Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (5)

8 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Само аз в агенция „Пътувай с нас“ доброволно оставам до късно, за да приключа с работата, но повечето коледни полети са запълнени и днес следобед насърчиха всички ни да си тръгнем по-рано „за награда“, нали е петък. Направо изпадам в истерия, като си представя, че в пет следобед в тясната двуетажна къща ще започне поредният маратон на отчаянието.

Облегната пред телевизора, побутвам с вилица пилето в чинията си и попълвам лесните отговори в кръстословицата от „Таймс“, но често ме гризе усещането, че чакам нещо. Нямам предвид класическото очакване животът ти да започне като усещането на бегач на стартовата линия, който не е чул началния изстрел. Не, става дума за очакването на нещо конкретно като почукване на вратата например, при това понякога усещането е много настойчиво. Тази вечер се завърна много силно. Наострила уши, част от мен всяка нощ, цяла нощ очаква ти да се върнеш у дома.

Което пък неизбежно ми напомня за онази плодотворна майска вечер през 1982 година, когато очакването ми ей сега да влезеш в кухнята не беше толкова неоснователно.

Ти проучваше места за снимки сред боровите дебри на Ню Джърси за реклама на „Форд“ и трябваше да се прибереш към седем вечерта. Аз наскоро се бях завърнала от едномесечно пътуване, за да актуализирам гръцкия ни пътеводител, и когато ти не се върна до осем, си напомних, че и моят самолет закъсня с шест часа, което пък провали плановете ти да ме вземеш от летище Джей Еф Кей и да ме заведеш направо в „Юниън Скуеър Кафе“.

В девет вече станах неспокойна, да не говорим, че и огладнях. Дъвчех разсеяно парче халва с шамфъстък, която носех от Атина. Етническата вълна ме беше тласнала да приготвя една тава мусака, с която възнамерявах да те убедя, че в крайна сметка обичаш патладжан — сред изобилие от агнешка кайма и много канела.

В девет и половина заливката беше започнала да покафенява и да се втвърдява по ръбовете, макар да намалих фурната на 250 градуса. Извадих тавата. На границата между гнева и отчаянието, аз все пак си позволих изблик на накърнено честолюбие, като затръшнах чекмеджето с алуминиевото фолио и промърморих, че след като съм изпържила такова много кръгчета патладжани, сега всичко се превръща в огромна, суха и прегоряла каша! Измъкнах гръцката си салата от хладилника и вбесено извадих костилките на маслините, но после ги оставих да съхнат на плота и равновесието се наруши. Вече не можех да се ядосвам. Вцепених се от ужас. Уверих се, че асансьорът е в изправност, но пък ти винаги можеше да се качиш по стълбите. Десет минути по-късно отново проверих телефоните.

Ето затова хората пушат, помислих си.

Когато телефонът звънна към десет и двайсет, аз се метнах към него. Щом чух гласа на майка си, сърцето ми се сви. Накратко й обясних, че закъсняваш с три часа и не бива да задържам линията. Тя изрази съчувствие, нещо рядко за майка ми, която по онова време смяташе живота ми за едно безкрайно обвинение към нея, като че ли единствената причина да се отправям към поредната държава, е да й натрия носа с факта, че тя за пореден ден не е слязла от верандата си. Трябваше да си спомня, че самата тя беше преживяла същото двайсет и три годишна, и то не за броени часове, а за седмици, докато през пощенския процеп на входната врата не пъхнали тъничък плик от Военното министерство. Вместо това проявих жестока грубост и затворих.

Десет и четиресет. В южната част на Ню Джърси не е опасно — само гори и селскостопански земи, не като в Нюарк. Само че имаше автомобили като смъртоносни ракети и убийствено глупави шофьори. Защо не ми се обади?

