Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (19)

Глава едемнадесета

Тръгнаха си от сватбената закуска почти по здрач. Каретата пое към Лондон и Минерва погледна съпруга си. Нейният съпруг. Ето нещо, с което трябва да свикне.

Особено след като той изглежда разсеян.

— Добре ли си? — поинтересува се тя.

Той премигна и трепна, сякаш изтръгнат от унес, но побърза да й се усмихне.

— Съвсем добре. — Взе ръката й и бавно свали ръкавицата й. — Ще съм още по-добре, когато си стигнем вкъщи. — Целуна пръстите й един по един. — Тогава ще ти покажа в каква форма съм.

— Покажи ми сега — предложи тя, окуражена от блясъка в очите му.

— Съжалявам, скъпа. Не искам да те любя за пръв път в карета. — Погледът му се спусна към гърдите й. — Колкото и голямо да е изкушението, държа да ти е удобно.

— От чакането не ми става по-удобно — отвърна тя язвително. — Доколкото съм чувала, първият път винаги е труден за жената.

— Уплашена ли си?

— От какво? — Тя изсумтя. — Не бих казала. Ако беше толкова ужасно снахите ми нямаше да скачат в леглата на братята ми със смайваща охота и постоянство. — Той се засмя, а тя добави: — Освен това ти имам доверие. Очаквам да направиш всичко възможно, за да е по-лесно.

Той стисна ръката й, после я пусна.

— Нека говорим за друго. Всички тези приказки какво няма да правим, преди да се приберем, само ме карат да мисля повече за това.

Тя погледна надолу и забеляза нарасналата му възбуда.

— Ами да ти помогна? — предложи тя и посегна да го докосне.

Той сграбчи ръката й и я върна в скута й.

— Не сега — отсече той твърдо.

Тя изсумтя и се намести по-удобно на седалката.

— Надявам се да не станеш скован и вдървен като Оливър — смени темата Минерва.

— Няма начин — отвърна той развеселен.

— Не знам… Имаш доста високопоставени приятели.

— Като кого?

— Онзи от Вътрешното министерство, например. Не подозирах, че познаваш такива хора.

Той отново се затвори в себе си.

— С Рейвънсуд учихме заедно. Знаем се от години.

— Значи нямате делови отношения?

По лицето му премина странно изражение.

— Никога не съм го представлявал като адвокат, ако това имаш предвид.

— Разговорът ви на тържеството не изглеждаше съвсем приятен, а и разговаряхте доста дълго.

— Същото важи за теб и Пинтър. — Погледна я със свъсени вежди. — Какво толкова обсъждахте?

Тя го погледна въпросително.

— Да не би да ревнуваш от господин Пинтър?

— Не, естествено — отвърна той сковано. — Мъж като него никога не би те привлякъл. — Погледна я крадешком и не се стърпя да попита: — Нали?

Изкушението бе прекалено голям, за да го подмине. Престори се, че обмисля думите му.

— Не знам… Привлекателен е, а и има нещо примамливо в тайните полицейски агенти. Посвещават цялата си енергия в търсене на справедливост.

— Аз също търся справедливост!

— Но ти си адвокат. Не е същото.

— Искаш да кажеш, че щеше да е примамливо, ако обикалях града, размахвах пистолет и преследвах хора по странноприемници, за да видя дали правят нещо нередно?

— Предупреждавам те отсега: ако започнеш да обикаляш града с пистолет в ръка, ще те оставя. — Тук вече прихна. — Шегувам се, глупчо! Не си ли забелязал как се възползвам от всяка възможност да те дразня?

Той я изгледа изпитателно.

— Не ми отговори на въпроса.

Не, не го направи. Надяваше се той да го е забравил. Нямаше никакво желание да го лъже.

— С господин Пинтър обсъждахме работата му, свързана с баба. Нали провежда разследване.

— Открил ли е нещо ново за Дезмънд?

— Не. — Прецени, че не е лъжа, защото не говориха за това. — Но разбрах, че ти си попаднал на нещо.

Дезмънд и семейството му бяха сред гостите на сватбата. Като се имаше предвид в какво го подозираше цялото семейство, на нея й бе трудно да се държи любезно с братовчед си. Но Джайлс се бе възползвал от възможността да поговори с него.

— Джарет каза, че от позицията ти на нов член на семейството си задал на Дезмънд редица въпроси. Научи ли нещо?

