Сабрина Джефрис
Съблазняване на опърничавата (11)

Глава девета

— Не — отсече Оливър. Седеше заедно с Минерва и Джайлс в кабинета си. — В никакъв случай!

Джайлс се засмя.

— Какво очакваше да ти каже, Минерва? Тя му е съпруга.

— Очаквах да се съгласи. — Минерва изгледа навъсено Стоунвил. — Знаеш колко ще се зарадва Мария да присъства на криминално дело. Изчита от кора до кора специализираните издания, както и книгите ми. И няма нищо опасно. Господин Мастърс ще е там.

— Ще бъде прекалено зает с работата си — обърна й внимание Оливър. — Няма да има възможност да ви защити.

— Тогава ти ела с нас — предложи тя.

— Не мога. Срещата ми с наемателите е след три дни. Трябва да се подготвя. Не съм се срещал с тях отдавна и не бива да го отлагам.

— Тогава ще вземем Фреди — подхвърли Минерва небрежно.

— Това никак не ме успокоява — промърмори Оливър.

Раздразнението на Минерва бе очевидно от упорития начин, по който стисна устни.

— Боже, Оливър, откога стана толкова непоклатим?

— Винаги съм бил такъв — усмихна й се той. — Просто го криех зад моето безпътство.

Тя изсумтя.

— Ще ми се отново да го скриеш. Много е дразнещо.

Джайлс прецени, че е време да се намеси.

— Стоунвил, обещавам ти твоята съпруга и сестра да бъдат в безопасност.

— Едва ли знаеш, Мастърс, но Мария носи детето ми. Няма да рискувам да пострадат.

— Ще помоля някой от чиновниците ми да седи до лейди Стоунвил и Минерва по време на процеса и лично ще ги придружа, където решат да отидат след това. Кълна се в честта си: ще ги защитя не по-зле от теб.

— Някой от чиновниците ти? — прекъсна го Минерва. — Колко имаш?

— Повечето преуспяващи адвокати имат по няколко.

— О…

Видимо я изненада и се доубеди, че идеята му е добра. Тя трябваше да го види като нещо по-различно от негодник и нехранимайко, на когото не бива да се вярва. Трябваше да го види в естествената му среда, особено след впечатлението, с което остана, когато го видя да отключва вратата с фиба.

— Няма за какво да се притесняваш, Стоунвил — продължи Джайлс. — Добре ще се погрижа за двете жени.

— Като днес ли? — тросна се Оливър.

— Не вини него — Намесата на Минерва го изненада. — Аз съм виновна. Освен това не си ли доволен, че проследихме Дезмънд и Нед? Днес следобед научихме повече, отколкото през цялото време, откакто мама и татко починаха.

Стоунвил скръсти ръце пред гърдите си.

— Да, май е време да ми разкажете за това.

Джайлс едва започна и влезе Джарет.

— Нали щеше да наглеждаш Гейб? — учуди се Стоунвил.

— Изплъзна ми се. В един момент пиеше в странноприемницата, а в следващия — изчезна. Потърсих го, но каретата му я нямаше.

— Боже! — възкликна Минерва разтревожена.

Стоунвил въздъхна.

— Нищо няма да му се случи, сигурен съм. Просто му трябва да остане малко време сам.

На Гилбърт Шарп му трябваше ритник в задника, но Джайлс не бе такъв глупак, че да го изрече на глас. От една страна щеше да им се стори подозрително той да го каже, а от друга — Минерва сякаш не беше съгласна. Освен това Джайлс смяташе, че днес следобед Гейб си получи заслуженото от госпожица Уейвърли и нейното предизвикателство.

— Говорехте за Дезмънд, когато влязох — смени темата Джарет.

— Точно така.

Джайлс им разказа всичко, което той и Минерва бяха научили. Стигна до картата и Стоунвил седна по-изправен на стола.

— Сигурни ли сте, че беше имението?

— Не — отвърна Минерва. — Там е въпросът.

— Дай ми хартия и ще ти го нарисувам — предложи Джайлс. Започна да скицира, а Минерва го наблюдаваше. Подаде й картата и тя зяпна.

— Точно такава беше, доколкото си спомням. Как успя.

— Мастърс винаги е имал изумителна памет за образи и изписани думи — подхвърли Джарет. — Направо се запечатват в съзнанието му. Това е причината да се справя чудесно в училище, макар да прекарваше повече време в забавления. Запомняше всеки прочетен ред.

Минерва присви очи.

— Господин Мастърс явно има разнородни интересни таланти.

Джайлс й се усмихна.

— Постоянно ти го повтарям. Ти просто не ми вярваш.

Стоунвил разглеждаше скицата.