Беше преди появата на мобилните телефони, затова не те виня. И си давам сметка, че положението е съвсем тривиално: съпругът, съпругата или детето закъснява ужасно много, а накрая се прибира и не дава никакво обяснение. В по-голямата си част това е допир до паралелна вселена, в която хората никога не се завръщат у дома — за което си има обяснение, но то разделя целия ти живот на „преди“ и „след“ — а изчезват безследно. Часовете се удължават до цял един живот, а после изведнъж се събират като ветрило. Макар да познавах вкуса на соления ужас, полепнал по венците ми, не можех да си спомня конкретен случай, когато да съм сновала така в таванския ни апартамент, а в главата ми да са се въртели опасения от всякакви беди: аневризма, отчаян пощенски служител, който влиза с автомат в „Бъргър Кинг“.

В единайсет вече полагах клетви.

Изгълтах чаша совиньон блан, но ми се стори като сок от туршия. Такъв вкус имаше виното без теб. Мусаката беше изсъхнала и мъртва — такава беше храната без теб. Нашата мансарда, пълна със сувенири, кошници и всякакви резбовани украшения, ми заприлича на безвкусен магазин за вносни стоки — ето това беше домът ни без теб. Предметите никога не ми се бяха стрували толкова инертни, толкова натрапливо недостатъчни. Нещата, останали от теб, ми се надсмиваха: въженцето ти за скачане висеше отпуснато на куката си, мръсните чорапи бяха като вкоравени карикатурни отливки от огромните ти стъпала.

О, Франклин, разбира се, аз съзнавах, че едно дете не може да замести съпруг, защото съм виждала как брат ми се прегърби под бремето да бъде „малкият мъж в къщата“. Виждах колко се измъчва, когато мама се вглежда и търси и в лицето му прилики с онази неостаряваща снимка над камината. Не беше честно. Джайлс дори не помнеше баща ни, който загина, когато той беше на три, и вече отдавна се бе превърнал от баща от плът и кръв, който капе със супа вратовръзката си, в потъмняла икона над камината на висок светец с безукорна пилотска униформа — съвършен символ на всичко, което заместилото го момче не беше. Джайлс и до ден-днешен е неуверен в себе си. Когато все пак ме посети през пролетта на 1999 година, а нямаше какво да каже или да направи, той просто пламтеше от безмълвно възмущение, защото пораждах у него същото усещане за непълноценност, каквото бе преизпълвало детството му. Още по-неприятно му беше публичното внимание, насочено към него заради нашия син. Кевин и онзи четвъртък го изровиха от неговата заешка дупка и Джайлс ми е бесен, че е бил изложен на показ. Стреми се само към неизвестност, защото е убеден, че при внимателно вглеждане у него се откриват само недостатъци.

Затова се обвинявах, че предната нощ се бяхме любили и аз за пореден път разсеяно бях пъхнала гумената шапчица в шийката на матката си. Какво щях да правя с твоето въженце за скачане и с мръсните ти чорапи? Няма ли един-единствен достоен спомен, който си струва да запазиш за мъж, който рисува „валентинки“ и се учи как се пише правилно „Мисисипи“? Никакво потомство не бе в състояние да те замести. Ако щях да се окажа принудена да тъгувам за теб, да тъгувам вечно, исках да тъгувам заедно с още някой, който ще те познава само като зейнала бездна в живота си, защото щеше да бъдеш зейнала бездна и в моя.

Когато телефонът звънна отново някъде към полунощ, просто вдигнах и затворих. Беше твърде късно да получавам неохотно новини от някоя болница или от полицията. С ръка върху слушалката го оставих да звънне отново, затоплях пластмасата сякаш с вълшебна лампа, способна да им изпълни едно последно желание. Майка ми твърди, че през 1945 година оставила онзи плик върху масата с часове, приготвяла си чаша след чаша стипчив черен чай, която изстивали непокътната. Забременяла с мен по време на последния му домашен отпуск, затова често отскачала до тоалетната, затваряла вратата и не светвала, сякаш опитвала да се скрие. Пресекливо ми разказа почти гладиаторския си подвиг онзи следобед — как се изправила пред много по-едър и кръвожаден противник с ясното съзнание, че ще изгуби.

Ти звучеше изтощен, гласът ти се чуваше толкова слабо, че за един грозен миг го взех за гласа на майка си. Извини се, че си ме разтревожил. Пикапът се развалил насред пустошта и се наложило да изминеш пеша двайсет километра, докато намериш телефон.