— Само че не е бил в имението от двайсет години.

— Но мислиш, че лъже?

— Ти не смяташ ли същото?

Тя въздъхна.

— Да, но Оливър не откри нищо в документите на имението, което да прилича на картата.

— Скоро ще узнаем дали е ходил в имението.

— Как така?

— Заложих му капан — усмихна се Джайлс.

Това прикова вниманието й.

— Как?

— Споменах му за намерението на лорд Мандерлей да купи къща близо до Търнхам и да се нанесе там скоро. Плъмтри няма да иска да се сблъска с човек, на когото дължи пари. Следователно ще побърза да приключи, с каквото се е захванал.

— И какво възнамеряваш да правиш? Да го причакваш всеки ден в „Черния бик“?

— Няма нужда. Ходих до странноприемницата по-рано тази седмица и дадох пари на един коняр. Ще ми съобщи, когато Плъмтри се появи. Тогава ще го проследя и ще разбера какво е намислил.

— О, Джайлс, това е брилянтен план! Толкова си умен. — Усмихна му се. — Ако трябва, ще поискам от Силия да ми прати осъвременена карта на имението, за да я сравниш по памет с онази, която видяхме.

— Би било от полза.

И двамата се умълчаха. На нея й се искаше да я вземе в обятията си и да я целуне. Беше прекалено сериозен; това я безпокоеше.

Затова се опита да разведри атмосферата и попита невинно:

— Кога смяташ да тръгнем към Бат утре?

Той трепна леко.

— Всъщност, мислех да променим плана.

— О?

— През лятото в Бат е горещо. Определено няма защо да стоим потопени до раменете в някой топъл минерален извор. Реших да ти предложа нещо по-интересно.

Това събуди любопитството й.

— Какво например?

— Франция.

Тя му се усмихна широко.

— Париж ли имаш предвид? Би било чудесно. Винаги съм искала да видя Шанз-елизе. И „Лувър“… Но чакай. Нали нямаше възможност да напуснеш Лондон за дълго?

Погледна я загрижен.

— За жалост е така. Париж е прекалено далеч, но си мислех за Кале.

Трудно й бе да прикрие смущението си.

— А в Кале има ли какво забележително да се види?

— Крепостният вал и църквата „Нотр Дам“ на Кале. Не е толкова внушителна като парижката, но също заслужава внимание. А най-хубавото е, че предлагат френска кухня, френски магазини и много приятни хотели.

— Вероятно…

В Бат поне имаше много забележителности и щяха да танцуват.

Отново взе ръката й.

— Е, обещавам да не се впуснем в безкрайно разглеждане.

Вдигна ръката й и я целуна. Пулсът й се ускори.

Значи това бе замисълът. В Бат щяха да срещнат важни хора и всички очакват да ги посетят. Явно искаше да са някъде, където да са двамата и да се наслаждават един на друг. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се заинтригуваше.

Той продължи с тих, съблазнителен тон:

— Нали все пак си направила Роктон френски шпионин? Трябва да добиеш впечатление от страната, преди да опишеш сцени, в които посещава Франция.

Тя присви очи.

— Нали нямаше да пиша повече за Роктон?

Той сви рамене.

— Не съм казал да не пишеш за него. Просто да не…

— … прилича толкова на теб?

— Точно така.

— Сигурен ли си, че не желаеш да го убия? Ще го направя по забележителен начин, с много кръв и насилие. С предсмъртна реч, достойна за Шекспир.

Той се намръщи.

— Звучиш прекалено запленена от идеята.

— Боже, не бива да издавам намеренията си.

Той я целуна леко. Тя го погледна с копнеж. Тогава той постави длани върху страните й, притегли я по-близо и я целуна бавно и с насладата на мъж, не само наясно какво иска, но и колко време остава, докато го получи.

Пусна я, а тя възнегодува:

— Нали нямаше да го правим, преди да стигнем до вкъщи?

— Промених решението си. — Започна нежно да гризе ухото й. Дъхът му гъделичкаше бузата й. — Това е първото блюдо от пиршество, предвидено да трае цяла нощ.

— О, не — отвърна тя престорено скромно. — Да изчакаме да…

Този път целувката му бе страстна и властна, от онези, които я караха да иска още и още.

Обгърна врата му с ръце, а той я повдигна и я постави в скута си.

— Та какво казваше — промърмори той приглушено.