— Ако това е моето имение, картата показва как е изглеждало преди десетилетия. Още преди Дезмънд да се роди. Не е отбелязана ловната хижа, построена от татко, нито градините от източната страна, засадени от четвъртата маркиза. Сега такава карта няма да е от особена полза на никого.

— А и ако сновеше крадешком из имението, щяхме да забележим — добави Минерва.

— Не е задължително — възрази Стоунвил. — Едва отскоро сме за по-дълго тук, а теренът е огромен. Това винаги е създавало проблеми. Имението е прекалено голямо.

— Но тогава къде ходи той? — намеси се Джарет. — И защо започва да посещава Търнхам през последните месеци, след толкова години?

— Не знам. — Стоунвил остави скицата. — Пинтър може да разбере.

— Да, нека господин Пинтър се захване — ентусиазирано се съгласи Минерва. — Той е умен и страшно добър в работата си.

Джайлс се намръщи. Пинтър беше и много привлекателен мъж, а и доста по-близо до възрастта на Минерва. И в добавка, тайният полицейски агент от Боу Стрийт повече приличаше на типа мъж, какъвто Минерва твърдеше, че иска: почтен и прям.

Дяволите да го вземат този човек!

— Ще видя какво мога да открия в съдилището — предложи Джайлс. — Възможно е стари документи за имението да докажат дали наистина е то.

— Пинтър ще се погрижи — отсече Стоунвил.

— Нямам нищо против…

Изражението на Стоунвил стана по-сурово.

— Предпочитам да го направи Пинтър.

Истината осени Джайлс.

— Нямаш ми доверие.

— Не ме разбирай погрешно. Не възразих Джарет да те покани да огледаш правните елементи, свързани с имението. Но когато искаме да разберем какво в действителност е станало с родителите ни, въпросът е… по-личен. Това са семейни дела. Не е нужно ти да се занимаваш с тях.

— Но си готов да въвлечеш Пинтър в по-личните семейни дела, нали? — процеди Джайлс през зъби.

— Той е дискретен.

— А аз не съм, така ли? — Изправи се. Ако не си тръгне, щеше да каже неща, за които после щеше да съжалява. — Много благодаря за проявеното доверие.

Минерва също стана.

— Ще те изпратя.

— Не — намеси се Джарет веднага. — Аз ще го изпратя. Трябва да обсъдим някои неща.

Чудесно, няма що. Стоунвил му говореше сякаш е малоумник, който не си държи езика зад зъбите, а сега и Джарет щеше да направи същото. Братята Шарп определено му пиляха нервите.

Тръгнаха към вратата, но първо се спря до Минерва и подхвърли:

— Ще се видим утре сутрин.

Тя му се усмихна.

— Нямам търпение.

— Не бих разчитал на присъствието й — обади се Стоунвил.

— Млъкни, Оливър! — сряза го сестра му. — Не каза ли достатъчно? Ще ходя, където реша, много благодаря.

Вероятно щеше да го направи. Едно нейно качество работеше в негова полза: Минерва я биваше да поставя идиотския си брат на място. Никога няма да му позволи да я лиши от възможността да присъства на дело за убийство. Затова Джайлс избра утрешния ден да я покани в съда.

Отдалечиха се достатъчно, за да не ги чуват и Джарет подхвана.

— Ще те питам нещо и се надявам да ми отговориш искрено. Какво вложи в думите си снощи, когато заяви, че между теб и Минерва има нещо повече, отколкото си даваме сметка?

— Вече казах: попитайте нея.

— Питахме я. Обясни как веднъж сте танцували. Но ти не това имаше предвид, нали?

Джайлс продължи да крачи към изхода.

— Слушай, стари момко, защо не ми кажеш? Нали бяхме приятели?

Гневът го накара да спре и да се обърне към Джарет.

— И аз мислех така!

Джарет беше пет години по-малък, а Стоунвил — две, но Джайлс поддържаше по-близки връзки с по-младия мъж. По-прагматичните възгледи на Джарет за света се припокриваха с неговите. Предполагаше, че Джарет го разбира.

До този момент.

— Смятах, че ме познаваш достатъчно добре, за да ме допуснеш до сестра си. Брат ти също ме познава, поне така си мислех, и е наясно с моята дискретност. Явно съм грешил по отношение и на двама ви.

Джарет поне имаше благоразумието да придобие гузен вид.

— Оливър винаги е бил страшно тайнствен. Знаеш го. А аз прекалено често съм те виждал около жени…

— И аз съм те виждал — прекъсна го Джайлс суховато. — Това означава ли, че не си верен на съпругата си? Нима не се държиш чудесно с нея?

