Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (13)

Глава единадесета

Докато си тръгваха от хотел „Стефанс“, където обядваха, а после се разделиха с господин Дженкс, Джайлс бе убеден, че планът му да впечатли Минерва е проработил. От друга страна поведението й към него не се смекчи особено. А и по време на обяда тя не говори много.

Не само той го забеляза. Мария хвана Минерва за ръката и заяви:

— Доста си мълчалива. Да не обмисляш как да използваш бележките, които си водеше по време на процеса? Някои от нещата ще влязат ли в книгите ти?

— Само обща информация как протича един процес. — Минерва погледна Джайлс. — Постоянно повтарям и на теб, и на Оливър — използвам варианти на хорските имена за забавление. С изключение на това не включвам нищо от истинския живот в романите си.

— Не е съвсем вярно — възрази Мария. — Прочетох на Оливър няколко страници, публикувани в „Дамски журнал“ и той доста се разстрои. Беше убеден, че е описан скандален маскен бал, на който са присъствали той, Джарет и Гейб. — Направи пауза, погледна Джайлс и добави: — А вероятно и ти, господин Мастърс, защото четиримата навсякъде ходехте заедно.

— Не, Джайлс не присъства на това събиране — обади се Минерва бързо.

Бог да му е на помощ. Макар Минерва да се превъплъщаваше добре в разни роли, като цяло не умееше да лъже.

— Значи точно това си описала в книгата! — възкликна Мария победоносно. — Но откъде знаеш дали господин Мастърс е присъствал, или не? Всъщност, как успя да го опишеш така добре? По думите на Оливър не е било събиране, което почтена дама би посетила.

Минерва поруменя.

— Не съм присъствала, естествено. Чух за партито от… различни хора. А колкото до Джайлс, същия ден имаше тържество по случай рождения ми ден, а той не дойде, защото беше в провинцията при майка си. Следователно не е могъл да присъства и на маскарада, защото…

— А, ето го „Гънтърс“ — прекъсна я той. — Да хапнем ли сладолед?

Налагаше се да спре бърборенето й, защото щеше да издаде всичко. Вярно, правеше го, за да го защити, но по-добре щеше да бъде да се беше правила на ударена. За щастие разговорите се насочиха към сладоледа.

Но по-късно, докато вървяха по Оксфорд Стрийт, Джайлс отново се разтревожи, защото видя двете да си шепнат нещо. Явно отлично се спогаждаха. Оставаше му само да се моли да не говорят отново за маскарада.

След малко четиримата влязоха в поредния магазин и Минерва го задържа, сякаш иска да му покаже нещо на витрината.

— Съжалявам, че не се справих убедително с обясненията за събирането — прошепна тя. — Направо се смаях, че Оливър го е разпознал. Не съм допускала подобно нещо.

— В един пасаж описваш костюма на Мария Антоанета, а Оливър така и не забрави твърдението на момиче, облечено като кралицата, че той я бил заразил със сифилис. Споменавал го е доста пъти.

Този разказ винаги разсмиваше Джайлс, макар да не можеше да сподели истинската причина за смеха си.

— Не биваше да го включвам в романа си.

— Да, така е. Но вече е факт. Нищо не може да се направи.

С известен късмет Нюмарш никога няма да го прочете, а ако го направи, няма да се досети, че Джайлс е бил замесен. Засега намеците на Минерва за него бяха прикрити и според него малцина щяха да го разпознаят; но от друга страна Рейвънсуд не се бе подвел.

Мария, следвана от Фреди, излезе от магазина и продължиха по Оксфорд Стрийт. Наближавайки Хайд Парк, Фреди възнегодува:

— Още колко ще се влачим из града, лейди Минерва. Ще припадна от умора.

— Върни се при каретата, ако искаш — предложи Минерва. — Аз ще се поразходя с господин Мастърс из парка, но не е нужно да ни придружаваш. Заобиколи с каретата и ще се срещнем в другия край, при казармите.

Минерва размени многозначителен поглед с Мария и Джайлс присви очи. Нещо ставаше.

— Ще отида с Фреди — подметна Мария небрежно. — И аз се изморих. Скоро обаче ще се стъмни, затова не се бавете.

— Няма — увери я Минерва.

Джайлс се зарадва, когато Мария и Фреди се отдалечиха и ги оставиха сами. Имаше нещо положително в историята с годежа. Позволяваше му да върви насаме с Минерва, без да го упрекват.

