Лайънъл Шрайвър
Трябва да поговорим за Кевин (4)

2 декември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Настанила съм се в малко кафене в Чатам, затова писмото е ръкописно, но ти винаги си успявал да разчиташ драскулките ми по пощенските картички, така че имаш огромна практика. Двойката на съседната маса спори ожесточено как се гласува задочно в окръг Семинол — подробности, които в момента явно занимават цялата страна, защото всички край мен са се превърнали в процедурни педанти. Въпреки това тяхната разпаленост ме сгрява като печка с дърва. Собственото ми равнодушие смразява до мозъка на костите.

Кафене „Бейгъл“ е уютно заведение и келнерката едва ли ще се разсърди, че седя толкова дълго с бележника си само на чаша кафе. В Чатам също е уютно, витае автентичната атмосфера на Средна Америка, която по-развити градове като Стокбридж и Ленъкс имитират с цената на огромни разходи. През железопътната гара все още минават влакове. На главната улица се намират обичайните антикварни книжарници (пълни с романите на Лорън Елстелман, които ти жадно поглъщаше), пекарни с попрегорели кифлички, благотворителни магазини за стоки втора ръка, кино, на чийто навес високопарно пише „кинотеатър“, като че ли така е по-изискано, и магазин за алкохол, който освен бутилките вино от литър и половина за местните, учудващо предлага и избор от скъп калифорнийски зинфандел за гостите на града. След затварянето на повечето производства живота в това позападнало градче поддържат жители на Манхатън, които имат тук летни вили, и разбира се, затворът в покрайнините на града.

Мислех си за теб, докато пътувах насам, но това се подразбира. Като контрапункт се опитвах да изградя представа за мъжа, с когото мислех, че ще бъда, преди да познавам теб. Несъмнено беше събирателен образ на любовниците, които бях срещнала по време на пътешествията си и за които ти все ме подкачаше. Някои от тези мимолетни романтични познати бяха симпатяги, макар че щом една жена описва мъж като „симпатяга“, връзката е обречена.

Ако се съди по разнообразните ми кратки увлечения в Арл или Тел Авив (разбирай, „загубеняци“), явно ми е било писано да живея с кльощав интелектуалец, чийто ускорен метаболизъм изгаря светкавично всякакви нахутени гозби. Остри лакти, изпъкнала адамова ябълка, тънки китки. Строг вегетарианец. Изтерзан тип, който чете Ницше и носи очила, откъснат от епохата си и ненавиждащ автомобилите. Запален колоездач и планинар. С маргинална професия — може би грънчар, който обича твърдата дървесина и билковите градини и чийто стремеж към непретенциозен живот, изпълнен с физически труд и дълги залези на верандата, са в известно противоречие със студената овладяна ярост, с която захвърля несполучливите вази във варел от нафта. Пристрастен към марихуаната, мрачен. С ненатрапчиво, но безмилостно чувство за хумор, сух и резервиран смях. Масажира ми гърба. Рециклира отпадъците. Слуша индийски ситар и се заиграва с будизма, който, за късмет, вече е зад гърба му. Пие витамини и играе на крибидж, филтрира водата и харесва френски филми. Пацифист с три китари, но без телевизор, а отборните спортове свързва с неприятни асоциации за тормоз от детските години. Намек за уязвимост по лекото оплешивяване на слепоочията, мека и тъмна коса на тънка опашка върху гръбнака. Болнаво смугло лице.

Нежен, шептящ секс. Чудат дървен талисман на шията, който нито обяснява, нито сваля дори когато се къпе. Дневници, които ми е забранено да чета и чиито страници са облепени с противни кратки изрезки, илюстриращи в какъв ужасен свят живеем. („Зловеща находка: полицията откри части от мъжко тяло, сред които двете ръце и двата крака, в шест шкафчета за багаж на централната гара в Токио. След като претърси всичките 2500 шкафчета, полицията намери и две бедра в черен найлонов чувал за смет.“) Скептик по отношение на преобладаващата политика, непоклатимо безразличен към популярната култура. И най-вече? Свободен английски, но със силен акцент, чужденец.

