Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (15)

Глава тринадесета

Джайлс се обърна в мига, когато Минерва щеше да се строполи. Разтревожен се завтече да я прихване. Отнесе я навън и не спря да се проклина колко е несъобразителен. Бъбреше за смъртта на Луис и Прюданс Шарп като надут глупак, а забрави най-важното: те бяха нейни родители. Трагедията бе станала в нейното семейство.

Прекалено късно се сети за деветгодишната Минерва и как тя се съпротивляваше да влезе в параклиса от страх какво ще види вътре. А сега отново я накара да мисли за всичко това. Какъв идиот беше!

Видът на безжизненото й тяло в ръцете му направи нещо нечувано с него. Изглеждаше толкова крехка в тънката си бяла муселинова рокля; направо приличаше на ангел.

Бог да му е на помощ, но започваше много да държи на нея. И нищо не беше в състояние да го спре.

Тя се раздвижи, клепачите й трепнаха и го погледна объркано.

— Какво… Какво стана?

— Ти припадна — промърмори той със свито сърце. — Увлякох се в приказки за…

— … смъртта на родителите ми. — Гласът й бе овладян. — Пусни ме. Вече се чувствам по-добре.

Макар и неохотно той се подчини, но продължи да я държи през талията.

— Съжалявам. Аз.

— Не, не. Всичко е наред. Никога не съм припадала. Не знам какво ми стана. — Думите излизаха прекалено бързо от устата й, за да звучат нормално. — Минаха почти двайсет години, пък и не съм била пряк свидетел. Не съм…

— Замълчи, скъпа. — Помогна й да седне на входните стъпала и се настани до нея. Извади кърпичка от джоба си, за да избърше влажното й чело, задача нелесна, заради огромната периферия на шапката й. — Успокой се. Поеми дълбоко въздух. Случайно да имаш амонячни соли?

Тя поклати глава.

— Казах ти: не съм от онези, които припадат. Просто като се озовах на мястото, където са умрели, като знам как се е случило и видях белезите от кръвта.

— Не си виновна — хвана я за ръката. — Не биваше да съм толкова безчувствен. Увлякох се да разреша загадката и се отнесох, забравяйки напълно за теб.

— Но аз пожелах да съм тук. Не мога да повярвам, че се държах като идиот.

— Не е срамно да припаднеш, Минерва. Не е странно, че се разстрои като видя мястото, където са умрели. Реакцията ти е съвсем нормална.

— Не разбираш — възрази тя и стисна ръката му. — Аз непрекъснато пиша за такива неща. Не би трябвало…

— Не е същото. Описваш подобни сцени, докато си в безопасност в дома си. Те не са истински.

— Не е вярно. За мен са истински. — Гласът започна да й изневерява. — Понякога… Понякога се питам… дали нещо не е наред с мен. Защо така се наслаждавам да описвам кръв? — Свъси вежди. — Не, не се наслаждавам. Но се чувствам длъжна да я описвам, да пиша за нея. И да описвам всякакви други ужаси.

— Но после го унищожаваш. Не виждаш ли: ти контролираш насилието. Ти диктуваш какво да става с героите ти. — Той стисна ръката й. — Вероятно затова го правиш. В писанията си имаш власт над уродливостта. В състояние си да ги зачеркнеш с един замах. За жертвите в книгите ти справедливостта възтържествува.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Никога не съм възприемала романите си от тази гледна точка. Човек би си помислил, че след като родителите ми умряха по такъв отвратителен начин, не бих описвала подобни сцени.

— Всъщност е точно обратното. Децата са впечатлителни, особено на възрастта ти, когато родителите ти умряха. — Погали пръстите й с палец. — Не си могла да забравиш ужасната им кончина. Затова си намерила начин да го овладееш. Да си възвърнеш властта над онова, което ти е било отнето в живота. Това само показва колко си силна.

— Наистина ли мислиш така?

— Нямаше да съм тук, ако смятах друго.

С усмивка на благодарност тя пусна ръката му.

— Май вече ще се справя. Да влезем пак вътре и да доогледаш.

— Не. — По-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото отново да я изложи на ужаса вътре. — Не е проява на страхливост да избягваш онова, което пречи на способността ти да се справиш. — Запита се дали да продължи да я убеждава в този дух, но изражението й го спря. — Не съм стъпвал в библиотеката, откакто татко се застреля там. По онова време бях вече зрял мъж, но така и не събрах сили.

