Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (22)

Глава двадесета

Със свит стомах Минерва наблюдаваше как Джайлс си сваля жакета и го окачва на гърба на стола.

— Е? Слязох в общата стая, но те нямаше там.

— Продължаваш да не ми вярваш, виждам.

— Няма нищо общо с доверието. И аз не можах да заспя, затова реших да изпия чаша вино с теб. — От тази полуистина гърлото й се стегна. Насили се думите й да не прозвучат като на съпруга, която обвинява. — Не беше долу.

— Виното не ми помогна и отидох да се поразходя.

Обяснението му беше приемливо, но не отговаряше на истината.

— Собственикът въобще не те беше видял в общия салон. Смяташе, че си още горе. — Джайлс мълчеше и тя продължи тихо: — Обеща да не ме лъжеш.

— И няма! — сопна се той. — Просто не ме питай за неща, които не те засягат!

— Разбирам — отвърна тя дълбоко наранена.

Извърна се, остави книгата върху нощното шкафче и придърпа завивките до брадичката си.

Джайлс изруга тихо и приближи леглото.

— Съжалявам, Минерва. Не исках да прозвучи така.

— А как? — Постара се гласът й да не трепери. Джайлс не отвърна нищо и тя изпита още по-дълбоко огорчение. — С… С друга жена ли беше?

— С жена ли?! Боже, не! Никога не бих ти го причинил.

Разпаленият му тон я подтикна да му повярва.

Но очите му я гледаха някак пусто.

— Трябваше да свърша нещо — продължи той. — Не исках да мислиш, че дойдохме тук…

— … поради друга причина, а не за сватбено пътешествие ли? — попита тя.

— Да, точно така. — Съблече се и легна до нея. — Това е всичко, кълна се.

Но тя усещаше, че има още нещо — тази негова разсеяност през деня, шока, когато я завари още будна.

Защо не й спомена от самото начало, че има работа? А и каква работа се върши посред нощ? И защо не я поглежда?

— Какво точно трябваше да свършиш? — попита тя, като внимателно наблюдаваше лицето му.

Изражението му стана хладно.

— Казах ти: не те засяга.

Обзе я пълно огорчение.

— Знаеш ли? — тя се опитваше да звучи овладяно. — Прав си. Най-правилно е да не ти задавам въпроси. Тогава поне няма да се налага да ме лъжеш.

— Скъпа, недей.

Опита се да я прегърне през кръста.

— Не сега, моля те.

Той прояви мъдрост и не настоя.

Тя му обърна гръб, бореше се да не заплаче. Двамата лежаха безмълвни в тъмнината.

Как въобще й хрумна да си помисли, че Джайлс ще се промени заради нея? Ще бъде като всички онези мъже, които казват на съпругите си само колкото искат. Всеки ще води самостоятелен живот. Той ще си пази тайните и ще трупа нови.

Е, поне й позволява да си пише книгите. Беше повече, отколкото очакваше от който и да било съпруг.

Но от него тя наистина очакваше повече. Беше си помислила, че ще имат истински брак. Беше се надявала с времето да й се довери достатъчно, за да й каже кое е важно за него. Сега тази надежда изчезна и й беше безкрайно тъжно.

Лежеше със свит стомах, а очите я смъдяха от непролетите сълзи. Надяваше се да не е бил с друга. Но пък дори за него щеше да е прекалено вулгарно да го направи по време на сватбеното им пътешествие; а и не миришеше на френски парфюм. Това мъничко я поуспокои. Миришеше на вино. Ако наистина е бил по работа, не беше необичайно да изпие нещо.

Но защо не й казва каква е била тази „работа“? Няма логика.

След малко долови равномерното му дишане и това я вбеси. Как е възможно да спи, когато помежду им зее пропаст? Сърцето й беше разбито, а той не се интересуваше.

Нямаше да заспи; беше невъзможно. Стана от леглото, запали свещ и седна до прозореца.

Погледна го. Спеше като невинно дете.

С какъв привлекателен съпруг се сдоби. Какво им има на жените и защо позволяват мъжете да ги заслепяват? Първо майка й, сега тя…

Не съм като баща ти, постоянно повтаряше Джайлс. А ако беше точно като него? Какво ще прави тя?

Не бе в състояние да предприеме нищо. Това му бе лошото на брака; веднъж сключиш ли го, завинаги си като в капан.

Проблемът е, че позволи да й влезе под кожата. Даде му свободата си, а той в замяна — нищо. Следователно тя трябва да намери начин да се оттегли, да се спаси.

Само едно нещо й помагаше да го постигне; навремето прибягна към него, за да преодолее мъката от загубата на родителите си, да превъзмогне удара, когато Джайлс за пръв път разби сърцето й, да се абстрахира от клюките по адрес на семейството й в обществото.

Взе тетрадката си и облиза върха на молива. В ума й се завъртяха думи; подреждаха се отделни фрагменти.

Тя започна да пише.

* * *

През първите две нощи с Минерва Джайлс спа като опиянен; опиянен от удоволствието тя да е в леглото му.

Но не и снощи. Събуди се към два сутринта и видя запалена свещ. Сети се за думите й как понякога пише нощем и се насили да лежи тихо, заслушан в драскането на молива й.

Веднъж си позволи да я погледне крадешком. Тя плачеше, но сякаш не го съзнаваше. Продължаваше да пише трескаво.

Джайлс изгаряше от любопитство какви образи вае тя. Най-вероятно превръща Роктон в още по-голям негодник.

И сигурно напълно го заслужава, помисли си Джайлс. Но няма да я въвлече в тази каша с Нюмарш, особено след като, за да се измъкне, може да се наложи отново да се върне към двойствения си живот. Изключено е да й разкаже за него; тя не би одобрила последствията.