Нямаше смисъл да разговаряме надълго и нашироко, но за мен беше истинско мъчение да прекъсна разговора. Когато се сбогувахме, в очите ми бликнаха сълзи от срам, че имах нахалството да подхвърля „Обичам те!“ по онзи небрежен начин, на излизане от къщи, който превръща обичта в пародия.

Бях пощадена. За онзи един час, докато таксито те докара в Манхатън, отново се потопих в предишния си свят, където се тревожех ще се получи ли гозбата и ще успея ли да те изкуша с патладжаните и където ти опявах да завъртиш прането. Беше светът, в който можех да отложа с още една нощ вероятността да родя дете, защото имаме някаква резервация и защото ще имаме още много такива нощи.

Не си позволих обаче да си отдъхна веднага, да изпадна отново в нехайното безгрижие, което прави ежедневието възможно и без което бихме се затворили за вечни времена в дневната си, както стори майка ми. Всъщност през последните няколко часа вероятно бях вкусила целия следвоенен живот на майка си, защото на нея вероятно й липсва не толкова смелост, колкото необходимата доза самозаблуда. Родителите й са убити от турците, съпругът й е свален от небето от коварни жълтурковци и точно затова майка ми има усещането, че хаосът дебне пред прага й, докато всички ние обитаваме въображаеми светове, чиято добронамереност е просто масова заблуда. През 1999 година, когато завинаги влязох в света на майка си — място, където всичко може да се случи и нерядко се случваше, и което двамата с Джайлс винаги сме смятали за плод на нейната невроза, аз станах много по-блага.

Ти наистина се върна — тогава. Но докато оставях слушалката, тя щракна и ми нашепна, че ще дойде ден, когато няма да се върнеш.

Ето защо, вместо да забави ход до безконечност, времето все още ми се струваше неистово кратко. Когато влезе, ти беше толкова изтощен, че почти не можеше да говориш. Позволих ти да не вечеряш, но не ти позволих да заспиш. Изпитвала съм опустошителна сексуална страст и те уверявам, че това беше нужда от друг порядък. Исках да създам резервен вариант за теб и за нас, все едно пъхам хартия в копирната си машина Ай Би Ем. Исках да бъда сигурна, че ако нещо се случи на някой от двама ни, ще остане и друго освен чорапите. В онази нощ исках да има по едно бебе във всяко кътче, както пъхаш пари в буркани или криеш бутилки с водка от безволеви алкохолици.

— Не съм си сложила диафрагмата — промърморих, когато приключихме.

Ти се размърда:

— Опасно ли е?

— Много е опасно. — И наистина, девет месеца по-късно можеше изневиделица да се появи някакъв непознат. Направо можеше да не заключваме вратата.

 

 

На следващата сутрин, докато се обличахме, ти попита:

— Снощи… ти не просто забрави, нали? — Поклатих глава, доволна от себе си. — Сигурна ли си?

— Франклин, никога няма да бъдем сигурни. Нямаме представа какво е да имаш дете. Има само един начин да разберем.

Ти ме прихвана под мишниците, вдигна ме над главата си и аз разпознах грейналото ти изражение, когато играеше на „самолет“ с дъщерите на Брайън.

— Фантастично!

Отговорът ми прозвуча много самоуверено, но когато ме спусна на земята, започнах да се паникьосвам. Самоувереността обикновено се възстановява от само себе си, и аз вече бях престанала да се тревожа дали ти ще доживееш до края на седмицата. Какво направих! Когато малко по-късно започна месечният ми цикъл, ти казах, че съм разочарована. Това беше първата ми лъжа, и то опашата.

През следващите шест седмици ти се стараеше всяка нощ. Допадаше ти, че си имаш задача, и ме любеше със същата разпаленост — ако ще правиш нещо, прави го както трябва — с която сковаваше и етажерките ни за книги. Аз не бях толкова сигурна в този дисциплиниран подход. Винаги ми е допадала фриволността на секса, харесваше ми да го правя мръснишки и откровено. Фактът, че дори арменската православна църква би одобрила чистосърдечно каквото правехме тогава, отнемаше цялата ми охота.