Тя го целуна и това му бе достатъчно, за да впие устни в нейните, да започне да гали гърдите й и да я докара до забрава. Очертаваше се тази част от брака да направи съжителството поносимо.

Все пак тя забеляза, че той се въздържа и не се поддава напълно на желанията си. Целуваше я и я прегръщаше, да, но не докосваше нищо под дрехите й. Това я докарваше до лудост.

— За негодник си доста благоразумен — прошепна тя.

— А ти — не достатъчно, mon petit mignon — промълви той. — Вече съм възбуден, а ще се наложи да вляза в къщата ни. Никой няма да подозира какво ти е на теб под дрехите, но всички ще видят моето състояние.

— Чудесно. Предпочитам да нямаш тайни от мен.

Той я погледна през присвити очи.

— Искаш да кажеш, че правиш с мен каквото поискаш, така ли? Но няма да позволя да изложиш на показ възбудата ми.

— Повярвай: ако го исках, щях да го постигна ей така — щракна тя с пръсти.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

Ненапразно бе гледала как снахите й се справят с братята й. Джайлс я харесваше заради тялото й. Щеше да се възползва от това докрай.

— Не съм бил толкова податлив към женски прелести от години — увери я тихо съпругът й. — Страшно силно те желая, но не съм мъж, който ще загуби ума и дума от похот. Веднъж допуснах тази грешка. Няма да се повтори.

Тя го изгледа изпитателно.

— Кога направи тази грешка? Или и това е нещо от миналото ти, което няма да ми кажеш?

Закритата им карета навлезе в Лондон. Отвън долитаха подвиквания на работници, но вътре бе съвсем тихо. Джайлс я вдигна и я постави да седне до него. После се обърна с лице към нея.

— Наистина ли искаш да знаеш какво съм правил с друга жена?

Тя се поколеба. Ако така щеше да го опознае по-добре…

— Да.

— Добре. И без това вероятно ще го чуеш отнякъде. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Колко добре познаваш съпругата на брат ми, Шарлот? Някога тя беше госпожа Харис.

Кръвта й изстина.

— Срещала съм я няколко пъти и, разбира се, я видях на сватбеното тържество днес. Създала е училище за млади дами в Ричмънд. Всички го наричат „Училището за наследнички“.

До момента Минерва й се бе възхищавала не само заради острия й ум и добронамереното разположение, но и заради упорството да изгради училището от нулата.

— Но повечето хора не знаят, че преди почти двайсет години тя и брат ми бяха на път да се венчаят. Беше през онова лято, когато родителите ти починаха. Бях осемнадесетгодишен. Тя и семейството й дойдоха на гости. С Дейвид се разбираха чудесно. Докато не направих нещо глупаво, което ги раздели.

— Ти и тя не сте…

— Не, не — прекъсна я той бързо. — Брат ми едва ли щеше да ми прости. Но както знаеш, двамата си приличаме. Дейвид ми даде халата си, докато Шарлот ни гостуваше, без тя да подозира. Халатът се открояваше ярко, а тя бе виждала само Дейвид в него. — Погледна през прозореца. — Имахме прислужница, която щедро се предлагаше наляво и надясно. Моли бе преспала с повечето слуги и ме бе набелязала за следващото й завоевание. Късно една вечер ме привика на терасата. Отидох и се съвкупявахме. — Мускул на брадичката му трепна. — Това вероятно те шокира.

— Не — излъга тя.

Преди да се оженят, братята й бяха женкари, а баща й — най-големият от всички, но доколкото знаеше, никой никога не си бе имал работа с прислужници. Дори и Оливър не го бе правил, когато бе в бурна фаза на живота си и живееше самостоятелно в ергенска квартира. Само най-долните мъже закачат слугини.

— Бил си млад — подметна тя тихо. — На младини мъжете правят глупости.

— Много мило да ме оправдаваш, но и двамата знаем, че, е безотговорно. Това обаче не е най-лошото. — Пое си дълбоко въздух. — Шарлот ни видяла и ме взела за Дейвид.

— О, Боже.

— Точно така. Поради ред причини, в които няма да се задълбочавам, тя не изясни въпроса с Дейвид. Сложи край на връзката им по доста драматичен начин. Прати му писмо, което попадна във вестниците.