Живеем в провинцията — в Португалия или в селце в Централна Америка — където в близката ферма продават прясно мляко, прясно избито масло и месести тикви с много семе. Каменната ни къща е обраснала в пълзящи растения, по сандъчетата на прозорците цъфти червено мушкато, печем морковен сладкиш и хрупкав ръжен хляб за съседите си. Моят свръхобразован въображаем партньор въпреки това разравя почвата на нашата идилия, търсейки семената на собственото си недоволство. И се превръща в язвителен аскет насред цялото това природно изобилие.

Вече се подсмихваш, нали? Защото после се появи ти. Едър и широкоплещест месоядец, с чуплива руса коса и румена кожа, която лесно изгаря на слънце. Много лаком. С буен смях и непристойни шеги. Любител на хотдога — дори не на онзи с братвурст на Източна осемдесет и шеста улица, а с отблъскващо розовата и мазна свинска карантия. И на бейзбола. На кепетата с имена на отбори. На каламбурите и на касовите филми, на вода от чешмата и на бира. Безстрашен и доверчив консуматор, който чете етикетите само за да се увери, че има много добавени вещества. Почитател на пътищата, влюбен в своя пикап и убеден, че велосипедите са за смотаняци. Люби се грубо и говори мръсотии, проявява таен, но безсрамен интерес към порното. Чете кримки, трилъри и научна фантастика, абониран за „Нашънъл Джиографик“. Барбекюта на Четвърти юли и намерение, когато се види със свободно време, да започне да играе голф. Обича всякакви вредни неща: чипс, зрънчо, бейкролс… Смееш се, но аз не ги ям… всичко, което прилича повече на опаковка, отколкото на храна, и от фермата го делят поне шест етапа на преработка. Ранните албуми на Брус Спрингстийн, надути до последно, на свалени прозорци на пикапа и с развята коса. И припява фалшиво… как е възможно толкова да ме умилява твоята липса на музикалност? „Бийч Бойс“. Елвис — така и не си се откъснал от корените си, нали, обичаш добрия стар рокендрол. Високопарен. Но не невъзможно скучен. Помня, че ти харесаха „Пърл Джам“ точно когато Кевин изгуби интерес към тях… (извинявай). Просто трябваше да е нещо шумно, нямаше нерви за неща като Едгар, моя Лио Котке, но правеше изключение за Арън Копланд. Триеше отривисто очи в зала „Тангълуд“, уж ти е влязла мушичка, с надеждата да не забележа, че „Тих град“ извиква сълзи в очите ти. И най-обикновените, очевидни удоволствия: зоопаркът в Бронкс и Ботаническата градина, увеселителното влакче на Кони Айланд, фериботът до Статън Айланд, Емпайър Стейт Билдинг. Ти беше единственият ми познат нюйоркчанин, който беше ходил с ферибота да види Статуята на свободата. И мен ме замъкна веднъж оказахме се единствените хора в корабчето, които говорят английски. Изобразително изкуство — Едуард Хопър. И боже мой, Франклин, ти си републиканец. Привърженик на силната отбрана, но на ниските данъци и стегнатото правителство. Физически също се оказа голяма изненада — самият ти беше силна отбрана. Понякога се тревожеше да не би да те мисля за прекомерно тежък, толкова се възхищавах на големината ти, макар че беше висок метър и седемдесет и тежеше съвсем стандартно седемдесет и пет килограма, но все се бореше с малко излишно тегло заради чипса със сирене чедър, от който наедряваше в кръста. В моите очи обаче беше огромен. Толкова масивен, толкова широк, толкова плътен, нямаше нищо общо с онази вейка от представите ми. Същински дъб, на който можех да облегна възглавницата си и да почета, а сутрин да се сгуша в извивката на клоните ти. Големи щастливци сме, когато бъдем пощадени и не получим каквото искаме! Колко щеше да ми е досадно сред глупавите саксии и претенциозната здравословна храна, и колко мразя скимтенето на ситар!

