на скрито съкровище. Има странен знак по средата, но ако съобразявам правилно и наистина е нашето имение, знакът се намира в самия център на езерцето. Ако Мейнуорнинг е заровил съкровище там, Дезмънд никога няма да го открие.

Джайлс изсумтя.

— Едва ли има съкровище. Братовчед ти е глупак.

Отключи още едно чекмедже.

— Напълно си прав. А и адмирал Мейнуорнинг не умря ли в бедност?

— Да. — Джайлс извади кутията с пистолетите си за дуел. — Но това не е цялата история. Кралят помилвал Мейнуорнинг за пиратството му и го направил вицеадмирал. Тогава се говорело за скрити скъпоценни камъни от време на неговите плячкосвания. За негов лош късмет обаче след победата на Кромуел, Мейнуорнинг бил принуден да избяга във Франция. Умрял там и вероятно затова никога не се върнал в Англия за плячката. — Джайлс взе пистолетите, торбичката с барут и всичко друго необходимо. — Плъмтри е луд, ако смята да ги намери във фамилното ви имение. Мейнуорнинг е живял в Доувър. Защо ще крие скъпоценни камъни до Халстед Хол?

— Възможно е да е отседнал там, преди да напусне страната — предположи Минерва.

— Какво? — Джайлс я погледна изненадано.

— Не помниш ли, че баба го спомена? Той е вицеадмиралът, гостувал на семейството ни, когато чул, че Кромуел иска главата му. Отишъл направо на кейовете в Лондон и се скрил на параход на свой приятел, който го извел от страната. После така и не му се отворила възможност да се върне.

Студени тръпки побиха Джайлс. Ами ако Плъмтри не е луд? Защо Мейнуорнинг да не е заровил съкровище на територията на имението?

Не. Това беше абсурдно.

— Защо Мейнуорнинг ще носи цяло състояние под формата на скъпоценни камъни, докато гостува на приятели? А и дори да го е направил, защо не ги е отнесъл със себе си във Франция?

— Нямам представа. Само ти съобщавам, че е бил в Халстед Хол. Никога нищо не съм чувала за скъпоценни камъни.

На Джайлс му се прииска навремето да беше проследил Плъмтри, за да види къде точно търси съкровището. Защото ако Плъмтри е такъв глупак да мисли, че съкровището е заровено в имението на семейство Шарп и в деня на убийството на господин и госпожа Шарп го е търсил…

Джайлс започна да зарежда пистолетите.

— Какво правиш? — стреснато попита Минерва.

— Няма да преследвам братовчед ти невъоръжен — отвърна той. — Даже да е взел само лопата със себе си.

— Натам ли, мислиш, се е запътил? Търси съкровище в нашето имение ли?

— Защо не? Лято е. Денят е дълъг. Сваря ли го на място, знам как да изкопча някои отговори от него.

Тя сгъна двете карти и ги прибра в джоба на престилката.

— Идвам с теб.

— Няма да го позволя. — Пъхна по един пистолет в джобовете на жакета и тръгна към вратата. — Щом стигна до имението, ще извикам братята ти на помощ.

— Не са вкъщи. Всички са в града — ще пазаруват, а после ще ходят на театър. В Халстед Хол са само прислужниците. Ако не си сигурен, че се налага, не ги замесвай, за да не плъзнат слухове. Дори не е известно дали Плъмтри е в имението.

Изгледа я свирепо.

— Ако е там, лично ще се погрижа за него.

— Изчакай ме минута. Ще си сложа ботите.

Тя хукна по стълбите, а той остана замислен. Не искаше тя да е близо до Плъмтри, особено ако той е убил родителите й.

Тръгна към входната врата, но Минерва го настигна.

— Готова съм — увери го тя задъхана.

— Слушай, скъпа…

— Хич не ми говори така, Джайлс Мастърс! Нищо няма да постигнеш. Вземи ме и обещавам да правя точно каквото ми кажеш. Няма да те пусна да се изправиш сам пред братовчед ми, докато аз седя тук и се питам дали си жив, или мъртъв.

От разтревоженото й изражение гърдите му се стегнаха.

— Умея да се грижа за себе си, любов моя. Бил съм в далеч по-опасни ситуации.

— Но сега не се налага да ходиш сам. — Стисна ръцете му. — Нека да дойда. Искам да помогна.

— Ако нещо се случи с теб…

— Говорим за Дезмънд, по дяволите. Не е отявлен престъпник. И обещавам да не ти се пречкам. И още нещо: ако разберем със сигурност, че е в имението и къде точно се намира, ще извикам помощ.