— Чакай! Помня случая. Избухна голям скандал. Анонимното писмо, което всички мислеха, че е за брат ти. Тя ли го е писала? Боже! Но не се споменаваше, че го е видяла да…

— Не. Затова години наред не бях сигурен дали аз съм виновен за разрива им. Повтарях си, че не съм. — Изсмя се горчиво. — Но част от мен беше наясно. — Очите му срещнаха нейните. — Тогава за пръв и последен път допуснах физическите ми потребности да ме тласнат да извърша глупост. Провалих живота им за години напред. Не си представях…

— Не, естествено — опита се да го утеши тя. — Как да предвидиш какво ще се случи?

— Тогава именно се заклех никога да не допусна физическото ми желание да навреди по някакъв начин на семейството ми. И да позволя да ме превърне в глупак.

Сърцето й се сви.

— Така ли възприемаш желанието ни един към друг? В глупак ли те превръща?

— Не. Нямах това предвид.

— Но не искаш да те манипулират чрез него?

— Точно така — съгласи се той.

— Ти обаче се опитваш да манипулираш мен чрез желанието — констатира тя, озадачена от логиката му.

— За какво говориш? — смая се той.

— От първия момент на твоето мнимо ухажване ме целуваш до забрава при всяка възможност. Ако предположим, че не си позволявал желанието да вземе връх над теб, значи си го използвал, за да направиш мен податлива към твоето ухажване.

— Малко, може би. — Размърда се смутено. — Но нещата между нас не стоят така. Не съм се опитвал да те манипулирам. Нашето желание е израз на привързаността ни един към друг. Винаги сме подхождали с разум към него. То не ни е заслепило и не ни е накарало да извършим глупост. Редно е да продължим в този дух.

Идеше й да му напомни, че при езерцето не се държаха най-разумно; нито в странноприемницата; а дори и по време на разходката в Хайд Парк. Но май с логика нямаше да стигне далеч.

А и неговите доводи не бяха логични. Звучеше по-скоро паникьосан. Мъжете се паникьосват. Отскоро бе наясно с това. Братята й определено се бяха паникьосаха, когато започнаха да държат на жените, по-късно станали техни съпруги. Беше готова да се закълне, че Джайлс започва да държи на нея. Именно така си обясняваше обзелата го паника.

— Настоявам — продължи той, — да не използваш копнежа ни един за друг, за да ме въртиш на пръста си, Минерва. При мен няма да даде резултат.

Тя дълбоко се съмняваше, но реши да не го разубеждава. Той трябва да смята, че всичко е под негов контрол. Но щом й разказа тази случка от миналото си, значи бе готов да се разкрие пред нея. Това й вдъхваше увереност за бъдещ успешен брак.

— Е, така определено провали подлия ми план, Джайлс — подхвърли тя лековато. — Развали ми цялото удоволствие.

Той се разсмя облекчено. Наистина бе очаквал тя да се бори по-енергично. А тя наистина възнамеряваше да го направи, но не както той си го представяше.

— За нещо друго ще ме предупредиш ли? — продължи тя. — Някакви скрити пороци от рода на пукане на кокалчетата или сомнамбулизъм?

— Нищо, с което да не се справиш. Спокойно.

Той действително не я познаваше. Тя щеше да се справи с всичко. Да, озова се въвлечена в този брак заради безразсъдното си подчинение на собствените си желания, но сега, вече омъжена, възнамеряваше да извлече максимума.

* * *

Джайлс още се ругаеше наум, когато спряха пред къщата. Какво го прихвана да й разказва за онази нощ с Моли? За бога, предстоеше му първата брачна нощ. От него се очаква да я омае, а не да й споделя неприлични ергенски тайни.

Слезе от каретата. И защо се наежи толкова от възможността тя да го върти на пръста си? Тя нямаше да постигне нещо подобно. Беше убеден.

Е, така поне му подсказваше интелектът. Тялото му обаче…

Още докато й помагаше да слезе, го обзе същата страст, която съпътстваше всяко негово докосване до нея, откакто танцуваха на бала по случай Свети Валентин. Ръката й в неговата бе толкова крехка, толкова чувствена без ръкавицата. В този момент я пожела по-силно от всякога. Боже, здравата го бе закъсал.

Изкачиха стъпалата и вратата пред тях се отвори. Новият му иконом очевидно искаше да впечатли господаря и господарката си. Джайлс я спря, преди тя да влезе.

— Не, скъпа. Ще направим нещата както трябва.