По лицето й се изписа състрадание.

— Но не ти си го открил.

— Не, но ми се иска да бях. — Гласът му стана по-суров. — Мама влезе първа, след като чухме изстрела. Все още пищеше, когато влязох тичешком. — Извърна очи, припомняйки си случилото се. — Гостувах им в имението, когато татко получил новината. — Загуби всичко заради сплетника сър Джон Съли. Не, не бива да й го казва. Щеше да провокира нови въпроси. — Татко получил лоши новини. Бяха извикали брат ми в града и бяхме само мама и аз. — Насили се гласът му да остане овладян. — Аз се свързах със стражарите, аз контактувах със следователя, аз се погрижих да изчистят библиотеката след драмата.

— О, Джайлс — възкликна тя и отново го хвана за ръката. — Затова знаеш за следите от кървави петна.

— Да. Имаше едно в библиотеката ни. Мама смени пода, но не съм виждал новия. Не… влизам там. Карам Дейвид или прислужник да ми донесат нужната ми книга. — Неволно потрепери. — Повтарям си, че се държа глупаво, че няма причина да избягвам помещението и въпреки това…

— … го виждаш отново и отново в ума си, а искаш завинаги да забравиш картината.

— Точно така. — Тонът му се смекчи. — Не е редно да очаквам от теб да направиш онова, което аз не успявам.

— Но ти не го очакваше. Аз те помолих да дойдем. И не съм се отказала да…

— Няма смисъл. Засега разгледах всичко. Трябва да събера още информация преди следващ оглед.

Тя кимна.

— Да. Спомена, че искаш да знаеш разположението на телата, когато са били намерени.

— Това ще обясни много неща. За жалост заради намесата на баба ти стражарят едва ли е видял местопрестъплението точно каквото е било. Само баба ти знае истината, а братята ти не желаят да я намесват и затова подозират Дезмънд. Тя не е в най-добро здраве и те не искат да я разстройват с неоснователни хипотези.

— Всъщност… — Прехапа устни, видимо разколебана дали да продължи. Въздъхна дълбоко. — Всъщност Оливър знае как са лежали телата на мама и татко. Той ги откри.

— Така ли? — Джайлс присви очи.

Тя избегна погледа му, но кимна.

— Не той ги е убил. Никога не би го направил. Просто ги е открил. Това е.

— Знам, че брат ти не ги е убил — потвърди Джайлс решително. Откъде й хрумна, че би помислил такова нещо? — Познавам го. Той е последният човек на този свят, способен да извърши убийство. Презираше баща ви заради изневерите, да, но му се възхищаваше как управлява имението. А майка ти. — Джайлс поклати глава. — Няма сила на света, която би принудила Оливър да я застреля.

Очите й изпитателно изучаваха лицето му.

— Според клюките я е застрелял по погрешка, защото тя застанала между него и татко.

— Клюкарите са идиоти! — отсече Джайлс: — Те твърдят също, че е застрелял баща ви, за да прибере наследството му. В такъв случай определено се държеше странно след това. Затвори имението, беше на път да се самоунищожи с алкохол и жени. Това не е поведение на мъж, получил желаното наследство.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Толкова си мил да говориш така.

— А това е най-милото нещо, което си ми казвала — усмихна й се той.

— Наистина се държа отвратително с теб, нали?

— Не съвсем. — Сега разбираше колко дълбоко я е наранил вечерта на маскарада. Върна се на обсъждания въпрос. — Според теб дали Оливър ще ми каже какво е видял тогава?

Тя поклати глава.

— Отне му години да отвори дума за това пред нас. А всяка дума излизаше с мъка от устата му. Не допускам да се впусне в подробности.

— Добре — въздъхна той. — Друг път ще измислим как да постъпим. — Подаде й ръка. — Да се махаме оттук, искаш ли? Стига толкова смърт, кръв и лоши спомени за един ден.

— Съгласна съм.

Остави го да я изправи на крака, а той за малко да я целуне невъздържано. Погледна обаче ловната хижа зад гърба й и се отказа. Нито моментът, нито мястото бяха подходящи. Обърна се и отвърза коня. Предложи й ръка и поведе животното и нея през поляната.

Спря в края на гората, за да върже отново коня и свали дисагите, където бяха нещата за пикника, и ги метна на рамо.