Това го накара да се замисли.

— Моля те, Джайлс. — Гледаше го искрено и предано. — Време е да започнеш да ми вярваш, не смяташ ли? Остави ме да те последвам, когато проследи Дезмънд и Нед до странноприемницата и всичко беше наред. Дори ти помогнах, нали?

— Да, но…

— Сега не е по-различно. Дори е по-безопасно. Този път си въоръжен. Ако Нед е с него, няма да успееш да се справиш с двамата. Ще съм ти нужна, за да извикам някого.

— Ще ми се да не бях прогонил Пинтър толкова бързо — промърмори той.

— Но го направи, а няма време да го повикаме. Не знаем колко дълго Дезмънд ще остане там. Трябва да го сварим на място, за да изкопчим истината от него. — Той продължаваше да се колебае и тя добави: — А и дори да не ми разрешиш да те придружа, аз пак ще те последвам.

Погледна я изпитателно.

— Добре — прие той. — Но ще правиш каквото ти кажа, чу ли?

— Да, Джайлс.

Бързо даденото й съгласие го изпълни се недоверие. Въздъхна, помогна й да се качи на коня и яхна своя.

— Говоря сериозно, Минерва.

— Повярвай, няма да предприема нищо опасно.

Да й повярва ли? Страшно трудно му беше. Рейвънсуд може да смята, че е трудно да се живее, ако не вярваш на хората, но да им вярваш, е още по-трудно.

Минаха бързо по улиците. Излязоха на пътя за Илинг и ускориха още повече темпото. Яздеха мълчаливо.

Наближиха имението и Джайлс се огледа за каретата на Дезмънд.

— Нищо не виждам — обади се Минерва. — Надявам се да не си е тръгнал вече.

— Съмнявам се. До залез има още много време. Малко вероятно е да е оставил каретата на видно място.

Сви по дългата пътека към ловната хижа. Стигнаха до пътя за езерцето и той видя кон, вързан за дърво.

Застана до Минерва и я побутна по коляното. Тя го погледна, а той посочи коня. Тя кимна.

Приближиха го и двамата слязоха.

— Отивам да го потърся — каза той. — Явно е сам и ще успея да се справя с него. Вземи конете и иди в сградата.

— Ами ако ти потрябва кон?

— Няма. Неговият е тук. Ако види друг, може да се сети, че е разкрит. Едва ли ще ни се отдаде друг случай да разберем какво е намислил.

По лицето й се изписа тревога.

— Не ми се иска да те оставя, без да има с какво да избягаш.

Той се усмихна.

— Ако знаеш колко пъти съм се измъквал от опасни ситуации, няма да се притесняваш толкова.

— Въпреки това ще потърся помощ и ще се върна, в случай че Дезмънд прояви упоритост. Става ли?

Той се усмихна.

— Добре.

Обърна се, но тя го хвана за ръката. Погледна я озадачен, а тя се надигна на пръсти и го целуна.

— За късмет — прошепна тя.

Загриженото й изражение го трогна дълбоко — отдавна не бе допускал това чувство да изплува на повърхността. Хрумна му, че когато човек не се доверява на другите да му помогнат, няма начин да види кога му мислят доброто.

Загледа се в прекрасното й лице.

— Отговори ми на един въпрос, скъпа.

— Да?

— Била си влюбена в мен, преди да ти разбия сърцето. Оттогава. Има ли вероятност един ден… — Беше глупаво да я пита. Моментът не беше подходящ. Какъвто и отговор да получи, щеше да му попречи да се съсредоточи върху предстоящата му задача. — Няма значение.

Обърна се, но тя промълви зад гърба му:

— Да, още съм влюбена в теб. Винаги съм била.

За момент той застина на място; в главата му се завъртяха всевъзможни мисли. Минерва го обичаше. Даде си сметка, че цял живот е чакал да чуе тези думи. Беше се надявал някой да види в негово лице не непрокопсалия втори син, не човека, направил куп погрешни стъпки през младостта си.

Минерва не го виждаше в мрачна светлина — как тогава сърцето му да не прелива от щастие?

Конят на Плъмтри изцвили и върна Джайлс в действителността. Тръгна по пътека през гората, а не по пряката към езерцето, защото когато ходиха да плуват с Минерва там не видя следи от копане.

След няколко крачки чу шум сякаш лопата се забива в камениста почва. Бръкна си в джоба и извади пистолета. Крайно време бе да разбере какво знае Дезмънд Плъмтри за смъртта на господин и госпожа Шарп.