Но най-голямата изненада беше, че се омъжих за американец. И то не за който и да е американец, а за човек, който беше станал американец. Ти беше американец и по личен избор, и по рождение. Всъщност ти беше патриот. За пръв път попадах на нещо подобно. На селяндури — да. Слепи, непътували, невежи хора, които си въобразяват, че Съединените щати са целият свят, и затова говориш ли против тях, оскверняваш вселената или въздуха. Ти беше пътувал — до Мексико, имаше едно катастрофално пътуване до Италия с жена, сред чиито неизброими алергии фигурираше и тази към домати — и беше заключил, че харесваш страната си. Не, че обичаш страната си, нейното плавно и ефективно функциониране, нейната практичност, нейните многобройни и непретенциозни местни говори и централното място на почтеността. Бих казала — и наистина го казах — че ти беше влюбен в архаична версия на Съединените щати, в една Америка, която или беше отдавна изчезнала, или никога не бе съществувала, че ти беше очарован от една идея. А ти би казал — и наистина го каза — че част от онова, което представлява Америка, наистина е идея, но е повече, отколкото нещата, с които могат да се похвалят повечето държави, които са просто очертание на картата е хаотично минало. Ти твърдеше, че идеята е хубава, и подчерта — пришивам, беше прав — че една нация, която се стреми да съхрани преди всичко възможността гражданите й да правят до голяма степен каквото си поискат, е мястото, което би трябвало да пленява хора като мен. Само че не се е получило така, бих възразила, ти би отговорил, че все пак е по-добре от навсякъде другаде, и бихме прекратили спора.

Вярно е, че постепенно се разочаровах. Само че въпреки това искам да ти благодаря, че ме запозна със собствената ми страна. Нали точно така се срещнахме? Бяхме решили да публикуваме реклами на фирмата в „Мадър Джоунс“ и в „Ролинг Стоун“, и понеже не обясних ясно точно какви снимки искаме, „Йънг енд Рубикам“ те извикаха. Ти се появи в офиса ми по бархетна риза и прашни джинси — примамливо безочие. Постарах се да се държа професионално, но раменете ти ме разсейваха. Франция, предложих. Долината на Рона. А после се подвоумих за разходите — за да те изпратим там, да те настаним. Ти се засмя. Не ставай смешна, сряза ме. Ще ти намеря долината на Рона и в Пенсилвания.

И наистина го направи.

Дотогава винаги бях смятала Съединените щати за мястото, от което заминавам. След като ти дръзко ме покани на среща — управителката на фирма, с която си в делови отношения — ти изтръгна от мен признание, че ако съм родена другаде, Съединените американски щати сигурно щяха да бъдат първата страна, към която щях да хукна. Каквото и да е мнението ми за Щатите, никой не може да пренебрегне страната, която командва парада и дърпа конците, която произвежда филми, продава кока-кола и изнася „Стар Трек“ чак до Ява; която е средоточие на действието, с която си длъжен да поддържаш връзка, дори да е враждебна; страната, която изисква ако не приемане, то поне отхвърляне. Страната, която се набива в очите на всички, която ще посети теб, независимо дали го искаш, почти във всяка точка на планетата. Добре, добре, запротестирах. Добре. Бих я опознала.

И я опознах. Помниш ли как ти все се учудваше в онези първи дни? Че никога не съм ходила на бейзболен мач. Или в „Йелоустоун“. Или в Гранд Каньон. Подсмихвах се подигравателно, но никога не бях опитвала горещ ябълков пай в „Макдоналдс“. (Признавам, хареса ми.) Някой ден, отбеляза ти, няма да има „Макдоналдс“. Само защото ресторантите са толкова многобройни, не значи, че ябълковият пай не е отличен, нито че не е привилегия да живееш във време, когато можеш да си го купиш за 99 цента. Това беше една от любимите ти теми: че изобилието, копирането, популярността не водят непременно до обезценяване, и че времето само по себе си прави всяко нещо рядкост. Ти обичаше да се наслаждаваш на настоящето и съзнаваше мимолетността на всяка негова частица по-ясно от всеки друг, когото познавам.