— Разбира се — свъси вежди Джарет. — Но при мен е по-различно, отколкото при теб.

— В какъв смисъл?

Прокара пръсти през косата си, отмести поглед и понижи глас.

— Не придобих състояние, като се ожених за Анабел.

— Не, но фамилният бизнес на съпругата ти изигра роля „Пивоварна Плъмтри“ да процъфти отново. Освен това спечели благоразположението на баба ти. Това са все предимства. Затова ли се ожени?

— Не, естествено!

— Не се женя за Минерва заради парите. Заявявам го за последен път. Ако щеш ми вярвай. Нямаш право да се бъркаш в живота й. Тя е пълнолетна. Ще се венчаем, ако решим.

Едва сдържайки гнева си, тръгна да си върви.

— Можем да ти помогнем — провикна се Джарет след него.

Джайлс спря.

— Братята ми и аз. — Джарет се приближи до него. — Например да не ти противоречим непрекъснато, да ти осигурим глътка въздух, да те улесним да я ухажваш.

Мастърс изсумтя.

— Няма да стане, както ти е ясно. Оливър никога няма да се съгласи.

— Ще накарам и двамата да се съгласят, кълна се. — Джарет се вторачи в него. — Но преди това трябва да знам какво има между теб и Минерва.

Джайлс обмисли добре думите си. Не смееше да каже на Джарет за описанията в книгите й; това щеше да го накара да се занимава с въпроси, които не го засягат. Но можеше да сподели нещо. За жалост то вероятно щеше да настрои Джарет отново да се съпротивлява, а не да приеме ухажването на сестра му.

Заслужаваше си обаче да рискува. Трудно бе да ухажва Минерва, когато тя постоянно се присмива на братята си, а те се хващаха на номерата й.

— Преди девет години целунах Минерва.

Джарет го погледна невярващо.

— Какво?!

— Целунах сестра ти.

— Целуна я?! Минерва? Нашата Минерва?

— Именно нея — тросна се Джайлс.

За негово смайване Джарет прихна.

— Боже! Представям си какво е станало. Ти си я целунал, а тя се е нахвърлила върху теб с хули и упреци.

— Не съвсем.

Веселото настроение на Джарет се изпари.

— В смисъл?

— Тя ме помоли да я целуна и аз изпълних желанието й. После ме погледна с блеснали очи и аз се паникьосах. Казах нещо доста остро и тя… не го прие добре.

— Типично за нея. — Джарет погледна към кабинета на брат си. — Е, това поне обяснява защо говори така за теб.

Джайлс свъси вежди.

— Как говори за мен?

— С доста жлъч. Или поне го правеше, преди да започнеш да я ухажваш. — Погледна Джайлс с любопитство. — Защо позволява да я ухажваш, щом тогава срещата ви не е протекла добре?

— За да провокира баба ви да оттегли ултиматума си, разбира се.

— Напълно в стила на Минерва. А ти защо се съгласи да й помогнеш?

— Не съм. Съгласих се да я ухажвам. Моето желание да се оженя за нея е истинско, независимо дали тя го приема, или не.

— Затова ли така охотно искаш да ни помогнеш да разследваме Дезмънд? Надяваш се това да смекчи отношението й към теб?

— Нещо такова.

Джарет го погледна съчувствено.

— Желая ти късмет. Понякога Минерва е злопаметна. Няма лесно да промени мнението си за теб.

— Напълно съм наясно — въздъхна Джайлс тъжно. — Ще ми дадеш ли някакъв съвет?

— Как да спечелиш сърцето на сестра ми? — Джарет се изсмя. — Минерва го държи зад ограда от тръни, висока поне десет метра. Не знам дали има път за там.

— Вероятно не и лесен — обади се Джайлс, — но има начини тръните да бъдат отрязани, или заобиколени.

— И си готов да го направиш, за да я спечелиш?

— Ако е необходимо.

Повтори си, че го иска, за да я спре най-после да го описва в книгите си. Трябваше му съпруга и Минерва бе логичен избор.

Но у него се прокрадна съмнение, че не е само това.

Тази мисъл го разтърси. Какви глупости минаваха през ума му? Той просто я искаше в леглото си. Ставаше въпрос само за похот, нищо повече. Ако задоволи това си желание, отново щеше да е той; няма да е толкова уязвим и ще е по-малко… обидчив. Пет пари не даваше, че рискува всеки момент Минерва да обърне каруцата му.

Само като се ожени за нея ще въведе известен ред в живота си. Само така ще заличи следите за тайния си двойствен живот и ще стане държавен Кралски адвокат. Единственото за това ставаше въпрос.

И докато си тръгваше от Халстед Хол, почти си повярва.