* * *

Минерва не се отправи веднага към Халстед Хол. Искаше да види къде точно Джайлс потъна в гората, за да го открие по-лесно, когато се върне. И бе озадачена как той реагира на думите й.

Знаеше, че я е чул. Самият факт, че спря го потвърждаваше. Дори разбираше защо не й отвърна. Не беше нито мястото, нито времето за любовно признание.

Тя дори не бе сигурна защо го сподели, но той изглеждаше толкова напрегнат, докато очакваше отговора й. В онзи момент бе готова да направи всичко, за да заличи неувереното му изражение.

А сега е зает да се оправя с Дезмънд и тя никога няма да узнае дали и той изпитва същото към нея.

Стегна се. Не, той няма да пострада! Умее да се грижи за себе си. Та нали е шпионин?

Нейният съпруг е таен информатор на Вътрешното министерство. Не е за вярване.

Отбеляза къде навлезе в гората и понечи да яхне коня. В следващия миг обаче замръзна, защото се чу познат глас.

— Ха! Това пък ако не е братовчедка ми Минерва!

Сърцето й замря. Обърна се и видя Нед — наблюдаваше я подозрително. На известно разстояние зад него беше неговият кон. Явно бе слязъл, та тя да не долови присъствието му. Нещата никак не изглеждаха розови.

— Нед! — възкликна тя, като се постара да прозвучи приветливо. — Колко се радвам да те видя. Какво правиш тук?

— И аз се питах същото за теб. — Погледна конете, които тя държеше. — Не си ли вече омъжена и не живееш ли в голяма къща в Лондон?

— Нима не мога да идвам на гости тук?

Той присви очи.

— Далеч си от сградата, струва ми се. А и накъде отиде съпругът ти?

Беше ли се досетил, че Джайлс е тръгнал след Дезмънд?

Най-добре да не рискува.

— Отиде да потърси подходящо място за пикник, а аз държа конете. Спомена за езерце наблизо.

— Да, има, но къде е кошницата ви за пикник?

— Взе я със себе си — съобрази бързо тя.

— Защо? Какво му пречеше да я остави при теб? Пък и ти защо се канеше да се качиш на коня и да поемеш нанякъде, когато дойдох?

Не бе в състояние да даде убедителни отговори, затова смени тактиката.

— Защо задаваш всички тези въпроси? — поинтересува се тя високомерно. — Това е моят дом и мога да идвам, когато поискам и да правя каквото поискам. Извини ме, но отивам да видя къде изчезна Джайлс.

Преди обаче да успее да заобиколи коня, Нед пристъпи към нея и опря нож в ребрата й.

— Няма да стане, братовчедке.

Стомахът й се сви.

— Нед, какво правиш? — опита се да прозвучи възмутено тя. — Прибери ножа! Аз съм твоя братовчедка!

— Да, и това много ми помага, няма що. С татко сме на крачка да се сдобием с нещо и няма да ти позволя да ни попречиш.

— Нямам никакво намерение да ви преча — сопна се тя, съвсем наясно в колко неизгодно положение е: най-малкото той имаше оръжие, а тя — не. Реши ли да я прободе, тя няма да успее дори да изпищи. — Не ме интересува защо си тук. Прави каквото искаш и ме остави да намеря съпруга ми.

— Да, ще го намерим. Досега два пъти да е стигнал до езерцето и да се е върнал. Затова, предполагам, не е тръгнал нататък, а и ти положително го знаеш.

О, не. Бог знае как ще реагира Джайлс, ако види как Нед е опрял нож в нея.

— Не желаем никакви проблеми. Остави ме да взема…

— Млъкни, за бога! И тръгвай.

Насочи я към гората, опрял ножа в гърба й. Тя си помисли дали да не се престори, че се препъва, но се отказа. Ако нещо с падането се обърка, има риск да я промуши. А и схватка с Нед ще разсее Джайлс, докато се разправя с Дезмънд.

Чу шум сякаш метал се удряше в камък. Дезмънд явно копаеше, значи Джайлс още не бе стигнал до него. Трябва да му осигури време. Единственият начин да се измъкнат невредими е, ако Джайлс се справи с Дезмънд, преди тя и Нед да стигнат до тях.

Вървеше бавно и влачеше крака, преструвайки се, че клоните и камъните й пречат.