— Добре се справи — похвали я той.

Минерва поруменя.

— За какво говориш?

Намираха се в залесената част на парка, а наоколо не се виждаха други минувачи.

Той се засмя.

— Много ми допада, когато се правиш на свенлива.

След тези думи я взе в обятията си и я целуна.

Тя се отдръпна смаяна, но той отново я притегли към себе си. За негова наслада тя го остави да я целуне по-продължително, а когато я пусна, очите й бяха замечтани.

Приближи устни към ухото й и прошепна:

— Искам да го направя, откакто влезе в съдебната зала сутринта.

Плъзна се надолу към онази част от шията й, която дантелената якичка не покриваше.

Тя отметна глава и се засмя.

— Щеше да предизвикаш интересен развой на събитията, не мислиш ли? — отбеляза тя.

— Най-вероятно щяха да ми отнемат адвокатските права — промърмори той, заровил лице в шията й, — но си заслужава.

— Ласкател.

Той я притисна към едно дърво и отново я целуна, този път — по-настойчиво. Тя ухаеше на лимоновия сладолед, който изяде в „Гънтърс“. От близостта й главата му се замая. Беше толкова мека и нежна в ръцете му, а устните й опияняващо отвръщаха на ласките му. Плъзна ръка по гърдите й и тя тихо простена. Когато обаче пръстите му хванаха щръкналото й зърно, тя се отдръпна. Страните й бяха поруменели.

— Не това имах предвид, когато те доведох в парка, Джайлс. Трябва да поговорим.

— Да говорим? — промърмори той, жаден отново да я държи в обятията си и да я усеща до себе си. — Налага ли се?

— Да. Важно е.

По дяволите. Не знаеше още колко дълго ще издържи да си играят като котка и мишка. Снощи не успя да заспи, защото си представяше, че тя е в леглото му, гъвкавото й тяло се вие около неговото, ръката й гали члена му, както направи в странноприемницата, а той покрива гърдите й с целувки.

Едва успя да потисне възбудата си и й предложи ръката си.

— Щом искаш да говорим, ще говорим.

За да приключим по-бързо и да се заловим с по-важни неща. Като например да те направя моя.

— Благодаря. — Хвана го под ръка и тръгнаха към пътеката. — Става въпрос за мама и татко.

Думите й напълно охладиха възбудата му.

— Да не си чула нещо ново за Дезмънд?

— Не. — Стисна ръката му по-силно. — Но днес, докато те гледах как работиш, ми хрумна нещо. Вероятно ти ще… забележиш неща около случилото се с родителите ми, които другите са пропуснали.

— Да забележа неща?!

— В ловната хижа.

Лицето му изразяваше пълно неведение, затова тя побърза да добави:

— Там, където са били убити.

— Още не знаем със сигурност дали са били убити от външен човек — напомни той.

— За това говоря. Знаем страшно малко. — Погледна го с красивите си зелени очи, увенчани със златисти мигли. В тях се четеше толкова мъка, че сърцето му се сви. — Редно е да знаем повече, но баба бързаше да потули скандала, затова мястото така и не бе огледано щателно.

— Разследващите трябва да са го направили — подметна Джайлс.

— Местният пристав и следователят — да, но днес ти доказа, че такива хора невинаги разкриват истината. Баба им предложи своята версия за случилото се и те видяха достатъчно, за да го потвърдят. Според Оливър са видели това, което тя е искала. Помогнали са, естествено, и подкупите, които им е дала. — Гледаше го сякаш той държи ключа към всички отговори. — Ти няма да постъпиш така. Ще погледнеш всичко със свеж поглед. Възможно е да забележиш нещо пропуснато.

— След толкова години, скъпа, едва ли ще забележа нещо полезно — отвърна той неангажиращо, припомняйки си реакцията на Стоунвил към евентуалното му включване.

— Знам, че ще успееш! С изключение на почистената кръв и изправянето на катурнатите мебели, хижата е каквато беше и ти…

— Чакай малко. Да не казваш, че всички тези години никой не е ходил в ловната хижа?

Тя кимна.

— Оливър затвори имението веднага след „злополуката“, както ни научиха да наричаме трагедията. Семейството дори не беше в Халстед Хол допреди няколко месеца, когато Оливър го отвори отново и никой от нас не иска, толкова е…

— Разбирам. — Не я лъжеше. Той продължаваше да не прекрачва прага на библиотеката, където баща му се застреля преди девет години. — Значи искаш да огледам мястото сам?