По сходен начин възприемаше и страната си — знаеше, че тя не е вечна. Че е империя, разбира се, но това не е нещо, от което следва да се срамуваш. Историята е написана от империи, а Съединените щати несъмнено са най-великата, богата и справедлива империя, властвала на земята. И неизбежно ще рухне. Империите винаги рухват. Ти твърдеше обаче, че ние сме късметлии. Че ни се е паднало да участваме в най-интригуващия социален експеримент, провеждан някога. Е, да, не е идеален, бързаше да добавиш, както аз преди раждането на Кевин подмятах, че някои деца „имат проблеми“. Ти обаче твърдеше, че Съединените щати ще рухнат още по време на твоя живот, че ще се сринат икономически, ще бъдат смазани от агресор или разядени отвътре от някакъв порок, и се разплакваше.

Вярвам ти. Но по онова време, когато ти ме водеше в „Смитсониън“, искаше да ти изредя президентите хронологично и ме изпитваше кои са причините за бунтовете на площад „Хеймаркет“, понякога подозирах, че не опознавам страната, а твоята страна. Онази, която сам си си създал, както дете си строи колиба от клечки за сладолед. Беше прекрасно творение. Дори сега, когато пред погледа ми попадне преамбюлът на Конституцията: „Ние, народът…“, тилът ми настръхва. Защото чувам твоя глас. Декларацията за независимост: „Ние считаме тези истини за видни от само себе си…“ — твоя глас.

Каква ирония. Размишлявах за теб и за иронията. Ти винаги се наежваше, когато мои приятели от Европа обвиняваха сънародниците ни, че „нямат усет към иронията“. Само че (по ирония) през втората половина на двайсети век иронията играе огромна роля в Съединените щати, болезнена роля. Всъщност направо ми беше писнало от нея, макар да не го съзнавах, докато не се срещнахме. В осемдесетте всичко беше „ретро“, но в заведенията в стил ала петдесетте с хромирани високи столчета, огромни коктейли с коренова бира^[1] и сладолед се усещаше скрита тенденция към фалш и дистанцираност. Ирония е едновременно да имаш и да нямаш. Иронията включва превзето дилетантство, отхвърляне. Имахме приятели, чиито апартаменти изобилстваха на подигравателен кич — кукли негърчета, рамкирани реклами на корнфлейкс от двайсетте години („Вижте как изяждат цели купи!“) — които не притежаваха нищо, което да не е шега.

Ти не желаеше да живееш така. О, да нямаш „усет към иронията“ предполага да не знаеш какво представлява тя, да си пълен глупак, да не притежаваш чувство за хумор. А ти знаеше какво е ирония. Засмиваше се кратко, от учтивост, на чугунената лампа с форма на черен жокей, който Белмонт беше избрал да сложи върху полицата над камината. Ти схващаше шегата. Просто не я намираше за смешна и искаше в своя живот да си заобиколен от предмети, които са истински красиви, а не просто забавни. Беше голям умник, искрен по замисъл, не просто по природа, американец по лична повеля, и възприемаше всичко хубаво в това. Наивен ли си всъщност, когато си наивен предумишлено? Ходеше на пикник. Правеше обичайните посещения до националните паметници. Пееше химна с пълно гърло, макар и фалшиво, на мачовете на „Метс“, и никога с подигравателна усмивка. Твърдеше, че Съединените щати балансират на екзистенциалния ръб. Благоденствието на страната беше безпрецедентно, тук буквално всички имаха достатъчно храна, това бе страна, която се стреми към справедливост, познава почти всички забавления и спортове, всяка религия, етническа принадлежност, професия и политическо предпочитание, и притежава огромно разнообразие от природни гледки, флора, фауна и климат. Ако не е възможно човек да живее добре, богато и разточително в тази държава, да има красива съпруга и здрав подрастващ син, значи не е възможно никъде. Сега дори ми се струва, че май имаш право. Но за второто: не е възможно никъде.