Междувременно започнах да възприемам тялото си в нова светлина. За пръв път гледах на малките издутини на гръдния си кош като на жлези за кърмене на бебе, а физическата им прилика с кравешките вимета или с провисналите цицки на кърмещите кучки, изведнъж изникна неизбежно в съзнанието ми. Интересно как дори жените забравят за какво са предназначени гърдите.

Цепнатината между краката ми също се преобрази. Изгуби част от своята непристойност, от безсрамието си или по-скоро придоби различно безсрамие. Устните й сякаш се разтваряха не към тесен и уютен тупик, а към нещо зейнало. Проходът като че отвеждаше другаде, към някакво реално място, не само към мрака в съзнанието ми. Извитата плът отпред придоби ново значение, превърна се в безсрамна примамка, в лакомство, в награда за най-трудната работа на биологичния вид, в нещо като близалките, които веднъж ми дадоха в зъболекарски кабинет.

Не щеш ли, всичко, което ме правеше красива, се оказа предназначено за майчинството, дори желанието ми да бъда привлекателна в очите на мъжете беше просто хитрина на тяло, предназначено да изхвърли от себе си своя собствен заместител. Не искам да се преструвам, че съм първата жена, която прави това откритие, но за мен наистина беше новост. И честно казано, не бях напълно сигурна. Чувствах се заменяема, еднодневка, погълната от голям биологичен проект, който нито бях започнала, нито бях избрала, а който беше създал мен, но щеше също да ме сдъвче и изплюе. Чувствах се използвана.

Сигурна съм, че помниш кавгите ни относно алкохола. Според теб изобщо не биваше да пия. Аз се инатях. Щом открих, че съм бременна — аз бях бременна, не допусках онази щуротия с „ние“ — незабавно спрях да пия. Само че зачеването можеше да отнеме години, а през това време не бях готова да съсипвам всяка своя вечер с чаша мляко. Много поколения жени са си пийвали охотно по време на бременност и да не би всички да са родили малоумници?

Ти се мръщеше. Млъкваше, ако си налея втора чаша вино, и неодобрителните ти погледи ми разваляха удоволствието (каквото и целяха). Сърдито мърмореше, че на мое място би престанал да пиеш, да, дори за години, ако се налага, в което изобщо не се съмнявах. Бях склонна да допусна родителските задължения да повлияят на поведението ни, но ти искаше да ги оставиш да го диктуват. Ако ти се струва нищожно разграничение, знай, че разликата е от небето до земята.

 

 

Лишена бях от филмовото клише, не повръщах в тоалетната, но явно не е в интерес на авторите на филми да приемат, че на някои бременни жени не им се гади сутрин. Ти предложи да ме придружиш заедно с пробата от урината ми, но аз те разубедих: „Няма да ме изследват за рак или нещо такова“. Помня репликата си. Нерядко в шегата звучи и нещо, което изобщо не е шега.

В кабинета на гинеколога подадох бурканчето си от маринован артишок отривисто, за да прикрия неизменното смущение, когато човек подава миризливите си течности на някой непознат, и зачаках. Доктор Райнстийн, хладна и доста млада за професията си жена, с надменно делово поведение, по-подходящо за фармацевтични изпитания с мишки, влезе устремно десет минути по-късно и се наведе над бюрото да си запише нещо.

— Положителен е — отсече. А когато вдигна поглед, се стъписа: — Добре ли сте? Пребледняхте.

Наистина изпитвах необяснима студенина.

— Ива, мислех, че се опитвате да забременеете. Би Трябвало новината да е хубава.

Каза го строго, укорително. Останах с впечатление, че ако не се радвам, ще вземе бебето ми и ще го даде на някой с правилната нагласа, който ще се разскача като победител в телевизионна игра, спечелил автомобила.

— Отпуснете глава между коленете си.

Явно видимо ми се виеше свят.