Взе я на ръце и я внесе през прага, а тя се засмя. Красивите й очи засияха, страните й поруменяха и накараха кръвта му да закипи. Явно е бил луд да твърди, че тя не е в състояние да го манипулира, обземе ли го желанието да я обладава. Можеше да прави каквото поиска с него, когато го погледне така.

— Финч — обърна се той към иконома. — Свободен си за вечерта. И ти и цялата прислуга.

— Да, сър — отвърна Финч, едва скривайки усмивката си.

Джайлс понесе Минерва към стълбите.

— Пусни ме! Ще си прекършиш гърба, докато ме разнасяш из къщата. По-тежка съм, отколкото изглеждам.

— А аз съм по-силен, отколкото изглеждам.

— Въпреки това… — Успя да се изплъзне от ръцете му и го погледна лукаво. — Добре е да запазиш силите си.

Засмя се и хукна по стълбите.

— Значи така ще си играем, а? — подвикна той и бавно я последва.

Тя нямаше къде да избяга. Къщата бе удобна и голяма, но не и колкото огромния дворец, с който бе свикнала. Стоеше на прага на стая, която определено не беше спалня.

Той се усмихна, наясно за какво става дума. Надяваше се сега да заличи гафа, допуснат в каретата.

— Какво е това? — попита тя, прекрачвайки прага. — Твоят кабинет ли?

— Не. Той е долу. Това, скъпа, е сватбеният ми подарък за теб. Тук е твоят кабинет. За да пишеш.

— За да си пиша романите?! — попита тя невярващо.

— Да, освен ако не пишеш нещо друго, за което не подозирам. Моля те кажи ми, че Роктон няма да се появи като герой в пиеса.

— Не говори глупости. — Очите й се напълниха със сълзи. Извърна глава и ги избърса, сякаш се срамува. — О, Джайлс, това е най-милото нещо, което можеше да направиш за мен!

Дари го с широка усмивка. В този момент той бе готов да й даде каквото му поиска.

Внимавай, човече. Не ставай глупак.

Но му бе трудно да се овладее, когато тя се вълнуваше толкова. Застана в средата на помещението и се завъртя като дете. Разгледа празните лавици за книги, писалището, заредено с всичко необходимо за писане, и удобната кушетка близо до камината.

— Още не е дообзаведена — призна той, — но предпочетох ти да я довършиш по твой вкус.

— Идеална е. Наистина. — Тя зърна нещо и възкликна. — О, дори си донесъл и книгите ми тук! — Отиде до сандъка. — Ще ги подредя на тази лавица.

Той я хвана през талията.

— Не това имах предвид за тази вечер, скъпа.

Тя го погледна изненадана, после му се усмихна лукаво.

— Има ли нещо по-важно от това да разопаковам книгите си?

— Наистина ли не се сещаш? — попита той и я притегли към вратата.

— Нали нямаше да допуснеш желанието ти да ръководи живота ти?

Той я целуна.

— Добре, разбрах намека. Аз съм идиот.

Тя обгърна врата му с ръце.

— Да, така е. Но това у теб ми харесва. Явно с мен нещо не е наред.

Той я взе на ръце и я понесе към спалнята.

— Така е — съгласи се той. — Съпротивляваше се и не искаше да се омъжиш за мен.

— Вярно. Къде ми е бил акълът?

— Беше изплашена, това е всичко. С повечето девици е така. — Взря се в лицето й. — Никога не съм лягал с девственица.

— Чудесно. Нито пък аз — с девственик. Значи всичко ще се получи добре.

— Съзнаваш ли, че някои мъже не биха намерили това за смешно — засмя се той.

— Но ти не си като другите, нали? — попита тя със сияещи очи.

За жалост той наистина се притесняваше, че ще вкара девственица в леглото си. Беше чувал, че първият път е по-труден за някои жени. Ами ако я нарани? Или я изплаши?

Имаше и друга тревога, за която често мислеше през последните дни. Единственият любовник на Минерва бе въображаемият Роктон, когото многократно описваше като вещ в леглото. Джайлс не бе сигурен какво разбира една девица под тези думи, но и не искаше да се съревновава с измислен съперник.

Значи не бива да се проваля. Ще въздържа своето желание, докато не й достави такова удоволствие, че да се зарадва на сливането им, независимо от болката. Нямаше намерение да я разочарова в първата й брачна нощ. Щеше да надмине Роктон, каквото и да му струва.