— Не! Не бих те накарала да направиш такова нещо. Ще те придружа, естествено. — Усмихна се тъжно. — Хората в града твърдят, че имало духове, както знаеш. Чуват шумове близо до ловната хижа, забелязват тайнствени светлини.

— Сигурна ли си, че ще издържиш?

— Разбира се. Защо не? Не вярвам в призраци.

Тази нейна смелост винаги го бе впечатлявала. Още помнеше как упорито вирна брадичка, когато беше на девет и се готвеше да погледне ковчезите на родителите си.

— Стоунвил няма да одобри.

— Не ме интересува. Държи се като магаре пред теб.

Той прехапа устни, за да не се засмее.

— Така е.

— Ако някой знае колко дискретен можеш да си, това съм аз. Ти си толкова потаен, колкото него, ако не и повече. Знам, на никого няма да кажеш.

— Добре. Дай ми един ден, за да видя какво казва официалният доклад.

— Вероятно ще е трудно — отвърна Минерва. — Снощи питах Оливър, а той каза, че господин Пинтър го изискал, но му отговорили, че може да отнеме седмици да го открият.

Веждите на Джайлс се извиха въпросително.

— Какво друго да му отвърнат? Действа зад гърба на баба ви. Приставът няма да му го даде, преди първо да я попита. А ако Пинтър е казал да не я замесват…

Тя го погледна с възхищение.

— Виждаш ли? Вече си от полза!

— Дано и Стоунвил реши същото, когато открие, че съм действал зад гърба му.

— Остави на мен да се оправям с брат ми. Ако попаднеш на нещо полезно, той няма да се ядоса.

Известно време вървяха по пътеката мълчаливо, загледани в патиците в езерото.

Джайлс й хвърли изпитателен поглед.

— Не се ли притесняваш да се срещнеш с мен тайно, насаме, в отдалечено кътче в имението на брат ти?

Тя поруменя, но му се усмихна.

— А трябва ли?

— Определено — отговори той сериозно. — Няма мъж, изложен на изкушения, който да не се опита да се възползва от ситуацията.

— Няма да ме опозориш, защото съзнаваш последствията — отвърна тя непринудено. — Не искаш да те приковат на позорния стълб, а и няма да спра да пиша за теб, ако се възползваш от мен.

В момента едва се въздържа да не разкрие истинските си чувства. Това само щеше да я отдалечи. Тя продължаваше да смята, че са мними годеници, следователно щеше да постигне много повече, ако тя не е наясно колко искрено е ухажването му.

Но се чувстваше длъжен да я предупреди, че няма да се държи порядъчно, само защото тя смята такова поведение за редно.

— Уверявам те, Минерва, има голяма разлика между „възползване“ и „опозоряване“. — Взе ръката й. — Наистина има огромна разлика.

— Нима? — попита тя с дяволити пламъчета в очите. — Каква точно?

Той огледа хората край тях и сниши глас.

— Ако бяхме сами, щях да ти сваля шапката и да оголя шията ти. Обожавам шията ти. Има чудесни извивки и разголена е страшно съблазнителна.

Ръката й стисна неговата, бузите й силно поруменяха.

Той продължи да говори все така приглушено:

— След това много бавно ще разкопчая роклята ти, ще освободя и последното копче и ще целуна гърба ти. Питам се дали гърбът ти е така прекрасен оголен, както изглежда и прикрит.

— Според мен ще продължиш да се питаш — обади се тя, но гласът й леко трепереше.

— Така ли? Защо да не погледна голия ти гръб? Това няма да те опозори. Всъщност няма нищо лошо да те докосна на много места по тялото ти. Например вътрешната страна на бедрото ти, точно над коляното. Мога да го докосна с устни и да ги плъзна нагоре, докато стигна до забранената…

— Престани — прошепна тя. — Засрамваш ме.

— Възбуждам те. Двете не са едно и също.

Тя преглътна.

— Опитваш се да ме съблазниш с думи.

— Успявам ли?

Край тях мина една двойка и тя замълча, докато се отдалечат.

— Няма да допусна да ме съблазниш, Джайлс. Избий си го от главата.

— Много жалко. Ти ме провокираш да те съблазня, Минерва Шарп.

Погледна го раздразнено.

— Защо, за бога, говориш така?