Когато с мъка се надигнах и седнах, дори и само защото тя изглеждаше страшно отегчена, доктор Райнстийн ми изреди дълъг списък с неща, които не бива да правя, не бива да ям и да пия, и обясни кога — независимо от плановете ми да актуализирам нашия пътеводител за Западна Европа — да отида отново на преглед. Ето така разбрах как, прекрачиш ли в майчинството, изведнъж ставаш собственост на обществото, превръщаш се в одушевен еквивалент на обществен парк. Коварният израз „ядеш като за двама“, чисто и просто оповестява, че храненето ти вече не е лично занимание. Всъщност, когато „страната на свободата“ започне да упражнява все по-голяма принуда, сякаш подтекстът на фразата е, че „ти вече ядеш за нас“, за тези около двеста милиона, които си врат носа в чуждите дела и чиято основна мисия е да възразят, ако ти се прииска поничка с желе, а не здравословно меню с пълнозърнест хляб и листни зеленчуци, включващо и петте основни групи храни. Не се съмнявам, че правото да командориш бременните жени е на път да влезе в Конституцията.

Доктор Райнстийн ми обясни кои са предпочитаните марки витамини и ми изнесе лекция относно опасностите, на които се излагам, ако продължа да играя скуош.

 

 

Разполагах със следобеда, за да се превърна в сияещата от щастие бъдеща майка. Инстинктивно подбрах обикновена памучна рокля, по-скоро елегантна, отколкото секси, после събрах съставките за агресивно хранително ястие (сотираната морска пъстърва щеше да е без панировка, в салатата щеше да има кълнове). Междувременно опитвах различни подходи към изтърканата сцена: свенливост — малко късно; изумление — изкуствено и превзето, сантиментален изблик — о, скъпа! Нищо не ми се струваше подходящо. Докато обикалях мансардата и пъхах нови свещи по свещниците, направих храбър опит да си тананикам, но ми хрумваха само песни от пищни мюзикъли като „Здравей, Доли“.

Мразя мюзикъли.

Обикновено последният щрих на празнична вечеря беше изборът на вино. Взирах се печално в добре заредената ни стойка, обречена да прашаса. Голямо празненство, няма що.

Когато асансьорът дрънна на нашия етаж, останах с гръб и подготвих изражението си. Само с един поглед към измъчения сбор от противоречиви гримаси, които правим, докато нагласяме изражението си, ти ми спести нуждата да правя официално съобщение:

— Бременна си.

— Така изглежда — свих рамене.

Ти ме целуна целомъдрено, без език.

— Е, как се почувства, когато научи?

— Всъщност малко ми прилоша.

Нежно докосна косата ми.

— Добре дошла в новия си живот.

Тъй като майка ми се ужасяваше от алкохола също толкова, колкото и от съседната улица, в моите очи чаша вино за мен неизменно е съблазнителна като забранения плод. Не мисля, че имах проблем с алкохола, но в представите ми голяма глътка ароматно червено вино открай време е символ на зрелостта, тя е прехваленият Свещен Граал на свободата. Започваше да ми се струва обаче, че пълната зрелост не е много по-различна от детството. И двете състояния в своята крайност се свеждаха до следване на правилата.

Затова си налях сок от червени боровинки във винена чаша и вдигнах тост:

— Лехаим^[1]!

Интересно е как човек може да се закопае в яма дори с чаена лъжичка — и най-незначителните компромиси, и най-лекото заглаждане или маскиране на една емоция като друга, малко по-приятна и малко по-ласкателна. Не беше толкова важно, че съм лишена от чашата вино като такава. Пословично известно е обаче, че всяко пътуване започва с една стъпка, а аз вече бях поела към първата си обида.

Дребнава обида, но те повечето са такива. И понеже е незначителна, се чувствах длъжна да я потисна. Ето защо точно това е същината на обидата — възражението, което премълчаваме. Мълчанието повече от оплакването прави емоцията опасна като отровите, които не можеш да изхвърлиш от тялото с урината. Ето затова, колкото и да се старая да се отнеса зряло към боровинковия си сок, старателно избран да прилича на божоле, дълбоко в себе си бях недоволно хлапе. Докато ти предлагаше имена (за момчета), аз си блъсках мозъка кое от всичко това — пеленките, безсънните нощи, разкарването с кола по футболни тренировки — би следвало да очаквам с нетърпение.