9 ч. вечерта (отново у дома)

Сервитьорката не ме притискаше, обаче кафене „Бейгъл“ вече затваряше. Разпечатката е безлична, но е по-прегледна. Затова се притеснявам да не хвърлиш само бегъл поглед на този ръкописен абзац. Тревожа се, че още щом забележиш „Чатам“ най-горе, името ще се загнезди в мисълта ти и този път няма да ти пука какво изпитвам аз към Съединените щати. Чатам. Ходя в Чатам?

Наистина е така. Ходя при всяка възможност. За щастие, пътуванията ми през две седмици до затвора за малолетни „Клаверак“ са съобразени с толкова ограничено време за посещения, че нямам шанс да се умувам дали да отида един час по-късно, или в друг ден. Заминавам точно в 11:30, защото е първата събота от месеца, и трябва да пристигна веднага след първата смяна за обяд в два следобед. Не си позволявам да мисля колко ме ужасява срещата с него или, което е по-слабо вероятно, с какво нетърпение я очаквам. Просто отивам.

Изумен си. А не бива. Той е и мой син, а една майка е длъжна да посещава детето си в затвора. Недостатъците ми като родител са безчет, но винаги съм спазвала правилата. Тъкмо следването на буквата на неписания родителски закон беше един от недостатъците ми. И това стана ясно на процеса — на гражданското дело. Ужасих се колко безупречна майка изглеждам на хартия. Адвокатът на Мери, Винс Манчини, ме обвини в съда, че съм посещавала сина си в ареста по време на процеса срещу него с такова усърдие, защото съм очаквала да бъда съдена за родителска небрежност. Твърдеше, че изпълнявам роля, че го правя само проформа. Разбира се, проблемът с правораздаването е, че не различава тънкостите, но Манчини беше напипал нещо. Може би в посещенията ми наистина има известна театралност, но те продължават и когато вече никой не ме наблюдава, защото се опитвам да докажа, че съм добра майка, опитвам се да го докажа най-вече на себе си. Колко печално!

Кевин е изненадан от упоритите ми появи, което не означава, че е доволен. Поне отначало. През 1999 година той беше на шестнайсет — възраст, на която все още ти е неловко да те виждат с майка ти. И горчиво, и сладостно е да видиш как тези тийнейджърски баналности се проявяват дори по време на най-сериозните проблеми на възрастните. Освен това по време на първите няколко посещения той явно възприемаше присъствието ми като обвинение и се ядосваше още преди да съм отронила и дума. Не ми се струваше логично той да се сърди на мен.

Също така забелязах, че когато някой автомобил едва не ме отнесе на кръстовище, шофьорът често се вбесява — крещи, жестикулира, ругае — ядосва се на мен въпреки предимството ми и въпреки че злополуката ми се е разминала на косъм. Тази динамика е характерна предимно за шофьорите от мъжки пол, чието негодувание е толкова по-гръмогласно, колкото по-безспорна е вината им. Според мен емоционалната причина, ако изобщо може да бъде наречена така, е транзитивна: ти ме караш да се чувствам зле, аз се ядосвам, задето се чувствам зле, затова се ядосвам на теб. Ако навремето имах присъствието на духа да проумея първата част от това твърдение, вероятно щях да съзра искрица надежда в мигновения гняв на Кевин. Навремето обаче неговият гняв само ме изумяваше. Струваше ми се напълно несправедлив. Жените са по-склонни към раздразнение, при това не само на пътя. И така, аз обвинявах себе си и той обвиняваше мен. Чувствах се като жертва на групово нападение.

Затова в началото на престоя му в затвора двамата не разговаряхме. Само да седна пред него, и вече се чувствах омаломощена. Той ме оставяше без капка сила дори да се разплача, но сълзите и бездруго едва ли щяха да доведат до по-добър резултат. Пет минути по-късно го питах дрезгаво как е храната. Той се вторачваше невярващо в мен, като че ли при дадените обстоятелства въпросът е точно толкова глупав, колкото си е в действителност. Или го питах: „Добре ли се отнасят с теб?“, макар сама да не бях сигурна какво означава това, нито дали всъщност искам надзирателите да се отнасят към него „добре“. Той изломотваше нещо като: „Ами да, всяка вечер ме цункат за лека нощ“. Много скоро формалните майчини въпроси се изчерпваха и двамата си отдъхвахме.