— Защото гледаш на брака като на загуба на независимостта си, без да отчиташ предимствата.

— Май ми показа някои от тях в странноприемницата.

— Съвсем нищожна част. Следващия път няма да са само бегли докосвания. Ще ти предложа ласки, каквито не подозираш, но същевременно няма да те опозоря. Разбира се, ако ми разрешиш да го направя. Възможно ли е?

Тя премигна и отмести поглед.

— Да предположим… че съм склонна да ти позволя — подхвърли тя. — Всичко ще е съвсем безобидно, разбира се.

— Помниш ли вчера, в странноприемницата? „Пистолетът“ ми се показа, благодарение на теб.

Тя погледна към чатала му. Там панталоните му определено бяха издути. Вдигна очи към него дяволито.

— Какво ще предприемеш сега?

— Ще спрягам латински глаголи! Ще мисля за всичко друго, но не и за теб.

Пристъпи и застана зад пейка, чиято облегалка стигаше почти до кръста му.

Минерва застана до него, красива като картинка, и с девича невинност погледна към издутината в панталона му.

— Не ме гледай там! — изръмжа той. — Никак не ми помагаш.

Тя се засмя.

— Ти започна, като се опита да ме съблазниш с думи. Редно е да изпиташ известно страдание. Но да попитам: ако позволя да ми дадеш да вкуся от така наречената „наслада“, ще успееш ли да се въздържиш да не стигнеш докрай?

— Един истински мъж винаги е в състояние да се въздържи, както го наричаш. Никога не бих те съблазнил против волята ти, скъпа.

— А аз никога няма да ти се отдам доброволно. Това ще наруши всичките ми планове.

— Тогава няма за какво да се притесняваш.

Хвана я за ръката и отново тръгнаха по пътеката. Приближиха казармите и тя го погледна със сериозно изражение.

— Не те разбирам — призна тя. — Как може в един момент да си умен и отговорен адвокат, на когото предстои да го направят К.А., а в следващия — да си пълен негодник?

— Постигам го с практика — отвърна той.

Тя нямаше представа колко е точен отговорът му.

— Не това имах предвид — продължи тя. — Питам се коя е истинската ти същност.

— Защо да не съм и двете? Те не се изключват взаимно. И твоя Роктон е едновременно хем негодник, хем шпионин.

— Само за да засиля интригата в повествованието си. Но в истинския живот не се постъпва така. Тогава нещата се усложняват.

Това определено беше вярно.

— Погледни на нещата по следния начин: през деня се посвещавам на сериозните дела и осигурявам справедливост на онези, които я заслужават, а вечер и нощем не съм толкова сериозен и дори си позволявам известни своеволия. Без това сигурно бих полудял.

— И към коя половина от живота ти се отнасям аз? Сериозната или дивата?

— Днес ли? И към двете.

Вървяха сред дървета, затова той я придърпа и я целуна пламенно. След като я пусна я попита настойчиво:

— Кажи ми честно — наистина ли ще ми позволиш да вкуся част от теб?

Тя преглътна, но отвърна уверено:

— Да.

Пулсът му се ускори. Той погали с палец долната й устна.

— Тогава се уговаряме за утре сутринта. Ще видя какво мога да направя във връзка с официалния доклад. Следобед ще се срещнем в…

— Не, не утре. Вдругиден. Тогава Оливър има среща с наемателите в странноприемница в Илинг. Така вероятността да се сблъскаме с него вкъщи ще бъде по-малка.

Той кимна.

— Ще се наложи да разместя някои ангажименти, но ще успея. Ще се срещнем в ловната хижа в десет часа вдругиден.

— Знаеш ли къде е?

— Да. Като юноши играехме карти там преди… — Спря навреме и уточни: — Ще огледам и ще видя какво ще „забележа“. После двамата ще си направим пикник и ще ти покажа за какво ти говоря. — Обгърна лицето й с ръце. — Но те предупреждавам: ако все пак решиш, че си склонна да те съблазня, не обещавам да кажа „не“.

— Не се безпокой. Няма да се стигне дотам.

За миг той се изкуши отново да я целуне и да й даде да разбере колко лесно може да се случи, но това щеше да провали бъдещите му планове. А и тя щеше да го открие сама съвсем скоро.

— Значи до вдругиден — повтори той и докосна устните й със своите.

— До вдругиден — потвърди тя.

Утре щеше да е най-дългият ден в живота му.