Нетърпелив да участваш, ти пожела доброволно да се откажеш от алкохола заради моята бременност, макар че бебето ни нямаше да стане по-здраво, ако се въздържиш от дозата си ферментирала течност преди вечеря. Затова и ти започна тържествено да се наливаш със сок от боровинки.

Сякаш се радваше на възможността да докажеш колко малко означава за теб пиенето. Дразнех се.

Но пък ти открай време си запленен от саможертвата. Колкото и достойна за възхищение да е, твоята готовност да отдадеш себе си в името на някой друг може би в известна степен се е дължала на факта, че когато разполагаш с живота си изцяло, просто не знаеш какво да го правиш. Саможертвата е лесен изход. Знам, че звучи сурово, но съм убедена, че отчаяното ти желание — да се отърсиш от самия себе си, дано не изглежда твърде абстрактно — беше прекомерно бреме за нашия син.

Помниш ли онази вечер? Би трябвало да си говорим за толкова много неща, а се чувствахме неловко, заеквахме. Вече не бяхме Ива и Франклин, а мама и татко, това беше първата ни вечеря като семейство, дума и представа, която винаги е пораждала у мен смут. Държах се раздразнително, отхвърлях всички имена, които ти хрумваха: Стив, Джордж, Марк като „твърде обикновени“ и ти се засегна.

Не можех да разговарям с теб. Трупах всичко в себе си, почувствах се задръстена. Искаше ми се да кажа: „Франклин, не съм сигурна, че това е добра идея. Знаеш ли, че през последните три месеца дори не е позволено да се качваш на самолет? Ненавиждам цялото това морализаторстване, спазването на полезен хранителен режим, даването на хубав пример, намирането на добро училище…“.

Твърде късно. Би трябвало да празнуваме, а аз би трябвало да съм на седмото небе.

Обзета от неистово желание да изпитам отново копнежа по резервен вариант, който ме беше тласнал към бременността, аз разбуждах спомена за нощта, когато ти беше заседнал сред безплодната борова пустош — тя ли бе причината за всичко това? Безплодна пустош… Само че прибързаното решение от онази майска вечер беше илюзия. Бях си го наумила, но много по-рано, още когато се влюбих толкова неотвратимо и силно в твоята непринудена американска усмивка, в твоята трогателна вяра в пикника. Вероятно ми беше омръзнало да проучвам нови страни, с течение на времето храната, напитките, багрите, дърветата и животът дори неизбежно губят от своята свежест. Въпреки помътения му блясък, аз все още желаех този живот, а в него нямаше място за деца. Единственото нещо, което обичах повече, беше Франклин Пласкет. Ти желаеше толкова малко — едно-единствено голямо нещо, което беше в моята власт да ти попаря. Нима можех да те лиша от онова грейнало изражение, когато вдигаше на ръце пищящите дъщери на Брайън?

Нямаше бутилка, която да ни задържа по-дълго, затова си легнахме рано. Ти се притесняваше дали е редно да правим секс, дали няма да нараниш бебето, и аз малко се подразних. Вече се чувствах като жертва, като принцеса, измъчвана от същество, голямо колкото грахче. Аз истински копнеех за секс за пръв път от седмици, защото най-сетне можехме да се любим, защото го искаме, а не за да си свършим работата. Ти се съгласи, но беше потискащо нежен.

Надявах се раздвоението в чувствата ми да изчезне, но противоречивото ми усещане се обостри и поради това стана още по-тайно. Най-сетне мога да го призная. Мисля, че раздвоението ми не изчезна, защото не беше, каквото изглеждаше. Не е вярно, че бях раздвоена по отношение на „майчинството“. Ти искаше да имаш дете. За равновесие — аз не исках. Едно до друго изглеждат двойствено, но макар да бяхме превъзходна двойка, не бяхме един и същи човек. Така и не успях да те накарам да заобичаш патладжан.