Отне ми известно време да се отърся от позата на всеотдайна майка, чиято единствена грижа е синчето да си изяжда зеленчуците, но все още се борим с по-непроницаемата преструвка на Кевин като недосегаем социопат. Проблемът е, че моята роля на майка, която въпреки всичко подкрепя сина си, е толкова унизителна, ирационална, глупава, сляпа и сантиментална, че с радост бих се отказала от нея, обаче Кевин черпи твърде много сили от собственото си клише, за да се откаже от него. Все още ми се струва твърдо решен да ми покаже, че в моя дом може и да е бил покорен изпълнител, длъжен да си вдига чинията от масата, но вече е знаменитост от корицата на „Нюзуик“, преди чието фрикативно име — Кевин Хачатурян или КХ в таблоидите по подобие на КК за Кенет Каунда в Замбия — цъкаха укорително водещите по всички новинарски телевизионни канали. Дори допринесе за преразглеждане на национални политики, предизвика нови призиви за телесно наказание в училищата, за смъртни присъди за непълнолетни и за домашно блокиране на телевизионни програми, неподходящи за деца. Даде ми да разбера, че в затвора не е поредният, който се хвали с престъпленията си, а прочуто чудовище и предизвиква благоговение у не толкова изкусните си съкилийници.

В самото начало го попитах веднъж (когато стана по-разговорлив): „Как се държат с теб другите момчета? Те… осъждат ли те… заради стореното?“. Не можех да го попитам направо дали го спъват по коридорите или храчат в супата му. Нали разбираш, отначало се държах колебливо, страхувах се да не го засегна. Той ме плашеше, физически ме плашеше, и не исках да избухва. Надзирателите бяха наблизо, естествено, но и в гимназията му имаше охрана, и в Гладстон имаше полиция, а каква полза? Вече не се чувствам защитена.

Кевин изсумтя с онзи свой безрадостен и рязък носов смях. И отговори нещо като: „Шегуваш ли се? Те ме боготворят, мамански. В затвора няма ни един, който още преди закуска да не е изтрепвал мислено поне петдесет тъпака в училище. Само на мен ми стискаше да го направя в действителност“. Когато Кевин говори за действителността, винаги е с прекомерната категоричност, с която фундаменталистите споменават рая и ада. Все едно се опитва сам себе си да убеди в нещо.

Разбира се, принудена съм да вярвам само на неговите думи, че вместо да се окаже в изолация, е станал легенда сред хулиганите, които най-много да са откраднали кола или да са намушкали с нож някой свой съперник в търговията с дрога. Все пак вярвам, че е добил известен статут, защото днес следобед ми намекна, както му е присъщо, че благоговението към него е започнало да се топи.

„Да ти кажа, писна ми да разказвам една и съща скапана история“, това ми заяви, а аз си правя извода, че по-скоро на приятелчетата му им е писнало да я слушат. Година и половина е дълго време за тийнейджърите и Кевин вече не е новина. Освен това е достатъчно голям да съзнава, че една от разликите между престъпник и средностатистически читател на вестник е, че зрителите могат да си позволят лукса да им „писне от една и съща скапана история“ и са в правото си да я подминат. Извършителите обаче са впримчени в тираничното повторение на старата история. Кевин сигурно до края на живота си ще се качва по стълбите до къта за аеробика в спортната зала на гимназията в Гладстон.

Затова негодува, а аз не го виня, че вече се е отегчил от собствените си зверства и че завижда на другите, които могат да им обърнат гръб. Днес се оплакваше от някакъв „мухльо“, пристигнал току-що в „Клаверак“, който бил само на тринайсет. Специално заради мен Кевин добави: „Пенисът му е колкото десертче «Тутси Рол». От онези малките, нали се сещаш? — попита той и размърда кутрето си. — Три за четвърт долар“. С огромно удоволствие ми обясни с какво деяние новакът претендира за слава: възрастна двойка в съседния апартамент се оплакала, че той пуска силно диск на група „Мънкис“ в три сутринта. Следващия уикенд дъщерята на възрастните хора ги открила в леглото им, разпорени от слабините до гърлото.