— Къде отиваме? — полюбопитства тя.

— До езерото, където плувахме като юноши.

— На територията на имението има езеро? — учуди се тя.

— Съвсем малко е, но е достатъчно уединено за нашия пикник.

Хвърли й многозначителен поглед и тя отмести очи.

— Освен ако не си се отказала — добави той.

Изгледа го с невинни очи.

— От кое?

— Дяволски добре знаеш! Каза, че искаш да вкусиш насладата.

— Да, разбира се — заяви тя със закачлив поглед. — Нали затова са пикниците? За да се вкусват разни неща.

— Нарочно ме измъчваш, нали?

На устните й се появи лукава усмивка. Тя освободи ръката си и затанцува на пътеката пред него.

— Аз?! Да те тормозя?! Нямам представа за какво говориш.

— Да ти напомня ли точно какво заяви, че искаш? — измърмори той дрезгаво.

Тя се разсмя.

— Първо ще се наложи да ме хванеш.

Обърна се и се затича. Той ускори крачка, но не хукна след нея. Пътеката свършваше на ръба на езерцето. Ако тя не реши да се шмугне в храсталаците, щеше да я настигне. Точно както очакваше, тя стоеше пред езерото и се озърташе накъде да избяга, но спасение нямаше.

— От другата страна гората е по-рехава, лудетино. Само оттам има изход — обяви той. Отвори дисагите, извади одеяло и го постла на земята. — Умееш ли да плуваш?

Тя го погледна с толкова сияйни очи, че кръвта му закипя.

— За съжаление това не е един от талантите ми, сър.

— Искаш ли да те науча?

— Би било чудесно. — След това сякаш се усети. — Не, не може. Ако се прибера с мокри дрехи, всички ще се досетят, че съм правила нещо нередно.

— Ами тогава ги съблечи — предложи той и хвърли шапката си настрана.

* * *

В библиотеката Хети обсъждаше с Мария и Оливър как ще превърнат спалнята на Прю в детска стая. Влезе икономът и обяви, че има посетител.

— Господин Пинтър! — зарадва се искрено Хети и стана да го посрещне.

— Госпожо Плъмтри — поздрави той и се поклони.

Младият мъж винаги се държеше възпитано — голям плюс в негова полза. Досега бе служил вярно на семейството и тя му бе благодарна.

— Кажи, какво те води насам?

Той хвърли предпазлив поглед към Оливър.

— Дойдох да докладвам по въпроса, който обсъдихме преди няколко дни.

— Кой въпрос? — Порови из паметта си и се сети. — А, да. Господин Джайлс Мастърс.

Оливър ги погледна изненадано.

— Какво за Мастърс? — веднага попита той.

Господин Пинтър се стегна и тя побърза да отговори:

— Няма нищо лошо. Нека й Оливър е в течение.

Господин Пинтър кимна.

— Баба ти ми плати да проуча личните и финансовите дела на Мастърс, защото той ухажва лейди Минерва.

— И? — Оливър се облегна на стола.

Господин Пинтър извади бележник от джоба.

— Мастърс е много сведущ в професията си.

— Няма особено значение, понеже проиграва почти всичко на комар.

— Това всъщност не отговаря на истината — възрази господин Пинтър. — Информацията от всички посетени клубове е една и съща: залага, но никой не помни кога за последно е губил солидна сума. Явно залага тук-там, но не така, че да си навлече финансови проблеми. Строи си къща на площад „Беркли“ и е почти завършена, а това струва пари.

— Радвам се да го чуя — обяви Хети.

Всъщност не бе изненадана. Явно Джайлс Мастърс имаше повече качества, отколкото се забелязваха на пръв поглед.

— Говори се, че е на път да бъде избран за държавен Кралски адвокат — продължи господин Пинтър. — Колегите му го ценят високо.

Оливър наклони глава и промърмори:

— Знам, водил е някои важни дела, но чак пък Кралски адвокат’… Сигурен ли си? Все щеше да се изфука.

— Забравих да ти кажа — намеси се Мария. — Чиновникът му каза същото на мен, и на Минерва. Наистина беше бляскав в съда.

— Нима? — свъси вежди Оливър.

— О, не ме гледай така! — подметна Мария закачливо. — Говоря само за юридическите му способности, както се досещаш.

— Ами личният му живот? — поинтересува се Оливър. — Има ли любовница?

— Не съм открил такава — отвърна Пинтър.