— Не разбирам какво ти става. Това е глупост и…

— Казах ти да млъкнеш! — просъска той. За неин ужас я хвана през кръста и опря ножа в шията й. Не спираше да шепне в ухото й, докато я буташе напред. — Винаги си създавала проблеми. Срам си за цялата фамилия с проклетите ти книги. А на леля Хети не й пука. Оставя всичко на вас, а на нас — нищо!

Въздържа се да му напомни, че баща му наследи мелница от брата на баба й. Просто не се справи с управлението така успешно, както баба й направи с пивоварната.

— Баба сигурно е оставила в завещанието си прилична сума и за вас.

Той изсумтя.

— Не и ако всички вие се изпожените и народите деца. Тогава нищо няма да ни остави. На нас се полага съкровището. Всичко друго и без това е за вас. Няма да позволя да приберете и него, чу ли? Не и след къртовския труд, който положихме, за да го открием.

— Съкровище ли? За какво говориш?

Опитваше се обзелият я ужас да не й проличи. Една погрешна стъпка и с нея е свършено.

— Тихо — заповяда той. — Копането спря.

След секунди се озоваха на сечище. Пред тях Джайлс стоеше до Дезмънд с опрян пистолет в главата му. Братовчед й ругаеше яростно, а лопатата лежеше в краката му.

Щом ги зърна, Джайлс пребледня. Погледна я разтревожен, после изгледа убийствено Нед.

— Виждам, че си решил да умреш, Нед — процеди той през зъби. — Или поне да убиеш баща си.

— Няма да посмееш! — извика Нед. — Нараниш ли го, ще… прережа гърлото на Минерва. Кълна се.

— Значи ще умреш заедно с баща ти — Джайлс извади втория пистолет от джоба и го насочи към главата на Нед. — Тогава съкровището няма да ви е от особена полза, нали?

— Престани да се правиш на идиот, сине — обади се Дезмънд дрезгаво. В очите му ясно се четеше уплаха. — Пусни я. Та тя ти е братовчедка, дявол да те вземе!

— Тя получава всичко — проплака Нед. — Всичко отива при тях. Не е честно!

Джайлс не сваляше очи от него.

— Нямаш изход, човече. Примири се и я пусни.

— За да ни арестуват с татко за нахълтване в чужд имот? Видях приятелите ти на сватбата. Все високопоставени персони. Ще се погрижиш аз и татко да бъдем разорени.

— Нищо няма да предприеме, обещавам — обади се Минерва. — Няма да му позволя. Вие сте ми роднини.

— Сега говориш така — тросна се Нед. — Пусна ли я обаче, ще ни хвърлиш и двамата в затвора.

— Не си ли даваш сметка, че именно там ще попаднеш, ако я убиеш, идиот такъв?! — изкрещя Дезмънд. — Ще те обесят! Престани да се правиш на глупак и поне веднъж помисли!

Нед се стъписа от обидите на баща си.

— Заради тези ти приказки ще я отведа, а теб ще те оставя тук, с Мастърс. Нека те убие. Не ме интересува.

Хвана я през кръста и започна да я дърпа натам, откъдето дойдоха.

— Чакай! — извика Джайлс. — Ами ако се съгласим да не ви предадем на властите? Даже ще ви помогнем да откриете съкровището.

— Имаме по-хубава карта на имението — включи се Минерва в играта на съпруга си. — В джоба на престилката ми е. — Ако успее да накара Нед да отмети ножа от шията й… — Сравнете я с вашата карта и ще видите точно къде е заровено съкровището.

— Откъде знаете за картата — попита сподавено Дезмънд.

— Имам си източници — отвърна Джайлс. — Споменаха, че имате карта на мястото, където Мейнуорнинг е заровил скъпоценни камъни.

Дезмънд поклати глава.

— Не скъпоценни камъни, а испанско злато. Струва цяло състояние.

— Няма да видиш и грам от него, ако не накараш проклетия ти син да пусне жена ми! — изръмжа Джайлс.

— Нед, моля те — провикна се Дезмънд.

— С твоята карта наистина ли може да се намери златото? — прошепна Нед в ухото на Минерва.

— Вече сравних двете — отвърна тя. — Златото изглежда е заровено до езерцето. Ако извадиш картата от джоба ми, ще ти покажа.

Нед се поколеба, но алчността взе връх. Бръкна в джоба и чу изшумоляването на хартия. В този момент ръката му с ножа се отмести от шията й, точно както Минерва се бе надявала.

Вдигна крак и с все сила стовари тока на ботата си върху стъпалото му; междувременно залегна на земята.

Джайлс стреля. Куршумът прелетя над главата й, а Нед се срина.