— Това е ужасно — казах. — Не мога да повярвам, че някои все още слуша „Мънкис“.

Спечелих си неохотно изхилване. След това той обясни, че полицаите така и не намерили вътрешностите — подробност, за която се хванали медиите и още по-охотно — фенклубът в затвора.

— Приятелят ти е прекомерно развит за възрастта си — казах. — Изчезналите вътрешности… Нали ти ми каза, че за да те забележат в тази област, трябва да добавиш нещо любопитно?

Сигурно ще се ужасиш, Франклин, но ми трябваха почти две години, за да стигна дотук в общуването с него, а невъзмутимият ни черен хумор минава за напредък. Кевин обаче все още се смущава от моята дързост. Узурпирам му репликите. И предизвиквам у него завист.

— Не го намирам за чак толкова умен — отговори Кевин резервирано. — Сигурно просто е погледнал червата и си е помислил: „Много гот! Безплатни наденички!“. — Стрелна ме крадешком с поглед. Явно безразличието ми го разочарова. — Всички тук мислят този мръсник за много корав — продължи той. — „Човече, слушай си «Звукът на музиката» колкото силно искаш, нищичко няма да ти кажа“. — Беше станал голям майстор на афроамериканския акцент и дори беше започнал да си изработва свой собствен. — Аз обаче не се впечатлявам. Той е просто хлапе. Много е малък, за да съзнава какво е направил.

— А ти не беше ли? — попитах рязко.

Кевин скръсти ръце видимо доволен. Отново бях влязла в ролята на майка.

— Прекрасно знаех какво правя. — Облегна се на лакти и се наведе напред. — И пак бих го направил.

— Разбирам защо — отговорих официално и махнах с ръка към стаята без прозорци и с боядисани в яркочервено и резедаво стени. Не проумявам защо боядисват затворите като декор на старо детско телевизионно предаване. — Виж колко добре си се устроил.

— Просто замених един лайнарник с друг — отговори той и размаха ръка с два изопнати пръста, което ми подсказа, че е започнал да пуши. — Страхотно ми се получи.

Приключихме темата, както обикновено. Въпреки това установих колко е огорчен синът ни, че онова тринайсетгодишно парвеню му е отнело славата в „Клаверак“. Напразно се тревожехме, че синът ни не е достатъчно амбициозен.

Мислех да не ти разказвам как се разделихме двамата днес, но може би съм длъжна да ти пиша тъкмо за онова, което ми се иска да премълча.

Надзирателят, дето има бенки по лицето, ме подкани да си тръгвам — поне веднъж с Кевин бяхме оползотворили цял час, без да поглеждаме към часовника през повечето време. Стояхме прави от двете страни на масата и аз се канех да изломотя нещо от рода на „Ще се видим другата седмица“, когато усетих, че Кевин гледа право в мен, а не ми хвърля коси погледи като преди. Това ме възпря, разстрои ме и ме накара да се запитам защо изобщо съм искала да ме гледа в очите.

Като спрях да си играя с палтото, той каза:

— Може и да заблуждаваш съседите, надзирателите, Исус и откачената си майка с тези мили посещенийца тук, но мен не можеш да ме заблудиш. Продължавай, ако искаш да ти дадат орден, но недей да си мъкнеш задника тук заради мен. — И додаде: — Защото те мразя.

Знам, че децата непрекъснато го казват в гневен изблик: „Мразя те, мразя те, мразя те“ и стискат пълните си със сълзи очи. Само че Кевин скоро ще стане на осемнайсет и изтърси тези думи най-спокойно.

Имах известна представа какво се очаква да отговоря: „Стига де, не говориш сериозно“, макар да знаех, че говори съвсем сериозно. Или: „Аз въпреки това те обичам, млади човече, независимо дали ти харесва“. Имах обаче усещането, че тъкмо такива банални сценарии ме бяха довели в тази боядисана в крещящи цветове и претоплена стая, където вонеше на автобусна тоалетна в иначе прекрасния и необичайно мек декемврийски следобед. Затова отговорих със същия информативен тон: „И аз често те мразя, Кевин“, завъртях се и си тръгнах.