Засега ще понася гнева й. Той рано или късно ще премине; женени са все пак.

Събуди се още два пъти — тя продължаваше да пише трескаво, но когато отвори очи на зазоряване, я откри заспала до него. Известно време я наблюдава. Беше толкова красива. И прекалено интелигентна и подозрителна. Трябваше да се досети, че няма да успее да укрие срещата си.

Но, дяволите да го вземат, той е мъж! Има право на свой живот без съпругата му да си вре носа в неговите работи. Баща му никога не сподели нищо за финансовите си дела пред майка му.

Но до какво доведе това? Майка му остана рано вдовица. Щеше да е напълно обедняла, ако не бе саможертвата на първородния й син да се ожени за измамна жена заради парите й. Но това стана само след като Джайлс го раздели от любовта на живота му — друга богата наследница, — а тя можеше да спаси и семейството му, и себе си като се омъжи за Дейвид.

Джайлс трепна. Животът му бе пълен с комплицирани обстоятелства. Да, добре се справяше с работата за Рейвънсуд и чудесно се представяше в съдебната зала, но миналото му постоянно го преследваше. Как ще понесе изражението на лицето й, ако тя разбере, че той отново го е направил?

Няма да може. Освен това тя има навика да пише за неща, за които не бива да се говори. Зърна тетрадката върху писалището до прозореца. Какво ли е написала?

Погледна все още спящата Минерва и стана от леглото. Няма да навреди да погледне, за да знае как да реагира.

Крадешком стигна до писалището и отвори тетрадката.

„Скъпи читателю, в живота на жената има моменти…“

— Какво правиш? — тросна се Минерва от леглото.

По дяволите, забрави, че тя спи леко.

— Беше ми любопитно.

Тя буквално скочи на крака.

— Дай ми тетрадката. Нямаш право!

— Защо? Какво описваш сега?

— Не е свързано с теб. Не се притеснявай. — Изгледа го свирепо. Обзе го чувство за вина. — Не само ти имаш тайни. Аз — също.

Думите й се забиха като нож в гърдите му. Много го заболя. Мисълта, че има тайни от него го подлудяваше.

Не, няма да й позволи да разбере.

Придаде си безразлично изражение.

— Нямах желание да те разстроя. Ако не желаеш да чета написаното от теб, няма.

Прозвуча по-обиден, отколкото възнамеряваше, но тя само изсумтя и му обърна гръб.

Настъпилата тишина почти го смаза. Когато тя отиде зад паравана, за да се облече, той неволно стисна зъби. Тя докога ще го наказва? Докога ще се налага да търпи хладното й държание?

Дано не за дълго. Той не очакваше така да протече брака им. Облече се бързо, но усети колко е ядосан; само не знаеше на нея ли се сърди, или на себе си.

Тя излезе иззад паравана по долна риза, чорапи и развързан корсет. Вирна гордо брадичка.

— Ще ми помогнеш ли с корсета? С роклята ще се оправя сама.

Той кимна сковано и я приближи. Искаше да я целуне, да зарови лице в косата й, да плъзне ръце по тялото й. Искаше да я люби.

Именно в това се състоеше проблемът. За пръв път от години не знаеше как да се държи. Да се опита ли да промени настроението й? Да я съблазни ли?

Видя колко бързо се отдръпна от него, след като стегна корсета й и прецени, че моментът да я съблазни не е подходящ. Ще изчака. Тя няма да му се сърди вечно.

Не? Последният път, когато му се разсърди, продължи девет години.

Свъси вежди. Сега е различно. Тогава не деляха общо легло. Постепенно ще й мине. Трябваше да й мине.

Дооблякоха се в пълно мълчание.

Той нямаше търпение да се върне в Лондон и да разбере какво ще каже Рейвънсуд за Нюмарш.

Е, поне в Лондон няма да се налага да измисля претексти. Ще прави срещите си с Рейвънсуд в работно време. Ще му прати съобщение още довечера и ще се срещнат утре сутринта.

Пътуването с парахода му се стори безкрайно. Опитваше се да намери спокойствие в поренето на вълните, но мислеше единствено за присъствието на прекрасната жена до себе си.

След няколко часа установи, че не издържа повече. Докато приближаваха устието на Темза, попита:

— Никога ли повече няма да ми проговориш?

Тя го изгледа изпитателно.

— Не говори абсурди!

Нима е толкова лесно? Ще продължат, все едно нищо не се е случило?

Минаха край остров Шепи и той изпробва предположението си: разказа й как с баща му взеха гребна лодка и плаваха по Темза до острова, за да видят негова ексцентрична леля, която живееше там. Заварили я да копае в градината с мъжки панталони и шапка с огромна периферия.

Описа живописно срещата и успя да накара Минерва първо да се усмихне, а после да се засмее.

Изпита облекчение. Оказа се прав. Минерва не бе в състояние да му се сърди дълго.

Остатъкът от пътуването мина по-лесно и докато стигнат до вкъщи, тя вече приличаше повече на себе си. Реши да си пробва късмета и я отведе в леглото. За негово голямо удовлетворение тя се съгласи.

Удовлетворението му обаче не продължи дълго. Не че тя не взе участие в любенето им. Не се държа студено или сърдито; и определено накрая стигна до оргазъм.

Ала нещо липсваше. Нямаше го ентусиазмът, който показа през първите две нощи; липсваше близостта. А когато свършиха, му обърна гръб и заспа, все едно е изпълнила задължение и вече е свободна.

Опита се да се утеши, че и това ще премине. През следващите дни ще преодолее раздразнението си към него и нещата отново ще са такива, каквито бяха.

Трябваше да стане така. Няма да го понесе, ако не се получи.