Хети се усмихна. Всичко се нареждаше от добре, по-добре.

— А някаква представа защо е бил в Илинг вчера? — продължи да упорства Оливър.

— Не, за съжаление. Вчера брат ти ми спомена, че е видял Мастърс там. Реших да го проследя днес, за да разбера какво е намислил, но когато стигна до Илинг, той не спря. Просто дойде насам.

— Как така е дошъл насам? — прекъсна го Оливър.

Хети присви очи. Сутринта Минерва страшно бързаше да излезе.

Господин Пинтър изглеждаше озадачен.

— Отби се да види лейди Минерва, нали? Когато разбрах, че се е отправил насам, се върнах, тъй като не желаех да ме види! Отидох до Илинг, поразпитах и дойдох да докладвам.

Оливър се надигна с мрачно изражение.

— Сигурен ли си, че идваше към имението?

— Видях го да свива по пътя за Халстед Хол. Може и да е подминал имението, но не ми се вярва.

Очите на Оливър срещнаха очите на Хети и тя разбра, че и той е стигнал до същото заключение.

— Подла невестулка! — изръмжа Оливър. — Минерва се държа странно на закуска. Двамата се срещат тайно. Ясно ти е, по дяволите, че има само една причина за това.

— Стига, Оливър — успокои го Хети. — Не бива да виниш човека, задето иска да е насаме с нея. Ти си същинска мечка, когато той е наоколо.

— Защото съм наясно какво е намислил! — изкрещя Оливър. — И аз щях да правя същото на негово място. — Отправи се с решителни крачки към вратата. — Трябваше да го пребия, когато имах възможност.

— Какво ще правиш? — подвикна Хети след него.

— Ще ги намеря, дори да се наложи да пусна кучетата по следите им. Няма да допусна да обезчести сестра ми, да го вземат дяволите!

— Идвам с теб — обяви Хети и се заоглежда за бастуна си.

В този момент Силия влезе в библиотеката.

— Оливър след кого ще пуска кучетата? — полюбопитства тя.

— По господин Мастърс и Минерва — отвърна Хети, вече с бастуна в ръка. — Господин Пинтър е видял господин Мастърс да идва насам, но понеже не се появи, явно се срещат някъде из имението.

Силия погледна господин Пинтър и погледът й стана мрачен.

— Значи сега баба те е наела да ни шпионираш, така ли?

— Не всички — уточни той. — Само, които създават проблеми.

Вятърничавата забележка накара Хети да се спре. Господин Пинтър никога не се държеше вятърничаво. Престори се, че си търси шала и хвърли поглед на двойката.

По страните на Силия бе плъзнала руменина.

— Предполагам, включваш и мен в това число?

Господин Пинтър се усмихна, но в очите му не се четеше веселие.

— Ако се налага, милейди…

— Ще бъда предпазлива, господин Пинтър — заяви Силия ледено. — Ако се захванеш да ме шпионираш, може да насоча пушката си към теб.

— Повярвай — отвърна той с мек като коприна глас, — ако се захвана да те шпионирам, ти няма и да разбереш.

Хети чу достатъчно.

— Хайде, Силия. Идваш с нас да потърсим Минерва.

Силия изсумтя и се отправи към вратата. Хети забеляза как господин Пинтър наблюдава оттеглянето на Силия. Оглеждаше я с мъжко възхищение. На Хети й идеше самата тя да простене.

Май щеше да има проблеми. Харесваше господин Пинтър; истински го харесваше. Но когато Оливър предложи да го наемат, тя направи някои запитвания и откри неща, които подозираше, че не са известни на най-големия й внук. Например факта, че е копеле, майка му е лека жена, а бащата — неизвестен.

Хети не възрази нито против брака на Оливър с американска католичка без никаква титла, нито против брака на Джарет с дъщерята на търговец на спиртни напитки с незаконен син. Мария, в крайна сметка, беше наследница, а Анабел произхождаше от добро семейство. Дори негодникът Мастърс беше син на виконт.

Но Хети не бе сигурна дали ще приеме в семейството незаконния син на лека жена. От друга страна, не личеше Силия да харесва господин Пинтър, значи тревогите й бяха напразни.

— Идвате ли, или не? — изкънтя гласът на Оливър от коридора.

— Идваме — увери го Хети.

По-късно ще реши как да постъпи с господин Пинтър.