 

 

Нали разбираш защо имах нужда от ободрително кафе. Едва се сдържах да не вляза в някой бар.

Докато шофирах към къщи, размишлявах, че колкото и да ми се иска да избягвам една държава, чиито граждани, насърчавани да правят „каквото пожелаят“, избират да изкормват възрастни хора, напълно логично е да се омъжа за американец. Имах по-основателна причина от повечето хора да смятам чужденците за старомодни, защото бях опознала тяхната екзотичност и прекрасно знаех за какви лукови глави се смятат едни други. Освен това на трийсет и три вече се бях изтощила, изпитвах напластяваща се умора от стоене по цял ден на крак, каквато усещаш едва когато най-сетне седнеш. Самата аз бях чужденка, която старателно репетира как се казва на разговорен италиански „панерче хляб“. Дори в Англия се налагаше да помня как точно казват на тротоара. Съзнавайки, че съм своеобразен посланик, аз ежедневно преодолявах враждебни предубеждения и се стараех да не се държа арогантно, пробивно, невежо, самомнително, грубо или твърде шумно пред хора.

Но след като претендирах, че цялата планета е личният ми заден двор, тъкмо тази арогантност ме правеше безнадеждна американка, както и заблудата, че бих могла да се преобразя в тропически интернационален хибрид с ужасно конкретен произход от град Расин в щата Уисконсин. Дори нехайството, с което напусках родината си, ме свързваше с нашия шумен, неспокоен и агресивен народ, който целокупно (с изключение на теб) самодоволно смята, че Америка е постоянна величина. Европейците са по-добре осведомени. Те знаят колко жива и актуална е историята, наясно са с нейната непосредствена алчност и често се втурват да обгрижват собствената си нетрайна градина, за да са сигурни, че Дания, например, още си е там. Но за онези от нас, които свързват „нашествие“ единствено с Космоса, нашата страна е непревземаема твърдина, която непокътната ще очаква вечно завръщането ни. Всъщност неведнъж съм обяснявала на чужденци своите странствания с разбирането, че „Съединените щати не се нуждаят от мен“.

Смущаващо е да избираш партньора си в живота според това кои телевизионни предавания е гледал като дете, но в известен смисъл точно това направих. Исках да мога да опиша някой жилав и некадърен човек като „Барни Файф“, без да се налага мъчително и дълго да обяснявам, че Барни е герой от мил и рядко показван в чужбина сериал, наречен „Шоуто на Анди Грифин“, в който некомпетентен полицай постоянно изпада в беда заради собственото си високомерие. Исках да мога да си тананикам мелодията от „Новобрачни“, а ти да подметнеш: „Колко мило!“. Исках и да мога да кажа „Това долетя отляво“, без да се укорявам, че бейзболните аналогии невинаги са разбираеми зад граница. Исках да престана да се преструвам, че съм културен изрод без собствени традиции, да имам къща с установени правила за влизането с обувки, които гостите да спазват. Ти ми върна представата за дом.

Домът е точно онова, което Кевин ми отне. Съседите вече ме гледат със същото подозрение, с което гледат и незаконните имигранти. С мъка подбират думите и ми говорят с прекомерна предпазливост, сякаш английският не ми е роден език. И тъй като съм заточена в тази специална група при майките на малолетните убийци — аз също търся думите, защото не съм сигурна как да преведа своите чуждестранни мисли на езика на разпродажбите „две за цената на едно“ и на глобите за паркиране. Кевин ме превърна в чужденка в собствената ми страна. Може би така по-лесно ще намеря обяснение за тези съботни посещения през две седмици, тъй като само в затвора „Клаверак“ не се налага да превръщам своя чуждестранен арго на обичайния земен език от предградията. Само в затвора „Клаверак“ можем да правим алюзии, без да се налага да ги обясняваме, и да разбираме своето общо минало.